Решение № 745 от 6.11.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 3509/2023 г.

Производството е по реда на глава XXI НПК. На 10.05.2023г., СРС 109-ти състав е постановил по НОХД № 9051/2021г. Присъда, с която е признал подс.В. С. С. за виновен в извършването на две отделни престъпления – съответно по чл.296 ал.1 НК и по чл.144 ал.3 НК и след като е наложил наказания за всяко едно от тях по отделно, определени в условията на чл.54 НК, е постановил на осн. чл.23 ал.1 НК за изтърпяване на едно общо наказание в размер на най-тежкото такова, а именно ЛСВ за срок от 1 години, изпълнението на което наказание е отложено на осн. чл.66 ал.1 НК за срок от 3 години, начиная от влизане на присъдата в законна сила. С горепосочената Присъда и на осн.чл.189 ал.3 НПК подс.В. С. е осъден да заплати и направените разноски по делото в размер на 732, 06лв. Против присъдата е подадена въззивна жалба и допълнение към нея от адв.Н., защитник на подс.С. с релевирани доводи за неправилност и необоснованост на присъдата, изразена в допуснато нарушение на процесуалния закон – в частност и касателно обвинението по чл.144 ал.3 НК се твърди липса на анализ на част от доказателствените източници и неправилна оценка на приобщените доказателства, в частност коментират се показанията на свидетелите М., С., И. и Л. и заключението по една от изготвените КСППЕ, като по мнение на защитата горното нарушение на процесуалните правила е довело и до изграждане на неправилни фактически изводи и до неправилно приложение на материалния закон.Относно вмененото на подс.С. престъпление по чл.296 ал.1 НК и без да се оспорват установените в тази вр. факти се изразява становище за наличие на малозначителност на деянието.Изложен е и коментар на определеното по реда на чл.23 НК общо наказание, което общо наказание по мнение на защитата е явно несправедливо, тъй като не съответства на обществената опасност на деянието и дееца.При горните аргументи в иницииращия въззивното производство документ се отправя искане за цялостна отмяна на първоинстанционната осъдителна присъда и постановяване на нова такава, съгласно която и на осн.чл.304 НПК подсъдимият да бъде оправдан и по двете процесни престъпления. Алтернативно е отправено и искане за намаление на наказанието и определянето му в условията на чл.55 НК. Депозираната въззивна жалба е подадена в срока по чл.319 ал.1 НПК. Спазени са и изискванията на процесуалния закон както за нейната форма и съдържание, така и за движението й съгл.чл.321 НПК. Атакуваната присъда е от категорията актове, подлежащи на проверка по реда на глава XXІ НПК. В процесния иницииращ въззивното производство документ не се излагат искания за събиране на нови доказателства, като и самият въззивен съд след извършена служебна проверка не намери за нужно да събира допълнителни доказателства. В с.з. пред настоящата инстанция защитата изразява доводи, идентични по съдържание с тези, отразени в депозираната въззивна жалба – касателно престъплението по чл.296 ал.1 НК се акцентира на необходимостта от преценка на всички факти, извън формалните такива (но без изрична конкретизация), независимо от действителното реализиране на действия от страна на подсъдимия по нарушение на издадената в полза на св.Цв.Н. Заповед за защита от домашно насилие; а касателно престъплението по чл.144 ал.3 НК отново се излага тезата за липса на събрани безспорни и категорични доказателства за реализирано изпълнително деяние и за действително преживян от пострадалата страх.В своята пледоария защитата навежда и подробни аргументи относно незаконосъобразността на определеното общо най-тежко наказание. Подсъдимият В.С. в предоставеното му право на лична защита и последна дума поддържа становището на своя защитник и отправя искане за „справедлива“ присъда. Участващият по делото прокурор е изключително лаконичен – в хода на съдебните прения изразява мнение за законова обоснованост на първоинстанционната присъда и справедливост на наложеното наказание, поради което отправя молба за потвърждаване в цялост на обжалваната присъда. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД като въззивна инстанция, проверявайки изцяло правилността на обжалваната присъда – нейната законосъобразност, обоснованост и справедливост, във връзка с направените оплаквания и съобразно изискванията на чл.314 НПК, намира, че в конкретния казус са налице предпоставките, визирани в чл. 334 т.1 вр. чл.335, ал.2, вр. чл.348, ал.3, т.2 НПК поради което същата следва да бъде отменена и делото върнато за ново разглеждане на СРС. Действително в случая спорът между процесните страни е фокусиран върху фактите и правната им оценка, но въззивният съд следва да извърши цялостна служебна проверка и да разгледа всички въпроси, отнесени до правилността на постановения съдебен акт.Преценката за легитимност на проведеното първоинстанционно съдебно производство предхожда тази по същество на процесния спор.В тази вр. и по мнение на настоящия съдебен състав на първо място следва да се извърши служебна проверка за допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като решаването на този въпрос предопределя както насоката и обхвата на въззивната проверка, така и подлежащите на упражняване въззивни правомощия. Въззивната инстанция намира, че присъдата е постановена при съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се проведено и приключило първоинстанционно производство в нарушение на императивните процесуални правила.В тази вр. е нужно да се изложат следните обстоятелства в хронологичен аспект: След внасяне на процесния ОА е проведено на 16.02.2022г. разпоредително с.з. от съдебен състав с председател съдия Р.М. и съдебни заседатели М.С. и Н. С..В хода на заседанието е дадена възможност на всяка една от процесните страни да изрази становище по визираните в чл.248 ал.1 НПК въпроси и възприемайки тезата за наличие на допуснати съществени процесуални нарушения по см. на чл.249 ал.4 т.1 НПК, първостепенният съд прекратява съдебното производство по делото и връща същото на СРП. В последствие и по повод инициирана от държавното обвинение въззивна проверка на горното определение е образувано в.н.ч.д.№ 1968/22г. и атакуваното определение от 16.02.2022г. е отменено, а делото е върнато на СРС с указания за продължаване на съдопроизводствените действия. Основният съд насрочва ново разпоредително заседание и този му подход се приема за правилен, тъй като в първото разпоредително с.з. е постановено произнасяне само и единствено досежно т.3 на чл.248 ал.1 НПК, а не и по останалите въпроси.Т.е. чисто в практически аспект СРС е следвало в новото разпоредително с.з. (което по същество се явява продължение на първото) да разгледа и съответно да се произнесе по всички останали точки в чл.248 ал.1 НПК, изключая т.3 от същата норма, тъй като вече в тази насока е налице произнасяне от този съд, като дори е налице произнасяне и на въззивния съд (по в.н.ч.д.№ 1968/22г.), поради което при тази хипотеза при повторно произнасяне от страна на основния съд по т.3 на чл.248 ал.1 НПК би се получило заобикаляне на закона и по същество неспазване на дадените от въззивния съд задължителни указания.Второто по ред разпоредително с.з. е проведено от съдебен състав отново с председател съдия Р.М. и съдебен заседател Н. С., но вече вместо съдебен заседател М.С. участва съдебен заседател Л.С., с чието участие като член на съдебни състав е постановена и обжалваната присъда.Тук съдът отваря една скоба и отбелязва, че в контекста на горното съзира именно първото нарушение, изразяващо се в неизпълнение на дадените от въззивната съдебна инстанция в отменителното определение указания за „продължаване на съдопроизводствените действия“ – продължаването по своята същност не се изразява в преповтаряне на вече извършени и проверени действия, инкорпорирани в съответния съдебен акт, а извършване на такива действия, които не са били осъществени.Този пропуск обаче не се оценява за съществен такъв, доколкото е възможна хипотезата за наличие на възникнало определено обстоятелство, възпрепятстващо участието на съдебния заседател М.С. (независимо, че за горното липсват приложени доказателства). Във второто по ред разпоредително с.з. първостепенният съд отново дава възможност на процесните страни да изразяват становище по всички въпроси, съгл. чл.248 ал.1 НПК, включая и по т.3, което би могло да се приеме за правилно само и единствено при доказана невъзможност за продължаване участието на съдебен заседател М.С. по делото.Доколкото обаче липсват подобни доказателства, то следва да се има предвид, че след приключване на въззивния контрол на съдебния акт от разпоредителното заседание и по силата на чл.248 ал.3 НПК, страните не могат да правят възражения и да искат връщането му на прокурора на това основание пред първоинстанционния съд, пред въззивната или касационната инстанция.Преклудира се за страните възможността да правят възражения за допуснатите съществени нарушения, които не са били поставени на обсъждане в това заседание, включително и по почин на съдията-докладчик, или които са били приети за несъществени. При така създалата се обаче процесуална ситуация СРС след проведено тайно съвещание и изцяло безмотивно постановява нарочно определение, произнасяйки се по всички точки на чл.248 ал.1 НПК, но относно т.3 диспозитивът на определението носи съдържание „налице е произнасяне на влязло в законна сила определение на СГС в насока, че в производството не са допуснати отстраними съществени процесуални нарушения, които да са накърнили правото на защита на подсъдимото лице“. Именно преценявайки текстовото съдържание на горецитираното определение, настоящият въззивен съд приема, че е допуснато съществено процесуално нарушение.Последното се изразява в това, че практически липсва обективиране волята на съдебния заседател Л.С. и същата своеобразно е „заменена“ с тази на СГС, което е абсолютно недопустимо. Разпоредителното с.з. е уредено като своеобразен първи етап от съдебното заседание пред първата инстанция, като замисълът на законодателят е предварително да бъдат решени редица въпроси, най- същественият между които е този за процесуалните нарушения на досъдебното производство.От решаването на този ключов въпрос зависи и по- нататъшният ход на съдебното производство, като при констатиране на основанията за насрочване на делото, се дава възможност да се постигне организация на същинското съдебно заседание чрез определяне на реда, по който ще бъде разгледано делото, поставяне на искания по доказателствата от страните и произнасяне по тях от състава на съда и насрочване на делото. Произнасянето на съдебния състав по въпроса за допуснати съществени процесуални нарушения и дали те обосновават връщане на делото на ДП за тяхното отстраняване, подлежи на въззивен контрол.С оглед на това, първоинстанционният съд след разпоредителното заседание не може да върне делото на досъдебното производство, като въззивната инстанция също няма такова правомощие. В контекста на горното се подчертава, че разпоредителното с.з. не само се явява първи етап, но е и задължителен такъв. Разпоредителното заседание се провежда в състава, който трябва да разгледа делото.Т.е. следва да се приеме, че изискването по чл.258 НПК за неизменност на съдебния състав е приложимо от провеждането на разпоредителното заседание.В разпоредително заседание се извършва по вътрешно убеждение преценка за справедливостта на производството по отношение на процесуалните нарушения, като съдебният състав се ангажира със становище по всички въпроси по чл.248 ал.1 НПК, така че с тази преценка не може да бъде обвързан друг съдебен състав.В това заседание съдът се произнася и по искания за събиране на нови доказателства, което също се свързва с изискванията за неизменност.Освен това, по силата на чл.258 ал. 1 НПК, делото се разглежда от един и същ състав на съда от започването до завършването на съдебното заседание, а разпоредителното заседание, е обособено като своеобразен етап от съдебното заседание. За пълнота на настоящото изложение въззивният съд е длъжен да отбележи наличието на две противоположни становища относно въпроса дали разпоредителното и същинското съдебно заседание трябва да бъдат проведени в един и същи съдебен състав.Съответно според първата теза, принципът за неизменност на съдебния състав важи от съдебното, а не от разпоредителното заседание.Тезата се аргументира с това, че неизменността на състава гарантира пълноценната изява на принципа на непосредственост по чл.18 НПК и е основна характеристика на същинското съдебно заседание, в хода на което се провежда съдебното следствие и се постановява присъдата; в разпоредителното заседание по правило не се събират и проверяват доказателства, а само се допускат; а също така систематичното място на разп. на чл.258 НПК е в гл.20 от НПК, а не в гл.19 НПК, уреждаща подготвителните действия за разглеждане на делото (определение на САС по в.н.ч.д.№ 79/20г.).Според втората теза, понастоящем преобладаваща в съдебната практика, принципът за неизменност важи от разпоредителното заседание, което произтича от естеството на разпоредителното с.з., в което се решават значими за процесуалната съдба на делото въпроси, включително и тези с преклузиите. Т.е. основният аргумент в подкрепа на горното се явява това, че веднъж изразил становище по т.3 на чл.248 ал.1 НПК основният съд не притежава правомощие за прекратяване на съдебното производство; след промените от 2017г. преклудиращият момент е изтеглен значително напред, като е недопустимо провеждането на съдебното следствие от друг съдебен състав, който също разполага с правомощието независимо, самостоятелно и дори служебно да преценява наличието или липсата на съществени процесуални нарушения.Допълнителен довод в подкрепа на втората теза е и включеното в чл.248 ал.1 т.7 НПК правомощие на съда за произнасяне по доказателствени искания в разпоредително с.з., а така също и формулировката на чл.258 НПК, която говори за „съдебно заседание“, без да го стеснява до действията по същинското такова. Независимо от горните съждения обаче и в конкретния случай меродавен се явява фактът, че при проведеното второ разпоредително с.з. липсва обективиране на самостоятелната воля на решаващия първоинстанционен съд.Съставът на последния е променен (в сравнение с проведеното на 16.02.2022г. разпоредително с.з.) и по-горе бе цитиран постановения диспозитив по чл.248 ал.1 т.3 НПК, от съдържанието на който се установява липсата на самостоятелност при взетото решение, обективиращо волята на въззивния съд, а не на основния съд.При това положение се заключава за липса изразено от последния независимо и самостоятелно становище по чл.248 ал.1 т.3 НПК, респ. липса на проведено в цялост разпоредително с.з. и поради задължителния му характер, се извежда липса на проведен цял един етап от съдебното производство.В тази вр. съдебната практика е единодушна – в хипотезата на постановено от първостепенния съд определение за прекратяване на съдебното производство, поради наличие на съществени процесуални нарушения, с последващата му отмяна от въззивната инстанция и при междувременно настъпила промяна в първоинстанционния съдебен състав, новият състав трябва да разгледа отново всички въпроси по чл.248 ал.1 НПК, включая и този по т.3, без да обвързан с предходното произнасяне както на първата, така и на втората инстанция.В този смисъл са определение по в.н.ч.д.№ 1710/18г. на САС, НО, в което се сочи, че „новото, второ по ред, разпоредително заседание е със самостоятелно значение и има за предмет пълен контрол по въпросите, посочени в чл.248 НПК“и определение по в.н.ч.д.№ 995/18г. на САС, НО, с изразено становище, че „няма как да се изисква, обвързан от чужда преценка, новият състав на съда да разгледа по същество обвинение, което самият той определя като процесуално негодно“. В заключение на всичко гореизложено, въззивният съд приема, че при разглеждане и решаване на делото е допуснато съществено процесуално нарушение от първостепенния съд – пропуснат е цял един етап от съдебното производство, в частност от неговия подготвителен етап, тъй като липсва произнасяне по чл.248 ал.1 т.3 НПК.Това нарушение е неотстранимо от въззивния съд, което налага отмяна на постановената от СРС присъда и връщане на делото за разглеждането му от друг съдебен състав. Действително въззивната инстанция по начало действа като контролно- решаваща такава и е значително ограничена във възможностите си да отменя присъдите и да връща делата за ново разглеждане, тъй като разполага с правомощия да събира непосредствено всякакви доказателства и да установява нови фактически положения, като дори по силата на чл.335 ал.2 НПК може да отстранява допуснати от основния съд процесуални нарушения. Въззивното производство обаче не може да замести първоинстанционното такова и в тази вр. ВКС е последователен в позицията си - т.напр. в Решение № 20/02.06.15г. на ВКС по н.д. № 1686/14г., II н.о. аргументирано е развита тезата, че въззивният съд не разполага всякога с правомощията на „втора първа инстанция“ и като такава, процедира само при надлежно проведено първоинстанционно производство, приключило с валиден съдебен акт, а в предвидените в чл.335 НПК законови хипотези задължително връща делото за ново разглеждане, доколкото се установяват отстраними процесуални нарушения, които тя не може самостоятелно да поправи. В настоящия случай СГС не може да отстрани допуснатото от основния съд нарушение на процесуалните правила, като това нарушение единствено може да бъде отстранено от първата инстанция, при ново разглеждане на делото. Водим от горното и на основание чл.334 т.1 и чл.335 ал.2 вр. чл.348 ал.3 т.1 НПК съдът