Решение № 651 от 8.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 11745/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от „ММ П.“ЕООД срещу решение № 20097461/16.04.2021г. постановено по гр.д. № 66550/2019г. по описа на Софийски районен съд, III ГО, 81 състав, с което е уважен предявения по реда на чл.422 от ГПК иск за признаване за установено, че на основание чл.92 ал.1 от ЗЗД дължи на „М.“АД заплащането на сумата от 5000, 00 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение – чл.37 от Общи условия вр.чл.33 от договор за наем № 080/01.11.2010г., ведно със законната лихва върху главницата от 5000, 00 лв. считано от датата на подаване на заявление по чл.410 от ГПК до окончателното й изплащане. Във въззивната жалба са наведени доводи за неправилна преценка на доказателствата по делото, следствие на което твърди първоинстанционният съд да е достигнал до погрешни фактически и правни изводи и до неправилно приложение на материалния закон. Посочва, че знанието за това дали постъпилия на работа работник е бивш работник на въззиваемия не се предполага, а не е доказано уведомяване на въззивника за това обстоятелство. Поддържа, че клаузата, въз основа на която ищецът претендира заплащане на неустойката е нищожна като противоречаща на закона – чл.48 ал.3 от КРБ, както и на международните актове част от приложимото право, както и като излизаща извън присъщите й функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Моли решението да бъде отменено и постановено ново, с което иска се отхвърли. Претендира разноски за първоинстанционното и въззивното производство. Въззиваемата страна „М.“АД в срока по чл.263 ал.1 от ГПК депозира отговор на въззивната жалба, в който поддържа становище за нейната неоснователност, съответно правилност и законосъобразност на изводите на първоинстанционния съд, че е осъществен фактическият състав по чл.37 от ОУ вр. чл.33 от договора между страните, поради което в правната сфера на ищеца е възникнало притезателното право за процесната сума на претендираното основание. Моли решението да бъде потвърдено и присъдени разноски за въззивната инстанция. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК, намира следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустиМ.та – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за основателни по следните мотиви: Първоинстанционният е сезиран с иск с правно основание чл.92 ал.1 от ЗЗД. Съгласно чл. 92 ал.1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. За установяване фактическият състав на чл. 92 от ЗЗД е необходимо ищецът да докаже основанието, въз основа на което претендира заплащане на неустойка, размерът на същата, а ответникът следва да докаже наличието на изпълнение, съответно наличието на обективна възможност на неизпълнение или друго експулпиращо възражение, като ищецът не следва да доказва размер на вредите. Не е спорно между страните, а и се установява от представения към исковата молба договор № 080/01.11.2010г., че същите са обвързани от договорно правоотношение със съдържание обективирано в цитирания писмен документ. От съдържанието на чл.1 от цитирания договор е видно, че между страните е възникнало наемно правоотношение по силата на което ищецът в качеството си на наемодател предоставя на ответника – наемател за временно и възмездно ползване склад № 5-2 и склад № 5-1 за складиране на химически продукти, срещу заплащане на съответно възнаграждение по цени и срокове описани в р.II от договора. В разпоредбата на чл.1 ал.2 от договора е предвидено наемодателят да предоставя на наемателя и други услуги, извън описаната в договора, като за същите е необходимо допълнително писмено споразумение. По делото липсват както твърдения, така и доказателства за наличие на допълнително споразумения между страните и изменящи и/или допълващи клаузи от цитирания договор. В договора за наем от 01.11.2010г. изрично - в чл.33 е посочено, че част от съдържанието на договорното наемно правоотношение са и клаузите в общите условия на наемодателя. Именно в същите, в чл.37 е предвидено задължение клиентът - в случая наемателя –ответник да не назначава на трудов договор действащи и/или бивши служители на наемодателя преди да изтече една година от прекратяване на трудовото правоотношение между служителя и „М.“АД, като за неизпълнение на това задължение от страна на клиента е предвидена неустойка в размер на 5000, 00 лв. и която именно претендира ищецът. Настоящият състав счита, че клауза, несвързана с предмета на договорното правоотношение между страните – в случая наем, няма пречка да бъде уговаряна от страните в същия писмен документ, обективиращ същинското съдържание на съответното правоотношение, с оглед разпоредбата на чл.9 от ЗЗД. Допустимо е в един писмен договор страните да постигнат уговорки, които водят до възникване на различни договорни правоотношения, независимо от начина, по който документа е наименован от страните. В горния смисъл настоящият състав счита направените възражения, че неустоечната клауза е нищожна като несвързана с договора за наем и необезпечаващ задължения по същинския договор, са неоснователни. От справка от ТД на НАП – л.39 от делото на СРС, се установява, че между физическото лице В.Н.П. с ЕГН: •••••••••• и ищеца „М.“АД е съществувало трудово правоотношение за периода 05.05.2004г. – 01.08.2019г., а между същото физическо лице и ответника „ММ П.“ЕООД – за периода 03.09.2019г. – 01.10.2019г. т.е. един месец след прекратяване на трудовото правоотношение между ищеца и В.Н.П., е възникнало трудово правоотношение между последния и ответното дружество. В клаузата по чл.37 от ОУ не е предвидено като условие за ангажиране отговорността на клиента изрично уведомяване от „М.“АД за съществуващи/прекратени трудови правоотношения с работници/служители, поради което и възражението на ответника, че е нямал знание за съществувало между В.П. и ищеца трудово правоотношение, прекратено преди по – малко от година към датата на сключване на трудовия договор от 03.09.2019г. с ответника, е несъстоятелно. В допълнение следва да се посочи, че в случая знанието за това обстоятелство във всички случаи би било налице при полагане на грижата на добрия търговец -справка в ТД на НАП, съответно преглед на трудова книжка при представянето й от работника/служителя. Следователно горното възражение и обстоятелствата на което се основава не води до експулпиране на отговорността на ответника, при наличие на обективните предпоставки за възникване на отговорността за неустойка по чл.37 от ОУ към договора. Настоящият състав счита обаче, че клаузата за неустойка по чл.37 от ОУ към договор № 080/01.11.2010г. е нищожна като заобикаляща закона, а именно: Трудовоправни отношения са императивно регулирани от чл. 48 ал. 3 от Конституцията, признаваща на всеки гражданин правото свободно да избира професия и място на работа, което право е закрепено както в чл. 15, § 1 от Хартата на основните права на ЕС, така и в чл. 1 § 2 от Европейската социална харта от 18.10.61 г., ратифицирана от всички държави - членки, и в т. 4 от Хартата на общността за основните социални права на работниците от 9.12.89 г. §. 2 на чл. 1 от Хартата на основните права в ЕС възпроизвежда трите свободи, гарантирани от чл. 26 и 45, 49 и 56 от Договора за функциониране на ЕС - свободата на движение на работниците, свобода на установяване и свобода на предоставяне на услуги; соченото право е признато като неподлежащо на дерогиране и в практиката на Европейския съд. В контекста на посоченото трайна и непротиворечива е съдебната практика, че уговорката, с която се ограничава извършването на конкурентна дейност от страна служители за определен срок след прекратяване на трудовия договор е нарушение на чл. 48 ал. 3 КРБ и основното право насвободата на избор на професия и място на работа на всеки гражданин и в този смисъл е нищожна. /в т.см. решение № 417/21.05.2010г. по гр.д. № 1228/2009г. на III г.о. на ВКС, решение № 625/12.11.2010г. по гр.д. № 1313/2009г. на III г.о. на ВКС, решение № 740 по гр. д. № 322/2010 г., ІV г. о. на ВКС/. Така цитираната клауза - чл.37 от ОУ, макар и част от договорно правоотношение между две дружества, ограничава правата на всички работници и служители, работещи по трудово правоотношение при ищеца „М.“АД и несъмнено се достига с позволени от закона средства до противоправен резултат, като уговорката между две търговски дружества има пряко действие върху правната сфера на физически лица – работници/служители и именно огранчаващи правото им свободен избор както на професия, така и на място на работа т.е. налице е основанието по чл.26 ал.1 хип.2 от ЗЗД. Следователно, поради липса на действителна клауза за неустойка, искът за присъждане на такава в размер на 5000, 00 лв. е неоснователен. Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции решението на СРС следва да бъде отменено и постановено ново, с което предявеният иск се отхвърли. По разноските В първоинстанционното производство: -на основание чл.78 ал.3 от ГПК ответникът има право да му бъдат присъдени направените по делото разноски, но по делото липсват доказателства за направени такива, тъй като видно от представения договор за правна защита и съдействие – л.27 от делото на СРС осъщественото процесуално представителство от адв. Д. е безплатно. Във въззивното производство: -на въззивника –с оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.273 вр. чл.78 ал.1 от ГПК, изричното заявено искане за присъждане на разноски във въззивната жалба и представени доказателства за направени такива – внесена държавна такса, същите следва да се присъдят. С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК въззивното решение, не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд