Решение № 69 от 16.3.2026 г. на Районен съд - Ботевград по дело № 891/2025 г.

Районен съд - Ботевград16.03.2026 г.докладчик Светослав Иванов Иванов

Диспозитив

ОТХВЪРЛЯ установителен иск за собственост, с който М. В. М., ЕГН: ••••••••••, АДРЕС, чрез адв. Д. Г. и адв. П. К., САК, иска да бъде прието за установено по отношение на Република България, действаща чрез Областния управител на Софийска област (ОУСО), АДРЕС, че М. В. М. е собственик на н. и. с идентификатор № 05815.306.82, съгласно Заповед РД-18-49/14.10.2011 г. на ИД на АГКК, площ от 1 017 кв. м., находящ се в гр. Ботевград, в. з. „Чеканица“, урбанизирана територия, незастроен имот за жилищни нужди, при съседи: 05815.306.83, 05815.306.85, 05815.306.86, 05815.306.80, 05815.306.79, 05815.306.1012, предходен планов № 56, кв. 6, парцел XIII, по плана на същ. в. з. в същ. гр. (чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК), на основание десетгодишно давностно владение върху същия от 21.08.1996 г. до 30.05.2025 г. (чл. 79, ал. 1 ЗС), като НЕДОКАЗАН и НЕОСНОВАТЕЛЕН. ОСЪЖДА М. В. М. да плати на Република България чрез Областна администрация на Софийска област, АДРЕС, сумата от 150 (сто и петдесет) евро за процесуално представителство от юрисконсулт (чл. 78, ал. 3, ал. 8 ГПК, чл. 25, ал. 1 НБПП). Решението подлежи на обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок от получаване на съобщението. Съдия при Районен съд – Ботевград: _______________________

