Решение № 4836 от 13.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 11746/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от И. Д. И. И Й. П. И. срещу решение № 11175/11.06.2025г. постановено по гр.д. № 4629/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 144 състав и с което на основание чл.341 от ГПК е допусната съдебна делба на недвижим имот между страните по делото при квоти: по 1/6 ид.ч. за В. Д. А., С. Д. А. и А. Д. А. и ½ при режим на СИО за и И. Д. И. и Й. П. Н.. В жалбата се твърди, че е решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено, тъй като е допуснато едновременно изменение на иска по основание и петитум, което е недопустимо. Правят се оплаквания за неправилност, незаконосъобразност на обжалваното решение, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Твърдят, че върху процесния недвижим имот не съществува съсобственост. Считат, че недопустимо първоинстанционният съд е направил отказ от правосъдие като не е разгледал направеното от ответниците в отговора на исковата молба възражение за нищожност на съдебната спогодба от 1973г., евентуално – унищожаема. Излагат подробни съображения, че първоинстанционният съд неправилно и превратно е тълкувал събраните по делото доказателства и се е произнесъл по начин, който не съответства на волята на страните по делото. Молят решението да бъде обезсилено, евентуално – отменено като незаконосъобразно и предявения иск за делба се отхвърли.

От насрещните по жалбата страни – В. Д. А., С. Д. А. и А. Д. А. в срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор. В становище подадено след изтичане на срока по чл.263 ал.1 от ГПК, поддържано от процесуалния им представител в съдебно заседание за неоснователност на подадената жалба и правилност на постановеното решение. Молят обжалваното решение да бъде потвърдено.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно.

Във връзка с оплакванията във въззивната жалба да недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение, поради допуснати съществени процесуални нарушения:

Видът порок на едно съдебно решение се определя от вида и тежестта на нарушената правна норма при постановяването му, от причините довели до нарушението, както и от възможностите за отстраняването му в хода на съдебния контрол.

Безспорно е в теорията и съдебната практика, че недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Такова е решението, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. Решението на СРС в атакуваната част не е постановено при липсата или наличието на някои от визираните условия, които да обуславят неговата недопустимост.

Несъстоятелни са доводите за недопустимост поради неспазване на допустимите пределите на сезирането на съда – в случая се твърди, че първоинстанционният съд е допуснал недопустимо изменение на иска – едновременно по основание и петитум и в този смисъл е направено недопустимо последващо обективно съединяване на искове, като при непредоставена възможност на ответниците да представят допълнителен отговор е нарушено и правото им защита.

Следва да се има предвид, че предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, съотв. е бил десезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание /в този смисъл и константната практика на ВКС, в т. ч. решение № 398/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, І ГО, решение № 133/26.05.2011 г. по гр. д. № 664/2010 г. на ВКС, III ГО; решение № 307/04.10.2011 г. по гр. д. № 1187/2010 г. на ВКС, III ГО, решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО , решение № 360/13.06.2014г. по гр.д. № 796/2012г. на ВКС, ІV ГО и мн. други.

Ето защо и въззивната инстанция, след обезсилване на недопустимото решение, също не може да разгледа материалноправния спор, а с оглед порока - дължи връщане на делото на същия съд, изпращане на делото на компетентен съд или прекратяване на производство. Единственото изключение е при нередовност на исковата молба, с оглед характеристиката на въззивната инстанция и нейните правомощия да поправя процесуалните нарушения на първата инстанция (стига да не се налага конституиране на нови страни).

В случая видно от съдържанието на исковата молба, ищците твърдят, че по силата на съдебна спогодба по гр.д. № 3931/1973г. между наследодателите на ищците и ответниците е възникнала съсобственост при квоти по ½ идеална част, която не е прекратена. Никъде нито в исковата молба, нито в последващи молби не се твърди, че същите се легитимират като собственици на реална част от недвижимия имот /гараж/, като единствено са навели допълнително основание и то при условията на евентуалност – за придобиване на ½ идеална част по давност чрез владение на една част от целия гараж заявено от ищците е с допълнителна молба от 30.05.2024г. и след запознаване с отговора на исковата молба от ответниците и направените от тях оспорвания.

С оглед съдържанието на разпоредбите на чл.324 и чл.343 от ГПК и характера на производството, което не случайно е самостоятелна и отделна глава в ГПК – гл.29, са налице специални процесуални правила в сравнение с общото исково производство и преклузията настъпва в един по-късен момент, включително и за ответника /а не с изтичане на срока за отговор - чл.133 от ГПК/ и това е първото съдебно заседание. Доколкото както ищецът, така и ответникът в първо съдебно заседание може да предяви установителни искове и направи оспорващи възражения, то следва да се допусне възможността и всички съществуващи основания за установяване на собствеността да бъдат разгледани и заявени именно до този момент, тъй като след това настъпва преклузия за същите.

Предвид изложеното, настоящият състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Софийски районен съд е сезиран с искова молба подадена от В. Д. А., С. Д. А. и А. Д. А. срещу И. Д. И. И Й. П. И. за допускане до делба на осем недвижими имот - ГАРАЖ, представляващ самостоятелен обект с идентификатор с № 618134.409.43.1.11 по КККР на гр. София.

В първата фаза по съдебна делба, образувана по иск, предявен от някой от съсобствениците, чрез който упражнява потестативното си субуктивно право да иска прекратяване на съсобственастта е необходимо да бъде установено дали такова състояние на съсобственост действително съществува, между кои лица и какви са техните права от съсобствената вещ. В тази фаза непосредствената цел е именно установяване съществувенато на съсобствеността, както и разрешаването на всички спорове между съсобствениците, свързани с наличието на съсобствеността върху конкретната вещ или съвкупност от вещи, които са предмет на делбата, доколкото това е допустимо в делбеното производство. Като несъгласието и възражението на някой от съсобствениците не е процесуална пречка за разглеждане на делото, нито води до недопустимост на производството, тъй като с естеството на правото да бъде прекратена делбата по съдебен ред предполага промяна по инициатива на един или няколко съсобственика, която настъпва в правната сфера на всички съсобственици независимо дали са съгласни или не, дори и да има противни уговорки между съсобствениците или разпореждания на наследодателя, тъй като същите са недействителни /чл.34, ал.1 ЗС /.

Не се спори между страните, а и се установява безпротиворечиво от събраните писмени доказателства по делото, експертно заключение по СТЕ, неоспорено от страните и ценено, че:

• ищците по делото - В. Д. А., А. Д. А. и С. Д. А. са низходящи законни наследници /синове/ на М.С. А.а, с ЕГН •••••••••• , починала на 03.03.2012г. и съпруга й Д.В.А. с ЕГН: ••••••••••, починал на 30.04.2022г.;

• с влязло в сила съдебно решение с № 388/72/05.01.1973г. по гр.дело с № 1254/ 1972г. на Софиски районен съд, е извършена делба на недвижими имоти, в която част от съделители са наследодателите на ищците - М.С. А.а и съпруга й Д.В.А., както и ответника И. Д. И., задено с трети за спора лица, като по реда на 292 от ГПК /отм/ съсобствените между съделите имоти са разпределени и:

-в дял на М.С. А.а и съпруга й Д.В.А. е поставен апартамент на пети етаж, състоящ се

от стая и сервизни помещения заедно с югозападната стая в мецанина с № 1 мазе 5, както и 19.41/ 100 ид.части от общите части на сградата и дворното място, върху което е построена, цялото от 200 кв.м, находящо се на ул.•••••••• и съставляващо парцел № VII-2 в кв. 120 по плана на гр. София;

-в дял на И. Д. И. - апартамент на трети етаж, състоящ се от две стаи и сервизни

помещения заедно със северозападната стая и мецанина с № 3 , мазе 1, 20,11 идеални части от общите части на сградата и дворното място, в което е построена сградата, цялото от 200 кв.м, , находящо се на ул.•••••••• и съставляващо парцел № VII-2 в кв. 120 по плана на гр. София, както както и северният гараж заедно с припадащите му се 3.49 ид.части от общите части на сградата и гореописаното дворно място;

-именно описания гараж поставен в дял на И. Д. И. е процесния недвижим имот, който към настоящият момент е с идентификатор с № 618134.409.43.1.11 по КККР на гр. София;

-към датата на постановяване на решението И. Д. И. е имал сключен граждански брак с Й. И. П. /считано от 04.07.1972г./, поради което и придобитото от имущество по съдебната делба е станало СИО – чл.13 ал.1 от СК /1986г. отм/;

• съдебното решение с № 388/72/05.01.1973г. по гр.дело с № 1254/ 1972г. на Софиски районен съд е влязло в законна сила 03.04.1973г.;

• по гр.д. № 3931/1973г. по описа на Софийски районен съд, образувано по искова молба предявена от Д.В. А. и М.С. А.а /с вх от 02.11.1973г./ срещу И. Д. И. и Й. П. И. /л.6 от делото на СРС/ е одобрена съдебна спогодба с протоколно определение от 02.11.1973г. – л.7 от делото на СРС, като постигнатата спогодба е в следния смисъл: Страните са се разбрали и процесния гараж да си го поделят. Гаражът да го разпределят на две равни части, като предната част да се заеме от ответниците – И. Ив. Д. и Й. И., а западната част към двора, да се вземе , заеме от ищците – Д.В. А. и съпругата му М.С. А.а. До откриване на входа от към двора, ищците и ответниците да минават от към улицата за ползуване на гаража, след което гаража да се прегради от по равни част и всеки ще бъде собственик на своята част. Така всеки ще има площ на своя гараж по 14,58 км.м. заедно с 1,52/100 ид.ч. от общите части на сградата и мястото при оценка 814 лв. на всяка част;

-с нотариален акт за собственост на недвижим имот по чл.587, ал.1 от ГПК рег. № 271 при СРС от 12.09.2023г. с № 188, том V по дело с № 905/ 2023г. е признато че И. Иимитров И. е собственик на гаража, предмет на делбата с идентификатор с № 68134.409.43.1.11 с площ по документ от 33.78 кв.м. и 3.49 % ид.части от общите части на сградата..

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Съгласно задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013г., ВКС, ОСГТК, при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради тази причина предмет на проверка от въззивния съд са именно обстоятелствата, свързани с прилагането на императивни правила на материалния закон, с каквито са уредени способите за придобиване и отчуждаване на вещни права – те са изчерпателно посочени в закона /numerus clausus/.

В този смисъл спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: действителна ли е съдебната спогодба по гр.д. № 3931/ 1973г. по описа на Софийски районен съд, какви права установява същата и въз основа на нея страните легитимират ли се като съсобственици на процесния недвижим имот, както и налице ли е изтекла придобивна давност като оригинерно основание за придобиване на имота в полза на някоя от страните.

С ТР № 1/2020 от 27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК се приема, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

Трайната съдебна практика приема, че когато по предявен иск за собственост страните са направили възражение за нищожност като преюдициален за собствеността въпрос, без да са формулирали искане за прогласяване на нищожността – от ищеца или от ответника - предявен в срока по чл.133 от ГПК, съдът дължи произнасяне с изричен диспозитив само по заявения петитум, но не и по преюдициалния въпрос - по него следва да се произнесе само в мотивите към съдебния акт.

Доколкото ищците основават своята легитимация като съсобственици на процесния имот на съдебната спогодба по гр.д. № 3931/ 1973г. по описа на Софийски районен съд и наследствено правоприемство, при условията на евентуалност и придобиване на ½ ид.ч. от имота по давност /вкл.и чрез присъединяване на владението на праводателите им/, ответниците с отговора на исковата молба са въвели възражения за нищожност на съдебната спогодба по гр.д. № 3931/ 1973г. по описа на Софийски районен съд, които поддържат и в настоящата съдебна инстанция, както и предявено при условията на евентуалност възражение за придобиване на целия гараж на оригинерно основание – давност, съдът в мотивите си следва да се произнесе относно действителността на цитираната съдебна спогодба и налице ли са релевираните пороци на същата.

Единодушна е практиката по тълкуването и прилагането на нормите касаещи действието на влязлото в сила съдебно решение. – напр. решение № 115/10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г., ТК, І т. о. и решение № 464/14.01.2014 г. по гр. д. № 2488/2013 г., ІV г. о., с които се приема, че влязлото в сила решение е задължително за страните и за техните правоприемници, за съда, който го е издал и за всички други съдилища и учреждения в Републиката - чл. 220 ал. 1 ГПК /отм/; , респ. чл. 297 ГПК, като обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право - чл. 221 ал. 1 ГПК /отм/ , респ. чл. 298 ал. 1 ГПК . Със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение. Във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на устните състезания на съдебната инстанция, след което решението е влязло в сила - станало е необжалваемо. Съгласно чл. 298 ал. 1 и ал. 2 ГПК /чл. 220 ал. 1 и чл. 221 ал. 1 ГПК-отм./ субективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростират не само спрямо участвалите по делото лица, но и спрямо техните наследници и правоприемници. /в т..см. и т. 10 от ППВС № 2/29.09.1977 г., изясняващ понятието субективни предели на силата на присъдено нещо като основание за допускане на производство по отмяна на влязло в сила решение по смисъла на чл. 303 ал. 1 т. 4 от ГПК , а именно –идентичност между делата, по които са постановени двете решения като страни, правопораждащи факти и искане, като първото от изискванията за отмяна по този текст от закона е двете решения да са постановени между едни и същи страни, а такива са ищецът, ответникът, другарите в процеса, встъпилите или привлечените трети лица, наследниците и правоприемниците на първоначалните страни, както и приобретателите на спорното право, т.е. всички, по отношение на които решението има сила на присъдено нещо – потвърдено и в ТР № 3/22.04.2019г. по т.д. №3/ 2016г. на ОСГТК на ВКС/.

Спорен е въпросът, дали със съдебната спогодба по гр.д. № 3931/ 1973г. по описа на Софийски районен съд, заведено след влизане в сила на делбеното решение за извършване на делбата по гр.дело с № 1254/ 1972г. на Софийски районен съд, е настъпила промяна в установените между страните със сила на присъдено нещо отношения досежно спорния недвижим имот.

Съдебната спогодба е договор, уреден в чл. 365 - 367 ЗЗД, който се одобрява от съда съгласно чл. 234 ГПК /125 ГПК отм и производството по делото се прекратява. Съдебната спогодба има значението на влязло в сила решение - сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила, но не подлежи на обжалване пред по-горен съд, не подлежи на тълкуване по реда на чл. 251 ГПК , не подлежи на допълване по реда на чл. 250 ГПК и допуснатите в нея очевидни фактически грешки не подлежат на поправка по реда на чл. 247 ГПК . Спогодбата е подчинена на режима на договорите, определението за одобряването й е подчинено на режима на охранителните актове, а определението за прекратяване на производството по делото - на режима на определенията, които слагат край на производството по делото.

Следователно съдебната спогодба е договор, като определението, с което тя се одобрява е обикновен акт на охранително производство, което не отнема договорния й характер, нито санира недостатъците, които правят договора нищожен или унищожем. Ако съдебната спогодба има недостатъци, които я правят нищожна или унищожаема като договор, макар и одобрена от съда с определение, прогласяване на нейната нищожност, за унищожаването й или за обявяване или прогласяване на недействителността й, както и да бъдат предявени искове за развалянето, отменянето й поради новонастъпили обстоятелства или други потестативни права, което е възможно да в отделно производство, нищожността не може да бъде релевирана по реда на обжалването на определението за прекратяване на производството по делото, по което спогодбата е постигната. / т. от Постановление №7/1973г. на ВС, решение № 447/25.06.2010 г. по гр. д. № 4618/2008 г., III г. о., ВКС, решение № 447/02.12.2011г. по гр.д. № 1182/2010г. на ВКС, I г.о., определение № 77/15.02.2019г. по ч.гр.д. № 554/2019г. на ВКС, IV г.о/ .

С оглед заявените от ответниците породи на съдебната спогодба, същите водят до различен вид недействителност – единият от тях има за последица абсолютната нищожност на сключената спогодба, а другият води до специфичната недействителност по чл. 40 ЗЗД, която не е абсолютна нищожност.

Трайната съдебна практика на ВКС приема, че когато са предявени няколко иска за недействителност на една сделка, съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, предявени според тежестта на порока и само ако приеме, че сделката е валидна, той е длъжен да разгледа основанията за унищожаемост. Съдът е длъжен да разгледа основанията на нищожност според тежестта на сочения порок в поредност от най-тежкия /противоречие със закона или заобикалянето му/ през по-леките, каквито са липсата на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липсата на форма. /в този смисъл решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 199 от 12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на ВКС, IV г. о./. В случая независимо че нищожността на съдебната спогодба е въведена като част от предмета с възражение, то и отделните основания и пороци, наведени като основания за нищожност следва да бъдат разгледани по горепосочения ред, доколкото нищожната сделка не съществува за правния мир и след като това е признато на едно от заявените от основания, то тази същата сделка няма как да е недействителна и на друго основание. /определение № 494/ 05.08.2011 г., постановено по ч. гр. д. № 267/2011 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 192/ 13.12.2017 г., постановено по гр. д. № 4439/2016 г. по описа на ВКС, ІV г. о./

Противоечие на съдебната спогодба със закона - чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД.

Противоречие със закона по смисъла на чл. 26 ал. 1 предл. 1 ЗЗД като основание за нищожност е налице, когато договорът съдържа уговорки, които са в обективно несъответствие с конкретни императивни правни разпоредби, не на закона изобщо. Това означава, че не всяко нарушение на закон е основание за нищожност, а само когато е нарушена повелителна /императивна/ норма, която не допуска отклонение по волята на страните. В случая е ирелевантно субективното отношение на страните към договореното в колизия с императивната норма, достатъчно е обективното съдържание на договора в противоречие със закона /в гореуточнения смисъл/.

Твърдението на ответниците, че съдебната спогодба противоречи на разпоредбите на чл. 224 ал.1 от ГПК/отм/, респ. чл.229 ал. от ГПК, тъй като с нея се пререшава правен спор относно принадлежността на правото на собственост и засяга дял на един съделител, получен за уравнение на неговия дял, както и поради противоречие на договорките с разпоредбите на ЗУТ и ЗСТСУ /отм/ относно изискванията за обособяване на самостоятелни обекти.

Съгласно чл. 234 ал. 3 ГПК съдебната спогодба има значението на влязло в сила решение, което означава, че тя се ползва със сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила, които са присъщите правни последици на съдебното решение. Силата на пресъдено нещо на съдебната спогодба произтича от целта й, която е чрез нея да се разреши правният спор, с който съдът е сезиран. Тя важи в отношенията между страните по спора, като обективните й предели се разпростират върху предмета на делото, т. е. върху установеното с него право.

В последващ съдебен процес между същите страни или между техни правоприемници протокола ще се ползва със сила на присъдено нещо по въпроса за собствеността, подобно на съдебното решение и между посочените лица протокола ще представлява доказателство за правото на собственост. /решение № 6 от 18.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5494/2013 г., I г. о., ГК,/. Именно поради горното, наследодателите на ищците с искова молба от 02.11.1973г. са предявили установителни искове за признаване за установено спрямо ответниците, че са собственици на половината от гаража и със съответните идеални части на сградата, в която се намира гаража и дворното дворното място и то частта от към северния калкан, както и да се извърши съдебна делба на гаража между страните /л.6, гръб, т.3 от петитум от делото на СРС/. Т.е. има предявен установителен иск за собственост и иск за съдебно делба. От горецитираното съдържание на съдебната спогодба, която както се изясни до тук има характер на договор между страните, поради което и изявленията им следва да бъдат тълкувани по реда на чл.20 от ЗЗД, несъмнено се извежда действителната воля на същите – ответниците призват претендираните права на ищците за половината от гаража, като страните се съгласяват в бъдеще доброволно да разделят гаража на две части, за да получи всяка страна реален дял от по 14,58 кв.м. от общата площ /33,78 кв.м./

От тези съвпадащи изявления на страните, може да се направи извода, че същите са установили принадлежността на правото на собственост върху гаража в отношенията помежду им и взаимно са се задължили да считат, че правното положение между тях е такова, каквото го прогласява същата и да не го оспорват занапред – т.е. всека от страните /ищците съвместно и ответниците – също съвместно/ притежават половината от правото на собственост върху гаража.

За да се породи посоченото действие на съдебната спогодба- чл.243 ал.3 от ГПК респ. чл.125 ал.3 от ГПК /отм/ спогодбата следва да урежда отношенията между страните по предмета на делото. Когато спогодбата се отнася само за част от спора, съдът продължава разглеждането на делото за неспогодената част – чл. 234 ал. 4 ГПК/чл.125 ал.4 от ГПК /отм/. Няма пречка, доколкото представлява договор и по смисъла на чл.365 от ЗЗД страните чрез взаимни отстъпки уреждат отношенията си, в съдебната спогобда страните да постигнат съгласие и по други правоотношения, които не са предмет на делото.

Целта на делбата /независимо дали доброволна или съдебна респ . със съдебна спогодба/ е прекратяване/ликвидиране на съсобствеността, като при възможност всеки съсобственик получава реален дял от имота/имотите или веща се поставя в дял на един от съсобствениците. Т.е. с договора за делба, съдебна спогодба или съдебно решение, реално и незабаво се ликвидира съсобствеността.

За да се прекрати съсобствеността, делбата /независимо дали е доброволна, или съдебна спогодба/ трябва да има незабавно действие — вещта се дава в дял на конкретно лице или се разделя на реални части в момента на одобряване на спогодбата . При одобряване на съдебна спогодба относно сграда/ самостоятелен обект от нея, съдът следва да провери има ли надлежно одобрен инвестиционен проект за поделяне. Когато спогодбата е сключена по делбено дело и с нея се обособяват самостоятелни дялове съобразно одобрен от общината инвестиционен проект, чието фактическо обособяване предстои, спогодбата поражда правно действие след одобряването й от съда, но вещният ефект настъпва с обособяването на всеки от дяловете фактически. Ако предписаните от инвестиционния проект СМР не бъдат изпълнени, или са изпълнени неточно, това са действия след сключване на спогодбата и ако не съставляват частично неизпълнение, спогодбата подлежи на разваляне. /определение №18/06.02.2019г. по ч.гр.д. № 4840/2018г. на ВКС, I г.о./ Обещанието за извършване на делба в бъдеще поражда само облигационни отношения /задължение за действие/, но не променя статута на собственост върху имота и същия остава съсобствен, респективно налице е основание за продължаване на делото за делба. Именно такава е и настоящата хипотеза. Видно от съдържанието на съдебната спогодба не са изпълнени гореизброените изисквания за одобряване на съдебна спогодба по иска за делба – съсобствениците да получат реален дял от съсобствения имот или да бъде възложен на един от тях, нито одобрен инвестиционен проект за разделянето му, а е налице разпределение на ползване на имота и обещание предпремане на бъдещи действия по реално обособяване на два самостоятелни обекта от съсобствения такъв.

Т.е. било е налице основание за продължаване на делото за извършване на съдебна делба т.е. липсва произнасяне по този предявен иск., част от предмета на гр.д. № 3931/ 1973г. по описа на Софийски районен съд, поради което и не е налице извършена делба, репективно предявения иск в настоящото производство е допустим.

В този случай следва да се приеме, че съдебната спогодба, одобрена с определение от 02.11.1973г. обективирана в съдебен протокол от същата дата е изчерпила само част от предмета на делото, а именно – по предявения установителен иск и макар навсякъде да се говори за половината от гаража, юридическия смисъл на това изявление означава ½ идеална част, доколкото страните изрично са признали, че към момента на постигане на спогодбата липсва реално обособяване на дялове, но са заявили волята си, че признават, че всяка от страните съвместно е собственик на по 14,58 кв.ч. съответстващи на ½ част от площа на целия гараж и си разпределят ползването на целия гараж.

Съобразявайки изложеното до тук, очевидно несъстоятелно е твърдението на ответниците, че съдебната спогодба е включена в противоречие с императивните изисквания по ЗТУ респ. ЗТСУ /отм/ относно изискванията за допускане обособяване на самостоятелни обекти от съществуващ такъв, доколкото липсва реална делба на имота, а както беше посочено по – горе е налице взаимно поемане на задължения / обещание за бъдещи действия/ по прекратяване на съсобствеността на гаража, което в бъдеще поражда само облигационни отношения /задължение за действие/, но не променя статута на собственост върху имота, който остава съсобствен.

Не е налице и хипотезата, по цитираното в отговора на исковата молба решение № 64/31.03.2011г. по гр.д. № 1309/2010г. на ВКС, I I г.о., доколкото същата касае нищожна клауза постигната в хода на делбеното производство и засягаща дела на един от съделителите, които той е получил за уравнение на неговия дял и в който случай се приема,че такава нищожност влече нищожност на цялата съдебна спогодба. В случая се касае за спогодба с получен в дял /и който не е за уравнение/ имот от съсобственик, който в последващо съдебно производство сключва съдебна спогодба, признавайки възникнало в правната сфера на ищците право на собственост за ½ идеална част и към различен момент – след влизане в сила на решението за делба и към момента на приключване на устните състезания по следващото съдебно дело.

Относно заявеното възражение за нищожност на съдебната спогодба по чл. 26 ал. 2 предл. 1 ЗЗД – поради невъзможен предме:

Съгласно чл. 26 ал. 2 ЗЗД нищожни са договорите с невъзможен предмет. ВКС последователно приема, че нищожност поради невъзможен предмет е налице само когато още при сключването на договора предметът е неосъществим по обективни или правни причини. Не е достатъчно предметът да липсва в патримониума на страната или да не съществува към момента на сключване на договора, тъй като договори относно бъдещ предмет са допустими и валидни. Нищожност ще е налице само ако към момента на сключване на договора е било невъзможно предметът изобщо да възникне – например поради противоречие с природните закони или поради непреодолима правна пречка. В съдебната практика се прави разграничение между фактическа и правна невъзможност. Фактическата невъзможност е налице, когато предметът не съществува в обективната действителност и не може да възникне според природните закони и нивото на развитие на науката и техниката. Правната невъзможност е налице, когато за възникването или разпореждането с предмета съществува непреодолима правна пречка – например когато правото е изключено от гражданския оборот или законът изрично забранява неговото прехвърляне (в този смисъл Решение № 47/26.03.2021 г. по гр.д. № 2442/2020 г. на ВКС, I г.о.; Решение № 238/05.08.2025 г. по т.д. № 811/2024 г. на ВКС, I т.о.). Действителността на договора се преценява към момента на неговото сключване.

От текста на съдебната спогодба е видно, че не е налице хипотезата невъзможен предмет. Напротив гаражът е самостоятелен обект в гражданския оборот, годен предмет на прехвърлителни сделки, поради което и установяване на съсобственост върху същата е напълно допустим от закона предмет, а и както се посочи по – горе в случая липсва извършена делба и обособяване на отделни дялове от същия в реални, които да се възлагат на страните по делото.

Относно заявеното възражение за н ищожност на спогодбата, поради липса на съгласие - чл.26 ал.2 предл.2 от ЗЗД.

Липсва съгласие по смисъла на чл. 26 ал. 2 изр. 1, предл. 2 ЗЗД , когато външно волята на дееспособното лице е обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение. Както е посочено в ТР № 5/2014 г. от 12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК – т.2 липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 2 ЗЗД е тежък порок на правната сделка, който е налице, когато волеизявлението е направено при т. нар. "съзнавана липса на съгласие" /например – изтръгнато е с насилие, направено е без намерение за обвързване – на шега, като учебен пример и др. подобни/.

Ответниците не са посочили конкретни обстоятелства, които обосновават този порок на договора, нито проведено доказване на същите, поради което и направеното възражение е неоснователно.

Прието е, че съгласно разясненията в т. 2 от Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, договор, сключен в хипотезата на чл. 42 ЗЗД - от лице, действало като представител, без да има представителна власт, не е нищожен поради липса на съгласие по смисъла на чл. 26 ал. 2, предл. 2 ЗЗД , а недействителен по отношение на мнимо представлявания, който разполага с правата да го потвърди или да се позове на недействителността извънсъдебно или по съдебен ред т.е. налице е висяща недействителност . Според разпоредбата на чл.34 ал.3 от ГПК редп. Чл.22 ал.3 от ГПК /отм/ за сключване на спогодба, за намаляване, оттегляне или отказ от иска, за признаване исканията на другата страна, за получаване пари или други ценности, както и изобщо за действия, представляващи разпореждане с предмета на делото, е нужно изрично пълномощно. Твърдението на ответниците, че адв- Евтимов не е притежавал изрична представителна власт спрямо тях за представителство и за сключване на съдебната спогодба по гр.д. № 3931/1973г. на Софийски районен съд следва да бъде доказано при условията на чл.154 ал.1 от ГПК, като се разколебае и удостоверяването направено в съдебния протокол. Не са ангажирани каквито и да са доказателства в тази насока, поради което и настоящият състав приема, че не е налице сочения порок на сключения договор със съдебната спогода.

Относно заявеното възражение за н ищожност на спогодбата, поради неспазената от закона форма.26 ал.2 предл.3 от ЗЗД.

Въззивниците поддържат, че липсва съставен надлежно нотариален акт з апрехвърляне на 1/2 идеална част от вещтото право на собственост между страните, както и съществен елемент от договора за продажба, а именно – насрещната престация на купувача – плащане на цена.

Тук е необходимо да се има предвид, че когато със спогодбата се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти, които не са предмет на самото дело, спогодбата особрена от съда и обективирани в съдебният протокол не са достатъчни да порят вещно-прехвърлителния ефект и за този допълнителен имот страните трябва да спазят изискуемата по закон нотариална форма, за да настъпи вещнопрехвърлителният ефект. Обратно – ако същите са част от предмета на делото, спогодбата има вещно-транслативен ефект и не е необходимо снабдяване с нотариален акт с оглед изпълнението на изискването за форма по чл.18 от ЗЗД – т.8 от ППВС № 7/1973г. /до този момент същата има характер на предварителен договор/.

В настоящият случай, съдебната спогодба, доколкото касае част от предмета на самото дело, би имала вещно прехвърлителен ефект без да е необходимо допълнително съставяне сключване на сделката в нотариална форма, но доколкото се касае за предявен установителен иск и спогодба по същия, то тя има установително, а не прехвърлително действие.

Наведено е и основание за нищожност по чл. 26 ал.2 предл.5 от ЗЗД с твърдението, че волята на ответниците по настоящото дело и по по гр.д. № 3931/1973г. на Софийски районен съд е била да предоставят да временно ползване на наследодателите на ищците ползването на част от гаража, като със смъртта им, това намерение е отпаднало. Горното тълкуване не следва от изразената воля, обективирана в съдебния протокол от съдебно заседание по делото и която с оглед предмета на делото /исковата молба/ и смисъла на изявленията вкл. и преценявани по реда на чл.20 от ЗЗД, а на следващо – от самото твърдение на ответниците е очевидно, че не навеждат основание – абсолютна симулация /когато не желаят настъпване на каквито и да са правни последици, доколкото твърдят, че волята на страните е била различна/. Не се установява и да е налице относителна симулация, доколкото липсват каквито и да са доказателства за наличие на прикрита сделка между страните, а и в случая е налице и забраната на чл.220 ал.3 от ГПК /отм/, респ. чл. 299 ал.3 от ГПК.

Последваща промяна във волята на страните, както и желание да преуредят вече възникнали правни последици може да бъде постигнато чрез сключване на нов договор, съответно при наличие на новонастъпили факти и обстоятелства – чрез предявяване на иск за защита на накърненото или застрашено субективно право.

На следващо място, твърдението за липса на представителна власт на пълномощника на ответниците при сключване на съдебната спогодба, както и друг смисъл на изразената воля в съдебната спогодба влизат в пряка колизия и противоречие, тъй като от една страна се твърди, че ответниците дори не са знаели за делото и сключената съдебна спогодба, а от друга страна – че волята им е бил различна от обективираната в съдебната спогодба, което е още едно обстоятелство обосноваващо несъстоятелността на направените възражения.

Относно заявеното възражение за н ищожност на спогодбата по чл.26 ал.2 предл.4 от ЗЗД:

Основанието за сключване на казуална сделка е постоянната и неизменна цел на основното задължение по договора. При договора за дарение това е целта на дарителя да прехвърли нещо на дарения безвъзмездно, да го надари. Мотивът /подбудите/ за сключване на една сделка по принцип няма правно значение но при договора за дарение, има съвпадане между основанието на сделката и мотива, поради който се дарява. Подбудите, поради които се прави дарението са единственото негово основание. /Р № 532 от 24.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1812/2008 г ., I г. о. Р № 835-60-І/.

Спогодбата по чл. 365 ЗЗД е договор, с който страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки т.е основанието за сключване на една съдебна спогодба съгласно чл. 365 от ЗЗД е ликвидирането на един съществуващ или бъдещ правен спор чрез взаимни отстъпки Отстъпките, които правят страните по договора за спогодба, могат да имат най-различен характер, доколкото не противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Това произтича от принципа на договорната свобода в българското облигационно право – чл. 9 ЗЗД. Според разпоредбата на чл.26 ал.2 изр.2 от ЗЗД основанието се предполага до доказване на противното и която презумпция не е оборена само с твърдението, че липсва основание на договора.

За разлика обаче от приключване на делото с оттегляне или отказ от иск, то при приключване на делото със съдебна спогодба, отношенията между страните по съществото но спорните въпроси е окончателно уредено, тъй като съдебната спогодба има значение на влязло в сила съдебно решение. За да е налице съдебна спогодба, нужно е договорът за спогодба да бъде сключен пред съда, който разглежда делото, и да бъде удостоверен в съдебния протокол, като той трябва да бъде подписан от страните, председателя и секретаря на съда - чл. 234 ал. 1 ГПК. Следователно, съдебна спогодба може за бъде сключена само в съдебно заседание. Формата, предписана в чл. 234 ал.1 ГПК, е условие за валидност на съдебната спогодба.

В случая от заверения препис на съдебния протокол – л.7 от делото, са налице всички реквизити както на съдебния протокол и според изискването на ччл.125 ал.1 от ГПК /отм/, респективно – чл.234 ал.1 от ГПК.

В настоящият случай ответниците не са оспорили и установили по съотетния ред и срокове официалното удостоверяване в съдебния протокол, че същия е подписан именно от съдията и секретаря, чийто подписи са видни и от представения препис, като за нечетливите изрично е отбелязано наличието им с означението „/п/“-относно посписите на пълномощните на страните. Следоватено, не е разколебана доказателствената сила на писмения документ – нито частния обективиран в прокола – подписите на пълномощниците на страните, нито официалния такъв – съдебния протокол.

На следващо място, липсва както твърдение, така и представени доказателства, за отмяна на определението, с което е одобрена спогодбата и прекратено производството по делото, поради липсата на осъществен фактически състав на съдебната спогодба – поради неподписване на съдебният протокол, в частта, с която се възпроизвежда договора между страните, с който уреждат отношенията си от някоя от страните , утвържадавено й от съда, подписване на съдебния протокол съдията и секретаря.

Във връзка с възражението на въззивниците и ответници в първоинстанционното производство, че спогодбата по недопустим начин преуреждала спор между страните, разрешен с влязло в сила решение по допускане на делба по гр.д. № 1254/1972г. на СРС.

Както беше посочено, разпоредбата на чл.299 от ГПК /респ. чл.224 от ГПК /отм/ разрешава със сила на присъдено нещо спора между страните към датата на приключване на устните състезания по делото и към този момент са преклудирана заявените или незаявени основания и възржения. Няма пречка след това страните да извършват каквото и да е разпореждане с признатите им права – да се отказват от тях, да ги прехвърлят, обременяват вкл. и да правят признание на права на други лица, каквато е хипотезата при сключване на съдебната спогодба.

Дори и да се приеме, че с оглед заявените основания по установителния иск по гр.д. № 3931/1973г. на СРС, същия е бил недопустим /въпреки липсата на доказателства да това предвид и цитираните декларации-признание на ответниците вкл. и възможността за изменение на основанието на иска/, то решението по недопустим иск, поражда правни последици вкл. и има сила на присъдено нещо, поради което и такова не може да бъде отречено на постановената по такова дело съдебна спогодба. В този смисъл релевантна е съгласуваната воля на страните, която след влизане в сила на решението за делба, признават и установяват по нов начин правата си спрямо недвижимия обект и при условие, че липсва който и да е порок от вече изброените по – горе, то следва да бъде зачетена същата воля, съответно същата породила валидни правни последици в отношенията между страните /респ. техните правоприемници/.

Като се вземе предвид изложеното, трябва да се заключи, че обективните предели и субективни на силата на пресъдено нещо на съдебната спогодба, която е одобрена от съда с определение, постановено по гр.д. № 3931/1973г. по описа на СРС, обхващат и факта на съществуване на правото на собственост в патримониума на ответниците за 4/2 идеална част от спорния недвижим имот.

Предвид изложеното представения нотариален акт за признаване право на собственост върху недвижим имот, рег. № 271 при СРС от 12.09.2023г. с № 188, том V по дело с № 905/ 2023г. И. Д. И. на основание чл. 587, ал. 1 ГПК , е признат за собственик на процесния имот, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти/ ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. дело № 11/2012 г., ВКС, ОСГК/, а в случая ищците установиха при пълно доказване на притежаваното от тях право.

Дори и при несподеляне на горните изводи, а и за пълнота на изложението, следва да се посочи:

И двете страни са релевирали възражения за придобиване на целия имот по давност.

Институтът на придобивната давност е уреден в закона като оригинерно придобивно правно основание – арг. чл. 77 предл. 2 ЗС , и за да настъпят правните му последици, е необходимо кумулативното наличие на две материални предпоставки: 1. в продължение на определен период от време /5 или 10 години, едно лице, което не е собственик, да упражнява постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно фактическата власт върху определена вещ, които съответстват на вещните правомощия на собственика /обективният признак на владението/ - corpus и 2. фактическата власт следва да се упражнява с намерение за своене, а именно да се държи вещта като собствена - чрез извършване на фактически и правни действия, които съответстват на вещните правомощия, част от предметното съдържание на сложното вещно право на собственост /субективният признак на владението/ - animus domini.

Установяването на горните предпоставки, пълно и главно, са в тежест на страната, която се позовава на този оригинерен придобивенспособ.

Отнесено към режим на съсобственост на вещите, същия принцип е възпроизведен и с обяснително тълкуване в ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК .

Няма спор в съдебната практика и теория, че за да е основание за придобиване на един имот по давност, на първо място фактическата власт следва да е упражнявяна , непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно.

От показанията на всички разпитани по делото свидетели, безпротиворемиво се установява, че наследодателите на ищите и ответниците, като и след смъртта на наследодателите на ищците – ищците съвместно с ответниците са ползвали процесния гараж, като никога не е имало спорове межд тях.

В решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на II г. о., на ВКС е посочено, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /т. нар. завладяване/, то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. В същия смисъл са и решение № 144/02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ВКС, II г. о. решение № 2/11.04.2019 г. по гр. д. № 1117/2018 г. ВКС, II г. о. и решение № 31 от 8.02.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на ВКС, I г. о., където е прието, че презумпцията по чл. 69 ЗС е приложима когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването й и ползва владелеца дори в отношенията му със собственика /т.е. установяване на фактическата власт при липса на правно основание/. Т.е. считато от 197,г. /когато е одобрена съдебната спогодба/ до датата на предявяване на иската молба несъмнено е изтекъл период от време повече от 10години, в който ищците /и техните праводатели/ са демонстрирали намерението си за собственост пред ответниците и са владяли като собственици ½ част от гаража.

Константна и непротиворечива е съдебната практика утвърдена и с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, че съсобственикът, който упражнява фактическа власт върху целия имот, владее своите идеални части, но държи частите на останалите съсобственици, затова е нужно да им демонстрира, че преобръща това държане във владение, за да може след изтичане на законовия срок по чл. 79 ал. 1 или ал. 2 ЗС да придобие тези идеални части по давност. Следователно – за придобивната давност между съсобственици освен упражняване на фактическа власт върху веща, е необходимо ясно, категорично и недвусмислено е да се манифестира промяната в намерението от държане във владеене на идеалните части на другите съсобственици – обстоятелства, които по никакъв начин не се установяват от събраните по делото доказателства по отношение на владението на ответниците. В случая не е налице и хипотезата, при която е обективно невъзможно е да се манифестира промяната в намерението - когато невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, което е изключение и не може да се прилага разширително - решение № 17 от 1.03.2017г. на ВКС по гр. д. № 2923/2016г., II г.о., определение № 3981/08.12.2023г. по гр.д. № 1920/2023г. на I г.о. на ВКС, определение №50466/11.11.2022г. по гр.д. № 1823/2022г. на I г.о. на ВКС.

Поради изложените мотиви, настоящият състав приема, че ответниците при пълно и главно доказване не установиха осъществяването на материалните предпоставки за изтекла в тяхна полза придобивна давност относно собствената на ищците /преди това на праводателите им/ ½ идеална част от процесния имот.

Следователно към настоящият момент страните се легитимират като съсобственици на описаните в исковата молба недвижими имоти при квоти по ½ идеална част и както следва да бъде допусната делбата.

Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстатнции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.1 от ГПК.

По разноските.

Въпреки изхода на делото и разпоредбата на чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК въззиваемите страни не са депозирали отговор, не са заявили до приключване на устните състезания по делото пред въззивната инстанция претенция за присъждане на разноски.

Мотивиран от горното, Софийски градски съд