Решение № 113 от 27.1.2022 г. на Софийски градски съд по дело № 11904/2021 г.

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/. В. гр.д. №11904/2021 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на ВЛ. Г. Г. ЕГН •••••••••• от гр.София срещу решение №20145724 от 24.06.2021 г постановено по гр.д. №32953/2020 г на СРС, 53 състав; в частта, с което е отхвърлен иска на въззивника да се осъди УМБАЛ „Света Ана“ – София АД ЕИК •••• гр.София да му заплати на основание чл.128 т.2 КТ разликата над 3 лева до предявения размер от 10 000 лева неизплатено трудово възнаграждение /допълнително материално стимулиране/ за периода м.03.2019 г – м.05.2020 г, ведно със законната лихва от 22.07.2020 г до окончателното заплащане на сумата. Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските. Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС в обжалваната част. Ответникът е задължен по чл.190 ГПК да представи документи относими към формиране и изплащане на ДМС, като СРС му е указал, че непредставянето на документите ще се преценява по чл.161 ГПК. Атестационните карти са оспорени и също по чл.190 ГПК ответникът е задължен да представи документи за извършените дежурства и анестезии. Атестационните карти са частни документи и тежестта за доказване на истинността им пада върху ответника, а СРС е трябвало да приложи чл.161 ГПК и да не ги кредитира. По- ниското ДМС на ищеца идва от по-ниската оценка по атестационните карти и не трябва да се кредитира ССЕ. Ответникът е недобросъвестен и пречи на съдебното дирене. С отговора на исковата молба са представени Вътрешни правила за работна заплата от 2013 г, а всъщност има Вътрешни правила от 2019 г. По делото въобще не е представена методика на КАИЛ за атестационните карти. Представената по делото Методика не съдържа обективни показатели и конкретни формули за изчисление, а по делото трябва да се установи има ли субективно отношение при определяне на ДМС. ССЕ не е съпоставила с ДМС на други лекари, а св.Н. доказва, че е имало субективно отношение при определяне на ДМС. Не трябва да се кредитират показанията на св.Н., защото той е служител на ответника. Въззиваемата страна е подала писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба. Определянето на ДМС не подлежи на съдебен контрол и същото не е същинска част от работната заплата. ДМС е определяно по обективни критерии и без субективизъм и при прилагане на Вътрешни правила за работна заплата, Методика за определяне на приходите и разходи по клиники/отделения, атестационни карти и протоколи за определяне на ДМС. Въз основа на първична медицинска документация се попълват атестационни карти от комисия, получават се определен брой точки и те съответстват на парични суми. Методиката на КАИЛ е материализирана в приложените атестационни карти. За месец май 2020 г няма атестационна карта защото според чл.31 ал.3 от Вътрешните правила за работна заплата от 2019 г за напускащи служители не се извършва атестация в месеца на напускането им. Ищецът е подал молба за напускане на 01.06.2020 г и не е изготвена атестация за месец май 2020 г и през юни 2020 г не му е определено ДМС. Показанията на свидетелите на ищеца Н. и В. правилно не са кредитирани, защото са предубедени. Н. води дело срещу ответника също за ДМС и лъже, че на ищеца му е забранявано да прави анестезии. Ответникът е бил в готовност да представи писмените доказателства, но СРС е преценил, че те не са нужни по делото. Въззивната жалба е допустима. Решението е връчено на въззивника на 16.07.2021 г и е обжалвано в срок на 29.07.2021 г. Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС в посочената част. След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна: В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка. Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част.Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС. За да отхвърли иска в посочената част СРС е приел, че безспорно ищецът е бил в ТПО с ответника за периода м.03.2019 г – м.05.2020 г и е получавал трудово възнаграждение според представените фишове за заплата. При ответника има Вътрешни правила за работна заплата и Методика за определяне на месечно и тримесечно ДМС на персонала. За ДМС на ответника са представени атестационни карти. Според СРС допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл.11 НСОРЗ – за по-висока професионална квалификация и по чл.12 НСОРЗ т.нар.“за стаж“ и те са задължителни за изплащане по чл.6 ал.1 т.1 НСОРЗ. ДМС, премия и пр. се изплащат по преценка на работодателя и не подлежат на съдебен контрол. Съдебен контрол може да се извърши само ако плащането е уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и зависи от качеството и количеството на положения труд. Според СРС в случая според чл.31 ал.1, 2 от Вътрешни правила за работна заплата на ответника ДМС се изплаща по установена методика. Същото е без постоянен характер и не е част от работната заплата, защото не се дължи безусловно. Преценката е на работодателя и ищецът няма притезателно право на ДМС. За ищеца са попълвани атестационни карти от лекари-анестезиолози и лекари-реаниматори по определени критерии.Не са предмет на делото твърденията на св.Н. и В., че на ищеца е забранено да влиза в операции. Поради напускане на ищеца за м.05.2020 г не му е начислено ДМС Решението на СРС е правилно в обжалваната част, като мотивите му се споделят напълно и от настоящия съд. Тезите на ищеца се базират на провеждане на съдебен контрол върху начина за определяне и изплащане на процесното ДМС като в тази връзка ищецът се стреми да докаже, че ДМС му е определено в занижен размер, а атестационните карти са неверни и го ощетяват. Първоинстанционният съд е изложил подробни и задълбочени мотиви, че провеждането на такъв съдебен контрол е недопустимо, като е цитирал и относимите норми от НСОРЗ. Според действащата правна уредба по чл.13 ал.1 т.1 НСОРЗ и чл.15 ал.1 НСОРЗ ДМС не е същинска част от работната заплата като задължително изплащано допълнително трудово възнаграждение. За ДМС не възниква притезание /субективно право/ защитимо по съдебен ред т.е. ДМС е една правна възможност и изначално се определя по субективна преценка на работодателя. В тази връзка първоинстанционният съд законосъобразно е прекратил съдебното дирене относно документи за формиране и изплащане на ДМС, както и не е имал основание да приложи последици по чл.161 ГПК по отношение на ответника. Действително, ответникът до известна степен е „обективирал“ изплащането на ДМС по чл.31 ал.2 от Вътрешни правила за работна заплата /от 2019 г, представени по делото/ като е одобрил Методика предвиждаща комисии по клиники, които изготвят атестационни карти за служителите и „контролна“ комисия назначена от изпълнителния директор. Но това не означава, че е отпаднала субективната преценка на работодателя за определяне на ДМС – крайната преценка е на изпълнителния директор, като в Методиката изрично е записано, че той не е длъжен да се съобрази със атестационните карти и комисиите ако те проявяват „субективизъм“. В процесния случай ДМС би се превърнал в част от работната заплата ако се дължеше по ясна математическа формула основана само на обективни показатели например брой отработени часове /чл.15 ал.2 НСОРЗ/. При ответника не е въведена сделна организация за заплащане на труда според изпълнение на трудови норми. Правилно въззивникът отбелязва, че подобна методика /като математическа формула по чисто обективни показатели / в случая липсва, но това не е аргумент в подкрепа на тезите му. Напротив, потвърждава се, че процесното ДМС не е част от работната заплата и за него не може да се води съдебен иск. В тази връзка – след като сме в сферата на субективната преценка на работодателя - е напълно ирелевантна съпоставка с получено от други лекари ДМС, да се изследва въз основа на противоречиви свидетелски показания дали е имало „субективно отношение“ към ищеца и пр. Като се отхвърлил иска в обжалваната част СРС е постановил правилно решение, което трябва да бъде потвърдено. С оглед изхода на делото в тежест на въззивника са разноските на въззиваемата страна -850 лева адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, СЪДЪТ