Решение № 3597 от 4.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 8913/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. С решение от 11.04.2022г., постановено по гр.д. № 54396/2021г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 36 състав, е отхвърлен предявеният от В. И. Б. срещу “К.И. И. БГ” ЕАД иск с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено между страните, че в полза на ответника не съществува правото на принудително изпълнение върху вземане в размер на 5 349, 71 лева – главница; 463, 99 лева – юрисконсултско възнаграждение и 140 лева арбитражни и съдебни разноски за които вземания е издаден изпълнителен лист в полза на първоначалния взискател “П.К.Б.” ЕООД, издаден на 04.04.2012г. по т.д. № 1950/2012г. по описа на СГС, ТО на основание решение № 494 от 11.03.2010г. по в.а.д. № 494/2012г. по описа на арбитър Б.Г., за събиране на които суми е образувано изпълнително дело № 201283880404287 по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ и район на действие – СГС. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата В. И. Б., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че съдът е приложил неправилно задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които същинско изпълнително действие по смисъла на чл. 116, б. “в” от ЗЗД е налице само в случай на реално засягане на сферата на длъжника. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен до го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва считано от датата на предприемането на същинско изпълнително действие за принудително изпълнение. Наведено е твърдение, че в случая е приложима петгодишната погасителна давност за процесните вземания. Сочи, че на 06.06.2014г. е изпратено запорно съобщение до “О.” ООД с искане да бъде наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. В действителност обаче към този момент трудовото правоотношение между страните било прекратено, поради което не е налице хипотеза на същинско изпълнително действие. Твърди, че в периода от 06.06.2014г. до 06.06.2016г. не били извършвани други изпълнителни действия, годни да прекъснат течението на погасителната давност. Ето защо счита, че процесното изпълнително дело било перемирано на основание чл. 433, т. 8 от ГПК на 06.06.2016г. и новата погасителна давност е започнала да тече от датата на последното валидно изпълнително действие – от 06.06.2014г. и е изтекла на 06.06.2019г. Поддържа, че подадените след настъпване на перемпцията молби по изпълнителното дело не са довели до прекъсване на давността. Позовава се на задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г., ОСГТК на ВКС. Аргументира становище, че постановките на ППВС № 3 от 18.11.1980г. не намират приложение в процесния случай. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се уважи. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна “К.И. И. БГ” ЕАД е подала отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно изложени съображения. Направено е искане за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно, обосновано и постановено в съответствие с приложимите материално-правно норми и при съобразяване на установената по въпросите на погасителната давност съдебна практика. Поддържа становище, че всички изпълнителни действия, извършени след перемиране на изпълнителното дело, но в рамките на общия давностен срок, прекъсват течението на погасителната давност за процесното вземане. Счита, че тази последица настъпва без значение дали изпълнителните действия са предприети по перемираното изпълнително дело или е образувано ново изпълнително производство. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е основателна. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 от ГПК за установяване недължимост на парично вземане, предмет на издаден изпълнителен лист на основание чл. 404, т. 1 от ГПК и чл. 51, ал. 1 от ЗМТА въз основа на арбитражно решение № 494 от 11.03.2010г. по вътрешно арбитражно дело № 494/2010г. по описа на арбитър Б.Г., по доводи за погасяването му по давност поради непредприемане на действия за принудителното му събиране в продължение на повече от пет години от датата на последното валидно изпълнително действие - от 06.06.2014г. Предмет на делото са обективно съединени отрицателни установителни искове по чл. 439, ал. 1 ГПК, според която разпоредба длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, а според ал. 2 искът може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Целта на този иск е да бъде отречено правото на принудително изпълнение, признато с изпълнително основание, което по действащия ГПК /чл. 404 ГПК/ може да бъде само съдебен или арбитражен акт, съдебна или арбитражна спогодба, а ако това предвижда правото на ЕС или международен договор – и чуждестранен несъдебен акт. Предпоставките за допустимост на този отрицателен установителен иск, обосноваващи правния интерес от него, са: 1) изпълнителното основание да е издадено и влязло в сила за ищеца /т. е. стабилизирано/; 2) принудителното изпълнение да е предстоящо или висящо, но не и вече реализирано /в противен случай, искът не може да е отрицателен установителен, а осъдителен/; 3) искът да е основан на новонастъпили факти, които не са преклудирани – настъпили след момента, до който е било възможно да се навеждат възражения в съответното производство, по което е издадено изпълнителното основание: края на съдебното дирене в исково производство /ако такова е провеждано/, момента на сключване на съдебната или арбитражна спогодба, момента на изтичане на срока за възражение срещу заповед за изпълнение /ако такова не е било подадено/. Иск по чл. 439 ГПК е недопустим при всички невлезли в сила съдебни изпълнителни основания. Това се отнася както за изпълнителни основания, които не са предварително изпълняеми, така и за такива, които са предварително изпълняеми и въз основа на тях е възможно да се проведе или се провежда принудително изпълнение. Такива са всички съдебни актове, по които предварителното изпълнение е допуснато с нарочен съдебен акт /по чл. 242 ГПК или чл. 418 ГПК/ или по силата на закона /осъдителните въззивни решения/. Ако изпълнителното основание не е влязло в сила, то и възраженията срещу вземането по него не могат да се основават на факти, настъпили след момента на стабилитет на изпълнителното основание, което е основната отличителна черта на иска по чл. 439 ГПК. Защитата срещу невлязъл в сила съдебен акт следва да се осъществи по предвидения в закона редовен способ и инстанционен ред, а не чрез иск по чл. 439 ГПК. В случая ищцата обосновава предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК с фактическото твърдение, че удостоверените вземания са покрити с изтекла погасителна давност след образуване на процесното изпълнително дело, поради което предявеният иск е допустим. При предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили факти /с оглед въведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок/, които водят до погасяване на установеното изпълняемо право от ответника. Предвид единственото поддържано във въззивното производство основание за недължимост на сумите ответникът следва да установи настъпването на обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД. На етапа на въззивното производство между страните по делото не са спорни следните обстоятелства: От представения изпълнителен лист от 04.04.2012г. се установява, че оспореното вземане представлява главница по договор за потребителски кредит, сключен между “П.К.Б.” ЕООД и В. И. Б. и разноски по арбитражно и съдебно производство. Изпълнителният лист е издаден по т.д. № 1950/2012г. по описа на СГС, ТО, на основание чл. 404, т. 1 от ГПК и чл. 51 от ЗМТА /въз основа на арбитражно решение № 494/11.03.2010г. по вътрешно арбитражно дело № 494/2010г. по описа на арбитър Б.Г./. Страните по делото не спорят, че тези суми отразяват действително възникнали в тежест на ищцата парични задължения. На 26.04.2012г. по молба на кредитора “П.К.Б.” ЕООД било образувано изпълнително дело № 20128380404287 по описа на ЧСИ М.Б., с район на действие – СГС, с предмет – принудително събиране на присъдените с издадения по т.д. № 1950/2012г. по описа на СГС, ТО, изпълнителен лист. На основание чл. 18 от ЗЧСИ взискателят е възложил на съдебния изпълнител да направи пълно проучване на имущественото състояние на длъжника, да прави справки, да набави документи, книжа и др., да определя начина на изпълнение, както и да бъде пазач на описаното имущество. На 14.05.2012г. бил наложени запори върху вземания на длъжника по банкови сметки, а поканата за доброволно изпълнение е получена на 31.05.2012г. С молба с вх. No 26192/31.05.2012г. длъжницата е поискала вдигане на наложения запор по банковата и сметка в „ДСК“ АД, тъи като по същата се превеждат социални надбавки. С разпореждане от същата дата съдебният изпълнител е вдигнал запора. На 27.08.2013г. е изпратено запорно съобщение до банка “ДСК” АД, с който е наложен запор върху вземанията на В. Б. по банковите сметки. Запорът е вдигнат с разпореждане на съдебния изпълнител от 05.09.2013г. С молба с вх. No 17849/26.03.2014г. длъжникът е поискал разсрочване на дълга, като е заявил готовност да заплаща месечните си вноски лично. На 06.06.2014г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника в „О.“ ООД. Третото задължено лице е уведомило съдебния изпълнител, че след изпълнение на запори по други изпълнителни дела, остатъкът от трудовото възнаграждение на В. Б. е несеквестируем доход. С уведомление от 20.10.2014г. дружеството „О.“ ООД е уведомило органа по принудително изпълнение, че трудовото правоотношение с В. Б. е прекратено, считано от 20.10.2014г. На 15.06.2016г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника в „Е.П.Е.Л.“ ЕООД. С молба от 11.05.2017г. взсикателят е поискал извършване на спр авка о т НОИ и при установяване на работодател, налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. Поискано е и налагане на запори върху открити банкови сметки на длъжника. По изпълнителното дело е постъпила на 26.09.2018г. молба от “К.И. И. БГ” ЕАД с искане за конституиране като взискател по делото въз основа на сключения на 08.08.2018г. договор за прехвърляне на вземания, по силата на който “П.К.Б.” ЕООД е прехвърлил вземането си срещу В. Б. в полза на цесионера “К.И. И. БГ” ЕАД. В молбата е обективирано възлагане по чл. 18 ЗЧСИ за извършване на изпълнителни деиствия. С молба с вх. No 25177/15.05.2019г. новоконституираният взискателя е поискал предприемане на изпълнителни деиствия – налагане на запори върху открити банкови сметки на длъжника. На 22.07.2019г. е наложен запор на банковите сметки на длъжника в банка „ДСК“ АД. С молба с вх. No05017/30.01.2020г. взискателят е поискал предприемане на изпълнителни деиствия – налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. На 05.02.2020г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника в „Бул Логистик” ЕООД. С молба с вх. No 56672/13.10.2020г. взискателят е поискал предприемане на изпълнителни деиствия – налагане на запори върху открити банкови сметки на длъжника. На 20.04.2021г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника в „Ж.Т.“ ЕООД. На 14.05.2021 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника в „АИКАРТ“ АД. Други доказателства, относими към предмета на делото, не са ангажирани. Анализът на така установеното от фактическа страна налага следните правни изводи: Разпоредбата на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В случая ищецът претендира защита по чл. 439 от ГПК, като се позовава на изтекла погасителна давност за принудително събиране на вземането, удостоверено в издадения в полза на цедента изпълнителен лист. С оглед изложените в молбата фактически твърдения претенцията по чл. 439 от ГПК е допустима – молителят основава иска си на твърдение за факти, настъпили след постановяване на арбитражното решение, въз основа на което е издаден изпълнителен лист. При наведени твърдения за настъпили след влизане в сила на изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на претендираното от ответника /твърдение за факти, с които се отрича материалното право на взискателя/, предявеният иск по чл. 439 от ГПК е допустим, тъй като установяването на тези факти е в състояние да рефлектира върху дължимостта на процесното вземане. Съобразно приетото становище в правната теория и съдебна практика, погасителната давност не води до погасяване на самото вземане, а само на възможността да бъде принудително изпълнено. Вземането продължава да съществува като вземане и длъжникът продължава да го дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му изпълнение – чл. 118 от ЗЗД. В този смисъл следва да се разбира и търсената с процесните отрицателни установителни искове съдебна защита – установяване недължимост на вземания поради давност като правен резултат означава установяване, че е погасена възможността за принудителното им изпълнение. В конкретния случай предявените отрицателни установителни искове по чл. 439 от ГПК се основават на твърдението на ищеца, че процесните вземания са погасени по давност към датата на подаване на исковата молба. По делото е установено, че процесните вземания са предмет на арбитражно решение, поради което намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години. Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, в т.ч. налагане на запор. Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие. С посоченото Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 год. на Пленума на Върховния съд. Според даденото с ППВС № 3/1980 год. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение е дадено противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не спира. Съгласно задължителните за органите на съдебната власт разяснения /чл. 130, ал. 2 ЗСВ/, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023г. по тълкувателно дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015г. на Тълкувателно решение No 2/26.06.2015 г. по т.д. No 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. В мотивите на цитиранато тълкувателно решение е посочено, че с Тълкувателно решение No 2/26.06.2015 г. по т.д. No 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, е обявено изрично за загубило сила ППВС No 3/1980г., следователно до този момент то не е било мълчаливо отменено и даденото с него тълкуване е било задължително. Това следва и от обстоятелството, че разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, която е предмет на тълкуване с ППВС No 3/ 1980 г., не е изменяна от момента на влизане в сила на ЗЗД. При непроменена правна уредба, която е била подложена на задължително тълкуване, нито от органите по чл. 130, ал. 2 ЗСВ, нито от останалите правни субекти, които са адресат на тази норма, може да се изисква друго, освен да се съобразят с това тълкуване до обявяване на постановлението за загубило сила. Следователно извършената с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 год. поражда действие от датата на обявяването на Тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от Тълкувателното решение разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производство, но не и за тези, които са приключили преди това. Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК изпълнителното изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Основанието за прекратяване, предвидено в цитираната норма, предпоставя бездействие на взискателя по образувано изпълнително дело за период от време, надвишаващ две години. Изтичането на този срок води само до прекратяване на започналото изпълнително производство, но не и до погасяване на материалното право на взискателя. Прекратяването настъпва по силата на закона (вж. ТР № 47/65 г. на ОСГК на ВС и ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк. дело № 282013г., ОСГТК на ВКС), а с постановлението си съдебният изпълнител само констатира настъпилото прекратяване, като издаването му, сега предвидено изрично в разпоредбата на чл. 433, ал. 1 ГПК, е необходимо не само с оглед прогласяване на това прекратяване, а и за да се приложат някои от последиците му (напр. чл. 433, ал. 3 ГПК). В конкретния случай e установено, че по процесното изпълнително дело в периода от неговото образуване до 26.06.2015г. не е налице изтекъл срок, по-дълъг от две години, в който взискателя да не е искал извършване на изпълнителни действия. В молбата за образуване на изпълнителното дело е налице възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ, като в изпълнение на същото съдебният изпълнител е наложил на 14.05.2012г. и на 27.08.2013г. запори върху вземанията на длъжника срещу търговски банки. В периода от 27.08.2013г. до 26.06.2015г. /датата на приемане на ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк. дело № 282013г., ОСГТК на ВКС/ не е изтекъл двугодишен срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, поради което следва да се приеме, че към релевантната дата – 26.06.2015г. процесното изпълнително дело е било висящо. С оглед изложеното се налага извод, че погасителната давност за процесните вземания не е текла до 26.06.2015г. Налагането на запор или възбрана в изпълнително производство, съгласно т. 1 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК, съставлява насочване на изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва давността, тъй като с него започва да се осъществява принудата в изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в правната си сфера – неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими на първоначалния и присъединените кредитори. От 26.06.2015г. е започнала да тече петгодишна давност, която е била многократно прекъсвана – с налагане на запор на 15.06.2016г. върху вземанията на длъжника от трудово възнаграждение; с налагане на запор върху вземанията на длъжника срещу търговски банки, извършен на 23.07.2019г.; с налагане на запор върху трудовото възнаграждение от 05.02.2020г.; с налагане на запор на 20.04.2021г. върху вземания от трудово възнаграждение; с налагане на запор на 14.05.2021г. върху вземанията на длъжницата срещу “АЙКАРТ” АД. От последното прекъсване на давността на 14.05.2021г. и до приключване на устните състезания пред настоящата инстанция не е изтекъл изискуемият петгодишен срок по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Неоснователно длъжникът отрича съществуването на правото на принудително изпълнение, а предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение, което, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, възлиза на 100 лева. Така мотивиран Софийският градски съд,