Решение № 2766 от 9.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 13372/2022 г.

Производството е по реда на чл.258- чл.273 ГПК. С решение № 11520 от 21.10.2022 г., постановено по гр.дело № 35744/2022 год. по описа на СРС, Г.О., 46 състав, е осъдена С.О., с адрес: гр.София, ул. •••••••, представлявана от кмета Й.Ф. да заплати на „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК •••••••, със седалище и адрес на управление: гр.София 1000, бул.„•••••••, представлявано от изп.директори Коста Чолаков и Бистра Василева, на основание чл.410, ал.1, т.2 КЗ и чл.78, ал.1 ГПК сумата от 301, 55 лева - регресно вземане по изплатено застрахователно обезщетение на трето увредено лице за сбора от стойността на заплатената щета-286.55 лева и стойността на ликвидационните разходи в размер на 15, 00 лева за вреди на лек автомобил марка „БМВ“, модел „525 Д X ДРАЙВ“ с рег. № ••••••• от ПТП на 01.04.2021 г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното плащане на вземането и сумата от 518 лева-съдебно- деловодни разноски. Срещу решението на СРС, 46 с-в е подадена въззивна жалба от С.О., чрез юрк.А.К., с искане същото да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения осъдителен иск с правно основание чл.410, ал.1, т.2 КЗ, вр. чл.49 ЗЗД. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна - ищец „ДЗИ- ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, гр.София, чрез пълномощника си адв.Е. З., оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на ответника като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски за въззивната инстанция. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/. В случая обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца срещу ответника осъдителен иск с правно основание чл.410, ал.1, т.2 от КЗ, вр. чл.49 от ЗЗД При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. В жалбата на ответника не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения, относими към предмета на спора. Жалбоподателят С.О., чрез своя процесуален представител юрк.А.К. единствено е посочил общо, че решението на СРС е неправилно, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор. Изложените във въззивната жалба доводи, съдът намира, че са неотносими към предмета на правния спор, като същите не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като констатация относно спорното право. В случая е направено искане с въззивната жалба да се отмени изцяло решение № 8625 от 27.07.2022 г., постановено по гр.дело № 59042 / 2021 г. на СРС, 72 състав, което решение не е предмет на обжалване в настоящето въззивно производство. Предмет на обжалване е решение № 11520 от 21.10.2022 г., постановено по гр.дело № 35744/2022 год. по описа на СРС, Г.О., 46 състав. Относими доводи във връзка с неправилността на това решение и предмета на спора съдът намира, че не са изложени във въззивната жалба. В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК, съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възраженията на страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност. Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите – само по изключение досежно възраженията за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Мотивите към решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически факти и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и касационно обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., ІІ т.о., определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., І т.о. и други. За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК - чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт. Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на въззивника- ответник във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК. По изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По разноските във въззивното производство: При този изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 168 лв., с включен ДДС за въззивната инстанция, съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК и фактура. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,