Решение № 253 от 8.10.2026 г. на Окръжен съд - Сливен по дело № 390/2026 г.

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Депозирана е въззивна жалба от Депозирана е въззивна жалба от адв.Б., пълномощник на „Ф.С.“ ООД, ЕИК: ......., със седалище и адрес на управление гр.Б., ул.“ Х.А.“ № 3, ет.2 против решение № 317/06.04.2026г. по гр.д. № 3714/2024г., в частта с която жалбоподателят е бил осъден да заплати на Н. Д. С., ЕГН ••••••••••, от с.Т., общ. С., ул.„И.Д.Ж.“ № 7 следните суми: По предявения иск с правно основание чл. 262, ал. 1, т. 2 и 3 от КТ сумата от 10 836.27 лв., равняващи се на 5540.40 евро, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за официални празници и почивни дни за периода от 31.05.2022 г. – 20.03.2024 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба 16.07.2024 г.; По предявения иск с правно основание чл. 269, ал. 2 от КТ сумата от 362 лв., равняващи се на 185 евро, представляваща ваучери за храна за м. януари и м.февруари 2024 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба 16.07.2024 г. до окончателното изплащане, като до пълния претендиран размер от 800 лв.; В частта на присъдените по делото разноски в размер на 1343.00лева, равняващи се на 686.60 евро за адвокатско възнаграждение. Решението на СлРС е обжалвано като неправилно. Посочва се, че изводът на съда, че не е спорно полагането на извънреден труд от страна на ищеца е неправилен. Още с исковата молба жалбоподателят бил посочил, че оспорва твърдението на ищеца, че е полагал извънреден труд. На следващо място се посочва, че решението на съда е немотивирано. Съдът стъпвал върху предположения, а не върху установени по законния ред доказателства. От събраните по делото доказателства – Заповеди за въвеждане и заключение на Инспекция по труда, било установено, че ищецът е работил при ненормирано работно време и при сумарно изчисляване на отработените часове. Жалбоподателят твърди, че графиците за работното време са били сведени до знанието на работника, но той е отказал да ги подпише. Не било във властта на работодателя да принуди работника да подпише представените му графици. Твърди се, че ищецът е знаел, че работи при сумарно изчисляване на работното време и това обстоятелство било проверено и признато от Инспекцията по труда. Неправилно съдът бил приел, че работното време следва да се отчита подневно, а не сумарно. В жлабата си до Инспекция по труда ищецът сам посочил, че са му давани за подпис графици, с които не бил съгласен. Това било доказателство, че той е знаел, че работи при сумарно изчисляване на работното време. Жалбоподателят посочва, че съдът е тълкувал заключението на вещото лице, както му е било удобно и по – лесно да мотивира решението си. Моли се в обжалваните части решението да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се деловодни разноски. Страната не е направила доказателствени искания. В срока по чл.263 от ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба. В с.з. въззивникът редовно призован се представлява от пълномощника си адв.Б., който поддържа въззивната жалба, моли да се потвърди обжалваното решение и претендира разноски. В с.з. въззиваемата страна редовно призована се представлява от адв.К., който заявява, че оспорва въззивната жалба, моли да се потвърди обжалваното решение и претендира деловодни разноски. Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства. Установената и възприета от РС – С. фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства. Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него. Въззивната жалба е редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна. Пред РС – С. са били предявени искове с правно основание чл.262, ал.1, т.2 и 3 от КТ - за заплащане на извънреден труд положен от ищеца С. на официални празници и почивни дни за периода от 31.05.2022 г. до 20.03.2024 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба 16.07.2024 г , както и иск с правно основание чл.269, ал.2 от КТ за заплащане равностойността на ваучери за храна за м. януари и м.февруари 2024 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба 16.07.2024 г. В отговора на исковата молба ответникът е изразил становище, че ищецът не е полагал извънреден труд, а работното му време се е отчитало сумарно. Твърди, че сумарното отчитане на работното време е било въведено от работодателя и че при проверка извършена от Инспекция по труда се е установило, че труда на ищеца се е отчитал по този ред. Сумарното отчитане на работното време е регламентирано в разпоредбата на чл.142, ал.2 от КТ и предвижда, че работодателят може да установи сумарно изчисляване на работното време при условия и ред установени с наредба на Министерския съвет. В ал.3 от чл.142 от КТ е посочено, че в случаите на ал.2 работодателят определя период, за който се установява сумирано изчисляване на работното време с продължителност от 1 до 4 м. Наредбата, в която е регламентиран редът по който се установява сумарно отчитане на работното време е Наредба за работното време , почивките и отпуските. В чл.9а ( в сила от 01.01.2018г.) е регламентирано, че едновременно с установяване на сумирано изчисляване на работното време по чл.142, ал.2 от КТ, работодателят следва да утвърди поименни графици за работа и да запознае работниците и служителите с утвърдените графици преди започване на работа по тях. В настоящия случай ищецът е започнал изпълнението на трудовото си правоотношение на 31.05.2022г. при нормална продължителност на работното време – 8ч.работен ден / 40 часа работа на седмица. Към момента на сключване на трудовия договор, работодателят вече е бил издал заповед (№5/28.04.2022г.) предвиждаща сумарно отчитане на работното време. Такива заповеди той е продължил да издава през целия период на времетраене на трудовото правоотношение. По делото са приложени графици на оператор – шофьорите на фирмата работодател за всеки от месеците, но по делото няма никакви данни работниците да са били запознати с тези графици предварително, каквото е изискването на чл.9а от НРВПО. След като не е спазено основно изискване на законодателя, работодателят да уведоми предварително служителите си за предприетите действия по сумарно отчитане на работното им време, съдът намира, че то е установено по незаконосъобразен ред и че отчитането на работното време следва да се извършва по общия ред, за нормално установено работно време и с допълнително заплащане на положения от работниците труд през почивните и празнични дни. Съдът намира, че твърденията на жалбоподателя за това, че ищецът е бил запознат с изготвените графици е недоказано. Тъй като по делото не се установи законосъобразно изчисляване на положения труд при условията на сумарно отчитане на работното време, съдът намира, че следва да възприеме заключението по неоспорената СИЕ представено на 27.10.2025г., според което дължимо обезщетение на ищеца за положен от него извънреден труд е в размер на 10836.27лв – 5540.40 евро по иска по чл. чл.262, ал.1, т.2 и 3 от КТ. В подкрепа на това свое становище, съдът отчита и обстоятелството, че според трудовия договор на ищеца неговото място на работа е бил С. – склад (чл.11 от Договора), че според длъжностната му характеристика той е бил задължен да почиства поверения му автомобил след всеки курс, като го измива отвън и отвътре, и да участва в други дейности на фирмата. Ищецът е представял и пътни листи, но те са свързани единствено с времето, в което той е управлявал автомобил извън основната си база. В хода на делото се установи, че в редица случаи работодателят не е представил данни за служебна ангажираност на ищеца в почивни и празнични дни, но такава информация е получена от други независими източници – Военна полиция, които са подали данни за негови служебни посещения (със служебния автомобил) във военна база Ново село. Всичко това мотивира съда да приеме, че данните на работодателя относно положения от ищеца труд са непълни. Не може да се приеме, че извършената от него дейност е само времето прекарано в базата в Ново село. Необходимо е било той да подготви автомобила си, да пътува до там, да се върне и да извърши дейности по почистване (най – малко). Освен това е напълно възможно да е извършил и допълнителна работа, която му е била възложена от работодателя предвид длъжностната му характеристика. За пълнота следва да се отбележи, че констатациите на Инспекция по труда не са задължителни за съда. Съдът преценя всички събрани в хода на делото доказателства, в частност становището на Инспекция по труда в тяхната цялост и сам следи за законосъобразността на действията на страните. По отношение на иска по чл. 269, ал. 2 от КТ жалбоподателят не е изложил никакви оплаквания, защо счита че обжалваното решение е неправилно. Съдът намира, че е безспорно установено от изготвената пред РС – С. СИЕ, че на ищеца не са били изплатени ваучери за храна за м. януари и м.февруари 2024 г., поради което основателно в негова полза е била присъдена дължимата сума от 362.00лв., равняващи се на 185.00евро. Тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Съобразно изхода на делото на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени деловодни разноски за въззивната фаза на производството, които са в размер на 680.00 евро – заплатено адвокатско възнаграждение. По тези съображения, съдът