Решение № 22 от 9.1.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 1270/2024 г.

Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК. Ответникът в първоинстанционното производство Й. Г. Й. и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението е връчен редовно на 20.02.2024 г., а въззивната жалба е подадена на 05.03.2024 г.) обжалва Решение № 20/13.02.2024 г., постановено по т.д.№ 174/2022 г. по описа на Софийски окръжен съд, ІІІ първоинстанционен търговски състав, в частта, с която съдът го е осъдил да заплати на Гаранционен фонд сумата от 67 200 лв., изплатено на Б. С. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва. Въззивната жалба е подадена чрез процесуален представител адвокат Я., назначена по реда на чл.95, ал.2 от ГПК във връзка с чл.23, ал.2 и ал.3 от Закона за правната помощ. Въззивникът-ответник и на основание чл.83, ал.1, т.6 от ГПК е освободен от държавна такса и разноски. С оглед на горното въззивният съд е сезиран с редовна въззивна жалба. Въззивникът-ответник чрез процесуалния си представител поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че заплатеното от Гаранционния фонд обезщетение от 67 200 лв. е справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Поддържа се, че в обжалваното решение въпросът за справедливостта на обезщетението за неимуществени вреди е изследван едностранно, само от гледна точка на пострадалия, без да е анализирано поведението на длъжника. Поддържа се също така, че неправилно първоинстанционният съд не е кредитирал заключението на вещото лице по назначената САТЕ в частта й, в която се сочи, че скоростта на мотоциклета към момента преди да започне да оставя спирачни следи е била 52 км/ч, а към момента на удара-около 30 км/ч. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло претенцията на ищеца. В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор само от ищеца Гаранционен фонд. Третото лице помагач не е подало отговор. Ищецът Гаранционен фонд оспорва въззивната жалба на ответника и моли съда да я остави без уважение и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част по съображенията изложени в отговора. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ищецът в първоинстанционното производство Гаранционен фонд и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението е връчен редовно на 15.04.2024 г., а въззивната жалба е подадена на чрез куриер на 08.03.2024 г.) обжалва Решение № 20/13.02.2024 г., постановено по т.д.№ 174/2022 г. по описа на Софийски окръжен съд, ІІІ първоинстанционен търговски състав, в частта, с която съдът е отхвърлил искът му за сумата от 12 000 лв., представляваща разликата над присъдената сума от 67 200 лв. до пълния претендиран размер от 79 200 лв. Въззивната жалба е подадена чрез процесуален представител юрисконсулт Я., с надлежно учредена представителна власт по делото, съобразно пълномощно приложено на л.5 от първоинстанционното дело. Въззивникът-ответник е внесъл дължимата за въззивно обжалване държавна такса с вносен документ от 07.03.2024 г., представен с въззивната жалба. С оглед на горното въззивният съд е сезиран с редовна въззивна жалба. Въззивникът-ответник поддържа, че решението в обжалваната му част е необосновано и е постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, поради което моли съда да го отмени и да уважи исковата претенция в пълен размер. Претендира разноски, списъкът за които е обективиран във въззивната жалба. Твърди се, че неправилно и необосновано, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд неправилно е приел, че не е било налице основание за заплащане от страна на Фонда на обезщетението от 12 000 лв. за увреждане на пострадалия, а именно руптура на ПТВ и лезия на медиалния менискус, тъй като не било установено, че същото е в резултат на ПТП, съответно не е било налице и регресна отговорност на ответника за заплащането на тази сума. В срока за въззивно обжалване на 22.03.2024 г. ищецът депозира допълнение към въззивната си жалба, с което се поддържа, че обезщетението, определено на пострадалия е включено в мотивите на Решение по гр.д.№ 4123/2020 г. на АС-София, по което дело ответникът е участвал в качеството си на трето лице помагач на страната на Фонда и където размерът на обезщетението, платено от Фонда е обсъдено. В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор както на въззивната жалба, така и на нейното допълнение от ответника по делото чрез процесуалния му представител адвокат Я.. Оспорва въззивната жалба на ищеца като неоснователна и моли съда да я остави без уважение по съображения подробно изложени в отговора. Оспорва допълнението към въззивната жалба като преклудирано, което възражение е неоснователно. Както е посочено по-горе препис от постановеното по делото решение, е връчено редовно на ищеца на 15.04.2024 г., както въззивната жалба, така и допълнението към нея са депозирани по делото далеч преди тази дата, съответно на 08.03.2024 г. чрез куриер и на 22.03.2024 г. чрез ССЕВ, т.е. преди да започне да тече срока за въззивно обжалване, следователно се явяват подадени в срок. При условията на евентуалност оспорва допълнението като неоснователно. С оглед на предмета на настоящото производство, Решение № 20/13.02.2024 г., постановено по т.д.№ 174/2022 г. по описа на Софийски окръжен съд, ІІІ първоинстанционен търговски състав се обжалва в неговата цялост. В открито съдебно заседание, въззивникът – ищец с писмена молба поддържа въззивната си жалба и допълнителна такава, оспорва въззивната жалба на ответника. В открито съдебно заседание въззивникът-ответник в първоинстанционното производство, чрез назначения му особен представител поддържа своята въззивна жалба и моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваната от него част, съответно оспорва въззивната жалба на ответника и моли в тази част съдът да потвърди първоинстанционното решение. В открито съдебно заседание, въззиваемата страна-трето лице помагач, редовно призован, не се явява, не изпраща представител, не изразява становище по съществото на спора. Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна: Софийски окръжен съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.558, ал.7 във връзка с чл.557, ал.1, т.2, б. «а» от КЗ, в сила от 01.01.2016 г. и чл.86, ал.1 от КЗ, предявени от Гаранционен фонд срещу Й. Г. Й. с искане за заплащане на сумата от 79 200 лв., представляваща изплатено от ищеца на Б. Г. С. по щета № 210367/10.11.2017 г. обезщетение за причинените на С. неимуществени вреди- болки и страдания, вследствие на телесни увреди получени при ПТП, настъпило на 04.06.2015 г. в гр. Самоков, виновно причинено от ответника Й. като водач на моторно превозно средство - л.а.м. «Форд Ескорт» с рег. № ••••••••, без сключена за същото задължителна застраховка «Гражданска отговорност» на автомобилистите, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска – 29.09.2022 г. до окончателното й изплащане. От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният съд приема за установени и доказани следните правнорелевантни факти и обстоятелства: С влязла в сила на 07.01.2019 г. Присъда № 62/22.12.2016 г., н.о.х.д. № 81/2016 г. по описа на Самоковския районен съд, Й. Г. Й. е признат за виновен в това, че на 04.06.2015 г. около 18, 45 часа в гр.Самоков, на кръстовището на бул. «Искър» и ул. «Софроний Врачански», при управление на МПС-л.а.м. «Форд Ескорт» с рег. № •••••••• е нарушил правилата за движение по пътищата-чл.37, ал.1, изр.1 ЗДвП и чл.84, ал.2, изр.1 от ППЗДвП и по непредпазливост е причинил на Б. Г. С., различни по вид телесни увреждания- коремна травма, изразяваща се в разкъсване на черния дроб и на серозата на стомаха с излив на кръв в коремната кухина, счупване на дясна лопатка, счупване на второ, трето, четвърто, шест, седмо и осмо десни ребра, контузия на белите дробове с излив на кръв в дясната плеврална кухина, които увреждания съставляват тежка телесна повреда, изразяваща се в общо разстройство на здравето, опасно за живота, вследствие на коремната травма. Съобразно чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за съда, разглеждащ гражданско правните последици от конкретно деяние, но само относно това, дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. С оглед разпоредбата на чл.300 ГПК съдът приема, че деянието, авторството и виновното поведение на водача и ответник в производството Й. Г. Й., както и вида на телесните увреждания на пострадалия Б. Г. С., получени в пряка причинна връзка от това поведение, са установени в настоящия процес с влязлата в сила присъда. Не е спорно, че към датата на произшествието за увреждащия лек автомобил не е имало сключена валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. На 10.11.2017 г. Б. Г. С. е сезирал ищеца Гаранционен фонд с искане да му бъде изплатено обезщетение за претърпените от него вреди, за което е образувана преписка щета № 210367. С протокол № 34/16.11.2017 г. на Застрахователно-медицинска комисия при Гаранционен фонд е предложено да бъде одобрено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 79 200 лв. от следните травматични увреждания: шок трауматикум ет хеморагикум, закрита черепно- мозъчна травма вдясно теменно, кръвоизлив под меките мозъчни обвивки, руптура хепатис, десерозацио вентрикули, ретроперитонеален хематом, хемоперитонеум - наличие на 1000.00 мл кръв в коремната кухина, фрактура на 7 ребра вдясно и от 2-ро до 8-мо включително, хемопневмоторакс с излив на 400.00 мл кръв в гръдната кухина, фрактура на 12 гръден прешлен, полифрагментна фрактура на дясна скапула, счупване на ладиевата кост на ляво стъпало, както и за установено травматично увреждане през м.октомври 2017 г. с травматична генеза от злополуката, налагащо оперативно лечение. На 30.11.2017 г. сумата от 79 200 лв. е изплатена на пострадалото лице От приетата и неоспорена от страните пред първоинстанционния съд САТЕ се установява, че към момента, преди да започне да оставя спирачни следи, мотоциклетът управляван от пострадалото лице, се е движил със скорост 52 км/ч, а скоростта на лекия автомобил непосредствено преди удара с мотоциклета е била около 20 км/ч. От приетата медицинска документация и неоспореното от страните заключение на СМЕ се установява, че непосредствено след произшествието, Б. Г. С. е приет в противошокова зала в тежко коматозно състояние, след което е постъпил за лечение в Трета хирургична клиника на УМБАЛСМ «Н.И.Пирогов» ЕАД. Още в деня на постъпването си пострадалият е подложен на оперативно лечение, при което е извършена лапаротомия. Интраоперативно е установено наличие на 1000.00 мл кръв и коагули в корема, както и две руптури на черния дроб и лацерация по малката кривина на стомашната стена. Извършена е ревизия на коремната кухина и шев на руптурите. Поставен е торакален дрен вдясно, при което е евакуирана 400 мл. кръв. Изписан на 29.06.2015 г. Установява се, че в периода от 04.06.2015 г. до 30.11.2015 г. пострадалият е бил в непрекъснат отпуск по болест, като с Експертно решение № 0502 от 193 от 02.12.2015 г. временната неработоспособност е оправдана до 02.12.2015 г. и е продължена до 30.01.2016 г. С Експертно решение № 52 от 018 от 28.01.2016 г. на ищеца е определена 56% т.н.р. със срок за три години. Видно от служебна бележка от 26.02.2017 г. на МВР, РС ПБЗН, пострадалият е служител при РС ПБЗН-Самоков, като считано от датата 18.03.2010 г., когато е назначен на длъжност «пожарникар», същият редовно е участвал в провежданите ежегодно районни и областни състезания по пожаро- приложен спорт, които са елемент от дейностите за повишаване на физическата и специализираната подготовка на служителите. След преживяното ПТП, пострадалият и с оглед експертното решение на ТЕЛК не е се включва в списъка на участниците и не участва в състезанията. От заключението на приетата СМЕ се установява, че в пряка причинна връзка от ПТП, С. е получил следните травматични увреждания: политравма, травматичен шок, руптура на черния дроб и стомаха с последвал излив на кръв в коремната кухина в количество 1000 мл, ретроперитонеален хематом, черепно-мозъчна травма изразяваща се в травматичен кръвоизлив под меките мозъчни обвивки, гръдна травма-счупване на 2-8 десни ребра, десностранен хемопневмоторакс /наличие на кръв и въздух в гръдната кухина вдясно/, контузия на белия дроб, фрактура на 12-ти гръден прешлен, травма на опорнодвигателния апарат, полифрагментна фрактура на дясна скапула, счупване на ладиевидната кост на ляво стъпало. При така установените безспорно по-горе факти, първоинстанционният съд е приел частична основателност на иска, неоснователност на възражението за принос от страна на пострадалия. Приел, че заплатеното от фонда обезщетение от 67 200 лв. за доказаните телесни увреждания, които са в пряка причинна връзка с процесното ПТП, е съответно на вида и характера на понесените от Б. С. неимуществени вреди и в този размер уважил исковата претенция. Първоинстанционният съд е приел, че уврежданията руптура на ПКВ и лезия на медиален менискус, констатирани за първи път 1 година и 9 месеца след прегледа от ТЕЛК към МИ-МВР и повече от 2 години и 4 месеца след катастрофата, не са в пряка причинна връзка с процесното ПТП. Пред настоящата въззивна инстанция с допълнението на въззивната жалба на ищеца са представени Решение от 28.08.2020 г., постановено по гр.д. № 535/2019 г. на Софийски окръжен съд, Решение № 927/03.08.2021 г., постановено по в.гр.д. № 4123/2020 г. по описа на Апелативен съд-София, 4- ти граждански състав и Определение № 50648/29.11.2022 г., т.д. № 2548/2021 г. на ВКС, ТК, второ отделение. С влязлото в сила решение на САС на пострадалия Б. Г. С. и по иска му с правно основание чл.288, ал.1, т.1, б.“б“ от КЗ /отм/ срещу Гаранцонен фонд и от същото ПТП му е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 160 000 лв., от която сума искът е уважен за 80 800 лв. след приспадане на частичното изпълнение от ответника от 79 200 лв. В това производство настоящият ответник Й. Г. Й. е участвал в качеството му на трето лице-помагач на ответника Гаранционен фонд. При така установената по-горе фактическа обстановка настоящият съдебен състав приема следното от правна страна: Предявен е иск с правна квалификация чл.558, ал.7 във връзка с чл.557, ал.1, т.2, б.»а» от КЗ, в сила от 01.01.2016 г., който иск има за предмет търсенето на регресната отговорност на ответника- делинквент, спрямо Гаранционния фонд, заплатил обезщетение на увреденото лице за претърпените от него неимуществени вреди от настъпило ПТП. С оглед установената по-горе фактическа обстановка, Съдът намира, че са установени елементите от фактическия състав на правото на Гаранционния фонд, след изплащане на обезщетението по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите за причинените неимуществени вреди в хипотезата на чл.557, ал.1, т.2, б.»а» от КЗ, да встъпи в правата на увреденото лице до размера на платеното и разходите за определяне и изплащане на обезщетението. Съгласно практиката основание за встъпване в правата на увреденото лице срещу причинителя на вредата е изпълнението на законово регламентираното задължение на ГФ за плащане на застрахователно обезщетение на третите увредени от ПТП лица. По делото не е спорно, а и с представеното писмено доказателство се установява извършеното от ищеца на 30.11.2017 г. плащане на сумата от 79 200 лв. Главно и пълно е доказан и фактически състав на чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ от Кодекса за застраховането, а именно: наличие на увреждане от управляващ моторно превозно средство, което обичайно се намира на територията на Република България, и виновният водач няма сключена задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, противоправното поведение и вината на водача Й. Г. Й., както и причинно-следствената връзка между деянието и причинените на пострадалото, трето за спора лице неимуществени вреди от болки и страдания, вследствие получени травматични увреждания. Безспорно Гаранционният фонд не е застраховател и задължението му за заплащане на обезщетение възниква по силата на закона, а не поради наличие на застрахователен договор. Независимо от това, правният режим на отговорността на Фонда е аналогичен с този на застрахователя, установен в КЗ - редът за ангажиране на отговорността му и нейният обем са сходни с тези на застрахователя на делинквента при настъпване на застрахователно събитие, представляващо риск по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Поради това, доколкото спорът е свързан с настъпване на застрахователно събитие, представляващо риск по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на виновния водач, независимо от източника, който го поражда /закон или договор/, на доказване подлежат елементите на непозволеното увреждане, а именно: деяние, виновно и противоправно, както и установена вреда. Тези елементи от фактическия състав са безспорно установени както с влязлата в сила присъда на наказателния съд, така и с влязло в сила на 29.11.2022 г. Решение № 927/03.08.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 4123/2020 г. по описа на Апелативен съд-София, 4-ти граждански състав, с което със сила на пресъдено нещо са установени подлежащите на обезщетяване вреди и размера на дължимите от фонда обезщетения. Спорни са размера на неимуществените вреди, както и наличието на принос от страна на пострадалия. По отношение на тези две възражения и с оглед представеното с допълнението на въззивната жалба на ищеца влязло в сила на 29.11.2022 г. Решение № 927/03.08.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 4123/2020 г. по описа на Апелативен съд-София, 4-ти граждански състав, въззивният съд намира, че същите са преклудирани и не следва да бъдат разглеждани в процеса. С посоченото по-горе решение както бе посочено по-горе на пострадалия Б. Г. С. и по иска му с правно основание чл.288, ал.1, т.1, б.“б“ от КЗ /отм/ срещу Гаранцонен фонд и от същото ПТП му е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 160 000 лв., от която сума искът е уважен за 80 800 лв. след приспадане на частичното изпълнение от ответника от 79 200 лв. В това производство настоящият ответник Й. Г. Й. е участвал в качеството му на трето лице-помагач на ответника Гаранционен фонд, като с отговора си не е въвеждал възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. В настоящия процес не се твърди хипотезата на чл. 223, ал. 2 ГПК, според която подпомаганата страна умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства. С оглед на горното и на основание чл.223, ал.2 от ГПК, това, което съдът е установил в мотивите на решението си, е задължително за третото лице в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла. Т.е. с горецитираното решение на САС със сила на пресъдено нещо са установени подлежащите на обезщетяване вреди и размера на дължимите от фонда обезщетения. По причина, че съдът е длъжен да зачете СПН, то и представеното по- късно влязло в сила съдебно решение, не се явява преклудирано. В Решение № 60167 от 02.02.2022 г. по т. д. № 2490/2020 г., Т.К., І Т.О. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК, което се споделя от настоящия съдебен състав е прието, че: „че задължителната сила на мотивите по смисъла на чл. 223, ал. 2 ГПК обвързва по задължителен начин страните и съдът, пред който е висящо следващото по време дело - между подпомагаща и подпомагана страна, да приемат, че съдържащите се в мотивите на решението по предходното дело, в който са участвали подпомаганата и подпомагащата страна в това им качество, изводи за фактите и преюдициалните правоотношения, релевантни за правоотношението, което е предмет на постановеното решение, са се осъществили така, както се сочи в мотивите, към момента на приключване на устните състезания по предходното дело. Третото лице-помагач не може в следващия процес да оспорва фактическите и правни изводи, обективирани в мотивите на решението по предходното дело, като единственото изключение е при възражение за лошо воден процес на основание чл. 223, ал. 2, изр.1 ГПК.“ За пълнота на изложението следва да се посочи, че дори да се приеме, че възраженията на ответника са допустими, то те са неоснователни. По въпроса относно предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди при принос на пострадалия съществува задължителна практика на ВС и ВКС - ППВС № 17/1963 г. и множество решения, постановени по реда на чл.290 на ГПК, съобразно която приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на категорично доказани в процеса действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Ответникът следва да докаже при условие на пълно главно доказване приноса на пострадалия за настъпване на резултата и не би могло този принос да се отчита от съда въз основа на предположения. Такова доказване не е извършено в процеса. Не се установява и с приетата пред първоинстанционния съд САТЕ, която не е оспорена от ответника, поради което и възражението му във въззивната жалба за неправилност на извода на вещото лице, че скоростта на мотоциклета към момента преди да започне да оставя спирачни следи е била 52 км/ч, се явява преклудирано. Останалите възражения, че дори да се приеме, че скоростта на движение на управлявания от пострадалия мотоциклет е била разрешена, но не е била съобразена с пътната обстановка, също не се подкрепят с ангажираните по делото доказателства, не са налице обективни данни- писмени доказателства и заключение на вещо лице специалист в подкрепа на тези твърдения, поради което същите се явяват недоказани, респ. недоказано се явява и въведеното възражение за принос от страна на пострадалия мотоциклетист. По размера на иска за неимуществени вреди и възраженията на ищеца и ответника в тази връзка: При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът се ръководи от принципите на справедливостта и от своето вътрешно убеждение. Неимуществените вреди, макар да имат стойностен еквивалент, са в сферата на субективните преживявания на пострадалия, затова за тяхното определяне имат значение различни обстоятелства. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и за да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, като се съобразят характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът, степента, продължителността на болките и страданията, дали същите продължават или са приключили, както и икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата във връзка с нормативно определените лимити по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Касае се за мъж на 29 години към деня на произшествието, който е претърпял изключително тежки и животозастращаващи травматични увреждания, за лечението на които ищецът е претърпял животоспасяваща операция при която е извършена лапаротомия, интраоперативно е установено наличие на 1000.00 мл кръв и коагули в корема, както и две руптури на черния дроб и лацерация по малката кривина на стомашната стена. Извършена е ревизия на коремната кухина и шев на руптурите. Поставен е торакален дрен вдясно, при което е евакуирана 400 мл. кръв. Пролежал е в болница 25 дни, след което е продължил с домашно амбулаторно лечение, като е бил в непрекъснат отпуск по болест от 04.06.2015 г. до 30.01.2016 г., т.е. над седем месеца. Получените травматични увреждания са довели до 56% трайно намалена работоспособност за срок от три години, както и до невъзможност на ищеца да участва провежданите ежегодно районни и областни състезания по пожарно-приложен спорт-елемент от дейностите за повишаване на физическата и специализираната подгоговка на ищеца в качеството му на служител от ГД ПБЗН, а именно: пожарникар в РС ПБЗН-Самоков. С оглед на горното дори да се приеме за вярна тезата на първоинстанционния съд за липсата на причинна връзка между установената през м.октомври 2017 г. травматична генеза-лезия на медиален менискус и руптура на ПКВ, то въззивният съд намира, че сумата от 79 200 лв. е справедливо обезщетение за изключително тежките травматични увреждания, причинени на лицето от процесното ПТП. От друга страна въззивният съд намира за неправилен извода на първоинстанционния съд, че не следва да се присъжда обезщетение за установената през м.октомври 2017 г. лезия на медиален менискус и руптура на ПКВ, доколкото този извод на съда не почива на доказателствата по делото. На следващо място за установяване на обстоятелството дали констатираните увреждания представляват настъпило усложнение в пряка причинна връзка от получено по време на ПТП травматично увреждане, се изискват специални знания и по-конкретно заключение на СМЕ. А видно от приетото заключение пред първоинстанционния съд, на вещото лице не е поставяна такава задача, съответно същото не е обсъждало медицинската документация, установяваща такова настъпило усложнение. Предвид горното въззивният съд намира, че платеното от ищеца обезщетение е справедливо и съответстващо на вида, тежестта, обема и интензитета на търпените от пострадалото лице болки и страдания в продължение на повече от седем месеца, поради което въззивната жалба на ищеца се явява основателна. Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено в частта, с която искът на ищеца е отхвърлен за сумата от 12 000 лв., представляващ разликата над присъдената сума от 67 200 лв. до пълния претендиран размер от 79 200 лв. и вместо него постановено друго, с което искът бъде уважен допълнително и за сумата от 12 000 лв. По разноските: При този изход на делото съдът следва да преразпредели разноските направени пред първата инстанция. С оглед пълното уважаване на иска на ответника разноски не се дължат, а той дължи на ищеца разноските направени от него в пълен обем, които видно от списъка с разноски възлизат общо на сумата от 3 618 лв., от която: 3 168 лв. заплатена държавна такса и 450 лв. юрисконсултско възнаграждение. Следователно на ищеца ще следва да бъдат присъдени допълнително разноски в размер на сумата от 471, 82 лв., представляващи разликата над присъдените от първоинстанционния съд разноски в размер на 3 146, 18 лв. до пълния претендиран размер от 3 618 лв. Пред настоящата инстанция въззивникът-ищец е направил разноски в общ размер на 690 лв., от която: 240 лв.-внесена държавна такса и 450 лв.- юрисконсултско възнаграждение, които му се дължат в пълен размер на основание чл.78, ал.1 от ГПК от насрещната страна. Водим от горното, Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав