Решение № 4772 от 20.9.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 4234/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена по пощата на 24.2.2022 г. и входирана в Софийски районен съд на 25.2.2022 г., на ответника „Д.З.“ АД срещу решение № 877/08.2.2022 г., постановено по гражданско дело № 33471/2021 г. на Софийски районен съд, 66 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на „М.Т.“ ЕООД по предявен иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ сума в размер на 1157, 05 лева – остатък от дължимо застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“ № 0320190311021550/15.10.2019 г. относно седлови влекач ДАФ, модел ХФ 480 ФТ рег. № ••••••• за настъпило на 25.11.2020 г. ПТП в гр. Лондон, Великобритания, заедно със законната лихва върху главницата считано от подаване на исковата молба в съда – 11.06.2021 г., до погасяване на вземането, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 300 лв. – разноски по делото. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение било неправилно, тъй като било необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон. При неправилно приложение на материалния закон съдът приел, че на ищеца се следвало обезщетение в размер на действителната стойност на вредите, като не взел предвид уговореното в договора за застраховка и общите условия към него. Процесният договор бил сключен при условията на договорена застрахователна стойност, поради което следвало да се приложи уговореното. Необосновано съдът приел, че ищецът е изпълнил задълженията си по ОУ, както и че ремонтът в предпочетения сервиз бил одобрен от застрахователя. След като ищецът не избрал един от предвидените в ОУ методи за обезщетение, то следвало да се приложи последният – по експертна оценка при прилагане методиката на застрахователя. Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени решението и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски. Ответникът по жалбата и ищец по иска счита, че обжалваното решение е правилно и моли въззивния съд да остави жалбата без уважение и да го потвърди. Претендира разноски. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Решението е и правилно като краен резултат, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния в частта им относно установената фактическа обстановка. По отношение на правната страна следва да се добави следното: Единственият спорен между страните въпрос се отнася до размера на обезщетението, по който въззивният съд намира следното Съгласно разпоредбата 386, ал. 2 КЗ при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност. Страните по застрахователния договор могат да определят договорена застрахователна стойност, която е фиксирана парична сума, като в този случай чл. 386, ал. 2 не се прилага. Договорената застрахователна стойност се смята и за стойност на застрахователния интерес при настъпване на застрахователното събитие и не може да бъде оспорвана от страните /чл. 387, ал. 1 КЗ /. Съгласно чл. 400, ал. 3, изр. 1 КЗ, когато друго не е уговорено, приема се, че застрахователната сума по договора е определена съгласно действителната стойност на имуществото. Противно на доводите на ответника, действителна застрахователна стойност /фиксирана парична сума и съгласие на страните да се счита тя за действителен интерес/ не е уговорена, доколкото подобни изявления в полицата и ОУ липсват. Ето защо ответникът дължи обезщетение равно на действително претърпените вреди. Реалният размер на вредата се съизмерва с действителната стойност на увреденото имущество по смисъла на чл. 400, ал. 1 КЗ, т.е. с тази, срещу която може да се купи друго със същото качество, като не може да се приеме, че размерът на обезщетението при частична вреда би бил различен според избрания от ищеца начин на обезщетяване /един от четирите, предвидено в т. 54.1 от ОУ/. В случая размерът на вредата е стойността на ремонта на увредените части по цени на официален сервиз, предвид обстоятелството, че МПС е било в гаранционен срок /по който факт страните не спорят, а и се установява от обясненията на вещото лице/. Принципно обстоятелствата относно извършване на ремонта и плащането на цената му не са релевантни за дължимостта на обезщетението от застрахователя, поради което и доводите на въззивника във връзка с избрания от ищеца сервиз са неотносими. Ако ремонт е извършен, то стойността му следва да се съобрази от съда, ако е по-ниска от установения по делото размер на действителните вреди, с оглед избягване на неоснователно обогатяване. В случая разходите на ищеца за поправка на уврежданията не надхвърлят дължимото обезщетение, вкл. и определено по средни пазарни цени. Ето защо настоящият състав на въззивния съд намира за установено, че размерът на дължимото от застрахователя обезщетение възлиза на 2589, 60 лева, от които последният е платил 1432, 55 лева. Искът за незаплатения остатък от 1157, 06 лева е изцяло основателен. Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, жалбата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд - потвърдено като правилно. По разноските: При този изход на спора въззивникът няма право на разноски. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемата страна се следват своевременно поисканите разноски за възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лева. Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Така мотивиран, Софийският градски съд