Решение № 940 от 19.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 8928/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 20020436 от 11.03.2022 г., постановено по гр.д.№ 54848, по описа на СРС за 2020 г., 69 състав, е осъдил на основание чл.229, ал.1 от КЗ /отм./. чл.435 КЗ, вр.чл.432, ал.1 от КЗ и чл.86 от ЗЗД, „Застрахователно акционерно дружество А.“ АД да заплати на Р. М. В. сумата от 1450, 72 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат от действията на ищцата в качеството на ЧСИ с рег.№ 780 на КЧСИ като орган на изпълнително производство по ГПК, с които е причинила вреди на трето лице по изпълнително дело № 20107900401999, които е осъдена да обезщети с влязло в сила решение по гр.д.№ 6743/15 г. на СРС, 118 състав и които е възстановила на 15.08.2018 г., ведно със законната лихва от 06.11.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, както и мораторна лихва за забава върху главницата в размер на 314, 32 лв. за периода от 22.08.2018 г. – 05.11.2020 г., като искът за главницата е отхвърлен за горницата над уважения размер до пълния предявен размер от 1650, 72 лв. /за разликата от 200 лв./, както и искът за мораторна лихва за забава за горницата над уважения размер до пълния предявен размер от 370, 52 лв. /за разликата от 56, 20 лв./ и за периода 13.03.2020 г. – 08.04.2020 г. С решението ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 490, 61 лв. разноски по делото, съразмерно на уважената част от исковете, а ищецът да заплати на ответника сумата от 12, 67 лв. – разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част от исковете. Производството по настоящото дело е образувано по повод подадена въззивна жалба от ЗАД „А.“ АД против решението в частта, в която претенциите са уважени. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението. Жалбоподателят сочи, че първоинстанционният съд неправилно в противоречие с материалния закон приел, че стореното от ответника за възражение за изтекла погасителна давност, е неоснователно. Правата по договора за застраховка „Гражданска отговорност“ се погасявали с изтичането на 5-годишна давност, но от настъпване на застрахователното събитие. В случая по делото безспорно била установена датата на застрахователното събитие – 21.12.2010 г., когато въз основа на наложен запор върху банковата сметка на В.Н. в „Банка ДСК“ АД, сумата по изпълнителното дело в размер на 2754, 52 лв. била изцяло погасена. Процесната искова претенция била предявена на 06.11.2020 г., поради което 5-годишният давностен срок бил изтекъл. Сочи, че изрично в разпоредбата на чл.197 от КЗ /отм./ било предвидено, че правата по договора за застраховка се погасяват с изтичането на 5-годишна давност от деня на настъпване на застрахователното събитие, като тази норма изключвала приложението на общата разпоредба на чл.114 от ЗЗД, която свързва началото на давностния срок с изискуемостта на вземането. Също така при иска по чл.229 от КЗ /отм./ застрахованият черпил правата си пряко от застрахователния договор, за разлика от регресните искове по чл.213 от КЗ /отм./, които законът бил предоставил на застрахователя в защита на неговите суброгационни права. Въззиваемият в законоустановения срок е депозирал писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба, като моли същата да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено. Поддържа, че разпоредбите на КЗ регламентират възникване на право на застрахования едва когато същият е удовлетворил увреденото лице, като за изискуемостта на вземането и началото на давностния срок меродавна била датата на плащане от застрахования, тъй като без застрахованият да е платил сумата, не би могъл да претендира от застрахователя заплащането на застрахователно обезщетение. Постъпила е и частна жалба, подадена от ЧСИ Р. М. чрез адв.И. И.--С. против определение № 2004394 от 14.06.2022 г., с което е отхвърлена молбата на ищеца за изменение на решението в частта за разноските. Сочи, че уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 645 лв. било под минималния размер съобразно Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения. Твърди, че съдът неправилно присъдил и по-нисък размер на разноски за заплатена държавна такса, въпреки че по делото била платена такава по всеки един от предявените искове, поради което съразмерно с уважената част от тях следвало да се присъди сума в размер на 100, 45 лв. за държавна такса, както и сума в размер на 558 лв. за адвокатско възнаграждение. В законоустановения срок е постъпил писмен отговор на частна жалба от насрещната страна, с който оспорва същата, като моли да бъде оставена без уважение. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Съдът намира, че решението е и правилно, като споделя мотивите, изложени от първоинстанционния съд, поради което препраща към тях на основание чл.272 от ГПК. За пълнота, с оглед оплакванията, изложени във въззивната жалба, следва да се добави следното: Предявеният иск е с правно основание чл.229 от КЗ /отм./. За да бъде уважен искът като основателен, в тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно правоотношение, породено от сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ с ответника, в срока на който е настъпило застрахователно събитие, заплащането на суми на увредено от деликт лице, както и че е уведомил ответника. В настоящия случай е безспорно между страните, а и е недопустимо да бъде оспорвано на основание чл.223 от ГПК вр.чл.297 от ГПК /влязло в сила Решение № 29668/08.02.2017 г. на СРС, 118 състав по гр.д.№ 6743/15 г, постановено при участието на ЗАД „А.“ АД като трето лице-помагач на страната на ответника ЧСИ Р. М./, че ЧСИ Р. М. е била осъдена на основание чл.74 от ЗЧСИ да заплати на В.Н. сумата от 500 лв. – обезщетение за имуществени вреди, вследствие на незаконосъобразни изпълнителни действия на ищцата като ЧСИ по изпълнително дело № 20107900401999, ведно със законната лихва от 11.02.2016 г. до окончателното изплащане, както и за сумата от 153, 47 лв. – мораторна лихва и 619, 13 лв. съдебни разноски. Остава безспорно във въззивното производство и че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, породено от сключен между тях договор за застраховка „Гражданска отговорност“, като в периода на действието му – 08.03.2010 г. – 07.03.2011 г. е настъпило застрахователното събитие, че след влизане на решението в сила, с което ищцата е била осъдена на основание чл.74 от ЗЧСИ, е било образувано изпълнително дело, в хода на което е заплатила на взискателя Недков сума в размер на 1650, 72 лв., вследствие на което производството е прекратено. Поради липса на подадена жалба срещу отхвърлителната част на решението, безспорно между страните е и че от така заплатената сума, сума в размер на 200 лв. – разноски по изпълнителното дело, както и че в периода от 13.02.2020 г. до 08.04.2020 г. мораторна лихва не са дължими. Единственият спорен между страните въпрос, пренесен за разглеждане във въззивното производство, е от кой момент започва да тече 5-годишният давностен срок за възстановяване на заплатените от застрахования делинквент на увреденото лице обезщетение за причинените му имуществени вреди и спорното вземане, макар и възникнало, може ли да бъде принудително удовлетворено, или е погасено по давност правото за това. Съгласно § 22 от КЗ, в сила от 01.01.2016 г., за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на този кодекс, се прилага част четвърта от отменения Кодекс за застраховането, освен ако страните договорят друго след влизането в сила на този кодекс. В случая застрахователният договор за професионална отговорност на застрахования ищец е бил сключен преди влизането в сила на новия КЗ, като няма данни между страните да е било договорено друго, поради което са приложими правилата на част четвърта от КЗ /отменен/. Съгласно чл.197 от КЗ /отм./, която норма се намира в глава осемнадесета, озаглавена „Обща част“, правата по застрахователния договор се погасяват с тригодишна давност считано от датата на настъпване на застрахователното събитие, а при застраховки "Живот" и "Злополука" и при застраховки "Гражданска отговорност" по т. 10 - 13 на раздел II, буква "А" от приложение № 1 - с петгодишна давност от датата на настъпване на събитието. Същевременно в разпоредбата на чл. 229 от КЗ /отм./ в глава десета, озаглавена „Застраховане на гражданска отговорност“ се предвижда право на застрахования да получи застрахователното обезщетение, ако е удовлетворил увреденото лице. Тълкувайки съдържанието на двете разпоредби, както и систематичното им място, съдът намира, че същите се отнасят една към друга като специална /чл.229/ към обща /чл.197/. В общите случаи на преки искове /напр.на увреден срещу застраховател по застраховка гражданска отговорност/ давностният срок започва да тече от датата на застрахователното събитие, но при регресни искове, какъвто безспорно е и искът на застрахования срещу застрахователя за заплатено от него обезщетение на увреденото лице, давността тече от плащането. Вярно е, че в отменения КЗ липсва изрична разпоредба, подобна на разпоредбата на чл.378, ал.5 от КЗ, която регламентира от кой момент започва да тече 5-годишният давностен срок при исковете на причинителя на вредата, а именно - че този срок тече, считано от датата на извършеното плащане от страна на причинителя на вредата. Въпреки това, изцяло в този смисъл, а и логично следва да се тълкува и нормата на чл. 229 от КЗ /отм./, която ясно сочи, че застрахованият има право да получи застрахователното обезщетение, ако е удовлетворил увреденото лице, т.е. самият закон поставя условието за настъпване на изискуемост, увреденото лице първо да бъде удовлетворено от застрахования делинквент и едва тогава в негова полза ще възникне регресното право по силата на сключения между страните договор за застраховка, да получи обратно от застрахователя заплатеното застрахователно обезщетение. При липса на възникнало вземане, не може правото същото да бъде принудително удовлетворено да се погаси. Безспорно е между страните, че макар ищцата да е била осъдена да заплати обезщетение на увреденото лице, за действия, извършени на 21.12.2010 г., т.е. при действието на отм.КЗ, то същата е заплатила дължимото обезщетение на 15.08.2018 г. – след влизане в сила на осъдителното решение и в хода на образувано изпълнително производство. Ето защо вземането е възникнало от този момент, поради което и 5- годишният давностен срок към момента на предявяване на исковата молба не е изтекъл, в каквато насока са оплакванията на въззивника, които съдът намира за неоснователни. С оглед изложеното и предвид липсата на други оплаквания във въззивната жалба, решението, предвид неговата правилност, следва да бъде потвърдено в обжалваната част. Предвид изхода на спора, право на разноски има въззиваемият. Съдът определя и присъжда възнаграждение в полза на въззиваемата в размер на 300 лв., след като прецени правната и фактическа сложност на делото, липсата на процес по събиране на доказателства, както и проведеното едно единствено заседание. По отношение на подадената частна жалба: Съгласно чл.78, ал.5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Справедливият и обоснован размер на възнаграждението се определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Макар чл.78, ал.5 от ГПК да препраща към размерите, определени съобразно Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, настоящият съдебен състав приема, че определените по правилата на Наредбата възнаграждения само в зависимост от защитавания интерес и съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата - по всеки от исковете поотделно, не винаги са справедливи и обосновани, ако не се отчита фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Възнаграждението, определено по правилата на наредбата, само и единствено според броя на исковете и защитавания интерес противоречи на изискването на за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, съобразен с конкретно извършената работа. В този смисъл и разрешението по т. 1 от решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22, приема, че чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. В случая съдът намира, че липсата на фактическа и правна сложност на процесуалните действия, извършени от процесуалният представител на ищцата, както и общият материален интерес, не обосновават по-висок размер на възнаграждение от присъдения такъв от СРС от 445, 79 лв. Обстоятелството, че са предявени формално два иска също не води до извод за присъждане на по-висок размер на възнаграждение, доколкото искът за мораторна лихва е акцесорен, следва съдбата на главния иск, не изисква предприемането на отделни процесуални действия, поради което съдът намира, че не следва в случая да прилага правилото на чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 2004 г., която предвижда върху всеки иск да бъде определяно отделно възнаграждение. С оглед изложеното, частната жалба в тази част се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. По отношение на присъдения размер на държавни такси: Съгласно чл.72, ал.1 от ГПК за предявените с една молба искове за защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес независимо от броя на ответниците. При определяне размера на държавната такса водещо е не броят на исковете и ответниците, а това дали защитаваният интерес е един, или повече от един. В случая интересът е един, тъй като всички претендирани вземания са неразривно свързани помежду си - произтичат от облигационно основание, породено от договор за имуществена застраховка. В този смисъл е и съдебната практика – например в Определение № 469/09.10.2018 г. по ч.гр. д. № 3147/2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о. се приема, че след измененията на ГПК в разпоредбата на чл.72, ал.1 ДВ бр.86 от 2017 г., ако по делото се претендира едно благо – таксата е една, колкото и да са основанията, от които това благо се извежда и колкото и да са лицата, които го претендират, или от които това благо се претендира при наличие на общност на основанието. Ето защо дължимата държавна такса в случая е 4 % от общия размер на вземанията или сума в размер на 80, 85 лв. Неправилно обаче съдът е изчислил, че от дължимата държавна такса, която е заплатена, по съразмерност следва да се присъди сума в размер на 44, 82 лв., тъй като предвид общият материален интерес и размерът на уважената част от исковете, дължимите разноски за такса възлизат на сума в размер на 70, 61 лв. Така общо дължимите разноски в полза на ищцата са в размер на 516, 40 лв. /за адвокатско възнаграждение и държавна такса/. По аргумент от разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК отговорността на ответника не следва да бъде ангажирана както за разноски, сторени в процес, чието иницииране изначално не е било по никакъв начин предизвикано от неговото поведение, така и за напълно излишни разноски, вкл. и такива недължимо платени. Ето защо заплатената сума извън дължимата такава за държавна такса не следва да бъде присъждана в тежест на ответника. С оглед изложените мотиви, определението, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 от ГПК, следва да бъде отменено, като в полза на ищцата бъде доприсъдена сума в размер на 25, 79 лв. /разликата между вече присъдените разноски, представляваща остатък от дължима държавна такса/. В останалата част жалбата следва да се остави без уважение. Такава мотивиран, СЪДЪТ