Решение № 6078 от 9.10.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 152/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК. С решение № 14329 от 24.08.2023г., постановено по гр. дело № 16806/2022 г. по описа на СРС, 51 състав, е осъден В. М. С. с ЕГН: ••••••••••, с адрес: гр. София, бул. “ ••••••••, да заплати на „Топлофикация – София “ ЕАД, с ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „ Ястребец “ № 23, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ, сумата от 138, 78 лева, представляваща цена на топлинна енергия за периода от 01.02.2019г. до 30.04.2020г. по отношение на топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „ Триадица “, бул. „ ••••••••, с абонатен № 113296; сумата от 19, 27 лева, представляваща цена за услуга за дялово разпределение за периода от 01.02.2019г. до 30.04.2020г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата на подаване на исковата молба – 30.03.2022г. до окончателното им заплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 35, 77 лева, представляваща лихва за забава върху задължението за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2019г. до 22.02.2022г. като е отхвърлен иска за цена на топлинна енергия за разликата над уважения размер от 138, 78 лева до пълния предявен размер от 516, 69 лева или за размера от 377, 91 лева, и за периода от 01.05.2018 г. до 31.01.2019 г.; иска за цена на услуга за дялово за дялово разпределение за разликата над уважения размер от 19, 27 лева до пълния предявен размер от 38, 55 лева или за размера от 19, 28 лева; иска за лихва за забава върху задължението за цена на топлинна енергия за периода от 15.09.2019 г. до 22.02.2022 г. за разликата над уважения размер от 35, 77 лева до пълния предявен размер от 114, 51 лева или за размера от 78, 74 лева, както и иска за лихва за забава върху задължението за цена на услуга за дялово разпределение в размер на 8, 82 лева за периода от 01.04.2019 г. до 22.02.2022 г. С решението на съда е осъден В. М. С. да заплати на „Топлофикация София “ ЕАД, с ЕИК 831609046, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 219, 94 лева, представляваща сторени разноски по първоинстанционното дело. Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от В. С., подадена чрез назначения особен представител адв. К. Ч., в частта, с която са уважени предявените осъдителни искове. Жалбоподателят твърди, че решението е нищожно, недопустимо, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона и на съдопроизводствените правила, по съображения изложени в жалбата. Предвид изложеното се моли настоящата въззивна инстанция да отмени решението на СРС в обжалваната част и да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на направените разноски по делото. Въззиваемата страна- ищец „Топлофикация София“ ЕАД, гр. София, чрез своя процесуален представител, оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл. 263, ал. 1 от ГПК. Моли жалбата на ответника като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция. Третото лице – помагач на страната на ищеца „ МХ ЕЛВЕКО “ ООД не взема становище по жалбата. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно в обжалваната от ответника част, като настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца срещу ответника В. М. С., обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации / чл. 272 от ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: Като неоснователни следва да се преценят доводите за недопустимост и нищожност на обжалваното решение. Съгласно задължителната съдебна практика - т.9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В настоящия случай обжалваното решение на Софийски районен съд е допустимо, тъй като е постановено по допустими искове, надлежно предявени от легитимирана страна при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки. Обжалваното първоинстанционно решение е допустимо - не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Обжалваното първоинстанционно решение е и валидно, тъй като отговаря на всички изисквания за валидност на съдебното решение - постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното съдържание. Едно съдебно решение е нищожно, когато не отговаря на изискванията за валидно решение. Вярно е, че в закона няма определение за това кога едно решение е нищожно, но в теорията и практиката са изяснени хипотезите, при които следва да бъде прогласена нищожността на решението, изхождайки от естеството на съдебното решение като едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Налице е практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, по въпроса кога едно съдебно решение е нищожно, а именно: когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост /в този смисъл- решение № 668 от 15.11.2010 г., постановено по гр.дело № 1790/2009 г., I г.о., ВКС; решение № 73 от 18.05.2015 г., постановено по гр.дело № 5113/2014 г., III г.о., ВКС и др./. Съгласно правната теория едно решение е нищожно, когато не би могло да се приеме за валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Такъв е случаят, когато: решението е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав; решението е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда; не е спазена писмената форма на решението или решението не е подписано; волята на съда е абсолютно неразбираема и не може да бъде изведена чрез тълкуване. Нищожността е най-тежкият порок, от който може да бъде засегнато съдебното решение. ГПК не съдържа легална дефиниция за нищожността, но в правната теория и в съдебната практика /вж. - ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК, решение № 361/07.05.2009 г. по гр.дело № 706/2008 г., I г. о., решение по гр. дело № 4694/2007 г., I г. о., решение по т.дело № 52/2010 г., II т. о., решение по гр.дело № 3692/2018 г., III г.о. на ВКС и др./ по тълкувателен път безпротиворечиво е изяснено съдържанието на понятието. Константно е разбирането, че съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правният спор. Поради това, нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно властническо волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е спазена писмената форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт, или решението е неразбираемо до степен, в която неговият смисъл не би могъл да се извлече дори по пътя на тълкуването. Съдът приема, че нищожността на решението касае начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда, но този порок няма отношение към съдържанието на държавното властническо волеизявление по същество. Нарушението на материалния закон, включително на норми от правото на Европейския съюз, е процесуален порок, който няма за последица нищожност на съдебния акт поради липса на валидно формирана правораздавателна воля, а обуславя единствено неправилност, която се релевира по пътя на инстанционния контрол и в рамките на преклузивните срокове за подаване на въззивна и касационна жалба. Като неоснователни следва да преценят и кратките доводи изложени във въззивната жалба, че обжалваното решение е неправилно, както и изводите изведени в мотивите. Съдът приема, че ответникът не е изложил във въззивната жалба конкретни доводи относно неправилността на обжалваното решение. Изложените във въззивната жалба кратки доводи относно неправилността на обжалваното решение, съдът намира, че са неотносими към предмета на правния спор, като същите не са съобразени с изразеното от СРС в диспозитива на обжалваното решение, като констатация относно спорното право. В т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право. По силата на чл.236, ал.2 във връзка с ал.1, т.5 от ГПК, съдът се произнася с решение /като редовен и надлежен съдебен акт/ по основателността респективно неоснователността на исковете, с които е сезиран, поради което и законодателят изисква решението да съдържа "какво постановява съдът по съществото на спора". Релевираните възраженията на страните, било правоизклюващи, правопроменящи или правоизменящи, заявени като защита срещу предявен иск, безусловно подлежат на обсъждане в мотивите на съдебния акт, които се излагат към решението и съответно имплицитно се съдържат в диспозитива на решението по същество, доколкото тяхната основателност може да обуслови краен извод за несъществуването, липса или погасяване на конкретно защитимото материалното право, или за неговата трансформация от гледна точка на изискуемост, ливидност. Безалтернативен е изводът, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право, а изложеното в мотивите - само по изключение досежно възраженията за право на задържане и прихващане/ чл.298, ал.4 от ГПК/. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.18, което в тази си част не е изгубило значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към конкретното дело Граждански процесуален кодекс, е разрешен по задължителен за съдилищата начин въпросът за обжалваемостта на мотивите към съдебно решение. Според дадените указания, на обжалване подлежи самото решение /т. нар. диспозитив/, с което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо относно съществуването на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Мотивите към решението, които съдържат констатации за доказателствени факти, юридически факти и преюдициални правоотношения, не са източник на правни последици и не са част от решението. Поради това те не могат да бъдат предмет на самостоятелно въззивно и касационно обжалване, отделно и независимо от решението по съществото на правния спор. В този смисъл са решение № 167/09.11.2010 г. по т.дело № 1012/2009 г. на ВКС, Т.К., II т.о., определение № 60521/28.09.2021 г. по т.дело № 1532/2020 г. на ВКС, Т.К., I т.о. и други. За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК - чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт. Въпреки че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г.К., I г.о. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на въззивника- ответник във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната от ответника част, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК. С оглед на така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част. По отношение на разноските за въззивното производство. При този изход на спора на ответника не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На въззиваемата страна-ищец на основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да се присъдят направени разноски за въззивната инстанция в размер на сумата от 200 лв., представляваща депозит за назначения особен представител на ответника В. М. С.. От друга страна искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна- ищец съдът намира за неоснователно доколкото подадения писмен отговор е бланкетен, както и неин процесуален представител не се явява в съдебно заседание. При това положение на въззиваемата страна не се дължи юрисконсултско възнаграждение на осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК. На следващо място, съдът приема, че на основание чл.77 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС, сумата от 75 лв.- дължима държавна такса по подадената от него въззивна жалба. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., III-В с-в,