Решение № 65 от 21.4.2008 г. на Административен съд - Силистра по дело № 47/2008 г.

Производството е образувано по касационна жалба на Д.К. •••, с молба да бъде отменено обжалваното потвърдително решение на СРС, след което да бъде прогласена нищожността на оспореното на-казателно постановление, поради липса на материална компетентност на неговия издател, както и на компетентност по степен. В случай, че не бъде уважено това искане, касаторът моли след отмяна на съдебното решение като незаконосъоб-разно, да бъде отменено и оспореното НП 19№0060089/03.10.07г. на Директора на Д”ОИТ”гр.Силистра, като издадено в противоречие със закона. Ответникът по касация Дирекция “Областна инспекция по труда” гр.Си-листра, не изразява становище по жалбата. Представителят на Окръжна прокуратура счита, че обжалваното решение е законосъобразно, а касационната жалба - неоснователна. Дава заключение за ос-тавяне в сила на първоинстанционния съдебен акт. Производството е по реда на Глава ХІІ /чл.208 и следващите/ от АПК във връзка с чл.63 ал.І ЗАНН. Силистренският административен съд, след обсъждане на жалбата, доказа-телствата по делото и становищата на страните, прие за установено от фактичес-ка и правна страна следното: Касационните основания, които са заявени и поддържани пред настояща-та инстанция, са за допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон /чл.63 ал.І ЗАНН, във връзка с чл.348 ал.І т.1 и т.2 НПК/. Доводът за необоснованост на съдебния акт не е и не може да бъде касационно основание, предвид изрично регламентираните такива в приложима-та норма на чл.348 НПК, съобразно разпоредбата на чл.63 ал.І ЗАНН.В касацион-ната жалба се твърди, а това възражение е поддържано и пред СРС, че издателят на процесното НП не е от кръга на законоустановените административно-наказващи органи по смисъла на чл.47 ЗАНН, което го опорочава до степен на нищожност, тъй като никой не може да упражнява административно-наказа-телна власт, без да разполага с такава по силата на действащото в страната право.Според касаторката, неправилно са били обсъдени доказателствата по де-лото от СРС, което е довело до тяхната превратна преценка, легнала в основата на грешния извод за съставомерност изобщо на поведението й по чл.414 ал.І, във връзка с чл.224 КТ. Твърди също така, че не може да носи административно-на-казателна отговорност в качеството, в което е привлечена от АНО, тъй като не е работодател като физическо лице, различно от търговеца, който е регистрирала в Търговския регистър– ЕТ”Българка–Д.М.”•••. Счита, че районният съд не се е произнесъл по всички наведени доводи в процеса /напри-мер, за преценка на деянието в светлината на чл.28, респ. чл.39 ЗАНН/, каквото задължение има и това се родее с липса на мотиви - друго съществено процесу-ално нарушение. Намира, че неправилно СРС е приел нормативна съвместимост /допусната от закона едновременност/ на производството по ЗАНН и по прилага-не на принудителни административни мерки по реда на чл.404 КТ, за едно и също нарушение на трудовото законодателство. Предмет на настоящия касационен контрол са сочените пороци на съдеб-ното решение, както и неговата валидност, допустимост и съответствие с матери-алния закон, за които АС следи служебно /чл.218 АПК/. Правилно Силистренският районен съд е осъществил правораздавателната си дейност по делото и е изградил законосъобразни крайни решаващи изводи по всички повдигнати от касаторката възражения. Настоящият състав споделя изцяло мотивите на СРС относно липсата на пороци от кръга на визираните в нормата на чл.57 ЗАНН. Неоснователно е възражението, че АНО не разполагал с административнонаказателна власт /материална компетентност, а и такава по сте-пен, независимо, че е орган от една и съща организационна и служебна система с компетентния съобразно чл.399 КТ/, което опорочавало оспореното наказателно постановление до степен на нищожност. Този довод не издържа задълбочената критика на действащите правни норми в областта на контрола за спазване на трудовото законодателство. Касационният състав намира за нужно да допълни мотивите на СРС в тази насока още със следните съображения: Процесуалният представител на касаторката счита, че единственият овластен от закона контро-лен орган по Глава ХІХ от КТ е ИА”Главна инспекция по труда” към МТСП. Съ-поставяйки нормата от специалния КТ с общите разпоредби на чл.47 ал.І и ал.ІІ ЗАНН, извлича извод за правна възможност и Директорът на Д“ОИТ” гр.Силистра да може да налага наказания по ЗАНН, но само след надлежно делегиране на правата на наказващия орган от ИА”ГИТ”гр.София.След като пос-ледният не е удостоверил в производството, че разполага с такива права, то той не е могъл и да издаде процесното НП. Не споделя съображенията на СРС, че правомощието на издателя му да ангажира административно-наказателната от-говорност на жалбоподателката произтича пряко от разпоредбата на чл.14 ал.V т.2 от Устройствения правилник на ИА”ГИТ”. Това е така според нея, защото нормата на чл.47 ал.ІІ ЗАНН изрично е ограничила кръга на лицата, които могат да възлагат правата си на наказващи органи на определени от тях длъжностни лица, когато това е предвидено в съответния закон, указ или постановление на МС. Последното може да стори единствено и само изпълнителният директор на ИА”ГИТ” гр.София, който не е издател на цитирания устройствен правилник, за да се приеме евентуално, че по този начин е делегирал права на директорите на териториалните поделения на ИА”ГИТ”–Областните инспекции по труда, по смисъла на чл.14 ал.V т.2. Несъмнено е, че Устройственият правилник на ИА ”ГИТ” е приет с Постановление на МС №92/26.05.2000г., а Министерският съвет не е от кръга на изчерпателно изброените субекти на административно наказа-телната власт в чл.47 ЗАНН. Оттук жалбоподателката извлича извод, че оспореното НП 19№0060089/03.10.07г. на Директора на Д“ОИТ” гр.Силистра е нищожно като издадено от орган без нужната компетентност по чл.47 ЗАНН. Тези разсъждения макар и логически последователно изградени, не почиват на действащото позитивно право в областта на контрола на трудовото законодател-ство в неговата пълнота, което ги прави несъстоятелни. Съгласно разписаните правила в чл.416 ал.ІІ КТ - “Наказателните постановления се издават от ръководителя на съответния контролен орган или упълномощени от него лица съобразно ведомствената принадлежност на актосъставителите.” При съпо-ставката на тази разпоредба с нормата на чл.399 КТ неизбежно установяваме една привидна колизия между тях, тъй като изолираното им тълкуване би ни довело до неразрешимо противоречие между норми, систематично подредени в един и същи дял от кодифициран закон – Глава ХІХ КТ! Не може разпоредбата на чл.399 КТ да се прилага независимо от непосредствено следващите я норми на чл.400 и чл.401 КТ, според които именно е разширен чувствително кръга на контролните субекти, с произтичащи от закона правомощия. Новелата на чл.400 КТ ни дава отговор на естествения въпрос, произтичащ от текста на чл.416 ал.ІІ КТ - кои са тези “съответни контролни органи”?, след като чл.399 КТ визира един такъв - ИА”ГИТ”. Разбира се, те са всички други държавни органи, извън посочения в чл.399 КТ /с възложен му цялостен контрол/, които осъществяват контрол за спазване на трудовото законодателство по силата на закон или акт на МС. Макар и включен организационно в система на субординационна подчине-ност с ИА”ГИТ” директорът на Д”ОИТ” гр.Силистра е едноличен орган на дър-жавно управление, с териториална компетентност, натоварен с акт на Министер-ския съвет /чл.400 КТ/ да осъществява правата и на наказващ орган /чл.14 ал.V т.2 от УП“ГИТ”/. Ето защо не е необходимо да бъде изрично овластяван с гор-ното правомощие от изп.директор на ИА”ГИТ”, след като то се извлича едно-значно от действащите и коментирани по-горе правни норми. С оглед на изложе-ното, изводът на СРС за компетентност на органа издал оспореното НП се явява законосъобразен и не подлежи на ревизия от настоящия касационен състав. Неоснователно е и възражението, че касаторката като физическо лице, в каквото качество е наказана, не е субект на процесната административно наказа-телна отговорност, тъй като не в това си качество е работодател по смисъла на §1 ДР КТ. Аргументът, че след като й е наложено наказание по вид “глоба” /относимо към личната отговорност на конкретно виновно физическо лице/, а не “имуществена санкция” съгласно чл.83 ал.І ЗАНН, е поддържан и пред СРС, като е получил законосъобразен отговор с обжалваното решение. Този извод се подкрепя и от внимателния анализ на действащите норми в областта на общото гражданско право, търговското и трудовото право, тъй като законодателят е допуснал кумулирането на тези различни по своето съдържание правосубект-ности, концентрирайки ги в едно и също физическо лице. Едноличният търговец не е нищо друго освен дееспособно физическо лице, което е придобило каче-ството на търговец, като е разширена неговата правоспособност с правото му да извършва търговска дейност по смисъла на чл.1 ТЗ. Между персоналитета на фи-зическото лице и едноличния търговец не настъпва разлика, няма нов субект, касае за едно и също лице. Абсолютно същата законодателна логика е вложена и в нормата на §1 ДР КТ, която допуска с работодателска власт да разполагат и физическите лица, стига самостоятелно да наемат работници или служители по трудово правоотношение. Видно от Трудов договор №11/29.05.06г. /л.9/ като работодател е вписан ЕТ”Българка-Д.М.”, а е посочен домашния адрес на представляващата го, а не адресът на управление на ЕТ, което свидетелства, че самата касаторка не прави разграничение между своята обща гражданска правоспособност, търговската и работодателската си такава. Още повече, че в процесното НП е санкционирана “Д.К.М., в качеството й на работодател с фирма…” След като е безспорно по делото, че физическото лице Д.К.М. притежава работодателската власт, изискуема съгласно приложената санкционираща норма на чл.414 ал.І КТ, то следва, че правилно АНО е ангажирал отговорността й, до какъвто законосъоб-разен извод е стигнал СРС. Настоящият състав споделя изцяло съображенията на СРС по останалите възражения в касационната жалба, които са поддържани и пред него. Целите на двете производства – по чл.404 КТ и по чл.414 КТ, във връзка със ЗАНН са различни и те не са поставени от законодателя в някаква обусловеност.Напротив, имат самостоятелен правен живот и различен регламент за тяхното реализиране, защита, изпълнение и други. Не намират опора в закона и възраженията за неправилно приложение на материалния закон от страна на СРС, който според касаторката неправилно тълкувал връзката между падежа на задължението по чл.224 КТ с носенето на административно наказателна отговорност. При правилно възприета фактическа обстановка, районният съд е изградил верни и съответни на закона изводи, тъй като задължението на работодателя за обезщетението по чл.224 ал.І КТ е абсо-лютно и не зависи от волята, молбите или непоискването му от страна на работ-ника. Това следва от изричната норма на чл.8 ал.ІV КТ и напълно несъстоятелна е първоначалната защитна позиция на касаторката /л.40/, че след като напусна-лата работничка не е подала молба за заплащане на неползвания платен годишен отпуск, не е предявила такива претенции и при прекратяване на ТПО, то такова явно според нея не й се дължи, въпреки закона може би. Това лично изявление на касаторката е обективирано еднозначно и в приложената Заповед №003 от 30.05.07г. за прекратяване на ТПО, като в раздела “На лицето да се изплатят следните обезщетения, съгласно: ” е записано, че лицето е получило всички начисления по ФРЗ. От тези обективни факти може без затруднение да се из-влече субективната страна на работодателското нарушение–предмет на оспоре-ното НП. Ето защо е без значение възражението за неправилното тълкуване на връзката между падежа на задължението по чл.224 КТ /разбира се, че изплаща-нето му би могло да се забави по обективни причини/ и административно наказателната отговорност по ЗАНН. Деянието на касаторката е съставомерно по чл.224 ал.І КТ не защото не е изплатила обезщетението към датата на прекра-тяване на ТПО, не и защото го е изплатила преди съставянето на АУАН /л.4-л.5/ или непосредствено след това. То изчерпва признаците на изпълнителното деяние на нарушение на трудовото законодателство, защото задължението по чл.224 КТ изобщо не е отразено в счетоводството на ЕТ /ведомостите от л.14-л.39/; в прекратителната Заповед №003/30.05.07г. или другаде. Още повече, че поведението на работодателя е обусловено от изявлението му, че щом не се е поискало това обезщетение, то явно може и да не се плати, игнорирайки по този начин защитната норма на чл.8 ал.ІV КТ, бранеща интересите на по-слабата страна в трудово-правната връзка. Ето защо, настоящият състав приема, че в пълнота е осъществено административното нарушение по чл.414 ал.І, във връзка с чл.224 КТ, във всички негови обективни и субективни признаци, поради което и правилно е ангажирана административнонаказателната отговорност на жал-боподателката. Тук е нужно да се отговори и на довода за липса на произнасяне от страна на СРС по заявено с първоначалната жалба искане за преценка на деянието като явно маловажен случай.С Тълкувателно решение №1/12.12.07г. по т.н.д.№1/07г., на НК, ВКС се произнесе еднозначно, че преценката на АНО за “маловажност” на случая по чл.28 ЗАНН се прави по законосъобразност и подлежи на съдебен контрол. По този начин се преодоля битуващата от години противоречива съдебна практика, че горната преценка е такава по целесъобразност и не може съдът да я контролира, нито да изземва това автономно право на наказващия орган. Процесното административно нарушение макар и увреждащо работника, е такова на формално извършване. С неотразяването в трудовата и счетоводна документация на работодателя на задължението по чл.224 КТ при прекратяване на ТПО, то е осъществено и завършено. Следователно, тезата на касаторката за неговата маловажност с оглед стойностите на неначисленото обезщетение и размера на наложената глоба е неприложима в случая, тъй като не се касае за резултатно правонарушение. Нещо повече, следвайки законовите критерии за преценка на “маловажен случай”, дадени в нормата на чл.93 т.9 НК, приложима съгласно препращането по чл.11 ЗАНН, съдът следва да прецени степента на обществена опасност на процесното нарушение в сравнение с обикновените случаи на нарушения на трудовото законодателство. Извършвайки тази именно преценка настоящият състав намира, че конкретното деяние не разкрива белези-те на маловажност, предвид обсъдените по-горе обективни и субективни негови признаци. С оглед значимостта на охраняваните обществени отношения и лип-сата на смекчаващи вината обстоятелства, случаят не е маловажен по смисъла на чл.28 ЗАНН. Ето защо не са налице предпоставките за приложение на разпоред-бите на чл.39 ЗАНН. Обобщавайки изложеното до тук, Административният съд гр.Силистра, действащ като касационна инстанция по спора, намира за неоснователна жалбата на Д.К.М. •••, а оспореното първоинстанционно съдебно решение за съответно на закона и фактите по делото, поради което подлежи на потвърждаване. Воден от тези съображения АС гр.Силистра