Мотиви

Производството е по чл. 235 и сл. ГПК. Образувано е по редовна и допустима молба на М. В. М., ЕГН: ••••••••••, със съд. адрес: АДРЕС срещу Република България (РБ), действаща чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, който е упълномощил Областния управител на Софийска област (ОУСО), с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 79 ЗС. В исковата молба (ИМ) на М. В. М. се твърди, че: Тя била собственик на н. и. с идентификатор № 05815.306.83, който бил съседен на процесния н. и. с идентификатор № 05815.306.82 по КККР на гр. Ботевград, като между двата имота нямало ограда. В процесния н. и. ищцата била насадила овощни дървета и държала фургон със селскостопанска техника. Сочи се, че този н. и. се владеел от нея от 1996 г. до сега, но след справка в Службата по вписванията (СВп) към БРС, тя установила, че РБ е издала акт за частна държавна собственост (АЧДС), поради което е завела настоящия иск. С оглед на изложеното М. В. М. моли Ботевградския районен съд (БРС) да приеме за установено по отношение на Република България, че М. В. М. е собственик на н. и. с идентификатор № 05815.306.82 по КККР на гр. Ботевград, одобрени със Заповед № РД-18- 49/14.10.2011 г. на ИД на АГКК, последно изменение съгласно Скица № 15- 1208241/06.11.2021 г., издадена от СГКК – Софийска област, във в. з. „Чеканица“, с площ 1 017 кв. м., трайно предназначение на територията „урбанизирана“, при съседи: 05815.306.83, 05815.306.85, 05815.306.86, 05815.306.80, 05815.306.79, 05815.306.1012, № по предходен план XIII-56, кв. 6, на основание давностно владение, започнало през 1996 г. и продължаващо към момента на подаване на ИМ. Претендират се и съдебно-деловодни разноски. В отговора на исковата молба (ОИМ) на Република България се твърди, че: За процесния н. и. бил издаден АЧДС № 6786/09.03.2022 г. на основание чл. 2, ал. 2, чл. 3, т. 5 и чл. 68, ал. 1 ЗДС и чл. 103 и 104 ППЗДС. Този акт бил съставен на основание Акт за държавна собственост № 3025/22.07.1988 г. на ОНС – гр. Ботевград, който пък бил издаден на основание т. 5 от Решение № 404/1981 г. на МС, според което бивш собственик на имота бил АПК, като според Заповед № ИК-18-466/30.06.1987 г. на Окръжен народен съвет (ОНС) – София имотът бил предоставен за оперативно управление на Общински народен съвет (ОбщНС) – Ботевград, а в графа „отстъпено право на строеж“ били посочени Н.Г.С. и П.И.А., на които това право било отстъпено с договор от 07.06.1989 г. между тези лица и ОбщНС – Ботевград. В Областната администрация на Софийска област на 20.04.2021 г. било постъпило заявление от Д. ПП.А. (наследник на П.И.А.), с което тя заявила, че, макар правото на строеж да не е било реализирано, то тя използвала земята и желаела да я закупи. В отговор администрацията й посочила законния ред за това: чл. 44 ЗДС и чл. 42 и сл. ППЗДС. Възразява се срещу твърденията на ищцата, че тя била владяла имота, който всъщност бил безстопанствен и неподдържан, въпреки че бил поставен фургон в него. Възразява се и че частната държавна собственост не е можела да се придобие по давност преди публикуването на Р. № 3/2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на КС. С оглед на изложеното РБ моли БРС да остави без уважение иска на ищцата. Претендират се и разноски. След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Ботевградският районен съд намира за установено от фактическа и правна страна следното: По фактите: Съгласно Акт № 3025/22.07.1988 г. за държавна собственост на н. и., издаден от Председателя на ИК на ОбщНС – гр. Ботевград парцел XIII, кв. 6, в. з. „Чеканица“, гр. Ботевград, с площ от 965 кв. м. е бил актуван като държавна собственост на основание т. 5 от Решение № 404/1981 г. на МС; същият имот бил предоставен за оперативно управление на ОбщНС – гр. Ботевград, съгласно Заповед № ИК-18-466/30.06.1987 г. на ОНС – гр. София; освен това върху него било учредено право на строеж в полза на Н. Георгиев Спасов и П.И.А. със Заповед № 884/31.05.1989 г. От Договор за право на строеж върху държавна земя от 07.06.1989 г. между ОбщНС – гр. Ботевград, като праводател, и Н.Г.С. и П.И.А., като приобретатели, е видно, че страните са постигнали съгласие на основание Заповед № 884/31.05.1989 г. на Изпълнителния комитет (ИК) на ОНС – гр. София за следното: Праводателят е отстъпил на приобретателите по ½ ид. ч. от правото на строеж от държавно място, находящо се във в. з. „Чеканица“, при съседи улица, парцел I, парцел II, парцел XIV на Ц.Д.Ц., парцел X на Н. и Ц.Д., парцел XII на Г.Б., представляващо парцел XIII-56 в кв. 6 по плана на в. з. „Чеканица“, гр. Ботевград, с площ от 965 кв. м., срещу сумата от 1 930 лв. (чл. 1 от дог.). Приобретателите са се задължили, че ще упражнят правото на строеж в пет годишен срок, считано от 31.05.1989 г. (чл. 3, изр. 1), като изрично било уговорено, че ако правото на строеж не започне да бъде упражнявано в този срок, то се отнема, а платена сума се задържа (чл. 3, изр. 2). Договорено било, че приобретателите не могат да отчуждават правото на строеж, преди да са го реализирали, освен на роднини по права линия (чл. 6). С писмо на кмета на Община Ботевград от 10.12.1991 г. Никола Георгиев и П.И.А. са били уведомени, че на 27.11.1991 г. двамата са кандидатствали за един и същ парцел – XII, кв. 25 по плана на ТКЗС, а по плана на в. з. „Чеканица“ XIII-56, кв. 6, както и че след заплащане на парцела нито един от двамата не е поискал ограждане за установяване на мястото; за втория парцел – XIII-56, кв. 6 – било необходимо да подадат нова молба. От Удостоверение за наследници с изх. № РИС21-УГ51-3184/20.04.2021 г. на Столична община е видно, че П.И.А., ЕГН: ••••••••••, е починал на 22.07.2010 г. и е оставил двама низходящи: Д. ПП.А. и Радослав Петрова Анастасов, ЕГН: ••••••••••. На 20.04.2021 г. Д. ПП.А., АДРЕС, е подала заявление до ОУСО с предложение за закупуване на парцел XIII-56 в кв. 6, в. з. „Чеканица“, гр. Ботевград, който имот бил стопанисван от баща П.И.А. и „семейството“ от 1970 г. За този н. и. П.А. бил сключил договор за право на строеж върху държавна земя, което право обаче не е било реализирано. Главният секретар на Областната администрация на Софийска област е отговорил на предложението, че за посочения н. и. бил издаден Акт за държавна собственост (АДС) № 3025/22.07.1988 г., като имотът бил предоставен за управление на ОбщНС – гр. Ботевград, а редът и условията за продажбата му били уредени в чл. 44 ЗДС и чл. 42-59 ППЗДС. Видно от Нотариален акт № 146, т. III по нот. д. № 1177/1996 г. на нотариус Златка Александрова към БРС, Г.Б.Р., ЕГН: ••••••••••, и Б.И.Р., ЕГН: №, като продавачи, са постигнали съгласие с М. В. М., ЕГН: ••••••••••, като купувач, за следното: Продавачите са се задължили да прехвърлят собствеността върху вилна сграда с площ от 49 кв. м., незавършена, построена чрез отстъпено право на строеж върху държавна земя, съставляваща парцел XII-55 в кв. 6 по плана на в. з. „Чеканица“ в землището на гр. Ботевград, урегулирана площ от 850 кв. м., с уредени сметки по регулация, при съседи: улица, парцел XIII-56, парцел XI-55, парцел X-54, заедно с отстъпеното право на строеж, срещу сумата от 65 510 лв., която сума била платена на продавачите от купувача. От разпита на св. А.М. Я. в о. с. з. на 18.12.2025 г. се установява, че: През 1995/6 г. М. В. М. била закупила н. и (УПИ XII-55) в центъра на в. з. „Чеканица“, на около 5/600 м. от улицата, в близост до имота на св. Я.. В имота на М. имало двуетажна жилищна сграда. Свидетелят сочи, че след закупуването на имота от М. тя започнала да се грижи и за съседния й имот (УПИ XIII-56) който бил изоставен. Грижите се изразявали в това, че тя поставила в него фургон, в който складирала земеделски инструменти и дървета. В последния имот ищцата садила дървета и го облагородявала, като поставила телена ограда така, че във втория (процесния) имот се е влизало през нейния имот. Същите обстоятелства се потвърждават и от показанията на св. С. В. З. в същ. о. с. з. От удостоверение от 18.05.2021 г. е видно, че в Община Ботевград не е издаван акт за частна общинска собственост на н. и. XIII-56, кв. 6 по рег. пл. на в. з. „Чеканица“, гр. Ботевград. От удостоверение от 14.07.2021 г. следва, че от 01.06.1996 г. досега за УПИ XIII- 56, кв. 6 по рег. пл. на в. з. „Чеканица“, гр. Ботевград не са били изготвяни актове за общинска собственост. С друго удостоверение от 2021 г. на същ. общ. се доказва, че в администрацията на общината липсвало информация за отчуждително производство за УПИ XIII-56, кв. 6 по рег. пл. на в. з. „Чеканица“, гр. Ботевград. От Скица за поземлен имот № 15-1208241/06.11.2021 г. на СГКК – София област е видно, че ПИ с идентификатор № 05815.306.82, съгласно Заповед № РД-18-49/14.10.2011 г. на ИД на АГКК, се намира в землището на гр. Ботевград, в. з. „Чеканица“, има площ от 1 017 кв. м., урбанизирана територия, незастроен имот за жилищни нужди; като носители на право на строеж са вписани П.И.А. с ид. ч. от ½ и Пенка Стойкова Анастасова с ½ ид. ч. от правото на строеж от 07.06.1989 г., а като собственик – Д. Н. Г.. (Скицата обаче не е титул за вещно право и не обвързва съда по никакъв начин.) На 09.03.2022 г. бил издаден Акт за частна държавна собственост (АЧДС) № 6786 от ОУСО, с който на основание чл. 2, ал. 3, чл. 3, т.5, чл. 68, ал. 1 ЗДС, във вр. с чл. 103 и 104 ППЗДС ПИ с идентификатор № 05815.306.82, площ от 1 017 кв. м. предходен план № 56, кв. 6, парцел XIII, като върху н. и. е било отстъпено право на строеж с договор от 07.06.1989 г. между ОбНС – гр. Ботевград и Н.Г.С. и П.И.А.. Съгласно Констативен протокол (КП) № 01.07.2022 г. на комисия, назначена със Заповед № ОА-158/16.05.2022 г. на ОУСО поземленият имот (ПИ) с идентификатор 05815.306.82, площ от 1 017 кв. м. (парцел XIII-56, кв. 6) е нестопанисван, обрасъл с ниска и висока тревна растителност, като в него имало паянтова постройка (фургон), имал е изпаднала мрежа, няма вход, врата или порти, за достъп до него били изсипани битови и строителни отпадъци. От назначената съдебно-техническа експертиза (СТЕ) от 10.12.2025 г. следва, че:

1

ПИ с идентификатор 05815.306.82 и парцел XIII-56, кв. 6 по плана на в. з. „Чеканица“ в землището на гр. Ботевград са напълно идентични.

2

До изработването и утвърждаването на кадастралния и регулационния план на в. з. „Чеканица“, гр. Ботевград през 1980 г. процесният н. и. е имал статус на земеделска земя, а след това бил отреден за вилно застрояване, като през 14.10.2011 г. бил включен в кадастралната карта на същ. гр.

3

Имотът бил с голям наклон и поради това – неподходящ за блок в ТКЗС, ДЗС и АПК, но въпреки това вещото лице (ВЛ) е установило, че в Община Ботевград като собственик на имота фигурирало „АПК“, а също и че имотът е бил внесен в ТКЗС.

4

За процесния н. и. не са регистрирани в Поземлената комисия – гр. Ботевград претенции за реституция. По правото:

–

БРС намира, че е сезиран с установителен иск (УИ) за собственост, в който М. В. М. иска да бъде прието за установено по отношение на РБ, че именно М. В. М. е собственик на н. и. идентификатор № 05815.306.82, съгласно Заповед РД-18-49/14.10.2011 г. на ИД на АГКК, площ от 1 017 кв. м., находящ се в гр. Ботевград, в. з. „Чеканица“, урбанизирана територия, незастроен имот за жилищни нужди, при съседи: 05815.306.83, 05815.306.85, 05815.306.86, 05815.306.80, 05815.306.79, 05815.306.1012, предходен планов № 56, кв. 6, парцел XIII, по плана на същ. в. з. в същ. гр., който е придобила по давност от 21.08.1996 г. до 30.05.2025 г. (чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС). РБ възразява срещу иска и моли същият да бъде отхвърлен.

–

При разпределянето на доказателствената тежест съдът е приел следно:

–

По делото не са били наведени факти, за които съществува установено от закона предположение (презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на доказване факти по смисъла на чл. 155 ГПК (общоизвестни или служебно известни факти). Всички обстоятелства са били обявени за спорни (чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът е указал на страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК.

–

На ищеца е вменена доказателствена тежест, за да установи, че е упражнявала фактическа власт върху процесния н. и. като свой от 1996 г. до датата на завеждане на ИМ (чл. 68, във вр. с чл. 79 ЗС). Съдът е указал на страните, че считано от 01.06.1996 г. частната държавна собственост може да бъде придобита по давност, а мораториумът, забраняващ това, е действал от 01.06.2006 г. до 07.03.2022 г., с изключение на периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г., в който също е текла придобивна давност (чл. 86 ЗС. В този смисъл: вж. напр. Опр. № 510/06.02.2024 г. по к. гр. д. № 1748/2023 г., I г. о. на ВКС).

–

На държавата е указано, че носи доказателствена тежест, за да установи, че процесният н. и. е бил придобит от нея като държавна собственост на основание чл. 2, ал. 2, чл. 3, т. 5 и чл. 68, ал. 1 ЗДС и чл. 103 и 104 ППЗДС, като съдът й е указвал, че актуването на имота като такъв няма доказателствена сила в тази връзка.

–

Според чл. 67 (алинея единствена, съгласно ред. от ДВ № 92/16.11.1951 г.) ЗС: „Правото да се построи сграда върху чужда земя (чл. 63, ал. 1) се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години.“ С ЗИД на ЗС, обн. в ДВ № 87/08.11.1974 г., е била създадена нова алинея (2), чиято редакция е била следната: „Предходната алинея не се прилага за държавни имоти. Когато гражданинът, на когото е отстъпено право да построи жилище или вила върху държавна или общинска урегулирана земя, не извърши строежа в срок от 5 години от отстъпване право за строеж, това право може да бъде отнето по решение на председателя на ИК на ОбщНС, одобрено от председателя на ИК на ОНС. […]“ С нов ЗИД на същ. з. в ДВ № 91/02.12.1988 г., от изр. 2, ал. 2 на чл. 67 е отпаднало изискването решението на председателя на ИК на ОбщНС да се одобрява от председателя на ИК на ОНС. Със ЗИД на ЗС, ДВ № 31/17.04.1990 г., в приложното поле на ал. 2 са били включени и общинските имоти. Алинея 2, чл. 67 ЗС е била отменена със ЗИД на същ. з., обн. в ДВ № 33/19.04.1996 г., без на отмяната да е предавана обратна сила (Р. № 164/11.03.2026 г. по к. гр. д. № 4239/2024 г., I г. о. на ВКС). Константната практика на ВКС по приложението на чл. 67, ал. 2 ЗС приема, че бездействието на физическото лице – титуляр на правото на строеж, на когото държавата е отстъпила право да построи къща или вила в нейна урегулирана земя, не се погасява по право (ipso iure), поради това че титулярят му не го е упражнил в уговорения за това срок в договора, с който е учредено и самото право. Погасяването на това право е можело да стане само с последващ административен акт на председателя на ИК на ОбщНС. (Вж. Р. № 266/24.04.1985 г. по гр. д. № 566/1984 г., I г. о. И Р. № 348/1991 г., ІІІ г. о., ВС, Р. № 15/06.02.2012 г. по к. гр. д. № 311/2011 г., II г. о., Р. № 99/28.09.2022 г. по к. гр. д. № 3841/2021 г., I г. о., Р. № 164/11.03.2026 г. по к. гр. д. № 4239/2024 г., I г. о., ВКС). След отмяната на чл. 67, ал. 2 ЗС на погасяване правото на строеж може да се позове собственика на земята, вкл. държавата и общината, когато те са собственици, по силата на общото правило на чл. 67 (алинея единствена) ЗС, ако правото на строеж не е било реализирано в петгодишния срок. След като срокът по чл. 67, ал. 1 ЗС е давностен (ТР № 1/2011 г., ОСГК на ВКС), правото се упражнява с възражение на собственика на земята и съдът пък не може да го приложи служебно – чл. 120 ЗЗД.

–

Съгласно чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ: „Възстановява се собствеността върху тези земи, притежавани от собствениците им преди образуването на ТКЗС, ДЗС или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации, които са били продадени или предоставени на трети лица от тези организации или от други държавни или общински органи, с изключение на изрично посочените случаи по този закон. Приобретателите не могат да се позовават на придобивна давност.“ Разумът, стоящ зад разпоредбата, е, че – въпреки че актът на разпореждане е бил правомерен (към момента на извършването му) и приобретателите по него (към момента на придобиване на правото) са били добросъвестни, – възстановяването (реституцията) на собствеността върху всички земеделски земи (бивши и настоящи) в реални граници изхожда от идеята, че собствеността върху земята никога не е била изгубена от изначалните собственици, независимо от национализацията й и внасянето й в земеделски организации, макар и тези собственици да са били лишени от възможността да я упражняват през периода на принудителното отнемане. Правилото на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ обаче не е безгранично. То визира само фактически незастроените земеделски земи, дори и да са включени в строителните граници на населените места, тъй като тези, които са застроени със законни сгради или върху които е започнал законно разрешен строеж към 01.03.1991 г., не подлежат на реституция (възстановяване) – чл. 10, ал. 7, във вр. с ал. 10, изр. 1 in fine ЗСПЗЗ. Другата хипотеза, в която чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ е неприложима, е чл. 10б ЗСПЗЗ. Тя касае случай, в който е реализирано правото на строеж или пък е било реализирано обществено мероприятие. Наред това под „продадени или предоставени на трети лица от [селскостопански] организации“: чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, трябва да се разбират всички актове (гражданско и административно правни), с които носителят на право на кооперативно земеползуване или на упражняващия правото на държавна собственост, променя правния или фактически статус на вещта, като прехвърля правото на собственост върху нея или я обременява с ограничени вещни права, респ. я унищожава или преработва. (Така т. 2 от ТР № 6/10.05.2006 г. по тълк. д. № 6/2005 г., ОСГК на ВКС.)

–

Така приетите тълкувания на чл. 67 ЗС, чл. 10, ал. 13 и ал. 7 и чл. 10б ЗСПЗЗ, отнесени към настоящия казус, водят до извода, че предявеният УИ по чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК за правото на собственост върху процесния н. и., което се твърди, че е било придобито по давност от 21.08.1996 г. до 30.05.2025 г. от ищцата по отношение на държавата: чл. 79, ал. 1 ЗС, е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. Това е така, тъй като с оглед на действащото право (de lege lata) държавата никога не е била придобила собствеността върху процесния н. и. Касае се за земеделска земя (въпреки непригодността й да се използва като такава, понеже е върху терен с голям наклон), която (все пак) е била внесена в ТКЗС, съгласно заключението на ВЛ по СТЕ. Статусът на земята, пак според ВЛ, е бил променен едва през 1980 г. от земеделска земя на урбанизирана територия – за вилно застрояване. Въпреки това от 1980 г. до настоящия момент земята никога не е била застроявана (поставянето на фургон върху нея не би могло да се приравни на построяване на сграда). Поради това чл. 10, ал. 7 и чл. 10б ЗСПЗЗ, които не допускат реституцията (възстановяването) на собствеността на застроени земи в населените места, са неприложими, т. е. не е съществувала пречка за реституцията на земята в реални граници. Оттук следва, понеже процесният н. и. е подлежал на възстановяване (реституиране), но такова не е било поискано (както сочи ВЛ и както се установява от редица други писмени доказателствени средства по делото, обсъдени по-горе, а и е безспорно между страните), то собствеността върху същия имот е била придобита от общината по силата на закона (ex lege) – чл. 19 ЗСПЗЗ. С други думи, след като земята, която е била национализирана през втората половина на XX в., а в края на същ. в. е подлежала на реституция в реални граници, е поставена под особен режим за придобиване на собствеността по ЗСПЗЗ и именно на основание чл. 19 ЗСПЗЗ е била придобита от общината, то няма как същата земя да се придобие по давност от ищцата по силата на общите правила на ЗС, като се заведе иск срещу държавата, и то независимо че държавата го е актувала на два пъти (през 1988 г. и през 2022 г.) като държавна собственост.

–

По разноските:

–

При този изход на делото право на разноски има РБ чрез ОУСО (чл 78, ал. 3, във вр. с ал. 8 ГПК) сумата от 150 евро (чл. 25, ал. 1 НБПП).

Цитирани разпоредби

37