Решение № 3163 от 15.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 12295/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. С решение №20062578 от 09.03.2021г., постановено по гр.дело №54312/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 141-ви състав, е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ••••, дължи на „К.Т.“ ООД, ЕИК ••••, на правно основание чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ сумата от 2923.2 0 лв., представляваща неизплатена цена за превоз на товари - разноски за транспорт и възнаграждение за извършени спедиторски услуги по договори за организиране на транспорт на стоки /спедиция/, за които са издадени фактури с №, както следва: №0000000025/01.02.2017г., №0000000026/01.02.2017г., №0000000036/09.02.2017г., №0000000040/10.02.2017г, №0000000060/27.02.2017г. и №0000000069/06.03.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 25.04.2019г. до окончателното изплащане, като за разликата над уважения до пълния предявен размер от 3494.4 0 лв. – ОТХВЪРЛЯ исковете, като погасени чрез прихващане с насрещни вземания на „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ••••, за възнаграждения по сключени между страните договори за предоставяне на логистични услуги по организиране на транспорт на стоки, за които са издадени фактури с №, както следва: №151/31.01.2017г., №156/03.02.2017г., №166/10.02.2017г., №173/22.02.2017г. и №188/09.03.2017г., за което вземане на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 21.05.2019г. по ч.гр.дело №25227/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 141-ви с ъ с т а в. С решението са отхвърлени като неоснователни предявените от „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ••••, срещу „К.Т.“ ООД, ЕИК ••••, възражения за прихващане с вземания с правно основание чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ на „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ••••, към „К.Т.“ ООД, ЕИК ••••, за разликата над 571.20 лв. до 849.60 лв. - възнаграждения по сключени между страните договори за предоставяне на логистични услуги по организиране на транспорт на стоки, за които са издадени фактури с №, както следва: №168/14.03.2017г., №191/09.03.2017г. и №193/15.03.2017г.. С решението е осъден „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ••••, да заплати на „К.Т.“ ООД, ЕИК ••••, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 844.8 1 лв., сторени съдебно-деловодни разноски в производството пред първоинстанционния съд, както и сумата 382.21 лв., сторени съдебно-деловодни разноски по ч.гр.дело №25227/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 141-ви състав. С решението е осъден „К.Т.“ ООД, ЕИК ••••, да заплати на „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ••••, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 153.65 лв., сторени съдебно-деловодни разноски в производството пред първоинстанционния съд. Постъпила е въззивна жалба от ответника - „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ••••, чрез процесуален представител адв.П. П., с която се обжалва решението на СРС в частта, в която е уважен предявеният установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ, както и в частта, в която са възложени в тежест на ответника разноски. Инвокирани са доводи за недопустимост, алтернативно за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението на СРС в обжалваните части. Поддържа се, че образуваното исково производство е недопустимо, тъй като не е налице идентичност между вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №25227/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 141-ви състав, и вземанията, предмет на предявения установителен иск с правно основание чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ. Твърди се, че е налице несъответствие между основанията на вземанията по издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и тези, които са предмет на предявения по реда на чл.422 от ГПК установителен иск. На следващо място се поддържа, че първоинстанционният съд като е направил погрешен анализ на събраните по делото доказателства е обосновал неправилен извод, че са налице основанията в закона за ангажиране на договорната отговорност на ответника, което обуславя основателността на исковата претенция. Твърди се, че неправилно СРС не е уважил направеното от ответника възражение за прихващане за вземане по фактура №168/14.02.2017г. за сумата от 124.80 лв., като е прието, че вземане по такава фактура не е заявено с отговора на исковата молба. Сочи се, че е допусната техническа грешка при изписване на месеца, в който е издадена посочената фактура – погрешно в отговора на исковата молба е посочен месец март, вместо правилния месец февруари, което не представлява основание да не се уважи възражението за прихващане по фактура №168/14.02.2017г., тъй като съгласно констатациите на експерта-счетоводител в приетото по делото заключение на съдебно- счетоводна експертиза процесната фактура №168/14.02.2017г. е осчетоводена в счетоводствата на двете дружества, както и е включена в справката-декларация по ЗДДС. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да обезсили обжалваното решение като недопустимо, алтернативно да го отмени и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК за направени разноски пред двете съдебни инстанции. В молба от 22.03.2023г. е направено възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирания от въззиваемата страна размер на адвокатското възнаграждение. Въззиваемата страна - „К.Т.“ ООД, ЕИК ••••, чрез процесуален представител адв.А. Д., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Твърди се, че постановеното решение на СРС е допустимо и изложените в обратния смисъл доводи във въззивната жалба не съответстват на данните по делото и като такива са неоснователни. Излага се, че е налице пълна идентичност на заявените основания на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело №25227/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 141-ви състав, и основанията на вземанията, предмет на предявения по реда на чл.422 от ГПК установителен иск с правно основание във вр. с чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ. Сочи се, че описаните в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК фактури с № и дата на издаване, на които се основават претендираните вземания, са идентични с тези, описани в исковата молба, с която е предявен по реда на чл.422 от ГПК установителния иск с правно основание чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ. Поддържа се, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и доказателства като е приел, че са налице основанията в закона за ангажиране на отговорността на въззивника - ответник. Твърди се, че наведените от въззивника доводи не кореспондират на събраните по делото доказателства и като такива се явяват неоснователни. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като валидно, допустимо, правилно и законосъобразно обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на разноски, направени пред въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК. В съдебно заседание чрез процесуален представител адв.А. Д. прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирания от въззивника размер на адвокатското възнаграждение. Предявен е от „К.Т.“ ООД, ЕИК ••••, срещу „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ••••, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните пред първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесната искова сума видно от приложеното ч.гр.дело №25227/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 141-ви състав, въззиваемият-ищец- „К.Т.“ ООД, ЕИК ••••, е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 25.04.2019г. и е постановена на 21.05.2019г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу длъжника – „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ••••, за заплащане на сумата, посочена в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника – „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ••••, възражение, поради което дължимата от него сума, посочена в заповедта на изпълнение, е предмет на предявения в настоящото производство установителен иск. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. На първо място следва да се разгледа релевираното от въззивника възражение за недопустимост на предявения иск поради липсата на идентичност на вземанията по издадената заповед за изпълнение и тези, предмет на предявения установителен иск по реда на чл.422 от ГПК. Направеното в този смисъл възражение е неоснователно. От данните по делото се установява, че заявените в заповедното производство вземания и тези, предмет на предявения установителен иск по реда на чл.422 от ГПК, се основават на едни и същи правопораждащи юридически факти – неизпълнение от страна на длъжника – ответник в исковото производство, на задължения за заплащане на цена за превоз на товари - разноски за транспорт и възнаграждение за извършени спедиторски услуги по договори за организиране на транспорт на стоки /спедиция/, за които са издадени фактури с №, както следва: №0000000025/01.02.2017г., №0000000026/01.02.2017г., №0000000036/09.02.2017г., №0000000040/10.02.2017г, №0000000060/27.02.2017г. и №0000000069/06.03.2017г.. На следващо място съдът констатира, че е налице пълно съвпадение между претендираната със заявлението обща стойност на задължението на длъжника по посочените фактури и размер на исковата претенция по предявения установителен иск по реда на чл.422 от ГПК. В производството по чл.422 от ГПК ищецът се основава на същите фактури, които са посочени и в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Противно на твърденията на въззивника-ответник в исковата молба и молбите- уточнения ищецът не е посочил друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, както и е налице идентичност относно размера на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК и вземането, предмет на предявения установителен иск по реда на чл.422 от ГПК. Следователно образуваното исково производство по реда на чл.422 от ГПК е допустимо и първоинстанцинният съд като е разгледал по същество предявен иск не е допуснал твърдяното от въззивника съществено процесуално нарушение. По изложените аргументи въззивният съд приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението по същество в обжалваната част е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност на предявения от „К.Т.“ ООД, ЕИК ••••, срещу „МИТ БМ“ ЕООД, ЕИК ••••, установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за частична основателност на предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи досежно незаконосъобразност на обжалвания акт, които въззивният съд счита за неоснователни, следва да се добави следното: Спедиционният договор съгласно разпоредба на чл.361 ТЗ е договор, с който спедиторът се задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име, но за сметка на другата страна - доверител, договор за превоз на товари. При този договор в задължение на спедитора е да сключи договор за превоз с превозвач, като правата и задълженията на товародател по договора за превоз възникват за спедитора, а едва след отчетната сделка по спедиционния договор тези права и задължения се прехвърлят в патримониума на доверителя по спедиционния договор. В конкретния случай от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се установява възникването на търговско правоотношение между страните, по повод сключени между тях спедиторски договори по заявки от страна на ответника, съгласно които ищеца като спедитор е организирал превозвач, който е изпълнил възложените му превози на товари в страната и чужбина при условията, определени от ответника, поради което последният се е задължил да заплати на ищеца възнаграждение за извършените спедиторски услуги, за които са издадени и процесните фактури с №, както следва: №0000000025/01.02.2017г., №0000000026/01.02.2017г., №0000000036/09.02.2017г., №0000000040/10.02.2017г, №0000000060/27.02.2017г. и №0000000069/06.03.2017г.. Аргумент в подкрепа на извода за възникнало в тежест на ответника задължение да заплати на ищеца уговорената цена за превоз на товари - разноски за транспорт и възнаграждение за извършени спедиторски услуги по договори за организиране на транспорт на стоки /спедиция/ са констатациите на експерта-счетоводител в приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, в което е посочено, че при извършените проверки се установява, че процесните фактури са осчетоводени в счетоводствата на двете търговски дружества. Ответникът е отразил процесните фактури в дневника за покупки по ДДС за месеците февруари и март 2017г. и за тях са подадени съответните справки-декларации. Въззивният съд приема, че факта на осчетоводяването на процесните фактури от ответника представлява недвусмислено признание от негова страна на задължението му по тях. От заключението на съдебно- счетоводна експертиза се установява, че салдото на неиздължената от ответника сума по процесните фактурите е в размер на 4008 лв.. По тези съображения искът за претендираното вземане за сумата от 3494.40 лв., която ответникът не е доказал, че е платил, е основателен, доводите срещу уважаването му не намират опора в закона и доказателствата по делото, поради което правилно въззивният съд е разгледал релевираното възражение за прихващане с насрещни вземания, които има ответникът - „МИТ БМ“ ЕООД, от ищеца - „К.Т.“ ООД за възнаграждения по сключени между тях договори за предоставяне на логистични услуги по организиране на транспорт на стоки по конкретно издадени фактури. Правилно първостепенният съд е приел, че възраженията за прихващане с вземания към ищеца са частично основателни до сумата в общ размер на 571.20 лв. и неоснователни за разликата над сумата от 571.20 лв. до пълния предявен размер от 849.60 лв. по фактури с №, както следва: №168/14.03.2017г., №191/09.03.2017г. и №193/15.03.2017г.. Настоящият състав препраща към мотивите на СРС, които счита за правилни и законосъобразни, обосновани при посочване на приложимата и относима за конкретния случай съдебна практика. Не може да бъде споделен доводът на въззивника, че релевираното възражение за прихващане за вземане по фактура №168/14.02.2017г. за сумата от 124.80 лв. следва да бъде уважено, тъй като е допусната техническа грешка при изписване на месеца, в който е издадена посочената фактура – твърди се, че погрешно в отговора на исковата молба е посочен месец март, вместо правилния месец февруари, което не представлява основание да не се уважи направеното възражение за прихващане по посочената фактура. Въззивният съд счита, че ответникът за първи път прави това уточнение за допусната техническа грешка при изписване на месеца, в който е издадена посочената фактура едва с подадената въззивна жалба, което е недопустимо и преклудирано. В случая правилно СРС при съобразяване с диспозитивното начало в гражданския процес, е констатирал, че направеното от ответника възражение за прихващане касае вземане по фактура №168/14.03.2017г., така като е изписано от ответника в отговора на исковата молба, каквато фактура експертът- счетоводител не е установил да е осчетоводена от ищеца, съответно да е включена в справката-декларация по ЗДДС. Следователно правилен се явява изводът на СРС, че възражението за прихващане на ответника по фактура №168/14.03.2017г. за сумата от 124.80 лв. е неоснователно и като такова не следва да бъде уважено. Поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд съдебното решение, в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с във вр. с чл.361 ТЗ вр. чл.356, ал.2 ТЗ, в т.ч. и в частта за разноските, възложени на страните и изчислени, съобразно изхода на спора, е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. С оглед изхода от правния спор пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна. Направеното от въззивника, чрез процесуален представител възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно размера на претендираното от въззиваемия адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, съдът счита за неоснователно. В случая претендирания размер на изплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК, не се явява завишено при отчитане на материалния интерес на предявения иск и вида на извършените процесуални действия от страна на процесуалния представител на въззиваемия – подаден писмен отговор на въззивната жалба и процесуално представителство в едно съдебно заседание. Претендираният от въззиваемия размер на платеното адвокатско възнаграждение съответства на нормативно определените размери, предвидени в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 700.00 лв., представляваща направени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие. Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав