Решение № 4777 от 18.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 10472/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. С Решение № 9613 от 21.05.2024 г., постановено по гр. д. № 37669/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 119-и състав, е прието за установено, че претендираното от П. И. Д. вземане за следните суми: 345.50 лева разходи, извършени от ищцата по водене на работата на ответната община без пълномощие и законната лихва върху главницата за времето от подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение на 18.09.2022 година до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 02.12.2022 година по частно гражданско дело № 44871 по описа на Софийския районен съд за 2022 година против Столична община, представлявана от кмета Васил Александров Терзиев, съществува. Със същото решение Столична община е осъдена да заплати на П. И. Д. разноски както следва: 25 лева по водене на заповедното производство; 425 лева по водене на исковото производство; 200 лева разноски за Софийския районен съд. Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ответника, в която са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Твърди, че липсва интерес за доминуса от навлизането в неговата правна сфера от гестора чрез изпълнение на задълженията му. Посочва, че работата не е била водена уместно и извършването не изхождало от това, което доминусът би направил. Въззивникът посочва, че ищцата не е уведомила Столична община за нараненото и бедстващо животно. Сочи, че ищцата е информирала Столична община за извършените разходи едва месец по-късно с искане за възстановяване на направените разходи, поради което общината не е имала възможност да окаже съдействие, тъй като е била поставена пред свършен факт. При изложените съображения моли съда да отмени обжалваното решение. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба, в който е изложено становище за нейната неоснователност. Въззиваемата ищца посочва, че в чл. 16 ЗЗЖ са посочени алтернативно органите, които следва да бъдат информирани в хипотеза на намира на бездомно животно, като не се съдържа изискване задължително да бъде информирана съответната община. Поддържа, че извършената работа била спешна и неотложна предвид критичното състояние на животното. Сочи, че страните не спорят, че котката е била безстопанствена, както и че от събраните по делото доказвателства. Моли съда да потвърди обжалваното решение и претендира разноски. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК от ответника, чрез юрк. К.М., с пълномощно по делото, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима. Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По доводите за неправилност настоящият съдебен състав намира следното: Съобразно изложеното в исковата молба ищцата обосновава качеството си на кредитор на спорното вземане с твърдението, че е извършила разходи за лечението и евтаназията на безстопанствено животно – котка, която била в безпомощно състояние, след като била прегазена от автомобил, като извършването на тези действия било задължение на общината по силата на Закона за защита на животните. При така очертаното спорно материално субективно право следва да се приеме, че предявеният иск намира своето правно основание в нормата на чл. 61, ал. 1 ЗЗД, като действията на ищцата представляват по своето естество водене на чужда работа без пълномощие в хипотезата на чл. 61, ал. 1 ЗЗД, а именно в чужд интерес. Воденето на чужда работа без пълномощие представлява юридически факт от категорията на юридическите постъпки, а правоотношението, което се формира при наличие на елементите на гестията е двустранно и сложно. Управителят (гесторът) съзнателно въздейства върху чужда правна сфера чрез правни или фактически действия. Последният е длъжен да продължи да извършва работата с дължимата грижа, докато заинтересованото лице (доминуса) е в състояние да я поеме. Поради това, че работата е извършвана в полза на доминуса, за него се пораждат задължения, като той е длъжен да обезщети управителя на работата за личните си задължения. Съгласно чл. 61, ал. 1 ЗЗД, в случаите, в които работата е била предприета в чужд интерес, заинтересованият отговаря за необходимите и полезните разноски, заедно с лихвите от деня на изразходването им. В хода на производството не е спорно, а и от събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетелите С.М. и М.К.-П. се установява, че на 10.07.2022 г. ищцата намерила безстопанствено животно – котка, прегазена от автомобил, като взела животното, нуждаещо се от спешна медицинска помощ, и го завела във ветеринарна клиника, където му била оказана спешна медицинска помощ. Не съществува спор между страните, че ищцата е поела разходите за лечението и евтаназията на животното, като това обстоятелство се установява и от приложените по делото фактури, както и от показанията на свидетелката М.К.-П.. При така установената фактическа обстановка, спорен по делото се явява въпросът дали действията на ищцата осъществяват състава на водене на чужда работа без пълномощие. Съгласно чл. 16 от Закона за защита на животните (ЗЗЖ) който намери болно или наранено животно, е длъжен да информира приюта за животни, съответните органи на местната власт, областната дирекция по безопасност на храните, районното управление на Министерството на вътрешните работи или териториалните поделения на Изпълнителната агенция по горите, като с разпоредбата на чл. 16, ал. 2 ЗЗЖ се вменява задължение на изброените органи да съдействат за осигуряване на спешна ветеринарномедицинска помощ и насТ.ване на животното в приют или друг обект по ал. 6, т. 1-3. Ето защо, ответникът – Столична община, е от органите, които дължат съдействие за осигуряване на спешна ветеринарномедицинска помощ по смисъла на чл. 16, ал. 2 ЗЗЖ. По делото не е спорно, че процесното животно – котка, е безстопанствено, както и че същото е намерено от ищцата в лошо здравословно състояние и медицинските грижи са осигурени от нея. Това обстоятелство се установява и от събраните по делото гласни доказателства, чрез разпита на свидетелките С.М. и М.К.-П., които настоящият състав кредитира, доколкото са логични, последователни и информативни. Видно от представения на л. 14 от гр. д. № 37669/2023 г. по описа на Софийски районен съд сигнал ищцата е уведомила по електронен път Българска агенция по безопасност на храните (БАБХ) за това, че е намерила блъсната от лек автомобил котка на ул. „Поп Богомил“, близо до кръстовището с бул. „Княгиня Мария Луиза“, София. Описала е, че котката е с оцветка рижо и бяло, мъжка, както и че е жива, но неадекватна, с кръв по тялото и че не може да се движи. Посочила е, че я е транспортирала до най-близката ветеринарна клиника „Добро хрумване“ за оказване на помощ. От приетото като писмено доказателство заявление, подадено от ищцата до кмета на Столична община се установява, че с подадения на 10.07.2022 г. сигнал ищцата е информирала БАБХ за намерена блъсната от лек автомобил котка, както и че претендира сумата от 345, 50 лева за сторените за диагностика, лечение и евтаназия разходи. Ето защо съдът намира, че ищцата е изпълнила задължението си по чл. 16, ал. 1 ЗЗЖ да уведоми съответната администрация за намереното болно животно. С оглед поддържания във въззивната жалба довод, че ищцата не е информирала Столична община, следва да бъде посочено, че в редакцията на приложимата разпоредба на чл. 16, ал. 1 ЗЗЖ не е уредено задължително уведомяване на съответната община. Използвайки съюза или законодателят е предоставил на избор на задълженото по силата на разпоредбата лице да избере кои от съответните органи, натоварени с функции по защита на безстопанствени животни, да бъде уведомен в случай на наранено или болно животно, като липсва задължение съответната община да бъде изрично уведомена. Наред с това съгласно чл. 40, ал. 7, вр. чл. 56 ЗЗЖ органите на изпълнителната власт и организациите по ал. 6 съдействат на органите на местното самоуправление при изпълнението на националната програма за овладяване популацията на безстопанствените животни, поради което при подаден сигнал до БАБХ последната е следвало да предприеме действия по уведомяване на съответната община. След като съответните органи имат задължение да си съдействат във връзка с изпълнението на задълженията при намерено безстопанствено животно и предприемане на мерки за лечението му, то фактът, че ищцата е уведомила БАБХ, която е кръга на посочените в чл. 16, ал. 1 ЗЗЖ органи, не освобождава общината от задължението й за заплащане на разходите. След като е постъпил сигнал от ищцата за животното, БАБХ и респ. ответникът е следвало да предприемат действия по изпълнение на задълженията си съгласно чл. 41, ал. 1, вр. чл. 56 ЗЗЖ, както и незабавни мерки за осигуряване на ветеринарномедицинска помощ по силата на чл. 16, ал. 2 ЗЗЖ. Отговорността за разноските, които са сторени при лечение на безстопанствено животно, е пряко свързана със задължението, което произтича по силата на закона за съответната администрация. В чл. 40, ал. 3 ЗЗЖ е уредено задължение на съответните общински съвети да приемат програма за изпълнение на националната програма и план за овладяване на популацията на бездомни кучета, като организацията за реализиране на тази дейност е поверена на кметовете на общини. В чл. 56 ЗЗЖ в случаите на увеличена популация от безстопанствени котки се прилагат разпоредбите на чл. 40-47, чл. 51, 52 чл. 54. С оглед изложеното следва изводът, че отговорността, включително и задължението за заплащане на дължимите разходи, които следва да бъдат сторени по повод безстопанствените котки, които се намират на територията на общината, е на самата община. Поради това и доколкото не е спорно, че наранената котка е безстопанствена, то отговорността за нейното лечение е на ответника, който следва да организира редът и начина и съответно да обезпечи и финансово дейността си във връзка с овладяване популацията на безстопанствените котки, в чиято дейност се включва и тяхното лечение. По делото няма твърдения, а и не се установява ищцата да е била упълномощавана по какъвто и да било начин да извършва фактически и правни действия от името и за сметка на ответника. Ето защо и доколкото е установено, че проведеното лечение на животното има характер на спешно и необходимо, а ищцата е извършила дейност, която е вменена като задължение на ответника и която дейност е осъществена в негов интерес (който произтича по силата на закона), настоящият съдебен състав намира, че са налице елементите от фактическия състав на гестията по чл. 61, ал. 1 ЗЗД. По отношение на размера на предявената претенция не съществува спор между страните, че ищцата е поела разходите за лечението и евтаназията на животното, като това обстоятелство се установява и от приетите по делото писмени доказателства – клиничен протокол и фактура, както и от показанията на свидетелката М.К.-П.. По делото е прието и заключение на съдебнооценителна експертиза, което настоящият състав кредитира като обективно и компетентно дадено. След направено проучване на цените на услугите и медикаментите, предлагани от ветеринарните клиники, вещото лице дава заключение, че при средни пазарни цени общата стойност на извършените ветеринарни услуги, посочени във фактура № 1000001569/05.08.2022 г., представена по делото, е в размер на 688, 24 лева. Вещото лице е посочило, че платената от ищцата сума в размер на 345, 50 лева не надвишава обичайно заплащаните в такива случаи разноски, определени по средни пазарни цени. При това предявеният иск е основателен в пълния му предявен размер. Настоящият състав достига до същите правни изводи, възприети и от СРС и доколкото други оплаквания не са наведени във въззивната жалба, и при съобразяване на разпоредбата на чл. 269, ал. 1 ГПК, то обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба - оставена без уважение. По разноските: При този изход на спора и с оглед изцяло неоснователната въззивна жалба на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК право на разноски има въззиваемата ищца. Последната претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева въз основа на договор от 20.08.2024 г., в който е посочено, че възнаграждението е заплатено в брой и в тази части има характер на разписка за плащането и удостоверява, че възнаграждението е заплатено. Въззивникът своевременно е релевирал възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за неоснователно, тъй като размерът на адвокатски хонорар е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на делото. С оглед цената на иска въззивното решение не подлежи на касационното обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. Така мотивиран, съдът