Решение № 1181 от 29.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 5702/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение от 22.03.2023 год., постановено по гр.дело №44750/2022 год. по описа на СРС, ГО, 156 с-в, Столична община е осъдена да заплати на „Б.С.К.И.“ АД по искове с правно основание чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 13 788 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор№РОК19- ДИ05-9-3 от 15.01.2019 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 18.08.2022 год. до окончателното й изплащане, сумата от 574.20 лв., представляващи невъзстановена гаранция за добро изпълнение по чл. 15, ал. 1 от договор № РОК19-ДИ05-9-3 от 15.01.2019 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 18.08.2022 год. до окончателното й изплащане, сумата от 2 707.81 лв., представляващи мораторна лихва върху главницата за незаплатеното възнаграждение за периода от 08.09.2020 год. до 17.08.2022 год., както и сумата от 110.22 лв., представляващи мораторна лихва върху главницата за невъзстановената гаранция за периода от 24.09.2020 год. до 17.08.2022 год., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 3 878.08 лв.; отхвърлен е предявения от Столична община срещу Министерство на регионалното развитие и благоустройството иск /обратен/ с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата от 13 788 лв., представляваща платена без основание за сметка на ответника сума, с която последният неоснователно се е обогатил, във връзка с изпълнението на договор № РОК19- ДИ05-9-3 от 15.01.2019 год., сумата от 574.20 лв., представляваща платена без основание за сметка на ответника, с която последният неоснователно се е обогатил във връзка с изпълнението за връщане на гаранцията по договор № РОК19-ДИ05-9-3 от 15.01.2019 год., сумата от 2 707.81 лв., представляваща платена без основание мораторна лихва върху незаплатеното възнаграждение за периода от 08.09.2020 год. до 17.08.2022 год., както и сумата от 110.22 лв., представляващи платена без основание мораторна лихва върху главницата за невъзстановената гаранция за периода от 24.09.2020 год. до 17.08.2022 год., като ищецът по обратния иск Столична община е осъден да заплати на ответника по обратния иск Министерство на регионалното развитие и благоустройството на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. Решението в частта му по първоначалните искове е постановено при участието на привлечено от ответника трето лице-помагач Министерство на регионалното развитие и благоустройството. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от Столична община. Жалбоподателят поддържа, че всички съдебни книжа по делото били адресирани до СО – район „Овча купел“, като едва с процесното решение Столична община била конституирана като ответник по делото. Поради това и следвало да се приеме, че развилият се процес бил недопустим, респ. обжалваното решение било недопустимо. Първоинстанционният съд не бил обсъдил реда, условията и начина на реализиране на Националната Програма за енергийна ефективност на многофамилни жилищни сгради, ограничавайки се единствено и само до разпоредбите на ЗЗД, които уреждали конкретни обществени отношения, без да вземе предвид предпоставките, които ги обуславят. Правото на безвъзмездна финансова помощ възниквало за Сдружението на собствениците регистрирано при условията и по реда на чл. 25, ал. 1 от Закона за управление на етажната собственост /ЗУЕС/ в публичния регистър на съответната община/район и в регистър БУЛСТАТ с подписването на договор за целево финансиране между Кмета на общината, „Българската банка за развитие“ АД и съответния Областен управител. Безвъзмездната финансова помощ се предоставяла чрез директно погасяване съгласно чл. 2, ал. 5 от ПМС №18/02.02.2015 год. от държавния бюджет на задълженията на Сдруженията на собствениците по ползваното финансиране. Сумите от безвъзмездната финансова помощ ставали дължими и се превеждали на „Българската банка за развитие“ АД от държавния бюджет, чрез бюджета на Министерството на регионалното развитие и благоустройство. Министърът на регионалното развитие и благоустройството и министърът на финансите сключвали с „Българската банка за развитие“ АД споразумение по въпросите, свързани с финансирането на програмата и изплащането на безвъзмездната финансова помощ, което се одобрявала от Министерския съвет. Кметовете на общини предприемали необходимите действия за осигуряване реализацията на програмата на своята територия и провеждали процедурите за възлагане на дейностите съгласно Закона за обществените поръчки /ЗОП/ и приложимите нормативни актове. Кметът действал само с оглед дадения му мандат от сдружението на собствениците с договора, като договарянето, разплащането и финансирането се извършвали чрез кмета от името и за сметка на сдружението на собствениците, поради което тези дейности и свързаното с тях финансиране и разплащане не се отразявали по бюджетите на общините и всички операции по програмата /с изключение на разходите на общината само по администриране на процеса/, не засягали нейния бюджет. Верификацията на претендираните от ищеца суми било в правомощията на Министерството на регионалното развитие и благоустройство. Те се превеждали на „Българската банка за развитие“ АД от държавния бюджет, но чрез бюджета на Министерството на регионалното развитие и благоустройство, а не от бюджета на ответника. Съгласно чл. 3, ал. 1 от процесния договор, възложителят чрез „Българска банка за развитие“ АД заплащал стойността на възложените работи по банков път, по сметка на изпълнителя. Съгласно Постановление № 18/02.02.2015 год. на МС, Министерството на регионалното развитие и благоустройството било координатор на „Националната Програма за енергийна ефективност на многофамилни жилищни сгради“ и координирало процеса по предоставяне на безвъзмездната финансова помощ. В резултат на тази му дейност били преустановени всички плащания по договор №РОК 19-ДИ05-9-/2 от 14.01.2019 год., с предмет: „Инженеринг /проектиране и строителство/ за „Сграда с административен адрес: гр.София, ж.к.„••••, сключен между общината и „Б.С.К.И.“ АД, аргументите за което били изложени в писмо от 03.12.2020 год. на зам.министъра на регионалното развитие и благоустройство. Първоинстанционният съд не бил взел предвид всички събрани по делото доказателства. Налице било извънсъдебно признание, че плащането било преустановено от третото лице-помагач по делото и ответник по обратните искове Министерството на регионалното развитие и благоустройството, т.е. Столична община не била преустановила едностранно плащанията, по своя вина или усмотрение – факт, който обуславял неоснователността на предявените главни искове, респ. основателността на обратните искове. Ответникът не бил признал, че възложената работа била извършена и приета, защото подобно признание щяло да противоречи на аргументите в писмото на зам.министъра на регионалното развитие и благоустройство. Неправилно СРС бил приел, че в случая бил налице друг иск – основан на други отношения между ответника и третото лице-помагач. Последният не бил страна по процесния договор, но верификацията на претендираните от ищеца суми била в правомощията единствено на министерството, съгласно правната уредба на този кръг отношения /законова и подзаконова/. В тази си част първоинстанционното решение било и немотивирано. Следвало да се има предвид, че процесният договор се явявал допълнителен, доколкото основен бил договор № РОК19- ДИ05-9/2 от 14.01.2019 год., с предмет: „Инженеринг /проектиране и строителство/ за „Сграда с административен адрес: гр.София, ж.к.••••. И двата договора били сключени на основание Решение №РОК18- РД09-274 от 18.09.2018 год. на Кмета на СО-Район „Овча купел“ за класиране на участниците по проведена обществена поръчка. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а първоначалните искове – отхвърлени, евентуално – обратните искове да бъдат уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответникът по жалбата „Б.С.К.И.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в частта му по първоначалните искове. Поддържа, че ответник по първоначалните искове била Столична община /юридическо лице/. Отношенията по посоченото от жалбоподателя Постановление на МС не можело да се отразят на изпълнителя по договора за изработка, който бил изпълнил задълженията си по договора за строителен надзор и работата била приета. Поради това и правилно СРС бил приел, че отношенията се уреждат от ЗЗД. Ответникът не отговарял за неизпълнението на задължението за заплащане на уговореното възнаграждение. Задълженията на изпълнителя, съгласно чл. 11 от процесния договор, били тези по чл. 166, ал. 1 ЗУТ и започвали от началото на строителството до неговото приключване с разрешение за ползване. Документите на ответника и третото лице-помагач касаели изцяло техните отношения със строителя в обхата на чл. 163 ЗУТ. Липсвали забележки по изпълнението на процесния договор. А и обстоятелството, че ответникът бил издал удостоверение за въвеждане в експлоатация, съгласно чл. 177, ал. 3 ЗУТ, също било потвърждение, че ищецът бил изпълнил договора, както и правилата в ЗУТ. Съгласно разпоредбата на чл. 20а ЗЗД, договорите имали силата на закон за тези, които ги били сключили. След като възложеното в договора било изпълнено и обектът бил въведен в експлоатация с удостоверение №716 от 28.08.2020 год., то работата се явявала приета и претендираното възнаграждение било дължимо. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответникът по жалбата Министерство на регионалното развитие и благоустройството счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в частта му по обратните искове. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане първоначални искове с правно основание чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и обратен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Неоснователно се явява оплакването на жалбоподателя за недопустимост на решението на СРС. Процесуалната правоспособност на общината е вън от съмнение – чл. 14 ЗМСМА. Общината се представлява пред съдилищата по граждански дела от кмета – чл. 30, ал. 4 ГПК и чл. 44, ал. 1, т. 15 ЗМСМА. В разглеждания случая претенциите са били насочени срещу Столична община, по отношение на който именно ответник е постановено и процесното решение. Ненадлежното представляване на ответника в първоинстанционното производство не влече недопустимост на постановеното решение, а при съответни оплаквания във въззивната жалба /каквито в частност липсват/ е основание за предоставяне на възможност на страната за предприемане на пропуснати не по нейна вина процесуални действия. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: По отношение на първоначалните искове: Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на събраните писмени доказателства по делото се установява, че на 15.01.2019 год. е бил сключен договор №РОК19-ДИ05-9-3 между ответника Столична община, от една страна, като възложител и ищеца „Б.С.К.И.“ АД, от друга страна, като изпълнител, по силата на който възложителят възложил, а изпълнителят приел да предоставя при условията на договора услуги, свързани с обособена позиция № 5 – изготвяне оценка на съответствие и упражняване на строителен надзор по време на строителството на „Сграда с административен адрес: гр. София, ж.к.•••• /по обособена позиция 1“, при спазване на изискванията на ЗУТ и нормативните актове по приложението му, срещу възнаграждение в размер на 13788.40 лв., което възложителят следвало да заплати чрез „Българска банка за развитие“ АД по начина, посочен в чл. 3, ал. 2 от договора. Съгласно чл. 15, ал. 1 от процесния договор, внесената гаранция за изпълнение в размер на 5 % от стойността на услугата без ДДС, в размер на 574.50 лв. следвало да се възстанови по номинал от възложителя вн 30-дневен срок след въвеждане на обекта в експлоатация. Няма спор между страните, че ищецът е превел по банков път на ответника гаранцията за изпълнение в размер на 574.50 лв. /платежно нареждане на л. 24 от първоинстанционното дело/. Видно е от удостоверение №716 от 28.08.2020 год. на Главния архитект на Столична община, че процесната сграда, находяща се на административен адрес: гр. София, ж.к.••••, е била въведена в експлоатация. С писмо с изх.№153 от 27.11.2020 год., получено на 01.12.2020 год., ищецът е поканил ответника да му заплати дължимите по процесния договор суми, както и да възстанови получената гаранция за добро изпълнение. Настоящият съдебен състав приема, че сключеният между страните договор по своето правно естество има характеристиките на договор за изработка /чл. 258 – чл. 269 ЗЗД/. Изпълнителят дължи изработването на нещо съгласно поръчката – съобразно изискванията, упътванията и проектите на поръчващия – чл. 258 ЗЗД. Изработеното трябва да съответства на уговореното в предметно, времево, качествено и количествено отношение. На задължението на изпълнителя да изработи кореспондира именно правото му на възнаграждение при спазване на общия принцип за недопускане на неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата. Съответното изпълнение предпоставя съответното възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД изискуемостта на вземането на изпълнителя за възнаграждение е обусловено от приемане на работата от възложителя – чл. 264, ал. 1 ЗЗД. Приемането на извършената работа обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на конкретно изработеното от поръчващия и 2/ признанието, че изработеното съответства на поръчаното. Приемането може да се извърши както изрично, така и с конклудентни действия, като законът не съдържа формални изисквания за начина на приемането, поради което доказването на такова може да бъде извършено с всички допустими от ГПК доказателствени средства – писмени доказателства, гласни доказателства, съдебна експертиза. В разглеждания случай обосновано първоинстанционният съд е приел, че възложената работа е била действително извършена и приета от ответника без възражения, с оглед отговарящото на истината негово признание, обективирано в удостоверението за въвеждане в експлоатация на процесната сграда /чл. 175 ГПК/. Основният спорен между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан с причината, поради която възложителят /ответникът/ не е изпълнил задължението си да заплати уговореното възнаграждение, респ. налице ли е основание за освобождаване от договорна отговорност. Ответникът поддържа, че правото на изпълнителя да получи възнаграждение за работите и дейностите по Националната програма за енергийна ефективност на многофамилни жилищни сгради, в изпълнение на която е сключен процесния договор, се осъществява чрез директно погасяване от държавния бюджет, т.е. че финансирането и разплащането не се отразяват на бюджета на общината. Националната програма за енергийна ефективност на многофамилни жилищни сгради, е приета с Постановление № 18 на МС от 02.02.2015 год., като с чл. 5, ал. 3 от същото на кметовете на общини е възложено провеждането на процедури по възлагане на дейностите съгласно Закона за обществените поръчки. Предвидено е, че безвъзмездната финансова помощ се отпуска след обновяване на сградата и се предоставя чрез директно погасяване от държавния бюджет на задълженията на сдруженията по ползваното финансиране – чл. 2, ал. 5. Сумите стават дължими и се превеждат на „Българската банка за развитие“ АД от държавния бюджет чрез бюджета на министерство на регионалното развитие и благоустройството към изпълнителите. За целта кметът на общината декларира, че са изпълнени всички дейности качествено, че е приел същите и посочва сумата, която следва да се преведе като попълва и платежно нареждане. Съгласно приетата програма, кметът на общината отговаря за цялостното техническо и финансово администриране на програмата, договаря и разплаща всички дейности по обновяването, сключва договори за финансиране на помощта, сключва договори за целево финансиране с „Българската банка за развитие“ АД и Държавата, чрез областния управител /чл. 5, ал. 1, т. 2/. Следователно на основание посоченото в Постановление № 18 на МС от 02.02.2015 год. и сключения между страните договор, кметът на общината дължи точно изпълнение на задълженията, така както са предвидени в договора, в т.ч. това за заплащане на уговореното възнаграждение – чл. 20а ЗЗД. Начинът на плащане на възнаграждението – от средствата на държавния бюджет, не освобождава възложителя от това задължение. Процесният договор за изработка е породил самостоятелно правоотношение между страните, независимо от предвиденото финансиране, т.е., изискуемостта на вземането за възнаграждение е обусловена единствено от изработването на поръчаното /виж в този смисъл и Решение № 3 от 24.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 2808/2019 г., II т. о., ТК, на което се позовава третото лице-помагач/. В този смисъл законосъобразно и позовавайки се и на нормата на чл. 81, ал. 2 ЗЗД първоинстанционният съд е приел, че ищецът се легитимира като кредитор на претендираните главни вземания за възнаграждение и за връщане на заплатената гаранция за изпълнение, а доколкото няма спор, че ответникът е в забава през исковите периоди /задълженията по чл. 2, ал. 1 и чл. 15 от процесния договор са възникнали като срочни/ – и на вземания за обезщетения за забава в размерите, посочени в първоинстанционното решение. По отношение на обратния иск: Фактическият състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД включва обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двата субекта. Искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД има субсидиарен характер /чл. 59, ал. 2 ЗЗД/. Той е поставен на разположение на неоснователно обеднилия се във всички случаи, когато той не може да се защити нито с исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, нито въобще с друг иск по отношение на неоснователно обогатилия се. Според чл. 2, ал. 4 и ал. 6 от Постановление № 18 на МС от 02.02.2015 год., правото на безвъзмездна финансова помощ по ал. 2 възниква за Сдружението на собствениците с подписването на договора за целево финансиране между кмета на общината, Българската банка за развитие и съответния областен управител, като сумите по безвъзмездната финансова помощ стават дължими и се превеждат на Българска банка за развитие от държавния бюджет /чрез бюджета на Министерството на регионалното развитие и благоустройството/, когато главниците и лихвите по отпусната от банката финансиране подлежат на погасяване. Министерството на регионалното развитие и благоустройството е координатор на Програмата и координира процеса по предоставяне на безвъзмездната финансова помощ – чл. 3, осъществява методическо ръководство по Бюджетните и отчетни аспекти на Програмата – чл. 4. Съгласно чл. 6, т.1 от посоченото постановление, областният управител като представител на държавата подписва договор за целево финансиране с кмета на общината и с Българската банка за развитие, а според чл. 7, министърът на регионалното развитие и благоустройството и министърът на финансите сключват с Българската банка за развитие споразумение по въпросите, свързани с финансирането на Програмата и изплащането на безвъзмездната финансова помощ, което се одобрява от Министерския съвет. Следователно налага се извод за породено във връзка с извършването на дейности в обхвата на Националната програма за енергийна ефективност на многофамилни жилищни сгради на договорно правоотношение между Столична община и държавата /представлявана от областния управител/ – виж Приложение № 11 от образеца на договор за целево финансиране от Методическите указания, утвърдени по Програмата, приета с Постановление № 18 на МС от 02.02.2015 год. При това положение въззивният съд приема, че предявеният обратен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне, както е приел и СРС, тъй като ищецът разполага със защитата, предвидена в чл. 79 ЗЗД, срещу държавата, а доколкото средствата по използваното целево финансиране се набавят чрез безвъзмездна финансова помощ, предоставена от държавата, то евентуалното им заплащане от общината не би могло да обуслови обогатяване на ответника. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно. По отношение на разноските: С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ищеца по първоначалните искове действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 3 000 лв. Предвид изложените съображения, съдът