Решение № 2814 от 17.4.2019 г. на Софийски градски съд по дело № 5167/2018 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. С решение №358080 от 12.03.2018г., постановено по гр.дело №74384/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, е признато за установено по предявени от „С.2.” ЕООД срещу „Н.” АД установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.288 от ТЗ и чл.422 ГПК във връзка с чл.92 от ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 1228.00 лв., представляваща неплатена главница по договори №36-П/2015г., №38-П/2015г. и №2-П/2016г., ведно със законната лихва от 22.08.2017г. до окончателното плащане на задължението, както и сумата от 504.00 лв., представляваща неустойка в максимален размер по чл.5.1 от договорите, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №57432/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, като отхвърля иска за главница за разликата над уважената част от 1228.00 лв. до пълния предявен размер от 4040.00 лв., като погасен поради плащане след завеждане на делото. С решението е осъдена „Н.” АД да заплати на „С.2.” ЕООД на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 920.72 лв., представляваща направени разноски в исковото производство, както и сумата от 413.88 лв., представляваща направените разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №57432/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав. Постъпила е въззивна жалба от ответника - „Н.” АД, представлявана от изпълнителен директор Д.Т., с която се обжалва решението на СРС в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.288 от ТЗ и чл.422 ГПК във връзка с чл.92 от ЗЗД, както и в частта на възложените разноски. Наведени са доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност съдебния акт в обжалваните части. Поддържа се, че постановеното първоинстанционно решение не е подписано от съдия, както и същото не е мотивирано като липсват изложени правни аргументи, на основание на които съдът е приел, че предявените установителни искове са основателни и доказани и като такива са уважени. Излага се още, че първоинстанционният съд не се е съобразил с факта, че ответникът е оспорил приетите по делото приемо-предавателни протоколи, от които се установява приемането на извършената работа от ответника в качеството на възложител. Твърди се, че липсват ангажирани доказателства за предаване на извършената работа качествено и в срок на възложителя по сключените договори. Поддържа се, че първоинстанционният съд като е направил погрешен анализ на събраните по делото доказателства и неправилно е тълкувал разпоредбите на сключените между страните договори, е обосновал неправилен извод за основателност на исковите претенции. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и постанови друго, с което да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК относно претендирани от въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Въззиваемата страна - „С.2.” ЕООД, чрез адв.П.И., депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени са аргументи, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и доказателства като е приел, че са налице основанията в закона за ангажиране на договорната отговорността на въззивника. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното решение в обжалваните части. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК. Предявени са от „С.2.” ЕООД срещу „Н.” АД установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.288 от ТЗ и чл.422 ГПК във връзка с чл.92 от ЗЗД. С оглед заявения петитум на подадената въззивна жалба предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.288 от ТЗ и чл.422 ГПК във връзка с чл.92 от ЗЗД. Съдебното решение в частта, в която е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.288 от ТЗ е влязло в сила като необжалвано. Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Пред настоящата инстанция на основание чл.266, ал.2, т.2 от ГПК е прието като писмено доказателство преводно нареждане от 08.02.2019г. за извършен кредитен превод на сумата от 180 лв. плащане по договор №38-П/2015г., извършен от „Н.” АД по сметка на „С.2.” ЕООД, който факт не се оспорва от въззиваемия в хода на производството. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Разгледана по същество въззивната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Неоснователен е доводът на въззивника, че атакуваното решение не е подписано от съдебния състав, постановил същото. Не може да бъде споделен и аргумента на въззивника за липсата на мотиви при постановяване на обжалваното решение. Видно от решението на СРС същото е подробно и обосновано мотивирано, изложени са съображения на основание на които съдът е обосновал своите крайни изводи. Правилно е разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и при изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. По иска с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.288 от ТЗ съдът приема следното: В конкретната хипотеза и след съвкупен анализ на събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения, на основание сключени между тях три договора за изработка №36-П/2015г., №38-П/2015г. и №2-П/2016г., съгласно които ответното дружество като възложител е възложило на ищеца като изпълнител извършване на определена работа срещу заплащане на уговорено възнаграждение. В случая сделката между страните има характер на търговска, тъй като е сключена между търговци и е свързана с упражняваното от тях занятие. С оглед на обстоятелството, че този вид сделки няма изрична правна регламентация в ТЗ, по силата на препращащата норма на чл.288 от ТЗ се уреждат от гражданското законодателство и по-конкретно от чл.258-269 от ЗЗД. По аргумент на чл.266, ал.1 от ЗЗД в ъзнаграждението може да се претендира поначало, освен ако не е уговорено друго, след като работата бъде приета от възложителя. Следователно о т приемането на извършената работа възниква задължението за поръчващия - в случая възложителя, за заплащане на договореното възнаграждение на изпълнителя. В този смисъл е постигнатата изрично договорка между страните в чл.4.1 от всеки от договорите, че предаването и приемането на работите, предмет на договорите, се извършва с приемо-предавателен протокол. В този смисъл следва да се приеме, че изискуемостта на вземането на изпълнителя за възнаграждение е обусловено от приемане на работата от възложителя / чл.264, ал.1 ЗЗД /. Приемането на извършената работа обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на конкретно изработеното от поръчващия и 2/ признанието, че изработеното съответства на поръчаното. В този смисъл приемане има само, когато реалното получаване на изработеното се придружава от изрично или мълчаливо изразено заявление на поръчващия, че счита работата съобразена с договора /т.е. приемането не е само фактическо, но и правно действие/. Настоящият състав счита, че в конкретния случай по делото са ангажирани доказателства за извършване от изпълнителя на възложената му работа – изработване на конкретни работни проекти за посочени в договорите подобекти и съответно приемането й от възложителя. Неоснователен е наведеният от въззивника довод, че в хода на делото липсват доказателства за приемане на извършената работа от възложителя. По делото са представени към всеки от сключените договори подписан от възложителя приемо-предавателен протокол за приемане на извършената работа, които не са били оспорени пред СРС по надлежния ред в срока по чл.131 от ГПК. В тази връзка въззивният съд счита, че направеното за първи път във въззивната жалба оспорване на подписаните приемо-предавателни протоколи е преклудирано. Отделно от изложеното въззивният съд счита, че извършените от възложителя частични плащания както в хода на първоинстанционното производство, така и пред настоящата инстанция следва да се тълкува като извънсъдебно признание от страна на ответника, че е приел без забележки извършената от изпълнителя работа по процесните договори. Въз основа на горните аргументи се налага извода, че ищецът е доказал, че е извършил възложените му работи по вид, обем и количество и релевираното във въззивната жалба възражение за липсата на доказателства в тази насока е изцяло неоснователно и не кореспондира на събраните по делото доказателства. Съгласно разпоредбата на чл.264 от ЗЗД при договор за изработка възложителят е длъжен да прегледа работа и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. Ако възложителят не направи такива възражения, работата се счита приета. В случая и при липса на доказателства за направени от страна на възложителя възражения в горния смисъл съдът счита, че за поръчващия- в случая възложителя, е възникнало задължението да заплати договореното възнаграждение за приетата работа /по аргумент на чл.266, ал.1 от ЗЗД/. В доказателствена тежест на въззивника-ответник е да ангажира по делото доказателства, установяващи факта на заплащане на изпълнените и приети по надлежния ред видове работи. Пред въззивната инстанция е представено преводно нареждане от 08.02.2019г. за извършен кредитен превод на сумата от 180 лв. плащане по договор №38-П/2015г., извършен от „Н.” АД по сметка на „С.2.” ЕООД, който факт не се оспорва от въззиваемия в хода на производството. Предвид на изложеното съдът счита, че постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.288 от ТЗ следва да се отмени частично за сумата от 180.00 лв., извършено плащане по договор №38-П/2015г. и вместо него се постанови друго решение, с което в тази част предявения иск да бъде отхвърлен. В останалата обжалвана част съдебния акт следва да бъде потвърден като правилен и законосъобразен. По иска с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.92, ал.1 от ЗЗД: Във въззивната жалба не се съдържат конкретни оплаквания досежно порочността на съдебен акт в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.92, ал.1 от ЗЗД, предвид на което съдът споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях като счита, че решението в тази част за законосъобразно, постановено при правилно приложение на материалния закон, като няма допуснати процесуални нарушения в хода на съдебното производство. Следователно постановеното съдебно решение в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.92, ал.1 от ЗЗД се явява правилно и законосъобразно и следва да се потвърди. По разноските: С оглед изхода от правния спор и предвид факта, че въззивника-ответник изрично заявява в хода на устните състезания, че не предявява претенция за разноски, такива не му се дължат. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК в полза на въззиваемия следва да се присъдят разноски. Наведеното възражение за прекомерност относно договореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. за процесуално представителство във въззивното производство за разглеждане на въззивна жалба, съдът счита за не основателно с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото - предмет на разглеждане са два обективно съединени иска. В случая следва да се отчете не само размера на материалния интерес, предмет на обжалване, а и конкретната фактическа и правна сложност на делото. Претендираното и заплатено от въззиваемия -ищец адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство не е завишено и съответства на размерите, регламентирани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвид на което въззивникът на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 800 лв., направени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав