Решение № 810 от 12.6.2026 г. на Административен съд - София-Област по дело № 988/2025 г.

Производството е по реда на чл. 145 – 178 от Административнопроцесуалния кодекс, във връзка с чл. 211 от Закона за Министерството на вътрешните работи и чл. 19, ал. 2 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража. Образувано е по жалба на Е. В. С., [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [улица], чрез адвокат Д. Т., против Заповед № Л-06-36#1/28.08.2025 г. на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, с която на жалбоподателя, на длъжност младши инспектор – надзирател I-ва степен в затвора в град София I-ва категория, е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното му правоотношение. В жалбата се твърди, че оспорената заповед е незаконосъобразна, издадена при съществени нарушения на административнопроизводствените правила, при липса на достатъчно конкретни мотиви и при неправилно приложение на материалния закон. Поддържа се, че дисциплинарно наказващият орган не е извършил самостоятелна оценка на фактите, а е възпроизвел изводите на дисциплинарно разследващия орган. Навеждат се доводи, че не било ясно кои конкретни действия са приети за дисциплинарно нарушение и коя правна норма съответства на всяко от тях. Според жалбоподателя заповедта е опорочена и поради позоваване на разпоредби от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в ГДИН, чието действие и приложимост се оспорват. Твърди се още, че не са отчетени професионалното поведение на служителя, дългогодишният му стаж, наградите му и обстоятелството, че лишеният от свобода А. М. А. е лице с трайно провокативно поведение, което е отправяло обиди и заплахи към служителя. Иска се отмяна на заповедта. Ответникът, чрез процесуалните си представители, оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че заповедта е издадена от компетентен орган, в изискуемата форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Направено е възражение за прекомерност на претендираното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение. Софийска окръжна прокуратура, редовно уведомена, не се представлява и не прави искане за встъпване в производството. Съдът, след като се запозна с приложените по делото доказателства, събраните в съдебното производство гласни доказателства и извърши цялостна проверка относно законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал. 1, във връзка с чл. 146 от АПК, намира за установено от фактическа страна следното: Предмет на оспорване е Заповед № Л-06-36#1/28.08.2025 г. на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, с която на младши инспектор Е. В. С. – надзирател I-ва степен в затвора в град София I-ва категория, е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното му правоотношение, считано от датата на връчване на заповедта. Като правно основание са посочени чл. 194, ал. 2, т. 3 и т. 4, чл. 197, ал. 1, т. 6, във връзка с чл. 203, ал. 1, т. 8 и т. 13, чл. 204, т. 3 и чл. 226, ал. 1, т. 8 от ЗМВР. Заповедта е връчена на жалбоподателя на 29.08.2025 г., а жалбата е подадена на 05.09.2025 г. С оглед на това оспорването е направено от лице с правен интерес, срещу подлежащ на съдебен контрол административен акт и в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, приложим във връзка с чл. 211 от ЗМВР, поради което е допустимо. По делото не е спорно, че към датата на процесния инцидент Е. В. С. е заемал длъжността младши инспектор – надзирател I-ва степен в затвора в град София I-ва категория. Служебното правоотношение на служителите от ГДИН се урежда от ЗИНЗС, като съгласно чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС за държавните служители се прилагат разпоредбите относно държавната служба в ЗМВР, доколкото в ЗИНЗС не е предвидено друго. Дисциплинарното производство е образувано със Заповед № Л-06-28/18.06.2025 г. на главния директор на ГДИН във връзка с данни за употреба на физическа сила от страна на жалбоподателя спрямо лишения от свобода А. М. А. на 17.06.2025 г. На служителя са разяснени правата му да се запознае с материалите по проверката, да прави извлечения, да представя доказателства, да прави искания, бележки и възражения, както и да дава или да откаже да дава писмени обяснения. В хода на дисциплинарното производство са събрани писмени сведения, докладни записки, кадрова справка, ежедневна ведомост, постова книга и записи от системата за видеонаблюдение. От събраните доказателства се установява, че на 17.06.2025 г. в 08:00 часа Е. В. С. е застъпил като постови надзирател на пост № 4 /КПП – СБАЛЛС/ към затвора в град София. Около 10:00 часа той уведомил