Решение № 145 от 11.3.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 573/2024 г.

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 382/13.03.2024 г. по т. д. № 333/2023 г., СГС, ТО, 14 състав е отхвърлил предявеният от Държавата, чрез Министерство на енергетиката иск за признаване за установено по отношение на "Интермонтажи" ЕООД с ЕИК 102821242 съществуване на вземане на Държавата, представлявана от министъра на енергетиката, за сума в размер на 230 813, 99 лева, представляващи: вземане за концесионно плащане по договор от 16.11.2011 г. за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл. 2, ал. 1, т. 5 от Закона за подземните богатства (ЗПБ) - строителни материали - пясък и чакъл, находище „Хумни дол", участък Северен и участък „Южен", в землището на с. Доброселец, община Тополовград, област Хасково в размер на 108 052, 92 лева за периода от 01.07.2011 г. - 31.12.2013 г. и от 01.01.2017 г. - 31.12.2019 г. ведно със законната лихва от 07.04.2020 г. до изплащане на задължението, мораторна неустойка по чл. 33, ал. 1 от договора в размер на 39 398, 03 лв. за периода от 31.01.2012 г. до 10.03.2020 г., неустойка по чл. 34, ал. 1 от договора в размер на 83 363, 04 лв. за периода от 16.01.2012 г. до 10.03.2020 г., както и законната лихва за периода от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист до окончателното плащане, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч. гр. дело №15499/2020 г., като неоснователен. Недоволен от постановеното решение е останал ищецът, който в законоустановения срок е депозирал въззивна жалба срещу него с оплаквания за неправилност и необоснованост. В жалбата се твърди, че съдът не е обсъдил всички приобщени към делото доказателства, както и произтичащите от тях правнорелеванти факти и това нарушение на процесуалния закон е рефлектирало върху правилността на решението. Излага се, че задължението за заплащане на концесионно възнаграждение е безусловно с оглед обекта на концесията – изключителна държавна собственост. Твърди се, че дори и при спиране на концесията по чл. 68, ал. 3 ЗК, концесионерът не е освободен от задълженията си по договора, включително и от ангажимента си за плащане на концесионно възнаграждение в минимален размер, в съответствие с чл. 6, ал. 1 от Наредбата за принципите и методиката за определяне на концесионно възнаграждение за добив на подземни богатства, както и от другите установени в чл. 35, ал. 1 и ал. 2 от договора, задължения. Въззивникът счита, че концесионерът може да бъде освободен от заплащане на концесионно възнаграждение само в хипотезите на чл. 61, ал. 8 ЗПД. Оспорват се съображенията на съда, че липсата на положителна оценка за ОВОС се явява обективна пречка за ответника да извършва добив. Съобразно писмо с изх. № КОС 01-1177/16.04.2014 г. на директора на РИОСВ – Стара Загора, към датата на подписване на концесионния договор 16.11.2011 г. в сила е било решение № 40-04/2004 на директора на РИОСВ – Стара Загора за находище „Хумни дол“, участък „Северен“ и участък „Южен“ находящо се в землището на с. Другоселец, общ. Тополовград, обл. Хасково, тъй като, срока за правно действие на решенията за преценяване необходимостта от извършване на ОВОС бил въведен с изменение на Закона за опазване на околната среда от 13.07.2012 г. Поддържа се, че доколкото спирането на 12.03.2014 г. на действието на концесионния договор се дължало на липсата на одобрен ОВОС, то това било пряк и непосредствен резултат на бездействието на ответника да подаде заявление за извършване на ОВОС. Твърди се, че съобразно чл. 4 от Наредбата за условията и реда за извършване на оценка на въздействието върху околната среда, задължено лице да инициира процедурата по ОВОС е възложителят/инвеститорът и съобразно концесионния договор от 16.11.2011 г. задължено лице се явявал ответникът, който имал това качество на инвеститор и което обстоятелство, видно от кореспонденцията между страните, „Интермонтажи“ ЕООД не оспорвало. В нито един момент след сключване на концесионния договор обаче, дружеството не било представило доказателства, че е предприело действия по реда на посочената разпоредба за процедурата по ОВОС. Въззиваемата страна „Интермонтажи“ ЕООД оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че решението на първоинстанционния съд е постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон и във връзка със събраните по делото доказателства, поради което, следва да бъде потвърдено. Поддържа, че концесионно възнаграждение се дължи само при реално осъществен добив от страна на концесионера, тъй като концесионното плащане представлява насрещна престация за даденото разрешение за ползване на подземни богатства. Оспорва изложените в жалбата доводи, че задължение на концесионера е да инициира процедура по ОВОС, тъй като, според чл. 2, ал. 1 договорът за концесия влиза в сила след влизане в сила на положително решение по оценка на въздействието върху околната среда или на решение да не се извършва ОВОС на инвестиционното предложение за добив и първична преработка на подземни богатства. Твърди, че концесионерът няма качеството на възложител по смисъла на §1, т. 20 от Закона за опазване на околната среда и на Закона за биологичното разнообразие и няма правна възможност или задължение според договора, да инициира процедура по ОВОС за одобряване на инвестиционно предложение. Твърди, че доколкото с писмо с изх. № КОС 01-1177/16.04.2014 г. директора на РИОС – Стара Загора е дал указания на дружеството да се предприемат действия за провеждане на процедура по ОВОС, това писмо не пораждало задължение за концесионера, тъй като не представлявало договорно или законово основание. Навежда доводи, че спирането на концесията преустановява както правата, така и задълженията на концесионера, като обратната теза би нарушила принципа на справедливостта, защото се приема, че въпреки невъзможността да упражнява правата си по договора, концесионера е длъжен да заплаща концесионно възнаграждение. Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирана страна в процеса, имаща правен интерес от обжалване на решението и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението и за неговата допустимост, а за правилността му единствено съобразно въведените в жалбата основания и при съблюдаване правилното приложение на относимите императивни материалноправни норми. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно. Решението е допустимо като постановено по сезиралите съда искания и при очертания от страните по спора предмет на делото - чл. 6, ал. 2 ГПК. Решението е правилно, а изложените в жалбата на ищеца доводи са неоснователни, по следните мотиви: Предмет на предявените осъдителни искове по реда на чл.79 ЗЗД вр. с чл. 61 от Закона за подземните богатства е концесионно възнаграждение по договор за концесия от 16.11.2011 г. за периода от 01.07.2011 г. до 31.12.2013 г. и от 01.01.2017 г. до 31.12.2019 г. С решение № 392 от 22.02.2018 г. на СГС по т. д. № 1641/2017 г. постановено между същите страни са отхвърлени предявените на идентично правно основание искове за заплащане на концесионно възнаграждение по договор за концесия от 16.11.2011 г. за първото и второто шестмесечие на 2014г., 2015 г. и 2016 г. Решението е потвърдено с решение № 684/22.03.2019 г. по т.д. № 4461/2018 г. на САС и с определение № 297/ 04.05.2020 г. по т. д. № 2163/2019 г. не е допуснато касационно обжалване на постановения от въззивната инстанция съдебен акт. Влязлото в сила решение, формира сила на присъдено нещо относно основанието и преклудира възраженията на страните срещу правопораждащите правнорелевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение от което произтича спорното право. С решението е отречено съществуване правото на концесионно възнаграждение за ищеца на основание договора за концесия от 16.11.2011 г., поради наличието на обективна причина за ответника да извършва добив на подземни богатства, а именно, поради липсата на одобрен ОВОС. Предявените искове за периода 2011 г. – 2013 г. са за предходен период спрямо този по влязло в сила решение и в основата им е вече разрешен въпрос, а именно, дължи ли ответникът концесионно възнаграждение, когато по обективна и независеща от него причина, за съществуването на която не носи вина е препятстван да осъществява добив на подземни богатства. Аналогично, и изложените в исковете за периода 2017 г. – 2019 г. правопораждащи факти са едни и същи по съдържание и основание с обхванатите от обективните предели на СПН факти, че при обективна невъзможност за ответника да извършва добив на подземни богатства, за ищеца не съществува парично вземане за концесионно възнаграждение. Ето защо, само на това основание, възраженията на ищеца срещу обективната невъзможност на ответника за добив, не следва да бъдат обсъждани и с оглед правните последици на силата на присъдено нещо за този факт, исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. В допълнение, следва да бъде наблегнато на следното: Според чл. 2, ал. 1 от договора добивът на подземни богатства започва след влизане в сила на положително решение по ОВОС. Видно от приложеното писмо от 16.04.2014 г. на директора на РИОСВ – Стара Загора, концесионната площ е разположена в защитени зони от Европейската мрежа „Натура 2000“ Сакар с код BG 212 за опазване на местообитанията и „Сакар“ с код BG 2021 за опазване на птиците и на основание § 4 ПЗР от Наредбата за условията и реда за извършване на оценка на съвместимост на планове, програми, проекти и инвестиционни предложения с предмета и целите на опазване на защитените зони, подлежи на оценка за съвместимост. Съобразно чл. 93, ал. 2 ЗООС необходимостта от извършване на ОВОС за инвестиционните предложения в защитени територии се преценява за всеки конкретен случай. Ето защо и преди въведеното с ДВ, бр. 53 от 2012 г. изменение на чл. 95 с новата ал. 8 ЗООС, само валидността на предходното решение № 41-04/2004 на директора на РИОСВ – Стара Загора според което, не е необходимо извършването на ОВОС, не е достатъчно. Виждането на ищеца, че всички дейности по провеждане на ОВОС са задължение на концесионера е погрешно. По смисъла на § 1, т. 20 от ЗООС възложител на инвестиционно предложение е обществен орган, физическо или юридическо лице, което по реда на специален закон, нормативен или административен акт има права да инициира или да кандидатства за одобряване на инвестиционно предложение. Ответникът няма това качество, нито в договора е предвидено, че негово е задължението да инициира процедура по ОВОС. Тезата, че концесионно възнаграждение се дължи само при реална дейност на обекта е в синхрон с основните правни принципи, че при двустранните, възмездни и каузални договори, задължението „да се даде нещо“ е обвързано с придобитите права по договора. Основанието, което оправдава заплащането на концесионно възнаграждение, като имуществено благо от патримониума на концесионера и преминаването му в патримониума на концедента е дейността на концесионера по добив на подземни богатства. Предвиденият в чл. 61, ал. 5 ЗПБ минимален размер на възнаграждението при отрицателен финансов резултат за концесионера е също при извършвана дейност на обекта. Обратната хипотеза, когато въпреки липсата на дейност се дължи възнаграждение е при вина на концесионера. Виновно неизпълнение на задълженията е основание за спиране действието на концесията по реда на чл. 68, ал. 1 ЗПБ. САС изцяло споделя изложеното в цитираните от въззивника решение № 31/22.03.2021 г. по т. д. № 865/ 2020 г. на ВКС и решение № 68/ 16.06.2020 г. по т. д. № 932/ 2019 г. на ВКС разбиране, че в този случай, спирането има наказателна функция и концесионерът, макар и да не извършва добив, дължи предвиденото в чл. 61, ал. 3 ЗПБ, възнаграждение. По делото обаче, не е налице виновно неизпълнение на задължения на концесионера, поради което и това разбиране е неприложимо. При липсата на вина на ответника за осъществяване на условието по чл. 2 от договора, обуславящо добива на подземни богатства, съдът намира за неправилно постановеното от ищеца с писмо от 12.03.2014 г. до „Интермонтажи“ ЕООД и до кмета на община Тополовград, спиране на концесията. Законосъобразността на посочения административен акт обаче, няма правно значение за спора, тъй като неизвършването на добив не е пряк резултат от спирането на концесията, а е следствие от причина предхождаща забраната, за която ответникът не може да бъде отговорен. Ето защо, след като „Интермонтажи“ ЕООД не е извършвало добив по обективни причини, то отговорността на дружеството не може да бъде ангажирана за неизпълнение на нито едно от задълженията му по договора, обусловени от извършването на дейност, поради което и освен исковете за заплащане на концесионно възнаграждение, неоснователни са и предявените искове за неустойки, които също следва да бъдат отхвърлени. Като е достигна до този извод, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. По направените по делото разноски: При този изход на спора, въззивникът следва да заплати сторените от въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение, които с оглед направеното възражение за прекомерност и съобразно фактическата и правна сложност на делото, както и с оглед обема на извършените от повереника на въззиваемия процесуални действия, които се изчерпват с подаването на отговор на въззивната жалба и участие в едно открито съдебно заседание, съдът намира, че следва да бъдат намалени от сумата в размер на 16 800 лв. с ДДС до сумата в размер на 6000 лв. с ДДС. Водим от горното, Софийският апелативен съд,