Решение № 2790 от 21.7.2025 г. на Районен съд - Варна по дело № 11472/2024 г.

Производството по делото е образувано по предявени от Н. М. Н. срещу „Стик-Кредит“ АД, главен иск за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 1049381 от 05.02.2024 г., сключен между „Стик-Кредит" АД, ЕИК 202557159 и Н. М. Н., ЕГН ••••••••••, на осн. чл. 26, ал.1, предл. първо от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК и предявен в условията на евентуалност, ако съдът приеме, че не е налице нищожност на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 1049381 от 05.02.2024 г., сключен между „Стик- Кредит" АД, ЕИК 202557159 и Н. М. Н., ЕГН ••••••••••, установителен иск за прогласяване нищожността на клаузата за заплащане на неустойка предвидена в член 27, ал.1 от процесния договор, на осн. на чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 26, ал.4 от ЗЗД. Обстоятелства, от които произтичат претендираните от ищеца права: Ищецът твърди, че на 05.02.2024 г. е сключил с ответника Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 1049381, ведно с представляващите неразделна част от него приложение 1- заявление за кредит, приложение 2- погасителен план и общи условия, по силата на който ответното дружество предоставило на ищеца потребителски кредит при следните основни параметри: Размер на кредита – 550 лева; лихвен процент – 36%; Годишен процент на разходите - ГПР: 42, 58 %; срок за погасяване- 5 месеца; лихвен процент, който се прилага при просрочени плащания- 10 %; Обезпечение: Поръчител или банкова гаранция; Сочи, че съгласно чл. 3 от договора, потребителят се задължава да усвои кредита и да погаси главницата, всички дължими лихви, както и такси, неустойки, обезщетения и други разходи (ако такива се дължат) в сроковете и при условията на договора и погасителния план. Изтъква, че съгласно чл. 5, кредиторът предоставя на потребителя сумата по кредита в деня на сключване на договора, по избран от кредитополучателя в заявлението начин, измежду: банков превод по посочена от потребителя банкова сметка или на каса на EasyPay. В чл. 6 от договора излага, че е предвидено и заплащане на лихва, в размер посочен в чл.1, т.3 от същия, която се изчислява ежедневно. Съгласно чл. 8 от договора кредиторът има право едностранно да променя договорения с потребителя размер на възнаградителната лихва и на лихвата за забава по кредита, при настъпване на обстоятелствата и по реда изрично посочени в Общите условия. Съгласно чл.12 от договора главницата и дължимата лихва следва да бъдат заплатени от потребителя на вноски в сроковете, посочени в погасителния план. В случай, че заплатената от потребителя сума е недостатъчна за погасяване на всички дължими вземания, видно от чл.14 страните са се споразумели, че вземанията ще се погасят в следния ред: дължими такси, лихва за забава, неустойки и други обезщетения (ако такива се дължат), договорна лихва и главница. Съгласно чл.17, ал.1 от договора страните се споразумяват, че потребителят в 3дневен срок от сключването му ще предостави: Поръчителство на физическо лице, което да отговаря на изискванията посочени в Общите условия на договора ИЛИ банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор, в срок от един работен ден, считано датата на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на задълженията, със срок на валидност най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Излага, че съгласно ал.2 на чл.17, така посочените обезпечения следва да отговорят на изискванията посочени в Общите условия на договора и следва да се одобрят от кредитора. Съгласно чл.27 от договора с подписването му Кредитополучателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че ако не изпълни задължението си по чл.17 от договора, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0, 9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Ищецът излага, че месечният размер на горепосочената неустойка, кредитополучателят е включил в погасителния план, чийто размер възлиза на сумата от 274.50 лева. Твърди, че към датата на предявяването на исковата молба в съда е погасил изцяло задълженията си към ответника по сключения договор. С оглед на всичко гореизложено твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД, чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като излага следните аргументи: Посочва, че предвидените в чл.17 алтернативни задължения, в тридневен срок от сключването договора, а именно за предоставяне на обезпечение по кредита банкова гаранция или поръчителство, които да отговарят на определените от кредитодателя изисквания, са неизпълними с оглед краткия срок и нееквивалентността им спрямо размера на отпуснатия кредит. Позовава се на чл.21, ал.1 ЗПК и поддържа, че чрез разглежданата клауза се заобикаля чл.19, ал.4 ЗПК, като се нарушава нормативно предвиденият размер на ГПР. Навежда доводи, че с начислената от ответното дружество неустойка се нарушава принципа за добросъвестност и справедливост, поради което същата е неравноправна. Наред с това счита, че клаузата на чл.27 от договора е неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като размерът на неустойката е близък до този на отпуснатия кредит, както и по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като е необосновано висока. Излага, че посоченият ГПР не включва част от разходите по кредита, а именно неустойката, която се дължи, ако не бъде предоставена гаранция или поръчител, съгласно Договора за кредит. Тази неустойка представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР по кредита. Тя е била изначално известна на кредитора, тъй като същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в погасителния план по него, дължи се ежемесечно и представлява част от месечните погасителни вноски. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо - в тридневен срок от сключване на договора да бъде осигурено трето лице - поръчител за вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани многобройни изисквания, или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят следва да разполага със средства в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва. Така формулирана неустойката излиза извън присъщите й функции и представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което е следвало да бъде включена в общия разход по кредита. Поради изложеното твърди, че предвидената в договора и погасителния план неустойка, която се начислява при непредоставяне на обезпечение по своята същност, представлява разход по кредита, свързан с предмета на договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР, като се не включването й се нарушават императивните изисквания на разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което от своя страна води до недействителност на целия договор, на основание чл. 22 ЗПК. Наред с това, излага, че посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Позовава се на преюдициално заключение по дело С-453/10 на СЕС, в което е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в не посочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. В условията на евентуалност, в случай че съдът прецени, че договорът за кредит не е нищожен, счита, че клаузата за заплащане на неустойка, в случай че кредитополучателят не предостави обезпечение по кредита, предвидена в член 27, ал.1 от процесния договор за кредит, е нищожна, като излага следните аргументи: Счита, че клаузата за неустойка, посочена в чл.27, ал.1 от процесния договор, е нищожна поради противоречие с добрите нрави, с оглед на което оспорва действителността й. Излага, че уговорената неустойка е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на паричното задължение. Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, тъй като нарушава принципа за справедливост и излиза извън обезпечителната и обезщетителна функция, които законодателят определя за неустойката. Такава уговорка се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави, доколкото излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост, като се позовава на т.3 от Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №1/2009 г. ОСТК. Излага, че на практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като, ако не го направи, дългът му нараства, т. е. опасността от свръх задлъжнялост на длъжника се увеличава, в който случай целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Допълнителен аргумент за нищожността на клаузата, с която е уговорена тази неустойка, извежда от член 8, параграф 1 на Директива 2008/48/ЕО, съгласно която преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръх задлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. По изложените съображения моли за уважаване на предявения иск и присъждане на сторените по делото разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който оспорва на предявените искове. Признава, че между страните е сключен по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ договор за потребителски кредит от разстояние с № 1049381/05.02.2024 г., по силата на който е предоставил в заем на ищеца сумата от 550 лв. Оспорва уговорената в чл.27, ал.1 от договора неустойка да е нищожна, като развива подробни аргументи в тази насока. Посочва, че няма законоустановен максимален размер на неустойката, като евентуалното завишаване на същия отговаряло на обезпечителната и санкционната й функции. Поддържа, че ищецът е имал възможност да се запознае с публично достъпните условия на договора, преди да го сключи и съответно да подготви бъдещото обезпечение, като е действал недобросъвестно, поемайки задължения, които не може да изпълни. По същество се моли съдът да отхвърли предявените искове и да му присъди сторените по делото разноски. Варненският районен съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установено, от фактическа страна, следното: С доклада по делото съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните, че са валидно обвързани по силата на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 1049381 от 05.02.2024 г; че в чл.27, ал.1 от договора е уговорено, че с подписването му Кредитополучателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че ако не изпълни задължението си по чл.17 от договора, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0, 9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение, като страните се съгласяват, че в този случай дължимата неустойка ще бъде заплатена разсрочено - съобразно посочения в Приложение 1 към настоящия договор за кредит начин. Между страните не се спори, че ищецът е погасил изцяло задълженията си по процесния договор, преди образуване на настоящото производство. Съгласно чл. 17 от договора, заемателят се задължава в срок от три дни, считано от сключване на договора, да предостави на заемодателя, едно от следните обезпечения: поръчителство на физическо лице, което да отговаря кумулативно на следните условия: да има минимален осигурителен брутен доход в размер на 1500 лева; да има валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател минимум 6 месеца; да няма записи в ЦКР към БНБ относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н.; да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова финансова институция; да не е настоящ потребител на кредитора; да представи служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад считано от датата на представянето й пред кредитора ИЛИ безусловна банкова гаранция в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Съгласно чл.27, ал.1 от договора, при неизпълнение на задължението по чл.17 от договора, потребителят дължи неустойка, в размер на 0, 9 % от усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. При така установените факти, съдът намира, от правна страна, следното: Предявените искове намират правно основание в разпоредбите на чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.22 от ЗПК вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Съдът намира същите за допустими, предявени от процесуално легитимирано лице, имащо правен интерес да иска прогласяване нищожността на процесния договор. Как ищецът впоследствие ще реализира своето право на защита на накърнените му права, дали чрез предявяване на осъдителен иск, е въпрос, който в настоящото производство не стои и съдът не следва да отказва правна защита по един надлежно предявен и допустим иск. В настоящия случай, страните не спорят относно факта на сключване на договора и предоставянето на заемната сума, спорът се концентрира върху валидността на процесния договор за кредит. Същият попада в предметния обхват на Закона за потребителския кредит, поради което и ищецът се ползва със специалната закрила по този закон. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Процесният договор е изготвен на разбираем език и съдържа изискуемите реквизити. Текстът на договора е лесно четим. Налице е индивидуализация относно страните, размера на заема, дължимата договорна лихва. Уточнен е размерът на погасителната вноска с включване на главница и договорна лихва. Договорът е сключен при спазване изискванията на чл.18 ЗПФУР. Ответникът не оспорва, че потребителят е му е заплатил изцяло дължимата по договора сума. В настоящия случай, видно от доказателствата по делото, неустойката се дължи в случай на неизпълнение на кредиторовото изискване посочено в чл.17 за предоставяне на обезпечение в тридневен срок от възникване на облигационното правоотношение, като същата се изплаща от кредитополучателя, заедно с всички погасителни вноски, което се установява и от представения погасителен план. Горното обуславя извод, че след като начисляването на неустойката се извършва след сключване на договора, още с първата погасителна вноска, то тя безспорно представлява разход, дължим от кредитополучателя след усвояване на предоставената в заем сума и изтичане на тридневния срок. В тази насока следва да бъде отбелязано, че съгласно чл.16 от ЗПК, задължение на кредитора е било да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя, преди сключване на договора, а не както е в настоящия случай след това, и да прецени дали да му предостави кредит, и ако прецени, че оценката е лоша да откаже предоставяне на искания кредит, вместо да сключи процесния договор, и да вмени на заемателя задължение да осигури обезпечение, едва след като заемната сума вече е усвоена, под заплаха, че ако не изпълни това задължение, дългът му ще нарасне. Видно от разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК е, че договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му. Следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, тъй като в него следва да се включват всички разходи по отпускане и управление на кредита, включително и възнаградителна лихва, поради което е необходимо всички дължими от кредитополучателя разходи, да бъдат описани. В настоящия случай, годишният процент на разходите е 42.58 % като не се съдържа информация относно начина на формирането му. Ето защо, съдът намира, че бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, чиято цел е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Това задължително съдържание съгласно чл. 11 от ЗПК следва да е налице към момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като именно към този момент същият следва да изрази своето информирано съгласие по отношение на неговите общи параметри. Предоставената в заем сума е в размер на 550 лева, като съгласно чл. 1, ал.5 от параметрите на договора за кредит, на връщане подлежи сумата от 604.90 лева. След начисляване на неустойката, включена в погасителния план, общият размер на дължимите суми на ищеца, достига в размер от 879.39 лева. Безспорно при формиране на ГПР по договора, ответникът не е включил неустойката и след като не е включил допълнителния разход в общия размер на разходите по кредита, кредиторът е представил невярна информация на потребителя, тъй като е вписал в договора ГПР по-нисък от действителния. След като разходът за неустойка не е съобразен при определяне на общия размер на разходите по кредита, това означава, че ГПР не е в съответствие с императивното изискване на чл.19, ал.4 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Въз основа на изложеното, съдът намира, че неустойката няма присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а цели да осигури на заемателя допълнително възнаграждение извън възнаградителната лихва. Невземането предвид на неустойката при изчисляване на годишния процент на разходите съставлява нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10 и има за последица недействителност на целия договор. Предвид извода за основателност на иска за прогласяване нищожността на целия договор за потребителски кредит № 1049381 от 05.02.2024 г., не следва да бъдат разглеждани предявените в условията на евентуалност искове. По разноските: Съобразно изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени сторените разноски за държавна такса в размер на 60 лева. Претендирано е и адвокатско възнаграждение в размер на 960 лева с ДДС, при условията на чл.38, ал.1, т.3 ЗАдв. Своевременно в процеса е отправено възражение от ответната страна за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, което следва да бъде уважено от съда, доколкото съдът се е произнесъл само по главния иск, чиято цена е 978, 39 лв., или в случая дължимото адвокатско възнаграждение, съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1 на ВАС е в размер на 400, 00 лв. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че ищеца не е доказал наличие на предпоставките по чл.38, ал.1 ЗА, доколкото за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА вр. ал.1 ЗА, страната, претендираща разноски, не следва да установява наличие на обстоятелствата по чл.38, ал.1, т.1-3 ЗА. Получилата безплатна адвокатска помощ страна, не е длъжна да доказва пред съда наличието на тези предпоставки, като е достатъчно правната помощ да е предоставена безплатно на някое основанията по чл.38, ал.1, т.1-3 ЗА и това да е отразено в договора между страната и нейния адвокат или в пълномощното на последния – в този смисъл - решение № 67 от 29.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2008/2019 г., I г. о. и посочените в същото - определение №1199/25.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4224/2013 г., IV г. о., определение №656/16.12.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 2523/2016 г., II т. о., решение №353/06.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 892/2015 г., IV г. о. В настоящия случай от представения договор за правна помощ се установява, че са налице всички предпоставки за присъждане на възнаграждение в хипотезата на чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 ЗА. По делото не е представено и доказателство, че адв. А. Д. е регистриран по ЗДДС, с оглед на което към така определения размер на дължимото възнаграждение, не следва да бъде прибавена сумата на ДДС. Водим от горното, съдът