Решение № 134 от 8.3.2026 г. на Районен съд - Разлог по дело № 689/2023 г.

Производството е по реда на глава 13-а от ГПК, (”Основно производство”). Делото е образувано въз основа на ИМ, депозирана от „С.К.“ООД, ЕИК*, с адрес: г.С., у.„С.“№*, е.7, представлявано от Н.П., против В.Д.К., ЕГН*, с адрес: г.Б., у.„П.“№*. В ИМ се твърди, че м/у страните е бил сключен договор за паричен заем №* от 31.01.2022 г. Заемателят, съобразно установената форма за кандидатстване, е предоставил своите лични данни, телефон за връзка, параметри на желания заем и 2 лица за контакт. Ищецът счита, че по този начин заемателят е обективирал волята си, че желае да сключи договор за паричен заем с ищцовото дружество. Параметрите и условията на сключения договор за потреб. кредит били описани в предоставените на заемателя от заемодателя стандартен европейски формуляр и общи условия към договора, с които заемателят се е съгласил изрично и безусловно. Изложени са доводи, че в погасителния план към договора за заем били индивидуализирани паричните задължения на заемателя, като размер на плащане и брои на погасителни вноски, както и техният падеж. Сочи се, че сумата е била получена от заемателя в брой в деня на сключване на договора. Длъжникът не е изпълнил задълженията си по договора, като не е погасил дължимите суми. Навеждат се доводи, че ищецът е депозирал заявление по чл.410 от ГПК, като по ч. г.д. №426/2023 г. по описа на РС-Рг била издадена заповед на изпълнение на парично задължение.

По делото е депозиран писмен отговор на първоначалната ИМ, като с него предявеният иск се оспорва като неоснователен. Възразява се кредиторът да е предал на ответника пари или други заместими вещи. В тази вр. се позовава на реалния хар-р на договор за заем. От друга страна намира процесния договор за кредит за нищожен на основание чл.22 ЗКИ. Също така счита същия за нищожен и на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Изложени са доводи относно размера на год. процент на разходите, като се сочи, че съшият противоречи на чл.19, ал.1 от ЗПК. В случая ГПР бил 48,66%, възнаградителната лихва била във фиксиран размер - 40.05%, но от съдържанието на договора не можело да се направи извод как е бил планиран ГПР. Според доводите на ответника в ГПР не била включена уговорката по чл.11, ал.1 от договора за заплащане на неустойка.

В указания срок В.К. депозира за съвместно разглеждане в настоящото производство насрещна ИМ по реда на чл.211 от ГПК, - за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка, обективирана в чл.11, ал 1 от договор за потреб. кредит №* към искане №* от 31.01.2022 г. В тази вр. се твърди нищожност на процесния договор на основание чл.22 от ЗПК, и чл.26 от ЗЗД, което обуславяло и нищожността на процесната клауза за неустойка. Отделно счита клаузата за неустойка за нищожна и на самостоятелно основание - поради противоречие с добрите нрави. В случая се твърди, че страните уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в 3-дневен срок от сключване на договора. При неизпълнение била предвидена неустойка във фиксиран размер от 112,01 лв. Ищецът по насрещния иск счита, че така както е била уговорена неустойката, то същата била предназначена да санкционира заемателя за виновно неспазване на уговореното задължение за предоставяне на обезпечение. Сочи се, че непредставянето на посоченото обезпечение не водело до причиняване на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключване на договора. Неустойката водила до скрито оскъпяване на кредита, по съществото си представлявала добавка в/у възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя. Отделно се сочи, че клаузата за неустойка е нищожна и на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП, тъй като не била индивидуално договорена. Счита клаузата за неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, тъй като е била уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаряла не изискването за добросъвестност, като водила до значително неравновесие м/у правата и задълженията на кредитора и потребителя.

По делото е депозиран писмен отговор на насрещната ИМ от страна на „С.К.“ООД, в който същата се оспорва като неоснователна. Ответникът счита, че ищецът нямал правен интерес от претенция за нищожност на клауза за неустойка, доколкото същата не се претендирала от ищеца по главния иск. Също така само по себе си наличието на нищожна клауза в договора не обуславяло извод, че ответникът по насрещния иск е дал повод за завеждане на делото, тъй като не е поискал нейното заплащане. На следващо място, сочи се, че в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, нямало изисквания в договора да бъде посочен математическият алгоритъм, по който се изчислявал ГПР. Редът за определяне на ГПР бил дефиниран в чл.19, ал.2 от ЗПК, и страните не разполагали с правната възможност за неговото определяне по различен начин. Сочи, че ГЛП е фиксиран и бил с ясно изразена стойност към момента на подписване на договора от 40,05%, като същият не подлежал на промяна, а за потребителя било налице яснота и сигурност в размера на поетите задължения. Акцентира се, че клаузата, касаеща възнаградителната лихва, не била неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.19 от ЗПК. Възразява и с/у твърденията на ищеца по насрещния иск, че действителният ГПР бил различен от посочения в договора. Сочи, че в същия са посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне размера на разходите. В конкретния случай ГПР е бил от 48.66%, който бил изчислен по формула, съгласно приложение №1. В тази вр. се позовава на практиката на СЕС. Изложени са доводи, че в случая не била налице заблуждаваща търговска практика при посочването на ГПР в договора за кредит. Отделно от изложеното, акцентира, че в случай, че съдът прогласи процесната клауза за неустойка по договора за паричен заем за нищожна, то същата не водила автоматично и до противоречие на договора с изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, съответно до недействителност на цялата договорна връзка.

