Решение № 4754 от 18.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 1315/2025 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК. С Решение № 20108932 от 20.11.2023 г., постановено по гр. д. № 21047 по описа за 2021 г. на СРС, 143 състав, е отхвърлен като неоснователен предявеният от Р. Н. В. и В. Н. Г. против Л. Г. М., В. Н.а М., Б. Н. М., Е. К. С., А. М. К., К. М. К., К. М. К. и К. М. К. установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено в правоотношенията между страните, че Р. Н. В. и В. Н. Г. са собственици при равни квоти от по ½ ид.ч. (една втора) на поземлен имот с идентификатор 68134.1974.1041, находящ се в гр. София, общ. Столична, област София по Кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18- 3/11.01.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо поземления имот от 05.12.2017 г., с адрес на поземления имот гр. София, район Витоша, ул. „П.С.“, с площ от 746 кв.м., трайно предназначение на имота: Урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване / до 10 м/, номер на предходен план: 1041, квартал 1, парцел XIV, при съседи: 68134.1974.552, 68134.1974.547, 68134.1974.546, 68134.1974.1003, който е идентичен с описания в изпълнителен лист от 15.05.2020 г. по гр.д. № 4312/2001 г. по описа на СРС - Недвижим имот с площ от 746 кв.м., съставляващ имот с пл. № 546, кад. лист 698 по кадастрален план от 1956 г. на Вилна зона „Драгалевци-Киноцентър II част“, одобрен със Заповед № РД-50-09- 77/16.03.1990 г., по-рано местността „Ридо“, част от парцел XIV, очертан с жълт контур по скицата на вещото лице Х., представляваща неразделна част от решението, по което се изпълнява, при граници: имот пл. № 1003, пл. № 552, пл. № 547 и с част от описаният в Нотариален акт №58/30.06.1971 г, том XVIII, дело 3112/1971 г. парцел- празно място от 1500 кв.м, съставляващо парцел XIV-TK3C от квартал 1 по плана на вилна зона I и II ч. Връзката - Киноцентъра - София, като е отхвърлено като неоснователно и искането на основание чл. 537, ал. 2 ГПК съдът да отмени Нотариален акт за възстановено право на собственост върху земеделска земя в реални граници по чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ и по наследство № 90, том X /десети/, дело № 1971/1994 година на Нотариус Н. Гарчева при Софийска нотариална служба при Софийски районен съд. С решение № 20132157 от 12.11.2024 г., постановено по гр.д. № 21047/2021 г. на СРС, 143 състав, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в Решение от 20.11.2023 г., постановено по гр.д. № 21047/2021 г. по описа на СРС, ГО, 143 с-в, като диспозитива на решението да се чете: Отхвърля като неоснователен предявения иск от Р. Н. В. и В. Н. Г. против Л. Г. М., В. Н.а М., Б. Н. М., Е. К. С., А. М. К., К. М. К., К. М. К. и К. М. К. установителен иск с права квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се иска съда да постанови решение, с което да признае за установено в правоотношенията между страните, че Р. Н. В. и В. Н. Г. са собственици на основание наследствено правоприемство от Н.Б. В. и Р.Р. В.а и на основание давностно владение за период от повече от 10 години, считано от 1971 година, при квоти от по ½ ид.ч. на поземлен имот с идентификатор 68134.1974.1041, находящ се в гр. София. общ. Столична. обл. София по Кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД - 18¬3/11.01.2011 г. на Изпълнителния директор на АГКК. последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо поземления имот от 05.12.2017 г., с адрес на поземления имот гр. София, район Витоша, ул. „П.С.“, с площ от 746 кв.м. трайно предназначение на имота: Урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване / до 10 м/. номер на предходен план: 1041, квартал 1, парцел XIV при съседи: 68134.1974.552, 68134.1974.547, 68134.1974.546, 68134.1974.1003, който е идентичен с описания в изпълнителен лист от 15.05.2020г. по ф.д. № 4312/2001 г. по описа на СРС - недвижим имот с площ от 746 кв.м., съставляващ имот с пл. № 546. кад. лист 698 по кадастрален план от 1956г. на Вилна зона „Драгалевци-Киноцентър" II част, одобрен със Заповед № РД-50-09-77/16.03.1990 г., по-рано м. Ридо, част от парцел XIV, очертан с жълт контур по скицата на вещото лице Х., представляваща неразделна част от решението, по което се изпълнява, при граници: имот пл. № 1003, пл. № 552. пл. № 547 и с част от описаният в Нотариален акт № 58/30.06.1971г, том XVIII. дело 3112/1971 г. парцел-празно място от 1500 кв. м. съставляващо парцел XIV-TK3C от квартал 1 по плана на вилна зона I и II ч. Връзката - Киноцентъра - София, като отхвърля като неоснователно и искането на основание чл. 537, ал. 2 ГПК съдът да отмени нотариален акт за възстановено право на собственост върху земеделска земя в реални граници по чл.10. ал.1 ЗСГТЗЗ и по наследство № 90, том X, дело № 1971/1994 г. на нотариус Н. Гарчева при СНС при СРС. Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищците в първоинстанционното производство – Р. Н. В. и В. Н. Г., подадена чрез адв. В. Т. (пълномощни - л. 43-44 от делото на СРС). Въззивниците поддържат, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Излагат, че от представените доказателства става ясно, че ищците са наследници на починалите Н.Б. В. (22.11.1987) и Р.Р. В.а (3.9.2016). По време на брака си, на 13.6.1971 г. те закупуват от ТКЗС „Витоша“ празно място с площ от 1500 кв.м – парцел XIV/четиринадесети от квартал първи по плана на вилна зона „I и II – Връзката – Киноцентъра“ в София. В закупения парцел, въз основа на издадено строително разрешение, е построена сграда с застроена площ от 63 кв.м и гараж, като недвижимият имот е идентичен в част с поземления имот с идентификатор 68134.1974.1041 (741 кв.м.) и е обособен в два имота – един от 775 кв.м. и друг от 741 кв.м. Вече от 1971 г. владението на имота е упражнявано от Н. и Р. В.и, а след смъртта на Н. през 1987 г. неговото стопанисване е поето от доверителите Р. В. и В. Н., които продължават да го владят безпрекословно и явно до настоящия момент. От друга страна, ответниците никога не са влизали във владение на имота или им е бил предоставян достъп. СРС отхвърляйки иска, се е позовал на решение от 21.12.2004 г., което не може да бъде приложено срещу ищците, тъй като те не са били страни по съответното производство. Освен това, СРС е пренебрегнал доказателствата за трайното, явно и необезпокоявано владение на имота от страна на доверителите – факт, подкрепен от показания на множество свидетели, които документират, че още от 1971 г. имотът е бил ограден, обработван и ползван от семейството В.и, като достъпът до него е бил ограничен с заключена входна врата и мерки за защита. Също така, се оспорват твърденията, че след 2005 г. владението е било доброволно отстъпено, тъй като доказателствата ясно установяват, че доверителите продължават да го стопанисват и да демонстрират намерението си да го държат като своя собственост. Действията на ответниците – включително опитите за осигуряване на достъп чрез изпълнителни производства и предаване на владение чрез предварителен договор за продажба – не могат да се считат за валидни, тъй като те се базират на неправилно интерпретирани решения и факти. В обобщение, доказателственият материал по делото ясно установява, че въззивниците са упражнявали непрекъснато, явно и необезпокоявано владение на спорния недвижим имот от 1971 г., включително и след влизането в сила на решения, които не ги засягат, а твърденията на ответниците за доброволно отстъпено владение са напълно опровергани. Молят за неговата отмяна и уважаване на предявения иск. Претендират разноски за двете съдебни инстанции, съобразно изхода на спора. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответниците в първоинстанционното производство, подаден чрез адв. П. Г. (пълномощно - л. 70 от делото на СРС). Въззиваемите страни оспорват основателността на съдържащите се във въззивната жалба доводи, като поддържат, че решението на СРС е правилно и законосъобразно и молят да бъде потвърдено. Излагат, че през 1971 г. е продадено от ТКЗС „Витоша – Симеоново“ на Н. В. празно място от 1500 кв.м – парцел XIV-TK3C от квартал 1 по плана на вилна зона I и II („Връзката – Киноцентъра – София“, дело 3112/1971). Съдът установява, че спорното място е част от бивша нива, внесена при образуването на ТКЗС „Драгалевци“, и с решение № 579/11.05.1994 на Общинската поземлена комисия „Драгалевци“ на наследниците на К. К. И. им е възстановено правото на собственост върху част от парцел XIV-546 с площ от 741 кв.м., за която е издаден констативен нотариален акт (дело № 1971/1994). На база заключението на СТЕ съдът установява, че процесният имот е идентичен с тази част и сега е обособен като поземлен имот с идентификатор 68134.1974.1041, с площ от 746 кв.м., намиращ се в гр. София, район Витоша, ул. „П.С.“, с постоянен урбанизиран статут и ниско застрояване. Имотът е нанесен още от 1956 г. в кадастралния план на Вилна зона „Драгалевци-Киноцентър“ II част и е вписан с всички приложими одобрения и решения. СРС разглежда основния спор относно установяването на фактическа власт върху имота от страна на ответниците и правомерността на тяхното владение. В този контекст се отчита, че по решение на СГС по дело № 175/2002 г. (влязло в сила през 2005 г.) наследодателката на ищците, Р. В.а, е признала, че ответниците са собственици чрез реституция на реалната част от парцел XIV-546 (сега ПИ с идентификатор 68134.1974.1041), като са им наложени задължения да опразнят и предадат владението на присъдения имот на реституираните собственици. Другата част от имота (ПИ с идентификатор 68134.1974.546), извън реституцията, е застроена с вилна сграда от родителите на ищците и за нея ответниците не имат претенции. Свидетелските показания, дадени след влизането в сила на решението от 2005 г., доказват, че наследодателката Р. В.а доброволно е предала владението на ПИ с идентификатор 68134.1974.1041 (746 кв.м.) на възстановените собственици, които след това са го владяли и ползвали непрекъснато и необезпокоявано до нейното смърт. Липсата на ограждане не се тълкува като признавателна декларация за права на ищците, а като акт на добросъседство, който не подлежи на правна защита като владелческо действие. Съдът разглежда и действията по вписване на делба (2008 г.), искове за преминаване през чужд имот (12.03.2020 г.) и предварителния договор за продажба от 04.03.2020 г., които водят до конфликт за отграничаване на границите между обособените имоти. Въпреки това, доказателственият материал показва, че през целия разглеждан период (от 17.01.2005 г. до 14.04.2021 г.) ищците не са демонстрирали явно и трайно владение, необходимо за придобивна давност, а споровете се възникват едва след смъртта на Р. В.а. СРС също така потвърждава, че законът по чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ не позволява на придобивачите от ТКЗС да се позовават на придобивна давност за имот от 1500 кв.м. Всички обжалвани доводи за неправилно интерпретиране на свидетелските показания са отхвърлени, като съдът е дал вяра на едната група свидетели, които доказват свободния достъп и ползването на имота до 2016 г., а твърденията на ищците за установено владение са признати за недоказани. В заключение, СРС основателно отхвърля твърденията, че ищците са придобили собствеността върху спорния имот чрез наследяване, тъй като техните наследници не са били собственици, както и че владението им не е демонстрирало необходимата яснота и непрекъснатост спрямо ответниците. Молят съда да остави без уважение въззивната жалба. Претендират разноски. Срещу решението № 20132157 от 12.11.2024 г. за поправка на очевидна фактическа грешка в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищците в първоинстанционното производство – Р. Н. В. и В. Н. Г., подадена чрез адв. В. Т., с която молят съда да отмени двете първоинстанционни решения по изложени в предходната въззивна жалба съображения. Съдът, като обсъди доводите във въззивните жалби относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивните жалби са депозирани в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същите са процесуално допустими. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът приема, че обжалваното решение е валидно, но е недопустимо в частта, в която е отхвърлен иска на ищците срещу ответниците за признаване за установено, че Р. Н. В. и В. Н. Г. са собственици на основание наследствено правоприемство от Р.Р. В.а, при квоти от по 2/6 ид.ч. всеки, на поземлен имот с идентификатор 68134.1974.1041. Главното основание на иска за собственост е придобиването му на деривативно основание – наследствено правоприемство. Със смъртта на Н. С. на 22.11.1987 г. негови наследници стават съпругата му Р.Р. В.а, синът Р. В. и дъщерята В. Н. Г., като всеки от тях е наследил по 1/3 от имуществото му. През периода на развитие на съдебното производстов по иска с правно основание чл. 108 ЗС от В.К.И., Е. К. И.а, А. М. К., К. М. К., К. М. К. и К. М. К. срещу Р.Р. В.а за процесния имот, Р. В.а формално се легитимира като собственик на 4/6 идеални части от правото на собственост върху имота. Към настоящият момент ищците Р. и В. В.и твърдят да са собственици на 2/6 идеални части по наследствено правоприемство от баща им Н. С. и 4/6 идеални части по наследствено правоприемство от майка им Р. В.а. С влизане в сила на решението от 21.12.2004 г., постановено по в. гр. д. № 175/2002 г., по чл. 108 ЗС между наследниците на К. К. И. (ответници в настоящото дело) и Р. В.а (наследодателка на ищците по настоящото дело) е разрешен вещноправният спор по отношение на собствеността на имота с идентификатор 68134.1974.1041. Същото има сила на пресъдено нещо, поради което спорът между същите страни и по отношение на 4/6 идеални части от процесния имот не подлежи на повторно разглеждане. Чл. 298, ал. 2 ГПК и чл. 226, ал. 3 ГПК разпростират тази сила и върху универсалните наследници на страните, както и върху техните частни правоприемници, със сила от деня на правоприемството. Следователно Р. В. и В. Г. (като правоприемници на Р. В.а) са обвързани от същото решение и не може да предявяват предмета на спора му с нов иск или възражение. Зачитането на силата на присъдено нещо се състои в задължението на съда да приеме, че правното положение между лицата, обвързани от нея, е вече съдебно установено и следователно да остави без произнасяне повторно повдигнати спорове със същия субективен и обективен обхват. И тъй като правото на иск за установяване на собствеността върху 4/6 идеални части от имота с идентификатор 68134.1974.1041 – 741 кв.м. е погасено с влизане в сила на решението по в. гр. д. № 175/2002 г. на СГС, ГО, на 16.03.2005 г., то налице е процесуална пречка за разглеждане на спор със същия предмет и между същите страни (вкл. техните правоприемници) на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, за което настоящият въззивен съд следи служебно. Ето защо в тази част исковете е следвало да бъдат оставени без разглеждане и делото да бъде прекратено, поради наличие на абсолютна отрицателна процесуална предпоставка. В останалата обжалвана част производството по делото е процесуално допустимо. Производството е образувано по искова молба подадена от подадена от Р. Н. В. и В. Н. Г. против Л. Г. М., В. Н.а М., Б. Н. М., Е. К. С., А. М. К., К. М. К., К. М. К. и К. М. К. по установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, с който се иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено в правоотношенията между страните, че Р. Н. В. и В. Н. Г. са собственици при равни квоти от по ½ ид.ч. (една втора) на подробно описан по-горе поземлен имот с идентификатор 68134.1974.1041, находящ се в гр. София, район Витоша, ул. „П.С.“, с площ от 746 кв.м. Между страните не е спорно, а и се установява от събраните по делото писмени доказателства: През 1971 г., по силата на нотариален акт № 58, н.д. № 3112/1971 г., съгласно Закона за прехвърляне на вещни права върху някои недвижими имоти, ТКЗС „Витоша“ – Симеоново продава на Н.Б. С. празно място с площ 1500 кв.м., представляващо парцел XIV от кв. 1 по плана на вилна зона „I и II ч. – Връзката – Киноцентъра“, гр. София. През 1983 г., със строително разрешение № 04-819/06.07.1983 г., С. получава разрешение да изгради постройка със застроена площ от 63 кв.м. в южната част на имота. След смъртта на Н. С. на 22.11.1987 г., негови наследници стават съпругата му Р.Р. В.а (починала на 03.09.2016 г.), синът Р. В. и дъщерята В. Н. Г., като всеки от тях е наследил по 1/3 от имуществото му. Съгласно кадастралната карта първоначалният имот от 1500 кв.м. (парцел XIV) е обособен в два поземлени имота: имот с идентификатор 68134.1974.546 – 775 кв.м. и имот с идентификатор 68134.1974.1041 – 741 кв.м. През 1994 г. с решение на Поземлената комисия и въз основа на заявление от В. И.а, е възстановено правото на собственост върху земеделска земя с площ 3, 2 дка в м. „Ридо“, в.з. „Драгалевци – II ч. Киноцентъра“ на наследниците на К. К. И. – Е. К. С., А. М. К., К. М. К., К. М. К. и К. М. К.. С нотариален акт № 90, н.д. № 1971/1994 г. наследниците на К. К. И. са признати за собственици на имот с площ от 741 кв.м. (имотът с идентификатор 68134.1974.1041). С решение на СРС от 06.12.1998 г., постановено по гр.д. № 1042/1995 г., са отхвърлени изцяло искове с правно основание чл. 108 ЗС от В.К.И., Е. К. И.а, А. М. К., К. М. К., К. М. К. и К. М. К. срещу Р.Р. В.а за установяване, че ищците са собственици на имот от 741 кв.м., част от парцел XIV и за осъждане на ответниците да им предадат владението върху имота. Процесното първоинстанционно решение е отменено изцяло с въззивно решение на СГС от 21.12.2004 г., постановено по в. гр. д. № 175/2002 г., което е влязло в сила на 16.03.2005 г., като въззивният съд признава по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС, че В.К.И., Е. К. И.а, А. М. К., К. М. К., К. М. К. и К. М. К. са собственици на имот от 741 кв.м., част от парцел XIV, и Р. В.а е осъдена да предаде владението му на ищците. Решението влиза в сила на 15.03.2005 г. С решение № II-IX-61 от 10.06.2009 г. на СРС, ГО, 77 с-в, постановено по гр.д. № 13731/2008 г., е допуснат до делба целият първоначален имот от 1500 кв.м. спл. № 546 от парцел XIV между К. М. К., К. М. К., К. М. К., В.К.И., Е. К. И.а, А. М. К., Т. Л. К.а и Р.Р. В.а. С решение от 13.05.2012 г. на СГС, ГО, IV-A с-в, постановено по гр.д. № 5411/2011 г. е обезсилено решение № II-IX-61 от 10.06.2009 г. на СРС, ГО, 77 с-в, постановено по гр.д. № 13731/2008 г. Р.Р. В.а е починала на 03.09.2016 г., като е оставила за наследници синът й Р. В. и дъщеря й В. Н. Г., като всеки от тях е наследил по 1/2 от имуществото му. В.К.И. е починала на 7.4.2020 година, като е оставила за наследници Л. М., В. М., Б. М. – всеки от тях с дял от 1/3 от имуществото й. На 04.03.2020 г. ответниците сключват предварителен договор за продажба на имота с купувача Славомир Б.. През 2020 г. ответниците подават заявление до район „Витоша“ за преминаване през имота на ищеца, с цел достъп до собствения имот (поземлен имот 68134.1974.1041), тъй като достъпът преминава през парцела на Р. В.. На 15.05.2020 г., по гр.д. № 4312/2001 г. на СРС, е издаден изпълнителен лист срещу Р. В.а, с който тя е осъдена да предаде владението на имота от 741 кв.м. Впоследствие, по изпълнително дело № 20218380400337 при ЧСИ М.Б., са изпратени покани за доброволно изпълнение и до наследниците. Ищецът Р. В. не е оспорил получената покана, но е отказал да осигури достъп, като се позовава на придобиване на имота въз основа на наследствено правоприемство и давностно владение. По отношение на контрола за валидност на Решение № 579/11.05.1994 г. на ОПК Драгалевци: Ищците по настоящото дело претендират право на собственост върху поземления имот с идентификатор 68134.1974.1041 на основание наследствено правоприемство от баща си Н. С. и майка си Р. В.а, както и на давностно владение, осъществено в период над 10 г. Ответниците от своя страна оспорват правото на собственост на ищците върху същият имот, като се легитимират с нотариален акт за собственост № 1971/1194 г., издаден по обстоятелствена проВ. въз основа на решение на общинската поземлена комисия (ОПК) Драгалевци, по силата на което им е възстановено правото на собственост върху имот, включващ и спорния. Доколкото решението на административния представлява придобивно основание по смисъла на чл. 77 ЗС, както и пречка за зачитане на изтекла придобивна давност в полза на приобретатели, придобили включени в ТКЗС имоти, съдът следва да се произнесе по правните му последици. Настоящият въззивен съд не споделя изводите на първоинстанционният съд, че не са налице предпоставките за осъществяване на инцидентен контрол за валидност на реституционното решение № 579/11.05.1994 г. на ОПК Драгалевци. Последното е административен акт с вещноправни последици, които обаче настъпват само ако административният акт е валиден. Собствеността на земеделски земи, попадащи в приложното поле на чл. 10 ЗСПЗЗ, може да се легитимира само с влязло в сила решение за възстановяване правото на собственост в стари реални граници или с план за земеразделяне, имащо конститутивно действие относно субекта и обекта на възстановеното вещно право. На първо място въпросът за валидността на процесното решение за реституиране на процесния имот е категорично с преюдициален характер по отношение на настоящият спор за собствеността на имота, доколкото едната от страните в производството основава правото си на собственост от него. На второ място решение № 579/11.05.1994 г. на ОПК Драгалевци се противопоставя на ищците, които не се установи да са били участници в административното производство по издаването и обжалването му. На следващо място не се установи от доказателствения материал по делото да е упражнен пряк или косвен съдебен контрол върху административния акт от административен, съответно от граждански съд. Първоинстанционният съд се е позовал на осъществен косвен съдебен контрол от гражданския съд в производството по решение от 21.12.2004 г. по в. гр. д. № 175/2002 г. СГС, II-В състав, в мотивите, на което съдът е констатирал, че решение № 579/11.05.1994 г. на ОПК Драгалевци е „стабилен административен акт“. Така направеният извод не представлява по съществото си осъществяване на съдебен контрол за валидност на реституционният акт, тъй като от една страна не е направен анализ на конкретни основания за нищожност, а на следващо място не са налице въобще данни да е бил сезиран с искане да осъществи правомощията си по чл. 17, ал. 2 ГПК. Съждението на съда, че процесното решение е „стабилен административен акт“ е констатация на факта на неоспорването му, а не извод, базиран на осъществен от него косвен съдебен контрол за валидност на административния акт. Ето защо съгласно нормата на чл. 17, ал. 2 ГПК гражданският съд в настоящия случай следва да извърши косвен съдебен контрол за законосъобразност на административния акт, който има значение за възникването на реституционните права на ответниците. В исковата си молба и въззивната жалба ищците-въззивници са изложили доводи, че не са спазени изискванията за конституиране на административния орган и че към реституционното решение не са приложени скица и удостоверение съобразно изискванията на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ. По отношение на първото основание за невалидност на процесното решение следва да се отбележи, че при установено изискване за нечетен брой членове на комисията, най- малкият възможен състав е от трима членове. Посочването, че в състава на комисията влизат председателя и секретаря и нечетен брой членове, не означава, че комисията трябва да се състои от председател, секретар и най-малко още трима членове. Комисията може да бъде и от трима членове, като двама от тях са членове по право – председателят и секретарят, както е в настоящия случай. Записването в нормата на ал. 5 на чл. 60 ППЗСПЗЗ, че в комисията се включват юрист, агроном, инженер-геодезист, представител на ликвидационния съвет и на частните земеделски стопани няма императивен характер, а само препоръчителен. С нормата на чл. 60, ал. 4 ППЗСПЗЗ е определен състава на поземлената комисия, но не е регламентирано в какъв състав тя следва да заседава при вземане на решенията. От значение за валидността на решението е броят на членовете на комисията, участвали при вземането му (Решение № 759 от 1.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1859/2009 г., I г. о., ГК). С оглед изложеното не е налице незаконен състав на реституционната комисия. Следващото оспорване на валидността на реституционното решение касае по същество индивидуализацията на имота, предмет на процедурата. Правното действие на решенията на органите на поземлена собственост следва да се преценява съобразно действащата законова уредба към момента на постановяването им. Решението на поземлената комисия, от което ответниците извеждат правото си на собственост, е постановено при действието на чл. 18ж ППЗСПЗЗ в редакция от ДВ, бр. 34 от 1992 г., съгласно която то трябва да съдържа размера и категорията на имота, неговото местоположение, граници и съседи, както и ограниченията на собствеността с посочването на основанията за тях – каквито данни решението съдържа. До изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ в ДВ, бр. 45/1995 г. наличието на скица към решението на поземлената комисия не е елемент от фактическия състав на реституцията на имотите в съществуващи /възстановими/ реални граници (Решение № 152 от 10.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 52/2017 г., I г. о., ГК). Но и след въвеждането на това изискване липсата на скица не сочи на незавършена процедура по възстановяване на собствеността в съществуващи /възстановими/ реални граници, ако в текстовата част на решението на органа по поземлена собственост възстановеният имот е достатъчно индивидуализиран чрез посочване на неговия номер по стар кадастрален план или по действащ към момента на постановяване на решението подробен устройствен план. Тези данни са подробно изброени в административния акт. Изключението в края на нормата на чл. 18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ се отнася до това, че в хипотезата на възстановяване правото на собственост по чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ решението има легитимиращо действие и без да е издадена скица към него, защото имота е индивидуализиран със скицата към удостоверението към чл. 13, ал. 5 и 6 ППЗСПЗЗ (Решение № 154 от 15.11.2019 г. по гр. д. № 4231/2018 г. на ВКС, І гр.о., Решение № 166 от 25.06.2013 г. по гр. д. № 1633/2012 г. на ВКС, І гр.о., Решение № 595/05.07.2010г. по гр.д.№ 1333/2009 г. І гр.о., Решение № 254 /26.05.2010 г. по гр. д. № 1134/2009 г. на ВКС, ІІ гр.о.). По изложените съображения следва да бъде отхвърлено и това основание за нищожност, което води до извода, че решение № 579/11.05.1994 г. на ОПК Драгалевци е валидно и е произвело гражданскоправните си последици. По отношение на позоваването на наследствено правоприемство като придобивно основание: Ищците не са обвързани от силата на присъдено нещо на решението от 21.12.2004 г., постановено по в. гр. д. № 175/2002 г., по чл. 108 ЗС между наследниците на К. К. И. (ответници в настоящото дело) и Р. В.а. Същите претендират право на собственост на основание наследствено правоприемство от баща си Н. С. в размер на 2/6 ид.ч., т.е. всеки от тях е получил в дял по 1/6 от наследството му. По изложените по-горе съображения реституционното решение № 579/11.05.1994 г. на ОПК Драгалевци е породило валидни правни последици, като е възстановило собствеността върху процесния имот на ответниците като наследници на К. К. И.. Ищците не могат да им противопоставят правата на своя наследодател с оглед разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ. Правото на собственост на бивши земеделски земи, попадащи сега в урбанизираната територия, се възстановява по реда на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Процедурата по възстановяване правото на собственост приключва с издаване на решение на поземлената комисия, а скица към него не е необходима, както вече бе изложено, тъй като индивидуализацията на имота е направена с удостоверението и скицата по чл. 13, ал. 5 и 6 ППЗСПЗЗ. Те се издават при приключване на административната процедура по чл. 11 ППЗСПЗЗ за определяне на застроената и свободната от застрояване земя в урбанизираните територии и установяват дали имотът е нанесен в кадастралния план, номера и площта му според плана, застроената част по чл. 11, ал. 3 и 4 ППЗСПЗЗ и размера на свободната земя, подлежаща на възстановяване. Конститутивното действие на решението се е проявило с приключване на тази процедура, поради което при конкуренция между права специалният закон ЗСПЗЗ дава преимущество на лицата осъществили правото си на реституция – наследниците на К. К. И., ответници в настоящото дело. Достигайки до извода за липса на валидно възникнало право на собственост върху процесния недвижим имот в полза на първоначалния праводател на ищците, следва да се приеме, че всички последващи универсални правоприемства не са породили вещнопрехвърлително действие, поради което Р. и В. Р.ви не са могли да придобият собствеността върху процесния поземлен имот, на заявеното деривативно основание. По отношение на позоваването на изтекла придобивна давност: Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а според ал. 2 ако владението е добросъвестно – в продължение на 5 години, т.е. фактическият състав на придобивната давност включва два елемента: владение и изтичане на определен срок. Според чл. 68 ЗС владението се характеризира с два основни признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта и субективен – намерение да се държи вещта като своя. При преценка дали е установено владение следва да се вземат предвид и неговите характеристики – да е непрекъснато (да не е загубено за повече от 6 месеца съгласно чл. 81 ЗС), да е спокойно (да не е установено по насилствен начин), да е явно (да не е установено по скрит начин), несъмнено и с намерение да се държи вещта като своя. Основните спорни факти, релевантни за предмета на доказване по настоящото дело, са какви действия са извършвали страните по отношение на процесния имот до предявяването на иска – ищците от договора за покупко-продажба на наследодателя им през 1971 г., а ответниците – от възстановяването на имота през 1994 г. Събрани са гласни доказателства чрез разпита на свидетелите – Е. М., Н.Ц., К.а М., К.Б., Р.Г. и Д.Л.. Показанията на свидетелите Е. М. (кум на Р. В.), Н.Ц. (кума на В. Г.) и К.а М. (снаха на Л. М.) следва да бъдат преценени съобразно чл. 172 ГПК, като с оглед роднинската им или по кумство връзка със страните по спора съдът взема предвид възможната тяхна заинтересованост. От анализа на показанията на свидетелите по отношение на релевантните по делото факти и при прилагане на разпоредбата на чл. 154 ГПК съдът установява, че всичките свидетели дават непротиворечиви показания единствено относно факта, че Р. В. и майка му Р. В.а от началото на 1990-те – той до днес, а тя до смъртта си през 2016 г., са ползвали построената сграда в недвижимия имот, както и че последният е бил заграден. Противоречащи едни спрямо други са показанията на всичките свидетели относно въпросите дали до процесния имот е бил даван достъп на наследодателката на част от ответниците – В. И.а, както и дали последната е извършвала действия по стопанисването му. Свидетелят М. свидетелства, че още от началото на 1990-те години Р. и майка му постоянно обитават вила върху парцел от 1, 5 дка във вилна зона “Драгалевци – II ч. Киноцентър”. Той е ходил там по два пъти годишно преди 1997 г., а след 2018 г. – няколко пъти. За междинният период същият няма непосредствени наблюдения относно стопанисване на имота. Свидетелката Ц. излага, че къщата е двуетажна с двускатен покрив, входът е към ул. „П.С.“, а дъното – овощна градина. Тя е ходила на имота 2–3 пъти годишно от 1990 г. насам и разказва за дело около 2004–2005 г., водено от майката Р. В.а за граници в задната част. Потвърждава, че никой друг не е ползвал имота, семейство В.и сами са слагали в началото мрежа и две врати (автомобилна и пешеходна), които оставали заключени. Свидетелката М. потвърждава, че през 1994 г. наследниците на К. К. И. получават земеделската нива (ок. 750 кв.м.) по реституция, а празният имот (с гаражна постройка) е останал при В.и. М. разказва, че влизала без проблем през портата на П.С., копала и садила зеленчуци близо 40 г., заедно с майка си и свекърва си Р., докато леля Р. била жива. След 2016 г., с предварителния договор със С.Б., са възникнали първите конфликти: купувачът е започнал да коси и да се намесва, а наследниците на К. И. – да настояват за достъп. Свидетелят Б. сочи, че живее срещу имота на ул. „П.С.“ и го познава от детството. Б. потвърждава, че до 2015–2016 г. е ходил ежегодно да бере череши и домати в задната градина на баба В. (К. И.а), която живеела без спорове със съседката Р. до смъртта си. Градината била оградена с мрежа, без зидове, а вратите оставали отключени. Никога не е виждал други хора да ползват имота, нито полиция да е идвала. Свидетелката Г. описва парцела като от 1, 5 дка, купен от проф. В. през 1971–1972 г., ограден с мрежа и двукрила метална врата още в началото (1972–1973 г.). Двуетажната къща с гараж е построена към 1987 г. Тя продължава да посещава имота по празници (3–7 пъти годишно) и свидетелства за влизане през 2020 г. отзад със стълба и сеч на дървета, след което е съставен общински протокол и е наложена глоба. Описва овощни насаждения – ябълки, круши, вишни, дюли и зеленчукова градина – и заключване с катинар на двете врати. Подчертава, че само Р. В. и майка му Р. В.а са поддържали имота и че други не са ползвали двора. Свидетелят Л. излага, че живее в съседство на ул. „Лешникова гора“ от 2007 г. и знае имота от строежа през 1986–1987 г. Л. разказва, че е влизал няколко пъти през портата на улица П.С. – с децата и кучето си, за да бере плодове, като не е виждал хора в самата къща, а вратите оставали отключени. Познава баба В. (К. И.а) и я е виждал да берe ябълки, орехи и тиквички в овощната градина, която е била оградена с мрежа, без зидове. Л. потвърждава, че е разбрал за делото покрай повикване от Л. М., но в досегашните му наблюдения не е ставало дума за полиция или други инциденти преди покупката от С.Б.. Въззивният съд намира, че с най-голяма степен на отдалеченост от страните по делото и незаинтересованост от изхода по съдебния спор са свидетелите Б. и Л., а и същите двама имат най-преки и непосредствени наблюдения за дълъг период от време като съседи на процесния имот. Техните показания са взаимно допълващи и непротиворечащи и имат по- висока степен на достоверност. И двамата свидетелстват, че В.К.И. е имала безпрепятствен достъп до овощната градина, който е ползвала лично, а и е пускала други хора, да берат от насажденията. Не са ставали свидетели на инциденти между страните по делото преди навлизането в имота от новият му приобретател Б.. Свидетелите Ц., М. и Г. също разказват за конфликт чак през 2020 г., свързано с пристигането на купувача-трето лице. От свидетелските показания се установява, че е имало ограда около имота с къщата и от южната страна на частта от имота с овощните насаждения. Достъпа до процесния имот се е осъществявал през имота с къщата, доколкото само той е имал излаз на улица „П.С.“. Предвид личната незаинтересованост и взаимна непротиворечивост на свидетелките показания на Б. и Л. съдът кредитира същите ценейки ги с по-висока достоверност, поради което дава вяра като съответстващи им и на показанията на свидетелката М.. Показанията на свидетелите М., Ц. и Г. не следва да се кредитират по отношение на твърденията, че единствено ищците и майка им са стопанисвали имота и не са допускали други лица до него. Още повече, че показанията на последните трима излагат информация основно за този имот, в който е изградена постройката и има излаз на към улица „П.С.“. След осъществяване на реституционната процедура земята се възстановява на първоначалните (преди образуването на ТКЗС) собственици, независимо че сами по себе си актовете на разпореждане от страна на ТКЗС, както и последващите сделки с имота са валидни, но по съображения, че собствениците не са загубили собствеността върху внесените земи, както и че ТКЗС се е разпореждало с тях, без да е собственик. Разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ не се прилага, когато имотът е законно застроен, и това е хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, която е уредена като едно от изключенията от действието на закона, но в случая тя не е налице, тъй като възстановеният имот не е застроен – факт установяващ се от писмените доказателства по делото (скици и СТЕ) и от направеното уточнение в о.с.з. пред въззивната инстанция от ищците. На приобретателите на имот, придобит вследствие на продажба от ТКЗС, не следва да се зачита придобивна давност за минало време за периода преди инициирането на реституционна процедура, както и докато е траела административната процедура по възстановяване на собствеността, защото заявилите правото на собственост не могат да защитят правата си – Решение № 627/2010 г. по гр. д. № 1623/2009 г. на І г.о. на ВКС. Придобивната давност при успешно проведена процедура по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ започва да тече от датата на приключване на реституционната процедура. В случая от доказателствата по делото и твърденията на страните не се установява да е налице добросъвестно владение, доколкото ищците и техният праводател не са осъществявали фактическа власт върху имота на правно основание, годно да ги направи собственици. Отделно от това след възстановяване на имота на ответниците чрез реституция ищците са знаели, че праводателите им не са били собственици. Ето защо следва да бъде установено дали не е било налице недобросъвестно владение за период от поне 10 г., т.е. да е установено недвусмислено завладяването на имота от ищците най-късно на 14.04.2011 г. (10 г. преди предявяване на исковете по настоящото дело). През 1995 г. е образувано исково производство по иск с правно основание чл. 108 ЗС. С предявяване на установителен или ревандикационен иск срещу владелеца, кoгато той се е позовал на придобивна давност, същата се прекъсва и спира да тече, докато трае процеса за спорното право на основание чл. 115, б.”ж” ЗЗД. В случая не е текла погасителна давност между образуване на исковото производство по чл. 108 ЗС за процесния поземлен имот през 1995 г. до влизане в сила на решението по спора през 2005 г. по отношение на Р. В.а, тъй като е била страна по него. Предявяването на ревандикционния иск за собственост е смутило владението на последната, като го е трансформирало в държане. С влизането в сила на съдебното решение, с което се уважава искът по чл. 108 ЗС, Р. В.а е загубила юридическото основание за своене на вещта, тъй като съдът е признал правото на собственост на ищците и задължава ответника да върне вещта. Ответникът по вещния иск вече не владее вещта правомерно или неправомерно, а я държи без правно основание. След влизане в сила на решението няма пречка да се промени намерението на държателя и той да започне да свои имота, но тази промяна на намерението следва да се обективира външно по несъмнен начин и да се манифестира пред собственика на имота, на когото се противопоставя давностното владението. Съществено за действията на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост, е да са изявени пред собствениците по начин, че те да могат да разберат, че имотът се свои изцяло от този, който упражнява и фактическа власт върху него. Изложеното следва от правния принцип, че давност не тече срещу този, който не може да се защити. Следователно, за да е годно да породи последиците на придобивната давност, владението следва да се осъществява по начин, който да позволи на собствениците да възприемат, че върху имота се осъществяват владелчески действия. Например заключването на имота и преустановяване на достъпа на собственик в него може да бъде действие на отблъскване на владението. Разпитаните свидетели дават показания, че двата съседни имота, части от собствения на К. К. И. общ имот, винаги са били оградени, както и понастоящем, но оградата е поставена за отделяне от съседните имоти, без вътрешната граница между съседните имоти. Обстоятелството, че ищците са собственици на съседен на процесния имот, изисква при обсъждане на действията, с които същите са обективирали упражняване фактическа власт върху двата съседни имота, така че имотът на ищците да се разграничи от имота на ответниците. За преценка осъществяване фактическия състав на придобивната давност от значение е по какъв начин ответникът е упражнявал фактическа власт конкретно върху имота на ищците. Такова разграничение не се установява от свидетелските показания, които въззивният съд е посочил, че кредитира. В настоящия случай имотът продължава да е ограден със старата си ограда и входната порта. По тази причина наличието на цялата оградата около двата имота не пречи на достъпа до незастроената част – В. И.а е осъществявала безпрепятствен достъп до имота. Не се установи безпротиворечиво държането заключена на порталната врата на оградата. Тъй като не се установява ищците или праводателката им Р. В.а да са извършили каквито и да е действия по ограничаване на достъпа на ответниците до сградата, то следва да се заключи, че същите не са се противопоставяли на посещенията на В. И.а. Действително, посещенията на последната на процесния имот са били по-редки. Както изрично се сочи обаче в Решение № 68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о., ГК – „За разлика от собственика, който не е длъжен да упражнява правомощията си, владелецът трябва да осъществява владението непрекъснато“ – т.е. спорадичните посещения в имота за собственика са достатъчни, за да се квалифицират като упражняване на собственически правомощия и представляват пречка за загубване на правото му на собственост. Съгласно чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него. Законът не предвижда, че правото на собственост се изгубва поради неупражняването му за определен срок, т. е. по давност. Докато друг не е придобил собствеността върху определена вещ по някой от уредените в закона способи, тя принадлежи на първоначалния носител и може да бъде защитена с петиторен иск. Ето защо доводите във въззивната жалба за непотърсена искова защита на правото в продължителен период от време след влизане в сила на ревандикационният иск до изваждането на изпълнителен лист през 2020 г., няма правно значение, защото ищците не доказаха пълно и главно, че ответниците са престанали да бъдат собственици. В допълнение, прави впечатление и фактът, че нито един от свидетелите не съобщава каквито и да било конкретни факти, които могат да се квалифицират като манифестиране на промяна на намерението за упражняване на фактическата власт от страна на Р. В.а или установяване на фактическа власт, изключваща правата на собствениците на имота. Осъществяването на държането от Р. В.а, независимо от неговата продължителност, не може да доведе до придобиване на правото на собственост. Въпреки, че наследодателката на В.и е упражнявали фактическа власт, като е живеела в постройка в съседния имот, това фактическо отношение, за да доведе до придобиване на имота и съответно – загуба на собствеността на ответниците, следва да е явно и несъмнително и да е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта. По изложените причини ищците не могат да се позовават на присъединяване на владение върху имота от праводателката си, доколкото същата е осъществявала само държание. Манифестирането на владение от страна Р. и В. В.и – намерение за своене и установяване на фактическа власт – също не се установи да са били налице кумулативно преди 2020 г. С оглед изложеното претенцията на ищците за придобиване собствеността върху имота по силата на давностно владение е неоснователна. Въззивниците представиха пред настоящата инстанция влязло в сила решение, с което им е уважен посесорен иск спрямо въззиваемите. Съдът намира посоченият съдебен акт за неотносим по настоящият спор. Съгласно разпоредбата на чл. 298 ГПК се определят както субективните, така и обективните предели на силата на пресъдено нещо. Безспорно е, че постановено решение по чл. 75 ЗС поражда задължителна сила между страните по спора. Въпросът обаче е дали обективните предели на това решение обхващат установяването на един юридически факт към конкретен момент или в рамките на определен период. В този контекст разпоредбата на чл. 298, ал. 2 ГПК следва да бъде тълкувана корективно, тъй като при предявяване на нов посесорен иск между същите страни не може да се приеме наличие на тъждество в предмета на спора. Всеки посесорен иск отразява различно фактическо положение, което се преценява към момента на нарушението, поради което обективните предели на вече постановено решение не могат автоматично да се разпростират върху произволни периоди в миналото. В подкрепа на това разбиране е и Решение № 67 от 3.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3693/2019 г., II г. о., ГК, в което изрично се приема, че при посесорни искове тъждество в предмета на спора при повторен иск липсва, дори когато страните съвпадат. По изложените в мотивите съображения и поради частично съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора, решението на СРС следва да бъде обезсилено в частта, в която са отхвърлени исковете, че ищците са собственици на имота с идентификатор 68134.1974.1041 – 741 кв.м. на основание наследствено правоприемство от Р.Р. В.а при квоти от по 2/6 ид.ч. всеки, а в останалата част – в която са отхвърлени исковете, че ищците са собственици на основание наследствено правоприемство от Н.Б. В. при квоти от по 1/6 ид.ч. всеки и на основание давностно владение за период от повече от 10 години, считано от 1971 година, при квоти от по ½ ид.ч. от процесния поземлен имот – да бъде потвърдено като правилно. По отношение на обжалването на решение № 20132157 от 12.11.2024 г. за допусната поправка на очевидна фактическа грешка в Решение от 20.11.2023 г.: Съдът намира, че жалбата срещу решението за поправка на очевидна фактическа грешка не съдържа доводи за неправилност на произнасянето на първоинстанционният съд, а е насочено към обжалване на основното решение на СРС. Въззивния съд е констатирал, че в диспозитива на първоинстанционното решение не е отразено основанието, на което ищците претендират право на собственост върху процесния имот. С решението по положителния установителен иск за собственост се формира сила на присъдено нещо само по отношение на изрично предявените от ищеца основания. Ето защо необходимо е било отстраняване на тази грешка в производство по чл. 247 ГПК, поради което следва да бъде потвърдено като правилно решението на първоинстанционният съд за отстраняване на очевидна фактическа грешка.. По разноските: При този изход на правния спор, предмет на въззивното производство, въззиваемите имат право на разноски, като следва да им бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 850 лв. Воден от горното