Решение № 18399 от 1.10.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 4347/2026 г.

Производството е по реда на чл. 124 ГПК. Образувано е по искова молба на Д срещу М, с адрес: гТ, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 355,15 лева с еврова равностойност от 692,88 евро, представляваща платена при изначална липса на основание сума по Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства от 09.04.2021г. в находището „Раденка“, участъци „Урвата“, „Лозята“ и „Кавака“, разположени в землището на с. Гърмен, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба – 17.02.2026г. до окончателното плащане. Ищецът навежда твърдения, че въз основа на решение на М № 975 от 31.12.2020г. е сключил с М, чрез М, Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства от 09.04.2021г. – скалнооблицовъчни материали – гнайси от находище „Раденка“, участъци „Урвата“, „Лозята“ и „Кавака“, разположени в землището на с. Гърмен. В чл. 33, ал. 4 от концесионния договор било предвидено, че при пълно, забавено или неточно изпълнение на задължението за внасяне на парична вноска по финансовото обезпечение – доверителна сметка за рекултивация и околна среда, била дължима неустойка за забава в размер на 0,5 % от стойността на съответната гаранция/вноска за всеки просрочен ден, но не повече от стойността на вноската по финансовото обезпечение. Сочи, че на 21.01.2026г. получил покана за доброволно изпълнение на сумата от 1 355,15 лева, представляваща начислена неустойка за неточно изпълнение на задължението за годишна вноска за 2023г. по доверителната сметка за околна среда, тъй като вноската за рекултивация за 2023г.била внесена в непълен размер. Излага, че под заплаха от спиране действието на сделката на 26.01.2026г. заплатила претендираната неустойка, макар че още към 21.02.2024г. по доверителната сметка била заплатена сумата от 19,45 лева, с което било отстранено неточното изпълнение на задължението за финансово обезпечение, за което обстоятелство ответникът бил уведомен на 01.03.2024г. Поддържа, че клаузата на чл. 33, ал. 4 от концесионния договор е нищожна поради противоречие с добрите нрави с аргументи, че неустойката обезпечава изпълнението на акцесорно задължение за вноска за рекултивация, както и че изпълнението на това задължение е обезпечено и с други правни средства – чрез предоставяне на годишна банкова гаранция, възможност за спиране и прекратяване действието на сделката. Навежда доводи, че уговореният размер на неустойката не отчита количественото неизпълнение на задължението, както и че не държи сметка за вредите от неизпълнението, като по този начин същата се явява средство за неоснователно обогатяване на концендента. Поради изложените съображения счита, че в негова полза е възникнало кондикционно притезание за сумата от 1 355,15 лв., която се явява платена при изначална липса на основание. Моли за уважаване на предявения иск. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който излага становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че страните са обвързани от Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства от 09.04.2021г. в находището „Раденка“, че както и че вноската за рекултивация за 2023г. със сумата от 19,45 лева е извършена. Релевира възражение, че по начина, по който е уговорена и с оглед останалото съдържание на договора, неустойката по чл. 33, ал. 4 от концесионния договор отговаря на изискванията за валидност, отчита императивните разпоредби на ЗПБ за правото на контрол на концедента върху изпълнението на задълженията на концесионера и не излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Моли за отхвърляне на исковата претенция. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното: Въз основа на Решение № 975 от 31.12.2020г. на М и на основание чл. 66 ЗПБ на 09.04.2021г. е сключен договор за концесия между М, представляван от М, в качеството на концендент, и Д, в качеството на концесионер, по силата на който ответникът предоставя на ищеца концесия за добив с предмет екплоатация на подземни богатства по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗПБ – скалнооблицовъчни материали - гнайси от находище „Раденка“, участъци „Урвата“, „Лозята“ и „Кавака“, разположено в землището на с. К, община Гърмен, обл. Благоевград, за срок от 35 години. В чл. 20, ал. 1 от процесния договор е предвидено задължение за конценсионера да заплаща годишно концесионно плащане, върху размера на което се дължи ДДС, като концесионните плащания са дължими на 6-месечни вноски със срок 30-то число на месеца, следващ отчетния период. Съгласно т. 2 на чл. 20, ал. 1 отчетните периоди се определят от 1 януари до 30 юни и от 1 юли до 31 декември на всяка календарна година от срока на концесията. По силата на чл. 24, ал. 1 в срок до един месец след съгласуване на проекта за ликвидация или консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи с М страните сключват договор с избрана от тях банка за доверителна банкова сметка със специално предназначение за обезпечаване изпълнението на задълженията, свързани с ликвидация или консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи. По тази сметка концесионерът следва да внася ежегодно до 31 януари сума, представляваща 1/35 част от размера на средствата за ликвидация или консервация, и да предостави на концедента доказателства за извършените преводи в срок до три работни дни. Съгласно чл. 24, ал. 4 средствата по сметката се ползват само за покриване на разходите за осъществяване на ликвидация или консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи. При пълно, неточно или забавено изпълнение на това парично задължение е дължима неустойка в размер на 0,5 на сто от стойността на съответната гаранция/вноска по финансовото обезпечение за всеки просрочен ден, но не повече от стойността на гаранцията/вноската по финансовото обезпечение – арг. от чл. 34, ал. 4. В чл. 23, ал. 1 от концесионния договор е предвидено задължение в тежест на концесионера да предостави на концедента и безусловна и неотменяема годишна банкова гаранция, обезпечаваща изпълнението на всички задължения по концесионния договор, в това число за концесионно плащане, извършване на годишна вноска от обезпечението по чл. 24. ДДС, лихви за забавено изпълнение на задължението за концесионно плащане и за ДДС, както и неустойки при неизпълнение на всяко едно парично задължение или при нарушаване на условие по концесията. В изпълнение на изискването по чл. 24, ал. 1 от концесионния договор на 24.11.2021г. е сключен тристранен договор за доверителна сметка между Б, Д и М, по силата на който ищцовото дружество възлага на кредитната институция да открие доверителна сметка на негово име, чрез която срещу възнаграждение да извършва по негово нареждане и със съгласието на М като контролираща страна касови и безкасови банкови операции до размерите на наличните по сметката авоари. В чл. 3 е предвидено задължение в тежест на титуляра до 31 януари на всяка следваща календарна година да депозира по сметката сума, представляваща 1/35 част от общия размер на необходимите парични средства за ликвидация или консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи. Със съобщение с рег. № Е-26-Д-306 от 02.12.2025г. министърът на енергетиката е уведомил концесионера за констатирано неточно изпълнение на задължението му по чл. 24, ал. 1 и ал. 2 за внасяне на сумата, представляваща 1/35 от размера на средствата за ликвидация или консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи, определена в съгласувания по чл. 8, ал. 2, т. 3, б. „г“ от концесионния договор проект. Констатираното неточно изпълнение касаело вноската за 2023г., която била внесена в непълен размер. На основание чл. 33, ал. 4 от договора е начислена неустойка на стойност от 1 355,15 лева, като на ищцовото дружество е предоставен 14- дневен срок за доброволно изпълнение. За дължимата неустойка е издадена фактура № 1000018586 от 31.01.2024г. в размер на 1 355,15 лева. Установява се, че на 26.01.2026г. Д е извършило превод на стойност от 692,88 евро в полза на М с посочено основание „задължение по чл. 24, ал. 1 и ал. 2 от договора“, а в графа още пояснения е отбелязано „на основание чл. 33, ал. 4 неустойка“. От приетото като писмено доказателство по делото извлечение от банковата сметка на Д е видно, че на 31.01.2024г. е извършена операция вноска на каса в размер на 1 355,15 лева с основание „захранване на сметка“ от управителя на ищцовото дружество. Аналогична платежна операция е осъществена и на 21.02.2024г. но на стойност от 19,45 лева. На 26.02.2024г. в М е депозирано възражение от управителя на Д срещу начислената неустойка по чл. 33, ал. 4 от концесионния договор, като са изложени подробни съображения за нейната недължимост и противоречието със справедливостта и морала. При така установеното от фактическа правна, съдът достигна до следните правни изводи: От заявените с исковата молба фактически твърдения и отправеното искане за защита се налага извод, че съдът е сезиран с осъдителен иск, който намира правната си квалификация в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Основателността на исковата претенция е обусловена от установяване в условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца на следните материални предпоставки: настъпило имуществено разместване между страните – в частност предаване на процесната сума от 1 355,15 лева на ответника. Съобразно правилото на чл. 154 ГПК в тежест на ответника е да проведе насрещно доказване на горепосочените факти, както и да установи наличието на основание за получаване, респ. задържане на сумата. Чрез разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се цели недопускане на неоснователно имуществено разместване в хипотезите, при които още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в патримониума на друго. По смисъла на института за неоснователно обогатяване под „основание“ следва да се разбира съществуването на валидно правоотношение, което оправдава разместването на имуществени блага. Съобразно Постановление № 1 от 28.05.1979г. по гр. д. № 1/79г. на ПВС правилото за начална липса на основание е приложимо в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, унищожаем акт, ако предаването се е осъществило след унищожаването на сделката, при липсата на правоотношение между страните, при плащане на по-големи от нормираните цени за стоки, услуги или лихви, при плащане на задължение след неговото погасяване, с изключение на чл. 118 ЗЗД. В разглежданата хипотеза, предявената искова претенция се основава на твърдения за престация по нищожна клауза, която предвижда заплащането на неустойка. С оглед изявленията на страните в хода на производството и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че въз основа на решение на М № 975 от 31.12.2020г. между Д и М, чрез М, е сключен Договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства от 09.04.2021г. с предмет скалнооблицовъчни материали – гнайси от находище „Раденка“, участъци „Урвата“, „Лозята“ и „Кавака“, разположени в землището на с. Гърмен, както и че вноската за рекултивация за 2023г. със сумата от 19,45 лева е извършена на 21.02.2024г. В това отношение, правният спор се концентрира относно валидността на клаузата по чл. 34, ал. 4 от концесионния договор, предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението да се внесе сума, представляваща 1/35 от общия размер на необходимите парични средства за ликвидация или консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи. Като основание за нищожност на неустойката, регламентирана в чл. 34, ал. 4 от концесионния договор, се сочи нейното противоречие с добрите нрави. Неустойката е форма на договорна отговорност и проявление на принципа на автономия на волята в частното право, като по аргумент от чл. 92 ЗЗД с нея страните уговорят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението. В настоящата хипотеза страните са обвързани от договор за концесия, който се отличава със своя предмет и страни и се сключва при спазване на определена административна процедура и при съблюдаване на обществения интерес. Тези нейни особености дават основание на съда да приеме, че концесионният договор не може да се квалифицира като типична сделка на частното право – в частност като търговска сделка. Независимо от това при сключването на концесионен договор страните са обвързани от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, която не допуска неговото съдържание да е в колизия с императивни правила и добрите нрави. Добрите нрави представляват критерии за поведение, основани на обществения морал към даден момент от развитието на обществото, които изразяват общоприетите разбирания за справедливост и добросъвестност. Тези съждения, пренесени на плоскостта на неустойката като форма на договорна отговорност, имат следното измерение: нищожна поради накърняване на добрите нрави е неустойка, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Преценката за нищожност следва да се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства при съобразяване на следните критерии: естеството и размера на обезпечаваното задължение -дали е парично, или непарично; дали изпълнението на задължението е гарантирано с други правни способи; видът на уговорената неустойка – компесаторна, мораторна; вида неизпълнение на задължението – съществено или незначителна негова част, съотношение между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Меродавният момент, към който се преценяват тези обстоятелства, е моментът на постигане на съгласие, а не моментът на неизпълнение /в този смисъл ТР 1/2009г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК на ВКС/. При преценката за валидност на оспорената неустойка, на първо място, следва да се държи сметка за естеството на договорното правоотношение между страните. Чрез договора за предоставяне на концесия в полза на концесионера се поражда правото да експлоатира и да осъществява добив на подземни богатства от определен обект (находище), който обект е изключителна публична държавна собственост в един продължителен период от време. Тези характеристики на облигационната връзка, обстоятелството, че самата дейност по експлоатация касае съществен обществен интерес, както и прокламираната в чл. 21 КРБ особена защита на земята, оправдават придаването на засилена санкционна функция на неустойката. От анализа на концесионния договор се установява, че предвидената в чл. 33, ал. 4 неустойка е призвана да обезпечава изпълнението на паричното задължение на концесионера да осигури средства в доверителната сметка, предназначени за ликвидация или консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатата земя. Функцията на това финансово обезпечение е да гарантира наличието на средства при приключване на добива на подземни богатства и да ограничи потенциалния риск да се породи необходимост държавата да финансира възстановяването на експлоатираните земи. Съдът се солидаризира с доводите на ищеца, че това парично задължение има акцесорен характер, доколкото основно и първично е задължението на концесионера по чл. 21 при добива на подземни богатства да опазва земните недра, околната среда, човешкото здраве, земеделските земи, културните ценности, като спазва техническите проектите за ликвидация или консервация на миннодобивния обект, и да възстанови нарушените терени след прекратяване на концесионния договор. От тази гледна точка оспорената неустоечна клауза обективира съгласието на страните концедентът да бъде обезщетен за вреди от пълната, съответно частичната липса на финансово обезпечение по чл. 24 от договора или несвоевременното му предоставяне. От изявленията на страните в хода на производството се налага извод, че основен спорен въпрос е и видът на уговорената неустойка. Според буквалното съдържание на концесионния договор неустойката е договорена за обезщетяване на всички форми на неизпълнение – пълно и неточно, в това число забавено изпълнение на задължението на концесионера за вноски по доверителната сметка при кумулативно посочена дължимост с реално изпълнение на задължението. Различният смисъл, който съдоговарящите внасят в оспорената клауза, поражда необходимост да бъде изследвана действителната им обща воля при сключването му, като бъдат съобразени изискванията по чл. 20 ЗЗД, че отделните уговорки се тълкуват във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, характеристиките на договора, както и други обстоятелства, които са от значение за установяване действителната воля на договарящите, като се изхожда не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла следващ общия разум на изявлението / Решение № 113 от 24.04.2015г. по гр. д. № 725/2014г. на ВКС, I г.о./. Прилагайки тези принципни постановки, настоящият състав приема, че уговорената от страните неустойка е мораторна. Аргумент в тази насока може да бъде изведен от предвидената кумулативна дължимост на неустойката по чл. 33, ал. 4 и реалното изпълнение по концесионния договор. Както беше посочено, процесната неустойка обезпечава изпълнението на парично задължението – т.е. престация на парична сума. Именно поради предмета на престацията – парична сума, неизпълнението на парично задължение е всякога забавено. При уговорена мораторна неустойка изправната страна по сделката разполага с правна възможност да претендира и реално изпълнение – за доставяне на първоначално дължимия облигационен резултат. От своя страна, компесаторната неустойка се дължи при пълно неизпълнение на задължението и е алтернатива на реалното изпълнение – т.е. не е допустимо тяхното кумулиране /в този смисъл Решение № 123 от 17.11.2010г. по т.д. № 698/2009г. по описа на ВКС, II т.о./. Изводът за вида на неустоечното съглашение се потвърждава и от начина, по който е формирана неустойката, предполагащ отчитането на релевантен времеви период – същата е дължима за всеки просрочен ден при уговорен краен предел. От анализа на цялото съдържание на концесионния договор се установява наличието на клаузи, които самостоятелно и дори с по-значими за концесионера негативни последици, а и значително по-ефективни за концедента, обезпечават изпълнението на задължението. В чл. 23, ал. 1 е предвидено задължение в тежест на концесионера да предостави на концедента и безусловна и неотменяема годишна банкова гаранция, обезпечаваща изпълнението на всички задължения по концесионния договор, в това число за концесионно плащане, извършване на годишна вноска от обезпечението по чл. 24, ДДС, лихви за забавено изпълнение на задължението за концесионно плащане и за ДДС, както и неустойки при неизпълнение на всяко едно парично задължение или при нарушаване на условие по концесията. Така учредената банкова гаранция би благоприятствала и позволила облекчено удовлетворяване вземането на концедента, доколкото според чл. 23, ал. 5 при пълно или неточно изпълнение на тези задължения концедентът има право да събере дължимите по договора суми, като отправи писмено искане до съответната банка, т.е. създава се сигурност в събираемостта им. Допълнителен правен способ, гарантиращ изпълнението, се явява и предвидената в чл. 68, ал. 1 ЗПБ правна възможност на концедента да спре действието на разрешението за добив, когато титулярът на разрешението или концесионерът извършва дейности, които са в противоречие с действащото законодателство или в колизия с клаузите на концесионния договор. Това право представлява сериозен механизъм за изпълнение, доколкото при спиране концесионерът би бил в невъзможност да упражнява правата си по договора. От своя страна, регламентираното в чл. 33, ал. 7 право на концесионера да търси обезщетение по общите правила не може да се квалифицира като способ за обезпечаване, доколкото чрез него не се създават благоприятни предпоставки за концедента да получи изпълнение на поетото по силата на облигационната връзка задължение. При тълкуването на чл. 33, ал. 4 от концесионния договор се установява, че стойността на неустойката е функция от продължилата забава на длъжника, като е предвиден и краен предел – същата не може да надвишава размера на съответната гаранция/вноската по финансовото обезпечение. Същевременно обаче при определяне на нейния размер действително не се отчита каква част от паричното задължение не е изпълнена. При всички положения основа за изчисляването на неустойката се явява пълната стойност на вноската по финансовото обезпечение. От определящо значение за съответствието на неустоечното съглашение с добрите нрави е съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. По аргумент от чл. 24, ал. 2 от концесионния договор очакваните от неизпълнението вреди се свеждат до 1/35 от средствата за ликвидация или консервация на миннодобивния обект и рекултивация на засегнатите земи, определени в съгласувания по чл. 8, ал. 2, т. 3, б. „г“ проект. От своя страна, неустойката е определена в процентно отношение – 0,5 %, като времето, през което ще се начислява е поставено изцяло на волята и на поведението на неизправния длъжник. Посоченият размер не надхвърля обичайно уговоряния размер на неустойката за забава в търговската практика. Регламентиран е краен предел, който се съизмерява със стойността на вноската по финансовото обезпечение – до 1/35 от средствата. Концесионерът е търговец професионалист, който разполага със специални знания, поради което в негова тежест законодателят възлага грижа, по-тежка от грижата на добрия стопанин – арг. от чл. 302 ТЗ. Тази грижа предполага повнимателно и отговорно отношение при осъществяването на търговските контакти и при сключване и изпълнение на сделките. При размер на вноската по доверителната сметка в размер на 3 155,15 лева и уговорена неустойка от 0,5 % дневната стойност на неустойката възлиза на 15,78 лева. Максималната неустойка е съизмерима с вноската по чл. 24, т.е. 3 155,15 лева, който максимален размер би бил достигнат след около 200 дни, след които длъжникът би дължал както неустойката, така и самата вноска към доверителната сметка. При така очертаната конструкция неустойката достига до 100 % от самата вноска, което задължение за вноска продължава да съществува в тежест на концесионера. Неустоечната клауза, съчетана със задължението за реално внасяне на цялата вноска по финансовото обезпечение и наличието на други ефективни способи, служещи като обезпечение за изпълнение на задължението по чл. 24, води до свръхобезпечаване на концедента и е извън присъщите функции на неустойката – обезщетителна, обезпечителна и санкционна /в този смисъл Решение № 186 от 19.07.2026г. по т.д. № 1419/2025г. на ВКС, I т.о./. Гореизложените съображения дават основание на настоящият състав да приеме, че неустойката за забавено изпълнение на задължението за заплащане на паричните средства за ликвидакция на миннодобивния обект и рекултивация на земята е уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и е в разрез с основополагащия в правото принцип на справедливостта, поради което същото се явява нищожна поради противоречието с добрите нрави. Прогласяването на неустойката по чл. 33, ал. 4 от концесионния договор за нищожна води до нейната недължимост от концесионера. От приетото като писмено доказателство преводно нареждане се установява, че на 31.01.2024г. ищцовото дружество е извършило превод в размер на 1 355,15 лева в полза на М. При тези данни и липсата на оспорване от страна на ответника, че е получил процесната сума, може да се направи обоснован извод, че Д е погасило неустоечното задължение по Фактура № 1000018586 от 31.01.2024г. При това положение престацията на концесионера е осъществена при изначална липса на основание за имуществено разместване. По делото не се твърди, нито са представени доказателства за погасяване на процесното притезание от страна на ответника, поради което исковата претенция подлежи на уважаване в цялост. По отговорността за разноски: При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски възниква в полза на ищеца. В законоустановения срок ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК за извършени разноски в общ размер на 327,72 евро, от които: 27,72 евро за заплатена държавна такса и 300 евро за заплатено адвокатско възнаграждение. Представени са доказателства за извършването на разноски, поради което сумата от 327,72 евро следва да бъде присъдена на ищеца. Мотивиран от гореизложеното, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД