Решение № 140 от 2.3.2026 г. на Районен съд - Казанлък по дело № 2056/2024 г.

Производството е образувано по искова молба на М. Х. Ч. ЕГН •••••••••• и Т. Д. Ч., ЕГН ••••••••••, ••• против „П.” ЕООД, с ЕИК •••, със седалище и адрес на управление: •••, представлявано от Я.А.Л. ЕГН ••••••••••. Съдът приема, че се касае за обективно съединени установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 26, ал.1 и ал.2 от ЗЗД. Ищците твърдят, че „П.” ЕООД, с ЕИК •••, със седалище и адрес на управление: •••, представлявано от Я.А.Л. ЕГН •••••••••• е правоприемник на „П.“ ООД/ със съдружници К.А.И., ЕГН •••••••••• и Р.Р.Р., ЕГН •••••••••• със седалище и адрес на управление на дейността: гр. С.З, бул. „П.Е.“ № 97-V,ателие Г-5. На 25.09.2019 г. бил сключен договор за прехвърляне на дружествен дял между съдружниците на горепосоченото ООД и Я.А.Л.. На 17.09.2019 г. бил сключен договор за заем между страните М. Х. Ч. и Т. Д. Ч. и „П. ” ООД, обезпечен с Договор за учредяване на договорна ипотека /нот.акт № 175, том I, рег. № 1786, дело № 151 по описа на нот. И.Г./, съобразно който ищците са получили заем в размер на 10 000 лева в брой в кантората на нотариус И.Г.. Срокът на изпълнение на договора бил 12 месеца, считано от 01.09.2019 г. по 500,00 лв месечна вноска, като общата сума съобразно чл. 2 на договора била 6000,00 лева. Ищцовата страна твърди, че при подписване на документите за договорна ипотека представителят на заемодателя адв. И. И. с ЕГН •••••••••• подхвърлила още един договор от същата дата, съобразно който били сключили втори договор за заем също за сумата от 10 000 лв. Адв. И. била използвала пълномощно с рег. № 65/13.02.2018 г., заверено от Консулска служба при посолството на Република България в гр. Ханов, но това пълномощно не фигурирало в документите в нот.акт. В нот. акт било посочено, че упълномощител по пълномощното бил съдружникът К.А.И.. От текста на дружествения договор от 22.08.2013 г. било видно, че съдружниците К.А.И., и Р.Р.Р. са съдружници при равни права и представляват фирмата, като следва двамата да участват при сключване на сделки. Ищцовата страна твърди, че е предявила иск срещу ответника с правно основание чл.124, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 439 от ГПК. , като било образувано гр. д. № 1915/2021 г. по описа на РС – Казанлък. Ответникът бил взел становище, че вторият заем представлявал плащане на лихви на база договора за кредит, обективиран с нот.акт № 175, том I , рег. № 1786, дело № 151 по описа на нот. И.Г.. Било служебно известно на съда, че този договор бил сключен с противоречие на разпоредбите на чл.10 ал. 2 ЗЗД. Самият ответник признал, че не ищците не са получавали суми по този заем, но това не попречило да бъде заведено изпълнително производство по изп.дело № 139/2021 г. по описа на ЧСИ И. Б., което било заведено от името на „П.“ ООД. Според приложеното актуално състояние на „П.“ ЕООД процедурата по прехвърляне на дяловете от „П.“ ООД на „П.“ ЕООД била приключена, което значело че „П.“ ООД към момента на завеждана изпълнителното производство на 23.04.2023 г. не била носител на вземането по този договор, т.е. изпълнителното дело било заведено от името на фирма, която не съществувала в правния мир. Ищцовата страна моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожен договора за заем поради нарушение на закона и добрите нрави, както и че договорът бил сключен при невъзможен предмет – ответникът претендирал за лихви, което било процесуално невъзможно поради липса на съгласие от ищцовата страна поради нарушение на предписаната от закона форма, касаеща пълномощното с рег. № 65/13.02.2018 г. и поради липса на основание. В срока по чл.131 ГПК e постъпил писмен отговор от ответника. Ответникът „П.“ ЕООД чрез процесуалния си представител адв. И. И. счита, че подадената искова молба е изцяло неоснователна. Между страните били налице две приключили заповедни производства, по които с изтичането на срока по чл.414, ал.2 от ГПК за писмени възражения на ищците като длъжници, по силата на чл.416, ал.1 от ГПК заповед №2603 72/25.11.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№2702/2020 г. по описа на РС-К. и заповед №260529/26.02.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№509/2021 г. по описа на РС- Казанлък, били влезли в законна сила. В задължителната съдебна практика на ВКС било прието, че при всички хипотези на чл.416 от ГПК, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл.418 от ГПК се стабилизирала окончателно.//сочи Решение №6/21.01.2016 г. по т.д.№1562/2015 г. на ВКС, I т.о., решение №3/04.02.2022 г.по гр.д.№1722/2021 г. на ВКС, IV го., решение №118/07.07.2022 г. по гр.д. №4063/2021 г. на ВКС, Ш г.о./. Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение били аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение- заповедта имала установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в сила 2- заповед за изпълнение, съставлявала съдебно изпълнително основание- чл.404, т. 1 от ГПК и всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, било преклудирано и не можело да бъде заявено с нов иск, извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 от ГПК- новооткритите обстоятелства и доказателства били основание за оспорване на вземането по реда и в сроковете по чл.424 от ГПК, а на новонастъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение факти длъжникът можел да се позовава при оспорване на изпълнението по чл.439 от ГПК. Преклудирали се и възраженията срещу основателността на претенцията и отрицателния установителен иск, че длъжникът в заповедното производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта, бил недопустим (решение № 781 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 12/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 6 от 21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, I т. о., определение № 635 от 30.11.2015 г. по ч. т. д. № 2032/2015 г. на ВКС, I т. о., Решение № 22 от 10.03.2022 г. по гр. д. № 1112 / 2021 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК). В случая изложените в исковата молба обстоятелства и факти за недължимост на вземането по издадената Заповед №260372/25.11.2020 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и по издадената Заповед №260529/26.02.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК поради това, че са за едно и също задължение - неплатена заемна сума по сключения договор за паричен заем на 17.09.2019 г., обезпечен с договорна ипотека, за която заемна сума ответникът-кредитор се е снабдил с изпълнителни листа по двете заповедни производства не били новонастъпили /нито новооткрити/, а били относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, били известни на ищците към датата на получаване на заповедта за изпълнение по ч.гр.д.№509/2021 г. по описа на PC Казанлък, тъй като от една страна с ответника били страни по договора за заем от 17.09.2019г. и по договора за ипотека от 17.09.2019 г. и от друга са знаели за предприетото от ответника /взискател/ по изп.д.№452/2020 г. на ЧСИ И. Б. принудително събиране на заемната сума от 10 000 лв. и са могли да възразят в срока по чл.414 от ГПК. Затова бездействието на ищците в упражняване правото им да подадат възражения срещу заповедта за изпълнение по ч.гр.д. №509/2021 г. на PC-Казанлък било стабилизирало тази последваща заповед за изпълнение съобразно чл.416 ГПК с последица преклудиране възможността за оспорване на основателността му. Към 12.03.2021 г., когато на ищците били връчени от съда преписите на заповедта за изпълнение по ч.гр.д. №509/2021 г. по описа на РС- Казанлък ищците били запознати с издадената заповед № 260372/25.11.2020 г. за изпълнение по чл.417 от ГПК и обстоятелствата, от които произтича вземането, тъй като им били връчени преписи от нея на 08.01.2021 г., заедно с призовките за доброволно изпълнение и предложили на 28.01.2021 г. по изп.д.№452/2020 г. на ЧСИ И. Б. да внесат сума по изпълнителния лист. Въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№509/2021 г. по описа на PC-Казанлък и издадения изпълнителен лист срещу ищците било образувано изп.д.№139/2021 г. по описа на ЧСИ И. Б., което било присъединено към изп.д.№452/2020 г. по описа на същия ЧСИ. С внасянето на 14.06.2021 г. на сумата от 13700 лв. по изп.д.№ 139/2021 г. ищците били изплатили задълженията по това изпълнително дело, част от които били вземанията на ответника по изпълнителния лист от 19.04.2021 г., издаден на основание влязлата в сила заповед №260529/26.02.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№509/2021 г. по описа на РС- Казанлък. По делото пред PC Казанлък били събрани свидетелски показания, които удостоверявали, че били налице взаимоотношения между ищците и ответника по делото. Условията за подписване на ипотечния акт и договора за заем били съгласувани между страните. Всички документи били подписани в кантората на Нотариус И.Г.. Не било налице твърдение, че договора за заем не е подписан лично от ищците по настоящото дело, т.е. същите са разписали и са наясно с всички условия по предоставения заем. Ответникът счита, че част от изложените обстоятелства в исковата молба били ирелевантни по делото, нямали правна логика. Като напримерпълномощното, с което е изслушена сделката пред Нотариус И.Г.; представителството на „ П.“ ООД към датата на сделката, както и промяната на обстоятелства, вписана в Търговския регистър към Агенция по вписванията. По отношение твърденията в исковата молба на ищците за промяната в собствеността на „П." ЕООД можело да се обясни, че прехвърлянето на дяловете в едно дружество от едно физическо лице на друго, не означавало, че дружеството се ликвидира. То оставало в правния мир и единствено сменяла правната си форма, в случая от ООД на ЕООД. Дружеството запазвало идентификационния си номер и промяната в собствеността на дяловете се регистрирала в Търговския регистър към Агенция по вписванията. В приложното поле на чл. 26, ал. 2 ЗЗД попадало основанието за нищожност на сделката поради невъзможен предмет. Разпоредбата въвеждала правилото, според което при невъзможност на предмета, сделката е нищожна.Предметът на сделката се свързва с обекта на правоотношението, към което е насочено поведението на страните по сделката. Предмет на сделката били вещи, действия, бездействия, нематериални правни и имуществени блага. Предмет трябвало да има всяка сделка. За да е налице сделка, страните трябвали да са постигнали съгласие по нейния предмет. Ако към момента на постигне на съгласието, предметът бил фактически или правно невъзможен, сделката била нищожна поради невъзможен предмет. Фактическата невъзможност на предмета означавала, че той не съществувал в реалната действителност при сключване на сделката и не можел да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът бил индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието. Налице била начална невъзможност на предмета.Правната невъзможност на предмета означавала, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществувала непреодолима правна пречка. Следователно все пак между „предмет на договора“ и „предмет на задължението“ нямало пълно припокриване, тъй като предметът на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД се състоял от предметите на произтичащите от този договор непарични задължения в тяхната цялост. В цялост, защото последицата от невъзможността на предмета на кое да е от тях имало за последица невъзможност на предмета на договора (пълна или частична).В конкретния казус не можело да се говори за невъзможен предмет на договора, тъй като ставало въпрос за парично вземане , което е станало с волята на страните по сделката. Отделно от това възражението било преклудирано предвид влязлата в сила Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и нейното изпълнение от страна на ищците. Моли съда да се произнесе с решение, с което да отхвърли исковата молба от Т. Д. Ч. , ЕГН ••••••••••, ••• и М. Х. Ч. , ЕГН •••, ••• като недопустима и неоснователна. Моли да бъдат присъдени направените по делото разноски и адвокатски хонорар. От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в съвкупност съдът намира за установено следното: Безспорно между страните е сключен Договор за паричен заем от 17.09.2019 г. От условията на същия е видно, че на ищците е отпусната сумата от 10 000,00 лв., като същите са се задължили да върнат заетата сума в срок до дванадесет месеца, считано от датата на подписване на договора. Определената месечна вноска е в размер на 500,00 лв. месечно, с падеж до 30 – то число на месеца, като първата вноска се дължи от месеца на подписване на договора. Видно от представените по делото справка за актуално състояние на „П.“ ЕООД, Договор за прехвърляне на дружествен дял от 25.09.2019 г., Дружествен договор от 22.08.2013 г., молба от Я.А.Л. от 25.09.2019 г. дружеството ответник е сменило правно организационната си форма като от ООД е станало ЕООД, като за това обстоятелство са извършени съответните вписвания в ТР към АВ. По делото е приложено гр.д №1915/2021 г. по описа на Районен съд – Казанлък. По посоченото производство е приложен Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №175, том I, рег. №1786 по нот. дело № 151/2019 г. на Нотариус И.Г., с рег. №440 на НК, с които за обезпечение на договор за заем е учредена ипотека на недвижим имот собственост на ищците. Между страните не е спорно, че е сключен посочения договор. Видно от извършената служебна справка за актуалното състояние на дружеството ответник същото е в ликвидация. От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави следните изводи: Между страните по делото е сключен Договор за паричен заем от 17.09.2019 г. От условията на същия е видно, че на ищците е отпусната сумата от 10 000,00 лв., като същите са се задължили да върнат заетата сума в срок до дванадесет месеца, считано от датата на подписване на договора. Определената месечна вноска е в размер на 500,00 лв. месечно, с падеж до 30 – то число на месеца, като първата вноска се дължи от месеца на подписване на договора. От събраните по делото доказателства е видно, че на 17.09.2019 г. е сключен договор за заем, за обезпечаването на които е учредена ипотека съгласно Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №175, том I, рег. №1786 по нот. дело № 151/2019 г. на Нотариус И.Г., с рег. №440 на НК. Ищците претендират прогласяване на нищожност на Договор за паричен заем от 17.09.2019 г. като посочват различни основания за неговата нищожност. Съдът не е длъжен да се съобразява с изложеното от страната в производството, но е длъжен служебно да следи за нищожност на договорите или техни клаузи. В настоящият случай съдът намира, че Договор за паричен заем от 17.09.2019 г. противоречи на морала и добрите нрави. В практиката на ВКС въпросът кога договорът е нищожен поради накърняване на добрите нрави е разрешен /Решение № 24 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, III ГО; Решение № 738 от 12.12.2024 г. по гр. д. № 3516/2023 г., III ГО; Решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2011 г., I ГО; Решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г., I ГО; Решение № 465 от 09.07.2024 г. по гр. д. № 3894/2023 г., IV ГО/. Разяснено е, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, т. 3 от ЗЗД, когато противоречи на основни морални принципи и ценности, които са в основата на обществения ред. Противоречието трябва да е до степен договорът да ги отрича. Същевременно, предвид разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, моралните неписани правила, наред с повелителните норми на закона, съставляват ограничител на свободата на договаряне. Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави следва да се отчита действителната обща воля на страните. В решение № 156/10.02.2021 г. по гр. д. № 2451/2019 г., III ГО е прието, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице винаги когато се накърнява правен принцип като принципа на справедливостта и на добросъвестността в гражданските отношения. Въпросът дали поведението на даден правен субект съставлява действие, накърняващо добрите нрави и злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода се преценява с оглед конкретния случай. При преценка дали една сделка е недействителна поради нарушение на добрите нрави съдът не трябва да се ограничава единствено и само до простото сравняване на клаузите на договора. За да се стигне до заключение дали една сделка противоречи на добрите нрави, съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на сделката са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. В преценката по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, съдът не е ограничен до формалното сравнение на уговорените насрещни престации, а поради естеството на порока – нищожност поради накърняване на добрите нрави – е необхоД. да съобрази съпътстващите сключването й обстоятелства и преследваната от страните цел, т. е. удовлетворяване на значим, допустим от закона, интерес, съвместим с приетите в обществото норми за справедливост и добросъвестност. Тогава когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и не е очаквало, има основание да се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави. Предвид така описаната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, съдът намира, че не е ограничен само от формалното съдържание на процесния договор за заем, а че следва да съобрази дали последиците, съответно крайният резултат от договора са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност; че договорът и съпътстващите го други обстоятелства, преценени комплексно, водят до извода, че се е стигнало до неоправдано разместване на блага, при което ищците търпят значителна загуба, която не са желали и очаквали. На следващо място следва да се има предвид, че от страните по делото са подписани два договора за заем от една и съща дата, като единият от тях е под формата на нотариален акт, заради изискуемата от закона форма. Следва да се отбележи, че и в двата договора изплащането на сумата се обезпечава с един и същ недвижим имот, собственост на заемателите. В процесния договор е посочено, че е отпусната сумата от 10 000,00 лв., като ищците са се задължили да върнат заетата сума в срок до дванадесет месеца, считано от датата на подписване на договора. Определената месечна вноска е в размер на 500,00 лв. месечно, с падеж до 30 – то число на месеца, като първата вноска се дължи от месеца на подписване на договора. За ищците не е става ясно каква сума следва да върнат след изтичане на срока на договора. След събиране на вноските по договора се установява, че следва да върнат 6000,00 лв., а не 10 000,00 лв., както е уговорено в договора. Съдът намира също, че двата договора за заем от 17.09.2019 г. не могат да бъдат разглеждани самостоятелно един от друг поради наличието на връзка помежду им. Сключването на един или повече договори, които сами по себе си не противоречат пряко на закона, но с тяхното сключване се постига един забранен от закона резултат представлява заобикаляне на закона, което като закономерна последица води до нищожност на сключените договори. На основание на чл. 3 от Закон за ограничаване на плащанията в брой се предвиждащ разплащанията над 10 000 лева да се извършват само по банков път по този начин се ограничават възможните злоупотреби с плащанията в брой. Липсата на извършен банков превод на сумата, предмет на договора подкрепя твърденията, че с процесния договор се цели заобикаляне на закона, начисляването и плащането на данъчни задължения. С договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя определена сума пари, срещу насрещното задължение на заемателя да ги върне. Договорът се счита за сключен от момента на предаване на съответната сума, а не от постигане на съгласието на страните, за това, независимо дали е налице писмен акт между тях или само устна уговорка, само с предаването на съответната сума е завършен фактическия състав на съглашението. По делото няма доказателства сумата да е предадена на ищците. Записаното в договора, че сумата се предава със сключването на договора не може да се цени като доказателство, че сумата е реално предадена. Още повече поведението на ответника говори тъкмо обратното. Не може да се твърди и че процесният договор предпоставя предходни правни отношения между заемателят и заемополучателите. Неоснователно се явява възражението на ответника, че след като заповедта по чл. 410 ГПК е влязла в сила, не може да се повдига въпроса за нищожност на договора. Предвид горното, съдът намира, че сключеният между страните Договор за паричен заем от 17.09.2019 г. е нищожен, макар и не на основанията изложени от ищците, а поради противоречие с морала и добрите нрави. По отношение на претендираните от страните разноски, съдът възприема следното: На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от исковете ответникът следва да заплати на ищеца разноски за настоящото исковото производство. Ищецът е представил Договор за правна защита и съдействие от № 87938/01.08.2024 г., сключен между ищците и адв. Н. Н.. След смъртта на втория ищец по делото е представен Договор за правна защита и съдействие от № 94953/20.01.2026 г. за ищеца Д. Ч.. Съдът намира, че следва да редуцира претнидраните хонорари от страна на ищците до общо 1000,00 лв. или 511,29 евро. Делото не представлява фактическа и правна сложност, като и се е провело в едно съдебно заседание, за страните не се е налагало събиране на допълнителни доказателства. Воден от горното, съдът