На база приетите по делото писмени док-ства, първоинстанционният съд достига до следните фактически и правни положения:

Съдът приема за доказано в производството, че м/у страните е сключен договор за потреб. кредит от 31.01.2022 г., по силата на който ищцовото дружество предоставило в полза на В.К. сума от 1000.00 лева – чл.4, ал.1 от договора, при фиксиран лихвен процент от 40.05% и обявен ГПР от 48.66%. Договорът е подписан от представител на кредитора и длъжника, като подписът не е оспорен от страна на ответника. В чл.5 от договора, страните уговорили че кредита се предоставя при учредяване на едно от посочените в разпоредбата обезпечения, като в чл.11, ал.1 от договора било предвидено заплащане на сума от 1112.01 лева като обезщетение в случай, че кредитополучателят не предостави едно от посочените обезпечения. Това задължение било включено в погасителните вноски – чл.11, ал.2. Клаузата на чл.3, ал.2 посочва, че при формирането на размера на ГПР се взима под внимание единствено дължимата възнаградителна лихва.

Съгласно чл.3, б.ж) от Директива 2008/48 и §.1, т.1 от ДР на ЗПК, понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нот. такси. Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, год. процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като год. процент от общия размер на предоставения кредит. В случая процесният договор за заем само формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, и чл.19, ал.4 ЗПК, но всъщност в него е изградена конструкция, ч/з която да се заобиколи забраната размерът на ГПР да не надвишава 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в € и във валута, определена с постановление на МС на Р.Б., като неустойката, определена в чл.11, ал.2 от договора, не е включена в размера на обявения ГПР, макар да е следвало – чл.2, ал.2. Посочената от кредитора сума, дължима като неустойка по договора е трябвало да бъде част от ГПР, защото на практика в случая не се касае за дължимо договорно обезщетение от неизпълнение на задължение на длъжника, което да има за цел реално овъзмездяване на настъпили вреди за заемодателя, в който случай би било приложимо изключението на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, а за прикрито допълнително възнаграждение за кредитора, който отнапред е определил размера му и го е включил в погасителния план. Самото основание на начисление на тази сума няма нищо общо с обезщетителната функция на неустойката, защото обезпечението може да се изиска предварително като условие за сключване на самия договор. А в случая дори е предоставен срок, в който е обективно невъзможно изпълнението за предоставянето на гаранция, следваща да отговоря на ред изисквания, като и тези обезпечения са несъответни на самия хар-р на договора. Именно в т.44 в Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС са дадени принципни указания към българския съд да вземе предвид всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с дадена договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието "общи разходи по кредита за потребителя", нито на понятието "ГПР" по смисъла на Директива 2008/48 на ЕП и на С. от 23.04.2008 г. относно договорите за потреб. кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на С. В случая е налице допълнително възнаграждение за търговеца, но прикрито като неустойка. Поради което по този начин се цели заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК, (т.41 и т.44 от цитираното по-горе решение по дело C-714/22 на СЕС). Отделно от това, съгласно т.55 и т.56 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Според СЕС санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален хар-р. Или заключението е, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, се приравнява на непосочване на ГПР, което води до недействителност на цялата договорна връзка.

С оглед на горното, исковата претенция на ищеца следва да бъде уважена, но частично – за размера на чистата ст-ст на дължимата главница, която в случая е от 1`000.00 лева, като бъдат отхвърлени претенциите за присъждане на възнаградителна и мораторна лихва. По повод насрещния иск за провъзгласяване на недействителност на клауза за неустойка, съдът намира същия за допустим, защото макар съдът да констатира в мотивите недействителност на облигационната връзка поради допуснато нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, в какъвто смисъл са възраженията в отговора към първоначалната ИМ, то за длъжника е необходимо кредиторът да бъде обвързан и със сила на пресъдено нещо, че конкретната клауза е недействителна - при съобразяване на диспозитивното начало и конкретната установителна претенция на длъжника, която е и основателна, предвид изложените по-горе съображения за хар-ра на клаузата на чл.11 от договора за кредит.

При този изход на спора, разноски се следват в полза на двете страни. Съдът определя в полза на ищеца възнаграждение за представителство от 153,39 €, с оглед заложените размери в чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ, като размерът държи сметка за липса на процесуално представителство в СЗ, но изготвянето на ИМ и нуждата от защита по повод предявения насрещен иск. Към този размер следва да се прибави и заплатена държ. такса от 23.26 €. Съдът не присъжда заплатен депозит за ВЛ, защото експертизата по делото не е приета и съответно ищецът може да иска възстановяване на тази сума. С оглед частичното уважаване на иска, то за исковото производство на ищеца се дължат 135.01 €, а за заповедното такова – 21.72 €. В полза на ответника се дължат следните разноски - по повод уважения насрещен иск 204.52 € и отхвърляне на част от исковете на ищцовото дружество 50.01 €, ведно с платена държ. такса по насрещния иск от 25.56 €. Така мотивиран, Рг.РС на основание чл.235, ал.1 ГПК,