инспектор К. К., че лишеният от свобода А. М. А., провеждащ престой на открито, държи в ръката си капачка от консерва и отправя заплахи, че ще се самонарани. На място пристигнали инспектор К. К. и младши експерт А. И.. След проведен разговор с лишения от свобода се установило, че същият желае да бъде изписан от СБАЛЛС. Проведен бил разговор и с началника на СБАЛЛС д-р Михайлов, като било взето решение Атанасов да бъде изписан от СБАЛЛС и настанен в 8 група на затвора в град София. От хронологията, възприета в дисциплинарната преписка въз основа на видеозаписите, се установява, че в 10:09:20 часа младши инспектор Славков влиза в СБАЛЛС и предоставя бял лист на лишения от свобода Атанасов, който сяда на стол в близост до маса до стълбите. Двамата са лице в лице и видимо разменят реплики помежду си. В 10:09:30 часа се вижда как младши инспектор Славков нанася 3-4 удара с лявата си ръка в областта на лицето на лишения от свобода Атанасов. В 10:09:40 часа младши експерт А. И. пристига на място и конвоира лишения от свобода до приемен кабинет в СБАЛЛС за оказване на медицинска помощ. След медицински преглед е установена разкъсно-контузна рана под дясното око на Атанасов. От представения по делото видеозапис, който е без звук, се възприема, че лишеният от свобода е конвоиран до помещение, в което е настанен да седне на стол. През цялото време се вижда, че той говори нещо със служителите на ГДИН, но поради липса на звукозапис не може да се установи конкретното съдържание на репликите. Вижда се обаче, че докато Атанасов седи на стола, жалбоподателят се приближава до него и му нанася удари. От видеозаписа не се установява физическа агресия, физическа провокация или непосредствено нападение към служителя от страна на лишения от свобода в момента преди употребата на физическа сила. В съдебното производство са разпитани свидетели. Свидетелят Н. Д. Г. сочи, че познава жалбоподателя като добър служител и че лишеният от свобода Атанасов е отправял обиди и псувни към него. Същият свидетел твърди, че Атанасов е тръгнал със стол към Славков и че жалбоподателят само го е бутнал. Съдът не кредитира тези показания в частта относно физическо нападение със стол, тъй като това твърдение не се потвърждава от видеозаписа. В тази част показанията остават изолирани спрямо най-обективното доказателство по делото. Показанията му се кредитират в частта, в която сочи, че лишеният от свобода е имал грубо и провокативно поведение, доколкото това се подкрепя и от останалите свидетелски данни. Свидетелят М. К. И. също дава положителна характеристика за жалбоподателя и посочва, че Атанасов е отправял обиди, държал се е предизвикателно и е ръкомахал с предмет, взет от земята, като по-късно се чуло тропане и блъскане. Този свидетел обаче изрично заявява, че не е присъствал непосредствено на цялата ситуация и не е възприел самия момент на нанасяне на ударите. Поради това показанията му са относими към общото поведение на лишения от свобода преди инцидента, но не опровергават видяното на видеозаписа. Свидетелят К. П. К. установява, че на 17.06.2025 г. е бил дежурен главен надзирател, че Славков му е докладвал за ситуация с Атанасов, който държал капачка от консерва и заплашвал да се самонарани, и че след разговор с него било решено лишеният от свобода да бъде изписан от болницата. Свидетелят не е присъствал в момента на употребата на физическа сила. Той сочи, че познава жалбоподателя като спокоен служител, както и че Атанасов по принцип е с провокативно поведение и многократно е наказван, но не може да каже какво точно се е случило непосредствено преди ударите. Разпитан е и лишеният от свобода А. М. А.. Той заявява, че е бил ударен от жалбоподателя в областта на лицето, като отрича да е обиждал служителя или да го е провокирал. Съдът кредитира показанията му в частта, която се подкрепя от видеозаписа и медицинските данни, а именно че са му нанесени удари в областта на лицето. Отричането на каквито и да било обиди и провокации обаче не се възприема изцяло. От една страна, то противоречи на свидетелските показания, според които Атанасов е имал грубо, обидно и провокативно поведение. От друга страна, макар видеозаписът да е без звук и да не позволява да се установи конкретното съдържание на репликите, от поведението на лишения от свобода, от жестовете му, от видимото му раздразнение и от начина, по който разговаря със служителите, се възприема напрегната комуникация и отправяне на реплики към тях. Тези обстоятелства, преценени в съвкупност със свидетелските показания, опровергават твърдението на Атанасов, че изобщо не е имало обиди или провокативно поведение от негова страна. Това обаче не променя крайния извод, тъй като установената вербална провокация не съставлява законово основание за нанасяне на удари от служител на ГДИН. При така установената фактическа обстановка съдът приема, че от страна на лишения от свобода Атанасов е имало вербално провокативно поведение, изразяващо се в обиди, груби реплики, демонстративно поведение и заплаха за самонараняване. Не се установява обаче физическо нападение или непосредствена физическа опасност за жалбоподателя към момента, в който последният пристъпва към нанасяне на удари. Това разграничение е съществено. Наличието на вербална провокация не е равнозначно на наличие на законова предпоставка за употреба на физическа сила. От правна страна съдът намира следното: Оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Главният директор на ГДИН е органът, който в случая е компетентен да наложи дисциплинарното наказание, с оглед длъжността на служителя, приложимостта на разпоредбите на ЗМВР по силата на чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС и изрично посоченото в заповедта правно основание по чл. 204, т. 3 от ЗМВР. Актът е издаден в писмена форма и съдържа достатъчно фактически и правни основания, за да може наказаният служител да разбере за какво поведение е ангажирана дисциплинарната му отговорност, а съдът да извърши контрол за законосъобразност. Съдът не споделя възражението, че заповедта е немотивирана, защото възпроизвежда фактически и правни изводи от обобщената справка и становището на дисциплинарно разследващия орган. Законът не забранява дисциплинарно наказващият орган да възприеме изцяло или частично констатациите на дисциплинарно разследващия орган, когато те съответстват на събраните доказателства. Важното е от съдържанието на заповедта да е ясно кои факти са приети за установени, кои правни норми са счетени за нарушени и защо се налага именно избраното наказание. В случая тези изисквания са изпълнени. В заповедта е описано кога, къде и при какви обстоятелства е използвана физическа сила, спрямо кое лице е насочена, какви последици са настъпили, кои разпоредби на ЗИНЗС и ППЗИНЗС са нарушени и коя дисциплинарна санкция следва да бъде наложена. Не води до незаконосъобразност и обстоятелството, че в един абзац от заповедта е посочено името „Станислав Пелов“. От цялото съдържание на административния акт, от диспозитива, от дисциплинарната преписка и от всички доказателства по делото е напълно ясно, че дисциплинарната отговорност е ангажирана спрямо Е. В. С.. Посочването на чуждо име в един изолиран абзац представлява очевидна техническа грешка, а не порок, който прави неясна волята на административния орган. Административният акт не може да бъде отменен само поради подобна техническа неточност, когато индивидуализацията на наказаното лице и на дисциплинарното нарушение е недвусмислена. Не се установява и съществено нарушение на правото на защита. Жалбоподателят е бил запознат със заповедта за образуване на дисциплинарното производство, разяснени са му процесуалните права, предоставена му е възможност да се запознае с материалите, да дава обяснения и да прави възражения. Връчена му е покана за даване на писмени обяснения по чл. 206, ал. 1 ЗМВР, в която фактическото обвинение е описано достатъчно ясно – посочени са датата, часът, мястото, лицето, спрямо което е употребена физическа сила, конкретното действие, изразено в нанасяне на удари, и правните норми, които според органа са нарушени. Жалбоподателят е упражнил правото си на защита, като е дал обяснения и е участвал чрез процесуален представител в съдебното производство. Неоснователно е и възражението за изтичане на сроковете за налагане на дисциплинарното наказание. Дисциплинарното нарушение е извършено на 17.06.2025 г., дисциплинарното производство е образувано на следващия ден, а след приключване на дисциплинарното разследване са изготвени обобщена справка и становище. Заповедта е издадена на 28.08.2025 г., след като компетентният орган се е запознал с резултатите от дисциплинарното производство и е приел за установени нарушението, неговият извършител и правната му квалификация. Не е изтекъл и едногодишният срок от извършване на нарушението. При тези данни не се установява нарушение на сроковете, които ограничават дисциплинарната власт. По същество спорът се свежда до това дали установеното поведение на жалбоподателя представлява тежко нарушение на служебната дисциплина и дали налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание е законосъобразно. Съгласно чл. 112, ал. 1 от ЗИНЗС при изпълнение на служебните си задължения държавните служители от местата за лишаване от свобода могат да използват физическа сила, помощни средства и оръжие, ако спазването на реда и дисциплината не може да бъде постигнато по друг начин. Разпоредбата на чл. 113, ал. 1 от ЗИНЗС допуска употреба на физическа сила само когато това е абсолютно необходимо. Употребата на физическа сила не е самостоятелно средство за дисциплиниране или санкциониране на лишени от свобода, а крайна мярка, допустима само при наличие на конкретна законова предпоставка и при спазване на изискванията за необходимост, съразмерност и прекратяване на силата веднага след отпадане на причината за използването й. Разпоредбата на чл. 104 ППЗИНЗС забранява спрямо лишените от свобода и задържаните под стража лица да се прилагат мерки, които имат за цел причиняване на физически страдания или унижаване на човешкото им достойнство. В случая по делото се установява, че жалбоподателят е нанесъл удари в областта на лицето на лишения от свобода Атанасов, докато последният е седнал на стол. Не се установява към този момент лишеният от свобода да е извършвал нападение, да е оказвал физическа съпротива или да е създавал непосредствена физическа опасност за служителя или за трети лица. Дори да се приеме, че преди това е отправял обиди, псувни, заплахи и вербални провокации, тези обстоятелства не създават сами по себе си абсолютна необходимост от нанасяне на удари в лицето. Вербалната агресия може да бъде дисциплинарно нарушение на лишения от свобода и може да обоснове реализиране на предвидена в ЗИНЗС отговорност спрямо него. Тя обаче не оправдава саморазправа от страна на служител на ГДИН. Съдът отчита спецификата на работата на служителите в местата за лишаване от свобода. Тази работа е трудна, напрегната и предполага ежедневен контакт с лица, които често са конфликтни, вербално агресивни, склонни към манипулативно или провокативно поведение. Именно поради това законът поставя високи изисквания към професионалната устойчивост, самоконтрола и преценката на служителите. Служителят на ГДИН разполага с властнически правомощия, включително с правомощие да използва физическа сила в изключителни случаи, но това правомощие е строго ограничено от закона. Когато служителят отговаря на вербална обида или провокация с физическа агресия, той не упражнява правомощие за опазване на реда и сигурността, а злоупотребява с властта, която му е предоставена. Лишените от свобода не са лишени от защита на човешкото достойнство и физическата неприкосновеност. Ограничаването на правата им произтича от изпълнението на наказанието, но то не дава право на длъжностните лица да реагират на обиди или провокации чрез удари. При подобно недопустимо поведение от страна на лишен от свобода правилният служебен ред е случаят да бъде докладван, да се съставят необходимите документи и да се реализира предвидената в ЗИНЗС дисциплинарна отговорност спрямо него. Заместването на този ред с физическа саморазправа е несъвместимо с длъжността на надзирател. По отношение на поставения спорен въпрос за значението на Етичния кодекс съдът намира следното. В заповедта дисциплинарното нарушение е квалифицирано както по чл. 203, ал. 1, т. 8 от ЗМВР – злоупотреба с власт или доверие, така и по чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР – деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители, уронващи престижа на службата. Това налага да се направи разграничение между самостоятелното законово основание за ангажиране на дисциплинарната отговорност и допълнителната етична оценка на поведението. Употребата на физическа сила от надзирател спрямо лишен от свобода е уредена пряко в ЗИНЗС. Когато тази сила е използвана извън законовите предпоставки и без абсолютна необходимост, нарушението не е само етично. То представлява нарушение на законово очертани служебни правомощия и същевременно попада в обхвата на чл. 203, ал. 1, т. 8 от ЗМВР. Наред с това съдът не намира основание посочените в заповедта разпоредби на Етичния кодекс да бъдат изключени от преценката по делото. Макар в заповедта изрично да не е посочено с коя заповед е утвърден цитираният Етичен кодекс, от съдържанието на дисциплинарното обвинение, от посочените конкретни разпоредби и от представените по делото доказателства е ясно, че се касае за Етичния кодекс за поведение на държавните служители в Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, приет със Заповед № ЛС-04-15/15.01.2024 г. на заместник-министъра на правосъдието. Именно този кодекс е бил действащ към момента на налагане на наказанието и е представен от ответника и приет като доказателство в последното съдебно заседание, ведно с декларация за запознаване от страна на жалбоподателя. Обстоятелството, че този акт е оспорен в отделно съдебно производство, не е основание съдът да го изключи от настоящата преценка. Дори разпоредбите на Етичния кодекс да не бъдат взети предвид, това не би променило крайния извод, тъй като нарушението е доказано пряко като нарушение на законовите правила на ЗИНЗС относно употребата на физическа сила, а наложеното наказание има самостоятелно основание в ЗМВР. Същевременно установеното поведение попада и в обхвата на цитираните етични правила, доколкото те изразяват основни стандарти за отношението на служителите на ГДИН към задържаните и осъдените лица. Нанасянето на удари на лишен от свобода, който се намира седнал на стол и от когото не се установява непосредствена физическа агресия, е несъвместимо с чл. 7, т. 5 от Етичния кодекс, който изисква уважение и защита на човешките права, включително зачитане на човешкото достойнство. То противоречи и на чл. 8, т. 5, според който държавният служител не следва да злоупотребява с дадените му от закона правомощия, тъй като в случая предоставеното властническо положение спрямо лишения от свобода е използвано извън неговата законова цел. Поведението е несъвместимо и с чл. 12, т. 4 от Етичния кодекс, доколкото служителят при изпълнение на професионалните си задължения следва да зачита достойнството на всеки човек и да не извършва акт на нечовешко или унизително отношение. Нарушени са и правилата, уреждащи взаимоотношенията със задържаните и осъдените лица. Чл. 39 забранява подлагането им на физическо или психическо насилие, нечовешко или унизително отношение. Чл. 41 задължава служителя да защитава живота и здравето на всяко задържано и осъдено лице, а не да създава опасност за неговата телесна неприкосновеност. Чл. 43 изисква възпитано и уважително отношение към всеки задържан и осъден, със зачитане на правата и достойнството на личността му. Дори и при агресивно или провокативно поведение на лишения от свобода, чл. 46 изисква служителят да положи усилия да предотврати или пресече правонарушението и неговите последици, но в рамките на закона, а не чрез физическа саморазправа. Поради това позоваването на Етичния кодекс не създава неяснота в дисциплинарното обвинение и не е неприложимо към настоящия случай. Напротив, конкретните етични правила допълнително обосновават укоримостта на поведението и извода, че то уронва престижа на службата. Те обаче не са единствената и не са решаващата правна основа за реализиране на дисциплинарната отговорност. Основното в случая е, че нарушението е доказано пряко като нарушение на чл. 113, ал. 1 от ЗИНЗС и свързаните с него правила относно допустимата употреба на физическа сила, а дисциплинарното наказание „уволнение“ е наложено пряко въз основа на чл. 197, ал. 1, т. 6 и чл. 203, ал. 1, т. 8 от ЗМВР, приложими за държавните служители в ГДИН по силата на чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС. Неоснователно е и възражението, че дисциплинарният състав по чл. 203, ал. 1, т. 8 от ЗМВР е неприложим, тъй като в случая липсвала каквато и да било облага за служителя, включително нематериална. Дори да се приеме, че за съставомерността на злоупотребата с власт е необходимо неправомерното използване на служебното положение да е насочено към определен благоприятен резултат за служителя или към поставянето му в по-благоприятно положение, такъв резултат в случая е налице. Той не се изразява в имуществено обогатяване, а в самоволно използване на предоставената власт за незабавно физическо въздействие върху лишения от свобода, извън предвидените в закона предпоставки и ред. По този начин служителят фактически е заместил установения ред за докладване и санкциониране на недопустимо поведение на лишен от свобода със собствена реакция на обидите и провокацията. Неправомерният резултат се състои именно в това, че чрез предоставеното му властническо положение жалбоподателят е постигнал незабавно преустановяване на вербалната провокация и е наложил лична реакция чрез физическа сила, вместо да действа по установения служебен ред. Злоупотребата с власт в дисциплинарноправен смисъл не следва да се свежда единствено до получаване на имуществена или друга осезаема облага. Тя е налице и когато служебното правомощие се използва извън неговото предназначение, в противоречие с целта, за която е предоставено, или по начин, който накърнява правата и законните интереси на лицата, спрямо които се упражнява. При служителите в местата за лишаване от свобода властта включва правомощия за охрана, надзор, поддържане на реда и, при строго определени предпоставки, използване на физическа сила. Когато тази сила се използва не за предотвратяване или преустановяване на реална опасност, а като реакция на обида, провокация или лично раздразнение, правомощието се отклонява от законовата си цел и се превръща в средство за саморазправа. Именно това отклоняване на властническото правомощие от неговото законово предназначение обосновава извода за злоупотреба с власт по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 8 от ЗМВР. Съдът не подменя волята на дисциплинарно наказващия орган, тъй като чл. 203, ал. 1, т. 8 от ЗМВР е изрично посочен в самата заповед. Не се извършва нова правна квалификация на деянието, а се проверява дали едно от посочените в акта основания е доказано и достатъчно да поддържа наложената санкция. Дори да се остави настрана позоваването на чл. 203, ал. 1, т. 13 от ЗМВР, установените факти обосновават тежко нарушение на служебната дисциплина по чл. 203, ал. 1, т. 8 от ЗМВР във връзка с нарушените правила на ЗИНЗС и ППЗИНЗС. Поради това висящото оспорване на Етичния кодекс не е обстоятелство, което само по себе си да води до отмяна на заповедта. Не може да бъде възприет и доводът, че при наличие на правила в Етичния кодекс евентуално приложима би била само по-лека санкция. В случая дисциплинарното нарушение не се свежда до формално неизпълнение на етичен стандарт или неподходящ изказ. Става въпрос за неправомерно използване на физическа сила от служител, на когото законът е предоставил принудителни правомощия спрямо лица в особено зависимо положение. Именно тази специфика определя високата степен на обществена и служебна укоримост на деянието. Дори еднократната неправомерна употреба на физическа сила спрямо лишен от свобода може да обоснове извод за тежко нарушение, когато се извършва при липса на необходимост и с пряко засягане на физическата неприкосновеност и достойнството на лицето. Съдът отчита представените данни за професионалния път на жалбоподателя, включително дългогодишната му служба, положителните оценки, наградите и обстоятелството, че е възприеман от колеги като спокоен и добър служител. Тези данни са от значение при индивидуализацията на дисциплинарната отговорност. Те обаче не могат да заличат тежестта на конкретното нарушение. Длъжността на надзирател предполага не само физическа готовност за действие, но и способност за овладяване на ситуации, при които лишени от свобода отправят обиди, провокират, манипулират или демонстрират неподчинение. Липсата на такава психическа устойчивост при конкретна конфликтна ситуация, довела до удари спрямо седнал лишен от свобода, поставя под съмнение годността на служителя да продължи да изпълнява длъжност, свързана с упражняване на принудителни правомощия. Настоящия състав не споделя тезата, че жалбоподателят следва да се разглежда като пострадал от вербална агресия. Съдът не подценява факта, че поведението на Атанасов е било провокативно и недопустимо. То обаче е поведение на лишен от свобода, спрямо когото законът предвижда ред за реакция и санкциониране. Служителят на ГДИН не е поставен в равнопоставено положение с лишения от свобода, за да „отговаря“ на обидите му. Той действа като орган по изпълнение на наказанията и е длъжен да използва властта си само в границите на закона. В случая тези граници са преминати. Наложеното дисциплинарно наказание не е несъразмерно. При определянето му дисциплинарно наказващият орган е отчел характера на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, настъпилите последици, формата на вината и цялостното служебно поведение на жалбоподателя. Неправомерното използване на физическа сила спрямо лишен от свобода уронва авторитета на институцията не само пред други лишени от свобода и служители, но и пред обществото, което очаква от пенитенциарната администрация да осигурява ред и сигурност чрез законни средства. Общественото доверие в местата за лишаване от свобода се поддържа именно чрез стриктно спазване на закона от страна на служителите, които имат власт върху лица с ограничена свобода. Когато тази власт се използва за физическа саморазправа, нарушението е от такава тежест, че оправдава най-тежката дисциплинарна санкция. При тези данни съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и с целта на закона. Жалбата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. С оглед изхода на спора основателно е искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира, че следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 102,26 евро, представляващо равностойността на 200 лева, съобразно фактическата и правна сложност на делото, проведените съдебни заседания и извършената процесуална защита.