Мотиви към Решение № 470 от 21.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 2725/2023 г.

Производството е по реда на чл.16 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИАКОРНФС). Образувано е по повод изпратено от Република Румъния, Удостоверение по чл.4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета на ЕС относно прилагането на принципа за взаимно признаване на актове за конфискация или отнемане на имущество, издадено въз основа на решение №467/22.11.2022г., влязло в сила на 31.01.2023г., на Окръжен съд – гр.Арад, Република Румъния, с което българският гражданин Х. Д. Ф. с ЕГН- ••••••••••, е осъден да заплати сумата от 10 000 румънски леи, съставляващи паричната равностойност на микробус марка „Фиат“, модел „Дукато“ с рег. №35А••••, шаси №F1AE3481D3114821, който е използван за извършване на престъплението по чл.263, ал.1 и ал.2, б.“а“ от НК на Република Румъния - „трафик на мигранти“, за което Х. Ф. е осъден от румънския съд. Засегнатото лице Х. Д. Ф., редовно призован, се явява лично в съдебно заседание, изразява желание да бъде представляван от адвокат, но не разполага с финансови възможности. По тази причина на засегнатото лице е назначен служебен защитник, който го представлява в производството. В съдебно заседание представителят на СГП пледира да бъде призната претендираната сума от 10 000 леи, която дължи осъденото лице, както и да бъде призната за изпълнение присъдата на румънския съд. Служебният защитник на засегнатото лице – адв.Б., изразява становище да не се признава присъдата на румънския съд и да не се допуска нейното изпълнение. Счита, че в процедурата са допуснати множество нарушения. Посочва, че приложим закон в случая е българският закон, като счита, че разпоредбата на чл. 44 от НК, която слага рамките на възможностите за конфискация в наказателния процес, в настоящия случай говори, че не е налице възможност да се конфискува посочената в Удостоверението сума от 10 000 леи, цитира съдържанието на нормата на чл. 44 от българския НК, която дава дефиниция на конфискацията и подчертава, че видно от превода на съдебното решение, МПС-то, което е представлявало средство за извършване на престъплението, е освободено и е предоставено на неговия собственик – турски гражданин. Според адв. Б. не съществува възможност по нашия закон, при тази хипотеза, да се иска от виновното лице равностойността на върнатото превозно средство, защото румънските власти са имали възможност да конфискуват буса, тъй като е бил при тях, но не са го сторили, макар неговият собственик също да е бил обвиняем по делото. Подчертава още, че не е ясно тази сума от 10 000 леи какво представлява – дали е свързана със средството за извършване на престъплението или е облага от него, което не е посочено в удостоверението, а това е задължително. Изтъква, че от формулировката в удостоверението това обстоятелство не става ясно, което е задължително по чл. 2 от приложимия закон. Допълва, че съгласно чл. 19, т. 6 от ЗПИИАКОРНФС не следва да се признава и допуска изпълнение, тогава, когато делото е водено в отсъствие на подсъдимия, ако няма доказателства, че той е бил редовно призован, ако няма доказателства, че той е ангажирал защитник и че защитата е реализирана и ако не му е връчено решението, с което е наложено наказанието, за да може той да обжалва. Посочва, че видно от удостоверението, няма никакви данни, че което и да е от тези 3 неща е реализирано, включително и последното – да му бъде връчено решението. Сочи още, че не може да бъде направен извод дали въпросното деяние е наказуемо и как е наказуемо по българския НК, защото преводът в удостоверението е „контрабанда на хора“ и трябва да се разсъждава върху това какво има предвид текста на съдебното решение и какво значи „контрабанда на хора“. По всички тези съображения счита, че изискуемата процедура не е осъществена по предвидения в закона ред, поради което и моли да не бъде признат о съдебното решение и да не се допуска неговото изпълнение. Засегнатото лице Х. Д. Ф. в правото си на лична защита заявява, че се присъединява изцяло към казаното от адв. Б., в правото си на последна дума казва, че желае това, което адвокатът му е посочил. Софийски градски съд, след като се запозна с доказателствата по делото и взе предвид становището на страните, намира за установено следното: Засегнатото лице Х. Д. Ф. е роден на ••••г. в гр.Хасково, българин е, български гражданин, разведен е, със средно образование, осъждан, с ЕГН- ••••••••••, с настоящ адрес: гр.София, ж.к.••••. По делото е приложено Удостоверение по чл.4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета на Европа относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, издадено въз основа на решение №467/22.11.2022г., влязло в сила на 31.01.2023г., на Окръжен съд – гр.Арад, Република Румъния, с което българският гражданин Х. Д. Ф. с ЕГН- ••••••••••, е осъден да заплати сумата от 10 000.00 румънски леи /десет хиляди румънски леи/, с левова равностойност по фиксинга на БНБ към датата на решението 3940.90 лв. /три хиляди деветстотин и четиридесет лева и деветдесет стотинки/, представляващи паричната равностойност на микробус марка „Фиат“, модел „Дукато“ с рег. №35А ••••, шаси №F1AE3481D3114821, който е използван за извършване на престъплението по чл.263, ал.1 и ал.2, б.“а“ от НК на Република Румъния - „трафик на мигранти“, за което Х. Ф. е осъден от румънския съд. Налице е годно изпълнително основание – решение за отнемане на имущество, придружено с Удостоверение по чл.4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета на ЕС. Съгласно решението, Х. Ф. е осъден да заплати паричната равностойност на микробус марка „Фиат“, модел „Дукато“ с рег. №35А••••, шаси №F1AE3481D3114821, възлизаща на сумата от 10 000 румънски леи, който е използван за извършване на престъплението, за което Х. Ф. е осъден от румънския съд за извършено от него на 07.05.2021г., престъпление „трафик на мигранти“, съгласно чл.263, ал.1 и ал.2, б.“а“ от румънския НК, влязло в сила на 31.01.2023г. В удостоверението изрично е посочено, че основанието за налагане на санкцията е влязла в сила присъда, с която Х. Ф. е признат за виновен в извършване на престъпление „трафик на мигранти“ по чл.263, ал.1 и ал.2, б.“а“ от НК на Р Румъния, с която е осъден да заплати и паричната равностойност на микробуса, който е използван за извършване на престъплението, за което е осъден българският гражданин. Отнемането на имущество, чието признаване се иска, се изразява в присъждането на паричната равностойност на превозното средство, представляващо средство за извършване на престъплението, което е използвано от засегнатото лице за извършване на престъплението „трафик на мигранти“ по чл.263, ал.1 и ал.2, б.“а“ от румънския НК, за което Х. Ф. е осъден с влязла в сила осъдителна присъда за това престъпление. С оглед описанието на престъплението, дадено в удостоверението, съдът прие, че то е включено в каталога на чл.14, ал.2, под т.13 от ЗПИИАКОРНФС – „подпомагане на незаконно влизане и пребиваване“, поради което за него не се изисква двойна наказуемост. Само за пълнота е нужно да се посочи, че съгласно описанието на посоченото престъпление, дадено в удостоверението по чл.4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета на Европа, приложено по делото, то съответства на престъпление по чл.281, ал.2, т.1, пр.1, т.5 вр. ал.1 от НК на Република България, т.е. престъплението, за което е осъден Х. Ф. от румънския съд е престъпление и по българския НК. На следващо място, нужно е да се отбележи, че Удостоверението по чл.4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета на Европа, е издадено за отнемане на имущество, представляващо присъдената парична равностойност на МПС, което е използвано като средство за извършване на престъплението, за което Х. Ф. е признат за виновен с влязла в сила присъда за извършено на 07.05.2021г., престъпление „трафик на мигранти“ по чл.263, ал.1 и ал.2, б.“а“ от НК на Република Румъния, като му е наложено и съответното наказание, предвидено за това престъпление в румънския наказателен закон. В изпратеното от румънските съдебни власти удостоверение не е изрично посочена разпоредбата от румънския наказателен кодекс, по силата на която е постановено отнемането на имущество, но тази непълнота бе запълнена от текста на решението, което е изпратено заедно с удостоверението. По тази причина българският съд не счете за нужно да поиска допълнителна информация от издаващия орган. Съгласно посочената в решението разпоредба на чл.112, ал.1, ал.2, б.“б“ и ал.3 от румънския НК, осъденият Х. Ф. трябва да заплати равностойността на превозното средство, представляваща сумата от 10 000 румънски леи, което е използвано за извършване на престъплението, за което Ф. е признат за виновен и му е наложено съответното наказание, тъй като микробусът, използван за превоз на мигрантите, е собственост на турска фирма. Тук е мястото да се посочи, че макар в удостоверението и в решението на румънските съдебни власти да е използван термина „конфискация“, което вероятно се дължи на непрецизен превод, съдът прие, че се касае за отнемане на имущество, изразяващо се в присъдената равностойност на средството за извършване на престъплението, каквато хипотеза е предвидена и в чл.53, ал.1, б.“а“, изр.2 вр. изр.1 от българския Наказателен кодекс. Ето защо възраженията на защитата, че съгласно нормата на чл.44 от НК на Р България, конфискацията в настоящия случай е невъзможна, бяха приети за неоснователни. За неоснователни съдебният състав прие и възраженията на адв. Б., че не съществува възможност по нашия закон, да се иска от виновното лице равностойността на върнатото превозно средство, защото румънските власти са имали възможност да конфискуват буса, тъй като е бил при тях, но не са го сторили, макар неговият собственик също да е бил обвиняем по делото. Видно от текста на удостоверението и на решението, с което е постановено отнемането на имущество, превозното средство, използвано за извършване на престъплението, не е било собственост на физическо, а на юридическо лице, което е наложило връщането му на неговия собственик. Очевидно румънският съд е приел, че когато средството за извършване на престъплението липсва, то следва виновното лице да бъде осъдено да заплати неговата равностойност. Не е в правомощията на българския съд да изследва дали правилно са приложени нормите на румънския наказателен закон, нито да ревизира постановената от румънския съд присъда. Не се подкрепят от доказателствата по делото и твърденията на защитника, че не е ясно тази сума от 10 000 леи какво представлява – дали е свързана със средството за извършване на престъплението или е облага от него. В удостоверението изрично се сочи, че сумата от 10 000 леи е паричната равностойност на микробус марка „Фиат“, модел „Дукато“ с рег. №35А ••••, шаси №F1AE3481D3114821, който е собственост на турска фирма. Удостоверението съдържа и описание на подробна фактическа обстановка, която е довела до осъждането на българския гражданин и в която е описано, че за извършване на престъплението е използван именно микробус марка „Фиат“, модел „Дукато“ с рег. №35А ••••, в който са били укрити мигрантите, и който е бил управляван от осъдения Х. Ф.. Подробни твърдения за тези факти се съдържат и в съдебното решение, приложено заедно с удостоверението, от което по безспорен начин се установява, че сумата от 10 000 леи е паричната равностойност на превозното средство, което е било използвано като средство за извършване на престъплението, а не е облага от престъплението. Във връзка с доводите на защитника, че съгласно чл. 19, т. 6 от ЗПИИАКОРНФС не следва да се признава и допуска изпълнение, тогава, когато делото е водено в отсъствие на подсъдимия, ако няма доказателства, че той е бил редовно призован, ако няма доказателства, че той е ангажирал защитник и че защитата е реализирана и ако не му е връчено решението, с което е наложено наказанието, за да може той да обжалва, необходимо е да се акцентира на обстоятелството, че възможностите, посочени в чл.19, т. 6 от ЗПИИАКОРНФС, при които може да се откаже признаване или допускане на изпълнение на решението за отнемане на имущество, са факултативни, а не задължителни. На следващо място, съгласно посоченото в удостоверението, българският гражданин е бил редовно призован за съдебни заседания по делото на 28.11.2022г. и на 18.01.2023г. Видно обаче от датата, на която е постановена присъдата – 22.11.2022г., това е станало без призоваване на страните, т.е. неприсъствено. От акта на румънския съд става ясно, че на 24.10.2022г. също е било проведено съдебно заседание, в което страните са изложили становищата си по делото, а на 22.11.2022г. съдът само е произнесъл решението си. Пак от акта на румънския съд се установява, че по делото е участвал адвокат, за което са присъдени разноски, които е следвало да бъдат заплатени от Министерство на правосъдието по сметка на Адвокатската колегия в гр.Арад. В удостоверението е посочено, че решението е било обявено чрез съобщаване на вратата на съдебната инстанция и е било изпратено по постоянния адрес на осъдения, който междувременно го е променил, като се е преместил да живее в гр.София, но не е уведомил румънските съдебни власти за това обстоятелство. Поради всичко това съдът прие, че не е налице нито едно от основанията на чл.19, т.6 от ЗПИИАКОРНФС, за да откаже да признае решението на румънските съдебни власти, с което е наложено отнемането на имущество, представляващо паричната равностойност на средството, използвано за извършване на престъплението, за което българският гражданин Ф. е признат за виновен и осъден от румънския съд. С оглед на изложеното по-горе, съдът прие, че е налице влязъл в сила в държава-членка на ЕС акт за отнемане на имущество, по смисъла на чл.2, ал.2, т.2 вр. ал.1 от ЗПИИАКОРНФС. След обсъждане на основанията по чл.19 от ЗПИИАКОРНФС, няма основание българският съд да постанови отказ от признаване и изпълнение на наложеното отнемане на имущество, доколкото не е налице нито една от посочените в този текст на закона хипотези, както бе посочено и по-горе. На засегнатото лице е наложено отнемане на имущество в румънски леи, с оглед на което и съобразявайки разпоредбата на чл.16, ал.8 ЗПИИАКОРНФС, съдът определи равностойността на сумата от 10 000 румънски леи в български лева по фиксирания курс на Българска народна банка – 0.394009 лв. за една румънска лея в деня на постановяване на решението –3940.90 лв. /три хиляди деветстотин и четиридесет лева и деветдесет стотинки/. Предвид изложеното, съдът прие, че в случая са налице условията за признаване на решение №467/22.11.2022г., влязло в сила на 31.01.2023г., на Окръжен съд – гр.Арад, Република Румъния, с което българският гражданин Х. Д. Ф. с ЕГН-••••••••••, е осъден да заплати сумата от 10 000.00 румънски леи /десет хиляди румънски леи/, с левова равностойност по фиксинга на БНБ към датата на решението 3940.90 лв. /три хиляди деветстотин и четиридесет лева и деветдесет стотинки/, представляващи паричната равностойност на микробус марка „Фиат“, модел „Дукато“ с рег. №35А••••, шаси №F1AE3481D3114821, който е използван за извършване на престъплението, за което Х. Ф. е осъден от румънския съд за извършено от него, на 07.05.2021г., престъпление „трафик на мигранти“ по чл.263, ал.1 и ал.2, б.“а“ от НК на Република Румъния.