Решение № 3456 от 30.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 2025/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. С решение № 20217259/30.11.2021 г., постановено по гр.д. №29507/2020 г. на СРС, 140 състав, е признато за установено, на основание чл.124, ал.1 ГПК, че Й. В. А., ЕГН •••••••••• не дължи на „П.И.Б.“ АД, ЕИК ••••••• сумите, както следва: 3120, 22 лв., представляваща главница по договор за кредит № 02-345-1 от 04.01.2012 г., начислена от ответника за периода от 30.08.2012 г. до 03.11.2016 г. (вноски с падеж от 30.08.2012 г. до 31.10.2016 г.), поради погасяване на задължението по давност, както и сумата в общ размер на 12477, 48 лева – лихви и разноски по договор за кредит № 02-345-1 от 04.01.2012 г., формирани по следния начин: договорна лихва в размер на 7821, 52 лв. за периода от 30.09.2012 г. до 30.07.2019 г., наказателна лихва в размер на 4595, 96 лв. за периода от 30.08.2012 г. до 23.08.2019 г., както и такса в размер на 60 лв. за връчване на нотариална покана, като искът с правно основание чл. 124 ГПК е отхвърлен в частта за установяване, че ищецът Й. В. А. не дължи на ответника „П.И.Б.“ АД сумата в размер на 3260, 83 лв., представляваща изискуема главница за периода от 04.11.2016 г. до 30.07.2019 г. (вноски с падеж от 30.11.2016 г. до 30.07.2019 г.) по договор за кредит № 02-345-1 от 04.01.2012 г. Със същото решение е признато за установено, на основание чл.124, ал.1 ГПК, че Д. П. А., ЕГН •••••••••• не дължи на „П.И.Б.“ АД, ЕИК ••••••• сумите, както следва: 6381, 05 лв., представляваща главница по договор за кредит № 02-345-1 от 04.01.2012 г., начислена от ответника за периода от 30.08.2012 г. до 30.07.2019 г., както и сумата в общ размер на 12477, 48 лева – лихви и разноски по договор за кредит № 02-345-1 от 04.01.2012 г., формирани по следния начин: договорна лихва в размер на 7821, 52 лв. за периода от 30.09.2012 г. до 30.07.2019 г., наказателна лихва в размер на 4595, 96 лв. за периода от 30.08.2012 г. до 23.08.2019 г., както и такса в размер на 60 лв. за връчване на нотариална покана, претендирани от ответника спрямо ищеца Д. П. А. въз основата на договор за поръчителство. Срещу решението в частта, в която предявените искове са уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника „П.И.Б.“ АД. В жалбата се твърди, че изводът на първоинстанционния съд, че договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК е неправилен, тъй като били спазени императивните изисквания на ЗПК, а нормата на чл.22 ЗПК не била в сила към датата на сключване на договора за кредит. Поддържа се, че давността следва да се изчисли до датата на подаване на исковата молба, а не до датата на устните състезания. Твърди се, че давността за вземанията е започнала да тече от датата на крайния падеж на кредита, поради което и вземанията не са погасени по давност. Моли се за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове, както и присъждане на сторените разноски. Въззиваемият Й. В. А. и Д. П. А. оспорват подадената въззивна жалба. Излагат се доводи за правилност и законосъобразност на решението в обжалваната част, като се поддържа, че договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК и се дължи връщане само на чистата на стойност на кредита на основание чл.23 ЗПК. Въззиваемите твърдят, че са правилни изводите на първоинстанционния съд, че вземанията за периода 30.08.2012 г.-03.11.2016 г. са погасени с изтичане на общата петгодишна давност, която тече отделно за всяка вноска според нейния падеж. По отношение на поръчителя Д. П. А. се поддържа, че крайният срок по договора за кредит е бил 30.07.2019 г., като след изтичане на шестмесечния срок по чл.147 ЗЗД поръчителството се е прекратило. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно, нито първоинстанционният съд е допуснал сочените във въззивната жалба процесуални нарушения. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното: Производството пред първоинстанционния е образувано по предявени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че всеки от ищците не дължи на ответното дружество сумата от 6381, 05 лева, представляваща просрочена главница по договор за предоставяне на потребителски кредит № 02-345-1 от 04.01.2012 г., както и сумата от 12477, 48 лева – просрочени лихви и разноски, поради обстоятелството, че ищците не са титуляри на вземанията, евентуално – като погасени по давност. Ищците – Й. В. А. и Д. П. А., твърдят, че ответникът „П.И.Б.“ АД, като универсален правоприемник на „МКБ Ю.“ ЕАД, претендира от ищеца Й. А., в качеството на кредитополучател, и от ищеца Д. А., в качеството му на поръчител по договор за предоставяне на потребителски кредит № 02-345-1 от 04.01.2012 г.. Излагат се доводи, че посочените суми са обективирани в покана за плащане, изпратена до ищците от ответното дружество, в която вземанията се претендират солидарно. Ищците твърдят, че не са задължени лица, тъй като не е налице облигационна връзка между страните, а освен това ответникът не е титуляр на същите. При условията на евентуалност считат, че вземанията са недължими и като погасени по давност. Ответникът – „П.И.Б.“ АД, оспорва исковете с твърдението, че процесните вземания произтичат от договор за предоставяне на потребителски кредит № 02-345-1 от 04.01.2012 г., със срок на договора до 30.12.2021 г. Сочи, че ищецът Й. А., като кредитополучател, е сключила с праводателя на ответника - „МКБ Ю.“ ЕАД, посочения договор, по силата на който на ищеца А. е предоставен банков кредит в размер на 11000 лева, като задълженията по процесния договор за главница, лихви, такси, комисионни и разноски са били обезпечени с договор за поръчителство от 04.01.2012г., сключен между ищеца Д. А. и „МКБ Ю.“ ЕАД. Твърди се, че с покана, отправена до ищците, задълженията по договора се претендират от ответника, като на основание т. 29, във вр. с т. 29.2. от договора от страна на кредитора е определен 7-дневен срок за доброволно погасяване на задълженията. Излагат се доводи, че процесните суми не са погасени по давност, тъй като исковата молба е предявена преди изтичане на петгодишния давностен срок. С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че тъй като по делото не е представен погасителен план, подписан от страните по договора, в който да са посочени: размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването, както се изисква на основание чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, съдържанието на договора не отговора на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, което обуславя недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, за което съдът следи служебно. Прието е, че съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, поради което процесният договор за потребителски кредит е недействителен, поради което заемателят дължи връщане единствено на получената главница. С решението е прието, че давността за вземанията тече от всяка вноска, съответно и исковете на длъжника Й. В. А. са основателни с изключение на тези вземания за главница, за които не е изтекла общата петгодишна давност към датата на устните състезания. По отношение на поръчителя Д. П. А. е прието, че искът му е изцяло основателен, доколкото няма данни кредиторът да е предявил иск срещу длъжника в течения на шест месеца от изискуемостта на процесната главница. Между страните не се спори, че е бил сключен договор за потребителски кредит от 04.01.2012 г., по силата на който „МКБ Ю.“ АД (в качеството на кредитодател) е предоставило потребителски кредит на ищеца Й. В. А. (в качеството на кредитополучател) за сумата в размер на 11000 лв., срещу задължение на кредитополучателя да я върне на 120 броя месечни вноски, считано от 30.01.2012 г. до 30.12.2021 г., размерът на които се актуализира след изтичане на първата година на кредита и при всяка промяна на лихвения индекс (лихвена база), в зависимост от неговата стойност. Съгласно легалното определение в чл. 430, ал. 1 ТЗ с този договор банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока, заедно с договорената възнаградителна лихва. По своята правна характеристика договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, консенсуален и формален, при който целта, в случай, че такава е уговорена, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор. Месечната вноска включва главница и лихви, като размерът им се определя от размера на отпуснатия заем, срока, за който е отпуснат, и лихвения процент, по който е отпуснат, съгласно погасителен план. Размерът на възнаградителната лихва е посочен в т. 4 от договора – за първата година 13, 95 %, а за останалия период – плаващ лихвен процент, определен в размер на действащия тримесечен „SOFIBOR“, плюс фиксирана надбавка в размер на 980 базисни точки, но не по-малко от 13, 95 %. Годишният процент на разходите по кредита и общата дължима сума към датата на сключването на договора са посочени в т. 8 – 15, 7036 % - годишен процент на разходите, 20905, 19 лв. – обща дължима сума по договора. Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, договореният размер на кредита е усвоен изцяло от кредитополучателя на 04.01.2012 г. В договора за кредит е посочено, че неразделна част от него е Погасителен план Приложение 1 от 03.01.2012 г., който не е приложен по делото. Съгласно договор за поръчителство от 04.01.2012 г., сключен между „МКБ Ю.“ АД (в качеството на кредитор) и ищеца Д. П. А. (в качеството на поръчител), ищецът Д. П. А. се е задължил да отговоря солидарно с кредитополучателя Й. В. А. за изпълнение на задълженията на кредитополучателя, произтичащи от посочения по-горе договор за потребителски кредит. От съдържанието на договора се установява, че са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 ЗПК /в приложимата към правоотношението редакция/. Никоя от страните не е навела възражение за недействителност на сключения договор, като не се и констатира договорът да противоречи на императивни правни норми. В договора изрично е посочено, че към него е изготвен и подписан погасителен план, като ищците не се навеждали твърдения за липса на погасителен план или за това, че същият не съответства на изискванията на ЗПК, т.е. липсва правен спор по отношение на това обстоятелство. Ето защо и изводът на първоинстанционния съд за недействителност на договора за кредит е неправилен, доколкото не почива на събраните доказателства и на действително спорните между страните обстоятелства, предмет на доказване. Следователно, съдът намира, че между Й. В. А. и „МКБ Ю.“ АД е възникнало валидно облигационно отношение въз основа на сключения договор за потребителски кредит. Не е спорно между страните, че ответникът е правоприемник на „МКБ Ю.“ АД. Съгласно приетата пред първоинстанционния съд съдебно- счетоводната експертиза, отричаното задължение се формира както следва: 6381, 05 лв. главница за периода 30.08.2012 г. – 30.07.2019 г., а сумата в размер на 12477, 48 лв. – лихви и разноски, е формирано от претендирани от ответника: договорна лихва в размер на 7821, 52 лв. за периода от 30.09.2012 г. до 30.07.2019 г., наказателна лихва в размер на 4595, 96 лв. за периода от 30.08.2012 г. до 23.08.2019 г. По делото е представена покана от „П.И.Б.“ АД до ищците, в която, банката е поканила длъжниците да заплатят в седмодневен срок всички дължими към момента суми по договора за кредит с предупреждение, че в противен случай ще счита договора за изцяло и предсрочно изискуем. Нотариална покана е получена от Й. В. А. на 17.06.2019 г. Съгласно дадените разяснения с т. 18 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Ето защо и предвид наличието на неплатени изискуеми вземания по договора за кредит към 17.06.2019 г. и упражненото преобразуващо право от страна на кредитора, договорът за кредит е станал предсрочно изискуем на 24.06.2019 г. /с изтичането на предоставения седмодневен срок за изпълнение/. Предвид липсата на представени доказателства за погасяване на дълга, по делото се установява дължимостта на вземанията, предмет на предявения отрицателен установителен иск за главница, възнаградителна лихва и накзателна лихва /неустойка/, които са падежирали редовно, преди обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. По отношение на евентуално заявеното основание на иска - изтекла погасителна давност, съдът намира следното: по въпроса при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост, е образувано Тълкувателно дело № 3/2023 г. по описа на ВКС – Гражданска и Търговска колегии, по което все още няма постановено тълкувателно решение. Настоящият съдебен състав споделя становището, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит, е моментът на изискуемостта на съответната вноска. Съгласно разяснителната част на Тълкувателно решение № 3/2011г. от 18.05.2012г. по тълк. д № 3/ 2011г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност е установена в обществен интерес и целта е да се стимулира своевременното упражняване на субективните граждански права. Посочено е, че чрез този институт на кредитора се отнема възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Тя служи за гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските правоотношения, което е в интерес на всички. Въз основа на така даденото тълкуване в задължителната практика на ВКС относно целите на института на погасителната давност, и предвид обстоятелството, че погасителната давност е свързана с бездействие на кредитора – неупражняване на негово субективно право, за което същият може да търси изпълнение, на основание чл.114 ЗЗД, началният момент на теченето на давностния срок винаги е свързан с изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който той може да търси изпълнение. С оглед на това, неупражняването на правото в рамките на давностния срок води до погасяване на правото на принудително изпълнение. Когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение, вкл. и по съдебен т.е. принудителен ред, поради което бездействието му се санкционира с течене на давностния срок по отношение на тази част от вземането по кредита. Не може да се приеме, че от една страна, кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта за съответната част от вземането, но от друга страна, бездействието му да го направи не води до течене на давностния срок за тази част от вземането /решение № 45 от 17.06.2020г. по т.д. №237/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 50076 от 14.11.2022 г. по т.д. № 1730/2019 г. на I Т.О на ВКС, решение № 63 от 01.06.2022 г. по т.д. 2140/2018 г. на I Т.О. на ВКС и др/. По отношение на главницата приложима е общата петгодишна давност по чл.110 ГПК, доколкото уговорката между страните за връщане на предоставена като кредит сума на погасителни вноски не превръща този кредит в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. По отношение на начислените лихви и неустойки, приложима е кратката тригодишна погасителна давност. По отношение на въпроса до коя дата следва да се изчисли коя част от процесните са вземания са погасени по давност, настоящият съдебен състав не споделя становището на първоинстанционния съд, че следва се вземе предвид датата на устните състезания, т.е. че давността не спира да тече по време на процеса. Съгласно актуалната практика на ВКС – решение № 50017/27.03.2023 г., постановено по гр.д. № 720/2022 г. на ВКС, I V Г.О., решение № 50105 от 15.06.2023 г. по гр. д. № 1589/2021 г. на IV ГО, погасителната давност не тече, докато трае процесът по иска за оспорване на вземането от длъжника. Основанието за спиране по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД не изисква други условия. Длъжникът може да се позове на давност, изтекла в хода на делото, но такъв довод е винаги неоснователен, като предявеният отрицателен установителен иск за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. Прието и още, че за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б.“ж“ ЗЗД е без значение дали висящият процес е инициран от длъжника, като за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е без значение и това, дали по предявения ОУИ кредиторът ще предяви насрещен осъдителен иск. Ето защо и с предявяването на исковата молба на 08.07.2020 г. давността по отношение на процесните вземания е спряла да тече, като съдът следва да извърши преценка кои вземания са били погасени по давност към 08.07.2020 г. По изложените съображения, непогасени по давност са вземанията за главница, които са падежирали след 08.07.2015 г. От изготвената СЧЕ е видно, че процесната главница по договора за кредита е начислена само за периода 30.08.2012 г. – 30.07.2019 г., т.е. вземанията за останалата част от срока на действие на кредита не са предмет на настоящото производство. От таблица към заключението на вещото лице /л.139-140 от делото на СРС/ е видно, че за периода 08.07.2015 г. – 30.07.2019 г. дължимата главница е 4440, 25 лв., която не е погасена по давност. Ето защо и искът се явява основателен за остатъка от претендираната главница до пълния размер от 6381, 05 лв., т.е. за сумата от 1940, 8 лв. и за периода 30.08.2012 г.- 07.07.2015 г. По отношение на начислената договорна лихва, непогасена по давност е лихвата, чийто падеж е настъпил в периода 08.07.2017 г. – 30.07.2019 г. От таблицата към изготвената СЧЕ е видно, че начислената договорна лихва за този период е 1677, 51 лв. Ето защо и искът се явява основателен за остатъка от претендираната възнаградителна лихва до пълния размер от 7821, 52 лв., т.е. за сумата от 6144, 01 лв. и за периода 30.08.2012 г.- 07.07.2017 г. По отношение на начислената наказателна лихва /неустойка/, непогасена по давност е лихвата, чийто падеж е настъпил в периода 08.07.2017 г. – 23.08.2019 г. От таблицата към изготвената СЧЕ е видно, че дължимата наказателна лихва за този период е 2619, 94 лв. Ето защо и искът се явява основателен за остатъка от претендираната наказателна лихва до пълния размер от 4595, 96 лв., т.е. за сумата от 1976, 02 лв. и за периода 30.08.2012 г.- 07.07.2017 г. Искът се явява основателен по отношение на сумата от 60 лв. – разходи за връчване на нотариална покана, доколкото по делото не са събрани доказателства за извършването на този разход, а изготвената СЧЕ сама по себе си не може да установи пълно и главно заплащането на тази сума. По отношение на иска на Д. П. А.: Както вече беше посочено, ищецът Д. П. А. се е задължил да отговоря солидарно с кредитополучателя Й. В. А. за изпълнение на задълженията на кредитополучателя въз основа на договор за поръчителство от 04.01.2015 г. Съгласно чл.147 ЗЗД, поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. Съобразно задължителното тълкуване на закона, Тълкувателно решение № 5/2019 от 21.01.2022 г. по т.д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. В конкретния случай крайният срок на договор за банков кредит е 24.06.2019 г., от когато е започнал да тече и преклузивният 6- месечен срок. Същият е изтекъл 24.12.2019 г., поради което и предявеният иск от Д. П. А. се явява изцяло основателен. С оглед частичното несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която е уважен предявеният от Й. В. А. отрицателен установителен иск за недължимост на главница по договора за кредит над 1940, 8 лв. до уважения размер от 3120, 22 лв. и за периода 08.07.2015 г. – 03.11.2016 г., в частта, в която е уважен предявеният иск за възнаградителна лихва над 6144, 01 лв. до уважения размер от 7821, 52 лв. и за периода 07.07.2017 г. - 30.07.2019 г., както и в частта, в която е уважен предявеният иск за наказателна лихва над 1976, 02 лв. до уважения размер от 4595, 96 лв. и за периода 08.07.2017 г. - 23.08.2019 г. В останалата обжалвана част решението следва да бъде потвърдено. По разноските: В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението на първоинстанционния съд следва да се ревизира и в частта за разноските. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която в полза на Й. В. А. са присъдени разноски над 443, 91 лв. Й. В. А. следва да бъде осъдена да заплати на ответника допълнително разноски в размер от 40, 79 лв. за първоинстанционното производство. За въззивното прозиводство Й. А. следва да бъде осъдена да заплати на „П.И.Б.“ АД разноски в размер от 246, 2 лв. /за д.т. и юрисконсултско възнаграждение/. В полза на Й. В. А. следва да бъдат присъдени разноски за въззивното производство в размер от 191, 92 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. В полза на Д. А. следва да се присъдят разноски в размер от 600 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение пред възззивната инстанция. Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд