Решение № 4265 от 15.7.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 10784/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение от 06.03.2023 год., постановено по гр.дело №15331/2021 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в, поправено с решение от 21.08.2023 год., „П.К.Б.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Т.К.“ ООД по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 1 003.51 лв., представляваща сбор от предадени без основание суми /заплатено възнаграждение за пакет допълнителни услуги – 983.09 лв., такси по тарифа – 20 лв. и надвнесени суми по договора за потребителски кредит – 0.42 лв./ от Н.К.Н. на ответника в периода от 01.12.2015 год. до 11.02.2020 год. въз основа на нищожни клаузи по споразумение за допълнителен пакет услуги към договор за потребителски кредит №30039483075 от 19.09.2019 год., което вземане е прехвърлено на ищеца съгласно договор за вземания от финансови институции от 11.02.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 01.12.2020 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 720 лв. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „П.К.Б.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че претенцията на ищеца за връщане на суми, които ответникът бил получил от Н.К.Н. в периода от 01.12.2015 год. до 11.02.2020 год., била първоначално в размер на 100 лв., предявена частично от 5 000 лв. С разпореждане по делото исковата молба била оставена без движение и на ищеца били дадени указания за отстраняване на констатирани нередовности. В уточняваща молба ищецът бил заявил, че всички претендирани с исковата молба суми, които Н.К.Н. бил предал на ответника, били получени без основание, при липса на договорен източник, обуславящ направените плащания, при пълна грешка в изпълнението, т.е вземането не представлявало никое от изброените в разпореждането на първоинстанционния съд предложения – вноска по договор, такса, неустойка, друго периодично плащане. В същата молба ищецът бил възразил срещу допускането на съда, че вземането било за връщане на сума, платена по неравноправни клаузи на договор. Освен това със същата молба ищецът бил формулирал нов петитум, с който заявил, че претендира връщане на сумата като предадена без оглед договорно правоотношение между цедента Н.К.Н. и ответника. В изготвения проект за доклад по делото СРС бил приел, че претенцията е за връщане на суми, платени поради грешка и че тя не се основава на неравноправни клаузи от договори за кредит или на недействителни договори за кредит. В първото съдебно заседание била докладвана молба на ищеца, с която той бил заявил, че иска да му бъдат присъдени суми, които били платени по нищожни договори за потребителски кредит и споразумения за допълнителни услуги към тях, сключени между Н.К.Н. и ответника, евентуално по техни нищожни клаузи. Тези фактически твърдения на ищеца обаче не представлявали уточнение или изясняване на твърденията му в исковата молба, т.е. молбата на ищеца не можело да се приеме за такава по смисъла на чл. 143, ал. 2 ГПК. Тя нямала и характера на молба по чл. 214, ал. 1 ГПК, защото с нея не се изменяло основанието на вече предявен иск, а се предявявал нов иск. С молбата си ищецът бил направил опит за недопустимо последващо обективно съединяване на искове, защото бил предявил други вземания /за връщане на суми по платежни операции от други дати, при които платените суми били в различен размер/, различни от тези, претендирани с исковата молба. Ищецът нямал право да преминава от претенция за присъждане на едни вземания по чл. 55, ал. 1 ЗЗД към присъждане на други вземания по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Като приел, че изявленията на ищеца нямат за последица промяна на предмета на спора, СРС бил допуснал процесуално нарушение, поради което и обжалваното решение било недопустимо – чл. 6, ал. 2 ГПК. Освен това първоинстанционното решение било постановено по искова молба, която била нередовна и нередовностите й не били отстранени в предоставения от съда срок. С определение на първоинстанционния съд от 03.12.2020 год. исковата молба била оставена без движение и на ищеца било указано да уточни основанието на предявения иск, като същият бил предупреден за последиците при неизпълнение. С молбата на ищеца от 22.01.2021 год. тези указания не били изпълнени, тъй като с нея не се излагали конкретни фактически твърдения за обстоятелствата, за които били дадени указанията. С последващо разпореждане на ищеца отново били дадени указания, но същите не били изпълнени. Така, в двукратно указания от съда срок не били индивидуализирани договорите, вземанията по които били прехвърлени /с посочване на дата на сключване, страни, договорна сума и др./, респ. клаузите от тези договори, които ищецът считал за нищожни; не били индивидуализирани сумите, които се твърдяло да са недължимо платени от потребителя по всеки договор и не били посочено каква част от претендираните общо 5 000 лв. /съответно – каква част от предявените частично 100 лв./ били плащания за главница, лихва, неустойка, гаранция, възнаградителна лихва, допълнителни услуги или др. Развилото се въз основа на нередовна искова молба производство било недопустимо, поради което и обжалваното решение трябвало да бъде обезсилено. С молба, подадена едва след депозиране на заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото, ищецът бил заявил, че прави искане по чл. 214, ал. 1, изр. трето от ГПК за изменение на размера на иска /но всъщност изменял основанието на иска, неговия петитум и неговия размер/ от 100 лв. на 1 003.51 лв., които вече били пълният размер на претенцията му. Възможността да бъдат извършени тези процесуални действия обаче била преклудирана. С обжалваното решение бил уважен иск за присъждане на суми за друг период – от 01.01.2015 год. до 11.02.2020 год., за част от който период нямало искане на ищеца, поради което обжалваното решение било недопустимо в тази част. На следващо място сочи, че СРС бил приел, че клаузата в договора за потребителски кредит, сключен между ответника и Н.К.Н., определяща размера на годишния лихвен процент е нищожна, както и че клаузата в договора, определяща размера на годишния процент на разходите, също е нищожна, въпреки, че ищецът не бил правил искане за обявяването на тези клаузи за нищожни, нито искът му по чл. 55, ал. 1 ЗЗД бил за връщане на суми, платена по тези клаузи. Съдът следвало да се произнася по действителността на клаузи от договора /включително служебно/ само и единствено доколкото това било част от предмета на делото. Тези клаузи нито били част от предмета на спора, нито имали връзка с основанието на иска. Неправилен бил изводът на СРС, че ищецът бил станал титуляр на вземане към ответника, което вземане му било прехвърлено от физическото лице Н.К.Н., сключило договор за потребителски кредит с ответника. Такова вземане не било възникнало в правната сфера на Н.К.Н., а дори да било възникнало, то не било надлежно прехвърлено на ищеца. Договорът за вземания от финансови институции, на който ищецът основавал правата си, бил недействителен, а ако се приемело, че е действителен, то с него не били прехвърлени вземания. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че ответникът не бил легитимиран да прави възражения за нищожност на представения по делото договор за вземания от финансови институции /договор за цесия/, понеже не бил страна по този договор, нямал правен интерес за това, макар че според съда на нищожност можел да се позове всеки, включително и трето неучастващо в договора лице, какъвто се явявал и длъжникът на цедираното вземане. Не било вярно приетото от СРС, че длъжникът не бил легитимиран да оспори валидността за договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането било изрично забранено или било допустимо при изрично установени условия. В случая цедентът не бил уведомявал ответника за прехвърляне на вземането. Нищожността била най-същественият порок на сделките и на нея можел да се позове всеки, включително и трето, неучастващо в договора лице, каквото се явявал длъжникът по договора за цесия. Ако правото на ответника да оспорва легитимацията на ищеца с доводи за недействителност на договора за цесия било отречено, то за ответника съществувал реален риск да плати вземането два пъти. Нещо повече – поради това, че цедентът не е участвал в производството по делото между цесионера и длъжника /каквото било настоящото дело/, цедентът нямало да е обвързан от диспозитива на това решение, нито от мотивите в него, и можел по образувано от него дело да докаже недействителност на договора за цесия, в който случай ответникът щял да плати два пъти. Съдът следвало да провери дали процесният договор за цесия бил недействителен и служебно, без да е необходимо ответникът да прави възражение за недействителност на договора, с оглед приетото в Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2020 год., ОСГТК. Договорът за цесия бил сключен между „Т.К.“ ООД – търговец, който по занятие изкупувал вземания на потребители към финансови институции, от една страна, и физическо лице – потребител, от друга страна. От това следвало, че договорът за цесия представлявал потребителски договор, като същият съдържал неравноправни клаузи, които били нищожни. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че интересът на длъжника да оспорва валидността на договора за цесия е отпаднал след получаване на уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД или покана за доброволно изпълнение. Това, че длъжникът бил получил уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД или покана за доброволно изпълнение не се отразявало на правото му да прави възражение за недействителност на договора за цесия. Представеният по делото документ, представляващ известие чрез „Телепоща“, за който се твърдяло, че представлява уведомление по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, бил подписан от адв. А. Д., който обаче не бил представител на цедента Н.К.Н., нито бил упълномощен от цедента с право да подписва и изпраща такива уведомления. Нормата на чл. 99 от ЗЗД не предвиждала право за цесионера да уведомява длъжника за прехвърлянето на вземането. Цедентът не бил дал право на „Т.К.“ ООД да преупълномощава трети лица е правото да извършва уведомления по чл. 99, ал. 4 ЗЗД във връзка е процесния договор за цесия. По делото нямало и доказателства за преупълномощаване, извършено от „Т.К.“ ООД, с което да се дават права на адв. Д. във връзка е подписване и изпращане на уведомления по чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В доказателствена тежест на ищеца било да установи надлежното уведомяване на длъжника за извършената цесия от цедента или от негов пълномощник, изрично упълномощен за извършване на описаното действие, каквото доказване не било проведено. Ответникът и до момента не бил уведомен за извършената цесия. Неправилен бил и извода на СРС, че за да премине вземането върху цесионера било достатъчно единствено постигането на съгласие между него и досегашния му носител. Разпоредбата на чл. 99 ЗЗД предвиждала необходимостта цедентът писмено да потвърди на цесионера станалото прехвърляне. От данните по делото не се установявало цедентът да е потвърдил писмено на цесионера /ищеца/ станалото прехвърляне на вземанията, поради което договорът за цесия не бил породил действие между страните и вземането не се считало за прехвърлено. Предмет на договора за цесия било вземане, което следвало да съществува към момента на сключване на договора, да е определено или определяемо, както и да е прехвърлимо. Т.е. предмет на договора за цесия можело да бъдат само съществуващи вземания. Договорът за цесия винаги предполага конкретно съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. С процесния договор за цесия се прехвърляли вземания, които не били индивидуализирани нито по основание, нито по размер и които нито били определени, нито били определяеми. Не било ясно кой е длъжникът по вземанията, които се прехвърлят – ответникът или трето лице, вкл. друга финансова институция. Следователно договорът за цесия бил нищожен поради противоречие със закона. Клаузата на чл. 4 от процесния договор за цесия противоречала на клаузата на чл. 3, поради което и нямало яснота каква била волята на страните и дали договорът действително имал възмезден характер или не. В този смисъл уговорките в договора за цесия били нищожни на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради липса на съгласие, както и на основание чл. 143, ал. 2, т. З и 15 ЗЗП. Договорът за цесия бил недействителен и защото не било ясно какъв бил неговият предмет – дали с него вземанията се прехвърляли или вместо това се възлагали за събиране. Договорът накърнявал и добрите нрави – чл. 1. Клаузите на чл. 14, чл. 15 и чл. 16, ал. 5 от договора за цесия, предвиждащи значителни по размер неустойки за неизпълнение на задължения по договора, били неравноправни. Наред с това, придобиването на вземания по кредити или произтичащи от други форми на финансиране било дейност, която се извършвала по занятие от банка по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗКИ или от финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗКИ, а ищецът не бил вписан в регистъра на финансовите институции по чл. За ЗКИ. Т.е. налице било извършване на нерегламентирана дейност по придобиване на вземания от страна на ищеца поради което и договорът за цесия бил недействителен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречието му със закона. Договорът за цесия бил сключен от лице без представителна власт, което също било основание за неговата недействителност. В договора за цесия не било предвидено вземанията към коя финансова институция се прехвърлят, включително, не било предвидено, че се прехвърлят вземания конкретно към ответника. Вместо това към договора за цесия бил представен допълнителен лист – Приложение № 1, което съдържало списък на финансови институции и празни места за отбелязване до наименованията на финансовите институции. Не било доказано при условията на пълно и главно доказване, че лицето, посочено като кредитор по договорите, било изразило воля и било извършило отбелязването в полето в Приложение № 1 срещу наименованието на ответника. От това дали цедентът или трето лице било попълнило полето зависело дали била изразена воля за прехвърляне на вземанията конкретно към ответника. Процесният договор за цесия не можел да прехвърли на ищеца правата, които заявявал по делото, и по още една причина. Поначало чрез договор за цесия потребител можел да прехвърли вземането си срещу търговеца, но това не включвало особените права, които законът давал на потребителя, с оглед това му специално качество. Потребителските права имали особена функция да гарантират правата и интересите на потребителите, като по-слаба икономически страна. Правилата за защита на потребителите били лични и нямали приложение в отношенията между лицата, ако поне едно от тях нямало качеството потребител. В процесния случай, ищецът по делото бил търговец и нямал потребителско качество, поради което и не можел в отношенията си с ответника да се позовава на потребителска защита, защото законът не му гарантирал такава. Ищецът не бил легитимиран да се позовава на нищожност на клаузи от договори за потребителските кредити, а това можело да прави само съответният потребител, в чийто интерес законът бил предвидил засилена защита и право да се позовава на неравноправни клаузи в потребителски договори. Вземането, което ищецът твърдял, че е придобито от Н.К.Н., не било възникнало в правната сфера на цедента, поради което и нямало как да е прехвърлено /придобито/ от ищеца. По делото не беше доказано, че Н.К.Н. бил платил на ответника процесната сума, а доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство била на ищеца. Ако се приемело, че трето лице било погасило съществуващ дълг на Н.К.Н. към ответника, то плащането на такова задължение от трето лице не пораждало иск нито за Н.К.Н., нито за ищеца към ответника. В този случай получените от ответника суми били на правно основание и не подлежали на връщане. Ако третото лице било платило задължението на Н.К.Н. при наличие на правен интерес за това, третото лице встъпвало в правата на ответника към Н.К.Н. на основание чл. 74 ЗЗД. Ако вместо това третото лице погрешка било изпълнило задължението на Н.К.Н., то това трето лице можело да иска връщане от ответника на платеното на основание чл.56 от ЗЗД. Неправилно СРС бил приел, че клаузите в договора за потребителски кредит, уреждащи пакета допълнителни услуги, предоставяни на кредитополучателя, включително уреждащи възнаграждението, дължимо от кредитополучателя за пакета допълнителни услуги, били нищожни. Пакетът допълнителни услуги се предоставял по желание на потребителя, и включвал следните услуги: услугата „ФАСТ“, представляваща приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, както и допълнителната пакетна услуга „ФЛЕКСИ“, даваща възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, за намаляване на определен брой погасителни вноски и за смяна на дата на падеж. Процедурата за предоставяне на допълнителните услуги била уредена в Общите условия към договорите за потребителски кредит. Неправилен бил изводът на първоинстанционния съд, че допълнителните услуги се явявали такива, свързани с отпускането на потребителския кредит и такива, свързани с неговото изпълнение и поради това клаузата за заплащане на възнаграждение за тези услуги противоречала на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. В тази връзка следвало да се имат предвид клаузите на т. 15.1, 15.2.1, 15.2.2 и 15.2.3. от Общите условия. Неправилен бил и извода, че за различните видове допълнителни услуги било определено общо възнаграждение, без уточнение относно вида и стойността на всяка услуга поотделно, като с това бил нарушен чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Посочената норма не поставяла изискване да бъде разграничавано поотделно възнаграждението за всеки вид допълнителна услуга, която се предоставя, при положение, че било ясно /както било в настоящия случай/ кои точно били услугите, за които се дължало възнаграждението и какъв точно е размерът на възнаграждението. А и посочването на общо възнаграждение за целия пакет услуги било в съответствие е чл. 103, ал. З ЗПУПС. Неправилно СРС приел, че изискването при ползването на допълнителните услуги да бъде подписано допълнително споразумение/анекс или съставянето на нов погасителен план, означавало, че кредиторът можел по своя преценка да не предостави услугите и че услугите се предоставяли само ако и доколкото кредиторът прецени да ги предостави, както и че кредиторът нямал задължение да предостави услугите, дори да са изпълнени процедурите за предоставяне на допълнителните услуги, предвидени в Общите условия. Клаузата за възнаграждение за пакета допълнителни услуги не била неравноправна. За услугата приоритетно разглеждане на искането за кредит не била предвидена никаква процедура. За услугата отлагане на вноски били предвидени правила, които определяли максимално колко на брой погасителни вноски могат да бъдат отложени в зависимост от срока на договора за потребителски кредит и кредитната история на клиента. Тези правила обаче не предвиждали никаква процедура, която трябвало да бъде следвана от клиента, а предвиждали кредиторът да установи коя е приложимата за потребителя хипотеза и съществуваща за него възможност, без от потребителя да се изисква каквото и да е участие или съдействие. Същото важало и за услугите намаляване на погасителни вноски и промяна на падеж, както и за услугата – улеснена процедура за получаване на парични средства – при тях изискванията за представяне или подписване на документи били само и единствено в рамките на минимално необходимото според закона, за да може услугата да бъде правомерно предоставена. Неправилно СРС бил приел, че понеже кредитополучателят не бил ползвал услугите, клаузите за заплащане на възнаграждение за тях били недействителни. Ответникът бил предоставил възможност на потребителя да използва от услугите, съответно, последният бил изразил съгласие с това, а това дали потребителят се бил възползвал от предоставената му възможност, съответно – ако се бил възползвал и колко често, били обстоятелства, които не се отразявали на вземането на ответника за възнаграждение за услугите. Възнаграждението за допълнителни услуги не противоречало на принципите на добросъвестност и справедливост. Неправилно СРС бил приел, че ответникът нямал правото да получи заплатената такса. Следвало да бъде съобразена клаузата на т. 17.4. от Общите условия. Предварителното уговаряне на разноските по извънсъдебното събиране на вземанията, включително като абсолютни суми и в предварително определени предели, било напълно законосъобразно и не противоречало на чл. 10а и чл. 33 ЗПК. Т о било допустимо съгласно чл.6 от Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 година относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки /Директива 2011/7/ЕС/. Посочената разпоредба предвиждала при забава на парично плащане кредиторът да има право да получи като минимум фиксирана сума от 40 евро без покана, която да служи за обезщетение за направените от кредитора разноски по събирането. Съгласно съображение 19 от същата директива, разноските по събирането следвало също да включват възстановяване на административни разходи и обезщетение за вътрешните разноски, понесени вследствие забава на плащане, за което в настоящата директива следва да бъде определена минимална фиксирана сума, която би могла да се натрупва с лихва за забава на плащане. Обезщетението под формата на фиксирана сума следвало да има за цел да ограничава административните и вътрешните разноски, свързани със събирането. Правилата на чл. 6 от Директива 2011/7/ЕС били транспонирани в чл. 309а, ал. 1 Т З. Разходите по принудително изпълнение на заемното правоотношение се уреждали от чл. 78 и 79 ГПК. Разходите по доброволно изпълнение на заемното правоотношение се уреждали доброволно – въз основа на договор. Двата вида дейности и двата вида разходи били идентични в статута си на такива извън управлението на кредита. Клаузата в договора за потребителски кредит, определяща размера на ГЛП, не била нищожна. Не било вярно, че в практиката се приемало, че било противно на добрите нрави да се уговаря възнаградителна лихва, чийто размер надвишава трикратния размер на законната лихва при необезпечение кредити, а за обезпечение кредити – двукратния размер на законната лихва, както и че в случая размерът на възнаградителната лихва бил „свръхпрекомерен“. С изменението на ЗПК, в сила от 23.07.2014 год., в чл. 19, ал. 4 бил въведен максимален размер на годишния процент на разходите, изразяващ общите разходи по кредита /които включвали и възнаградителната лихва/ и който не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва за забава. В обхвата на така предвиденото ограничение законът не предвиждал ограничение на отделните компоненти, от които можел да се формира ГПР, нито налагал задължителни такива. Като цяло лихвените нива по кредити, предоставяни от небанковите финансови институции били по-високи. При преценка за съответствие с добрите нрави, в процесния случай следвало да се отчита за меродавна пазарната цена на кредитите в сектора, т.е. прилаганата в сектора възнаградителна лихва, а не законната лихва. Законната лихва не можела да е критерий в това отношение и тъй като тя имало съвършено различни цели и функции спрямо тези на възнаградителната лихва. По своята правна и икономическа природа възнаградителната лихва била цена /възнаграждение/, което се заплащало на кредитора за ползването на предоставените парични средства. Това била цената на стойността на капитала, който се предоставял на потребителя за уговорения срок на ползване. Поради това тя не била пряк паричен израз, нито пряка функция на стойността на предоставените в заем капитали, а била израз на способността самия капитал /предоставеният в заем паричен ресурс/ да носи доход. Цената /възнаградителната лихва/ се заплащала от длъжника винаги, когато му била предоставена заемната сума, независимо дали я е използвал или не. Ако длъжникът не бил платил в срок цената, той дължал и законова лихва, по аргумент от чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Правната и икономическата природа на възнаградителната и законната лихва за забава явно били напълно различни и принципно било неправилно да се обвързва размера на възнаградителната лихва с размера на законната лихва за забава, с оглед преценката дали възнаградителната лихва е морална или не. Наред с горното, в закона изрично била предвидена възможност за установяване на горна граница на договорната лихва с постановление на Министерски съвет – чл. 10, ал. 2 ЗЗД, която несъмнено била самостоятелна и явно според законодателят не се съотнасяла към размера на законната лихва, която според закона отделно се определяла с постановление на Министерски съвет – чл. 86, ал. 2 ЗЗД. Не било вярно, че възнаграждението за пакет допълнителни услуги следвало да се включва в ГПР, от което следвало, че с включването на това възнаграждение в размера на ГПР /за каквото включване нямало основание/ ГПР щял да бъде над максималния предвиден в закона размер.При съобразяване на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК следвало да се приеме, че допълнителните услуги, описани в исковата молба и предлагани от ответника на кредитополучателите по сключваните договори за потребителски кредит били предвидени като възможност и не били задължително условие за отпускане на потребителския кредит, поради което не следвало да попадат в обхвата на понятието за общи разходи по кредита, съобразно легалната дефиниция по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. От това следвал извода, че с уговарянето на това възнаграждение не се нарушавало правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Претенциите на ищеца били и погасени по давност. Ето защо моли обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално – да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответникът по жалбата „Т.К.“ ООД счита, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено. Поддържа, че претендирал посочената в петитума на исковата молба сума, като бил заявил, че същата била дадена на ответника без основание. В изпълнение на дадените от първоинстанционния съд указания, с две уточняващи молби бил посочил отново, че процесната сума била предадена при начална липса на основание /т.е. при пълна грешка в изпълнението/, а в първото по делото открито съдебно заседание бил уточнил, че освен поради пълна грешка в изпълнението, процесните суми били такива, предадени по недействителни договори за потребителски кредит, сключени между цедентите и ответника, респ. сумите били платени по нищожни клаузи.Следователно искът бил изначално допустим, а поредицата от процесуални действия, не водела до неговото изменение – нито в основанието, нито в петитума. Дори и да се приемело обратното, то допуснатото от първоинстанционния съд изменение на иска по чл. 214 ГПК чрез добавяне на ново основание /допуснато във връзка с направеното от наша страна уточнение в първото поред открито съдебно заседание/ било законосъобразно. По делото било доказано предаването на процесните суми от цедента на ответника, като правилно СРС бил приел, че липсвало годно правно основание за тяхното получаване и задържане от страна на ответника. Следвало да се има предвид, че дейността на ответното дружество била свързана с предоставяне на специфичен тип потребителски кредити т.нар. в практиката „бързи кредити“. Ответникът бил избрал метод за заобикаляне на ЗПК – чл. 19, ал. 4, като начислявал на потребителите т.нар. „такси по пакет от допълнителни услуги“. В погасителния план на всеки предоставен от него кредит се въвеждала вноска по закупени допълнителни услуги, която вноста ставала част и се изплащала заедно с погасителните вноски по самия кредит. Правилно СРС бил приел, че процесния договор за цесия е валиден. Съдебната практика приемала, че договорът за цесия е валиден, щом вземането е определяемо, включително по отношение на неговия размер. Първоинстанционният съд се бил произнесъл по надлежно предявен иск. В исковата молба било посочено, че цедентът по процесния договор за вземания от финансови институции /по своята правна същност договори за цесия/ бил предал определена сума пари на ответника в определен времеви период и че предадената сума била получена от ответника без основание, а съобразно уточняваща молба от 22.01.2021 год. – при начална липса на основание. Впоследствие било уточнено, че претендираната сума била предадена от цедента на ответника при начална липса на основание /при грешка/, като между него и ответника не са били сключвани договори за потребителски кредит или други договори, които да обуславят претендираните вземания. Не било направено искане за изменение на иска /на неговия петитум/. В първото открито съдебно заседание в първоинстанционното производство ищецът бил направил още едно уточнение на иска /реплика на изложените в отговора на исковата молба възражения/, а именно че претендираните с исковата молба суми били получени без основание с оглед недействителността на договорите за кредит и нищожността на техните клаузи, въз основа на които били извършени плащанията. Това уточнение било възприето от първоинстанционния съд като изменение на основанието на иска чрез добавяне на ново такова – чл. 214, ал. 1 ГПК, като същото било допуснато с нарочно определение и след изразено на становище от страна на ответника. Ищецът не бил претендирал вземания в различен размер, нито се позовавал на плащания, извършени в друг период, като единствено бил увеличил размера на претенцията си. СРС се бил произнесъл по редовна искава молба. Следвало да се има предвид, че при иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД били приложими правилата относно отрицателния установителен иск, с който се отрича едно вземане. При този вид искове основанието не било техен индивидуализиращ белег. Ищецът твърдял, че оспорваното право, никога не било възникнало, поради което и не можел да посочи юридическия факт, от който това право било породено. За да е редовна исковата молба по чл. 55, ал. 1 ЗЗД било достатъчно ищецът да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание. Дори и да се приемело, че исковата молба страдала от някакви пороци, то със сигурност с всички подадени по делото молби и изявления тези пороци били отстранени – в този смисъл трябвало да бъде съобразено определение №60385 от 02.12.2021 год. на ВКС по ч.гр.дело № 4500/2021 год., ІV г. о., ГК. На следващо място сочи, че доколкото бил направил изрични възражения за недействителност на клаузи от договора за кредит, то СРС правилно се бил произнесъл относно тяхната валидност. Правилно СРС се бил позовал на Решение № 60256 от 07.03.2022 год. на ВКС по гр. дело № 3590/2020 год., ІV г. о., ГК. Следвало да се вземе предвид и че чрез позоваването на нищожност на договора за цесия длъжникът целял единствено да избегне изпълнението, а не действал добросъвестно – с цел да охрани интереса на предишния кредитор. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че вземането за неоснователно обогатяване е годен предмет на договор за цесия и че прехвърленото вземане съществувало към момента на сключването на договора, противно на възраженията на ответника, както и че последният не може да прави възражение за нищожност на договора за цесия поради липса на съгласие. Ответникът не бил оспорил получаването на уведомление по чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД, а и можело да се приеме, че такова е било получено при получаването на препис от исковата молба. Видно било от текста на приложеното по делото уведомление, че същото изхождало от цедента, чрез неговия пълномощник /ищеца/. Липсата на потвърждение за станалото прехвърляне не влияело на действителността на договора за цесия, нито било елемент от неговия фактически състав. Прехвърленото вземане било в достатъчна степен индивидуализирано и безспорно определяемо. Законът не поставял изискването страните по договора за цесия да описват при какви фактически или правни обстоятелства е възникнало вземането, нито това можело да бъде поставено като изискване за неговата действителност. Неоснователно било възражението на жалбоподателя за липсата на яснота относно волята на страните по отношение на договорената цена на вземанията. Придобитите от ищеца вземания не представлявали такива по кредити или друга форма на финансиране /за главници, лихви или други/, т.е. основаващи се на облигационна връзка по договор, представляващ някаква форма на финансиране. Вземанията, които ищецът бил придобил се основавали на извъндоговорен източник. Поради това и дейността на дружеството не попада в обхвата на ЗКИ и същото нямало качеството на банка или финансова институция по смисъла на чл. З, ал. 1 ЗКИ. Във връзка с възражението на ответника за липсата на представителна власт на лицето, подписало договора за цесия, следвало да се има предвид, че приложение намирала разпоредбата на чл. 301 ТЗ. Спорно по делото било дали всички плащания по договора за кредит били направени от цедента или от трето лице. В счетоводството на ответното дружество плащанията били отчетени като такива от цедента. Освен това при плащане от трето лице била налице хипотезата на водене на чужда работа с или без пълномощие. Дори да се приемело, че в случая липсвало пълномощие, то съгласно разпоредбата на чл. 62 ЗЗД, когато заинтересуваният бил одобрил управлението на работата, важали правилата за пълномощието. В частност фактическите действия по плащането били одобрени, доколкото цедентът бил запознат е тях и не бил възразил срещу извършването им, а с договора за цесия дори ги бил потвърдил. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че допълнителните услуги по своята същност представлявали такива, свързани с усвояването и управлението на кредита, че тези услуги били обособени от наличието на отпуснатия кредит и без него предоставянето им нямало да е възможно, както и че тези услуги са елемент от кредитното правоотношение, а не отделна допълнителна услуга, за която да се дължи отделно възнаграждение и че същите се явяват нищожни на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Възнаграждението за т.нар. „допълнителни услуги“ било уговорено общо, като било налице нарушение на забраната, съдържаща се в чл. 10а, ал. 4 ЗПК. За предоставената възможност за евентуално ползване на допълнителните услуги потребителят дължал на кредитора възнаграждение в по-голям размер от възнаградителната лихва и в размер почти равен на главницата по договора. Тази съпоставка водела до извода за очевидна липса на еквивалентност на престациите по отношение на допълнителните услуги. Възнаграждението, уговорено в полза на ответника и в тежест на финансово по-слабата страна било несъразмерно с „услугите“, които било предвидено да бъдат предоставени. Срещу възнагражденията за допълнителни услуги потребителят бил получил не реална, а потенциална възможност за тяхното ползване, доколкото в Общите условия било предвидено, че допълнителните услуги могат да бъдат ползвани при желание от страна на потребителя, но единствено при настъпване на допълнителни условия и след като кредиторът даде съгласието си за това, а не единствено по волята на кредитополучателя. Следователно правилно СРС бил приел, че тези клаузи са неравноправни. Освен това закупуването на „пакет допълнителни услуги“ представлявало и условия за сключване на договора за кредит. Ответникът не бил доказал основание за получаване и задържане на начислени такси. Ако тези такси били такива, свързани с извънсъдебно събиране на дълга, клаузите за заплащането им били нищожни на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК, евентуално на основание чл. 33, ал. 1 ЗПК. Клузата, уреждаща годишния лихвен процент била нищожна, тъй като противоречала на добрите нрави – уговорена била в размер, надхвърлящ три пъти размера на законната лихва. Действително възможно било по-неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което обосновавало дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна ответникът, като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следвало необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълното или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя било нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следвало да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 от ЗПК предвиждали кредиторът да извърши преценка за имущественото състояние на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т.ч. информация, получена от потребителя и ако е необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България. Клаузата, уреждаща ГПР, била нищожна, доколкото, видно от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, възнаграждението за пакета от допълнителни услуги не е включено в ГПР, а неговото включване водело до формиране на ГПР, който надвишавал в пъти максимално допустимия размер, установен в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Законосъобразно първоинстанционният съд бил приел, че възнаграждението за пакет от допълнителни услуги следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР, тъй като представлявало възнаграждение за кредитора и разход по кредита за потребителя. Процесното вземане не било погасено по давност – претендираната от ищеца сума била платена в периода от 20.10.2019 год. до 23.01.2020 год. и към момента на подаване на исковата молба – 01.12.2020 год. не бил изтекъл петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД по отношение на частично заявените 100 лв., а след увеличението на претенцията на 28.06.2022 год. и по отношение на увеличения размер от 903.51 лв. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Неоснователно е възражението на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното решение, поради следните съображения: Ищецът е длъжен да посочи в основанието на исковата молба единствено фактите и обстоятелствата /съществуващи преюдициални правоотношения/, а в петитума – да индивидуализира претендираното право като посочи неговото съдържание. Правната квалификация на предмета на делото и на преюдициалните правоотношение ищецът не е длъжен да сочи и дори и да го е направил, това не обвързва съда, който е длъжен сам да определи вярната правна квалификация на всички права, претендирани от страните и на всички възражения, реплики и дуплики и пр. Искът по чл. 55 ЗЗД е един. С него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е докаже на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало. В обстоятелствената част на исковата молба, с която се предявява иск за връщане на полученото без основание, ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание – което изискване в частност е спазено. Изявлението, че даденото е без основание може да бъде както твърдение на отрицателен факт, така и правен довод. То е твърдение за отрицателен факт, когато ищецът посочва, че даденото от него няма връзка с никакви факти от обективната действителност. Когато ответникът по иска възрази, че съществува основание за получи даденото и посочи какво е то, ищецът може да репликира, че претендираното основание е нищожно, като посочи фактите, които го опорочават. В този случай изявлението, че даденото е без основание е правен довод. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи репликите си, че такова основание е нищожно и посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи, защо фактите на които се позовава ответникът не пораждат претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да прави реплики на още непредявени възражения на ответника – в този смисъл Решение № 29 от 28.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 239 от 16.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1050/2012 г., IV г. о., ГК. В разглеждания случая ищецът е изложил твърдения, че Н.К.Н., в качеството си на кредитор на ответното дружество, е прехвърлил на ищеца по силата на договор за вземания от финансови институции от 11.02.2022 год. всички свои вземания от „П.К.Б.“ ЕООД за обезщетение за неоснователно обогатяване, възникнали в периода от 01.12.2015 год. до 11.02.2022 год. /в който договор е отразено, че обогатяването е настъпило вследствие на всички плащания, извършени по недействителни/нищожни клаузи по сключени с длъжника договори за потребителски кредити, овъдрафти и кредитни карти/, както и че посочения период Н.К.Н. е заплатил без основание на ответника процесните суми в общ размер на 1 003.51 лв. При тези твърдения настоящият съдебен състав приема, че ищецът се позовава на изначална липса на основание, която е специфичен белег на фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Дадената от ищеца правна квалификация на претенцията за връщане на процесната сума като получена без основание, на отпаднало или неосъществено основание не обвързва съда. Той е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба служебно да издири и приложи относимата към случая материалноправна норма. Поради това и даваните от СРС указания за отстраняване на нередовности на исковата молба не са съответни на закона и са били недължими. Репликата на ищеца за нищожност на сключения между Н.К.Н. и ответното дружество договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №30039483075 от 19.09.2019 год. – който договор е соченото от ответника основание за получаване и задържане на процесните суми, не представлява позоваване на друг/различен юридически факт в сравнение с този, посочен в исковата молба и не обосновава допускане на изменение на предявения иск по чл. 214, ал. 1 ГПК /противно на приетото от СРС/. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на “получаване без основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго /типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото. Безспорно е по делото, а и въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства се установява, че на 19.09.2019 год. между „П.К.Б.“ ЕООД, от една страна, като кредитор и Н.К.Н., от друга страна, като кредитополучател, е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №30039483075 по смисъла на смисъла на чл. 9 ЗПК /представляващ приложимо право към момента на сключването на договора/ при Общи условия /които са приети като доказателства по делото/. По силата на сключения договор ответникът се е задължил да предостави на Н.Н. сумата от 5 000 лв., а последният се е задължил да я върне, ведно с възнаградителна лихва в размер на 41 % /фиксиран годишен лихвен процент и лихвен процент на ден 0.11 %/ – при уговорен годишен процент на разходите – 48.86 %, на 24 месечни вноски, всяка от които в размер на 305.59 лв., при общо дължима сума по кредита от 7 334.01 лв., като съобразно погасителния план към договора първото дължимо плащане следвало да се осъществи на 15.10.2019 год., а последното – на 15.09.2021 год. При закупуване на пакет от допълнителни услуги кредитополучателят се задължил да заплати разсрочено и възнаграждение в размер на 1 500 лв. – за допълнителна услуга „Фаст“ и възнаграждение в размер на 3 100 лв. – за допълнителна услуга „Флекси“, в който случай размерът на всяка от месечните погасителни вноски бил 497.26 лв. /от които 191.67 лв. – размер на вноската по закупения пакет допълнителни услуги/, при общо задължение от 11 934.01 лв. Не се спори, че между страните по горепосочения договор е било сключено споразумение за предоставяне на допълнителна услуга „Фаст“ – предоставяща право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит и на допълнителна услуга „Флекси“ – предоставяща право на промяна на погасителния план на потребителския кредит. На 24.09.2019 год. сумата по кредита в размер на 5 000 лв. е била преведена от ответника по банковата сметка на кредитополучателя. Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че през периода от 20.10.2019 год. до 23.01.2020 год. Н.К.Н. е заплатил на ответното дружество сума в общ размер на 6 821.90 лв., с която били погасени следните задължения по договора за потребителски кредит: 5 000 лв. – главница, 766.89 лв. – договорна лихва, 983.09 лв. – възнаграждение за пакет допълнителни услуги, 7.74 лв. – лихва за забава, 43.76 лв. – обезщетение по ЗПК, 20 лв. – такса по тарифата за удостоверение и 0.42 лв. – надплатена сума. Установено е също така по делото, че на 11.02.2020 год. между Н.К.Н. /кредитора/ и ищеца „Т.К.“ ЕООД е бил сключен договор за вземания от финансови институции /договор за цесия/, по силата на който цедентът прехвърлил на цесионира всички свои вземания от „П.К.Б.“ ЕООД /длъжника/ за обезщетение за неоснователно обогатяване, възникнали в периода от 01.01.2015 год. до 11.02.2022 год. вследствие на всички плащания /директни или индиректни, чрез пълномощници на длъжника/, извършени в горепосочения период от кредитора/или от трети лица, от името и/или за сметка на кредитора, без основание, включително но не само по: 1/ Нищожни клаузи по сключени между кредитора и длъжника договори за потребителски кредити, овърдрафт, кредитни карти и договори за обезпечение/гаранти /независимо от техния вид и наименование, включително такива сключени от разстояние по смисъла на ЗПФУР/ в горецитирания период и 2/. Недействителни договори за потребителски кредити, овърдрафт, кредитни карти и договори за обезпечение/гаранти /независимо от техния вид и наименование, включително такива сключени от разстояние по смис – чл. 9. Според чл. 2 от договора, прехвърленото вземане преминавало в патримониума на цесионера ведно с всички негови принадлежности, включително с изтеклите лихви. Договорът за цесия е възникнал като възмезден – чл. 3, при задължение за плащане на цената от страна на цесионера в 7-дневен срок от датата, на която конкретното вземане е заплатено изцяло от длъжника – чл. 4. Цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане – цедент, го прехвърля не трето лице – цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника /чл. 99 – 100 ЗЗД/. Предмет на същата несъмнено могат да бъдат вземания /действителни/, които имат имуществен характер /каквото е и процесното/. Длъжникът по вземането не е страна по цесията. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено противното/. Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и на трето лице – длъжника, налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, като по силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията – това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК /виж Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. №2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. №2352/2013 г., ІІ т. о., ТК/. По делото е доказано, че ищецът е бил упълномощен от стария кредитор да уведоми длъжника по вземанията, предмет на горепосочения договор за цесия /виж пълномощно на л. 18 от първоинстанционното дело/. Уведомлението за прехвърляне на вземанията по процесния договор за кредит, изходящо от цедента /стария кредитор/, чрез неговия пълномощник /ищеца/, е било връчено на ответника на 18.05.2020 год. /виж известие за доставяне на л. 27 от първоинстанционното дело/, а и това уведомление е приложено към исковата молба, препис от което е било надлежно връчено на ответника на 14.04.2021 год. ците на 20.05.2022 год. Само за пълнота трябва да се отбележи, че на липса на учредена представителна власт, надхвърляне на пределите на учредената такава или на нейното отпадане във връзка с извършването на действия по съобщаване на цесията може да се позовава само мнимо представляваният или неговите универсални правоприемници – виж задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 год. на ВКС по тълк. дело № 5/2014 год., ОСГТК. Следователно настоящият съдебен състав приема, че по делото е доказано, че ищецът е придобил претендираното вземане по силата на процесния договор за цесия, както и че цесията има действие за ответното дружество на основание чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че в процесния договор за цесия прехвърленото вземане е индивидуализирано в необходимата за това степен чрез посочване на неговото фактическо и правно основание, период, в който са извършвани плащанията от цедента в полза на ответното дружество, задълженото лице по него, а конкретния размер на вземането е определяем. Възражението на ответника за недействителност на договора за цесия поради обстоятелството, че ищецът не е вписан в регистъра на финансовите институции по чл. 3а ЗКИ вр. чл. 2, ал. 2, т. 12 ЗКИ, се явява неоснователно. Придобиването на вземания е допустимо по общата уредба на ЗЗД, т.е. принципно могат да се извършват цесии и без вписване на цесионера като финансова институция. Следователно обстоятелството дали е било вписано дружеството-цесионер като такава институция в регистъра на БНБ е без значение за действителността на самия договор за цесия. Не се установява и нарушение на чл. 13 от Наредба № 26 от 23.04.2009 год. за финансовите институции, тъй като не се доказва че повече от 30 % от общата дейност на цесионера е била в област, която изисква вписване като финансова институция. Следва да се има предвид още, че тълкуването на разпоредбата на чл. 2, ал. 2, т.12 ЗКИ налага извод, че същата касае придобиване на вземания от страна кредитор /банка/ по отношение на клиенти на банката, а не обратната хипотеза – прехвърляне на вземания на клиентите, които същите имат по отношение на банката. С оглед на това, разпоредбата е неприложима в настоящия случай. Освен това установеният в разпоредбата на чл. 3а ЗКИ режим е регистрационен, а не лицензионен. ЗКИ и Наредба №26 от 23.04.2009 год. допускат един търговец да извършва – по занятие и в значителен обем, някои дейности от тези на финансовите институции, без да е вписан в съответния регистър на БНБ, като санкцията за нарушаване на процесния регистрационен режим е само в областта на административното право, а не и по отношение на валидността на сключените сделки. Ако законът целеше пълна забрана за определени сделки от лица, които не са вписани като финансови институции, в него щеше да е уреден лицензионен режим и пълна забрана на нелицензирани лица да сключват подобни сделки – виж в този смисъл Решение № 171 от 24.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3733/2016 год., IV г. о., ГК, Решение № 192 от 13.12.2017 год. на ВКС по гр. дело № 4439/2016 год., ГК, ІV г. о., ГК, Решение № 210 от 03.04.2012 год. на ВКС по т. дело № 1051/2010 год., ІІ т. о., ТК /в последното от посочените решения е прието, че при неспазен регистрационен режим съответните сделки не са нищожни/. Неоснователно е и наведеното от жалбоподателя възражение, че предмет на процесния договор за цесия е непрехвърлимо право, доколкото същото е свързано с качеството на цедента, а именно тава на потребител по договор за потребителски кредит и уредените в тази връзка негови права по ЗЗП и ЗПК. В случая нито законът – ЗЗП и ЗПК, нито договорът за потребителски кредит съдържат забрана за прехвърляне на вземане, възникнало в патримониума на цедента в качеството му на потребител. Естеството на вземането също не води до извод за недопустимо прехвърляне на същото с процесния договор за цесия. Съобщаването на договора за цесия не е елемент от фактическия му състав, тъй като вземането преминава върху цесионера по силата на постигнатото съгласие за прехвърляне на вземането. Длъжникът, предвид неуведомяване за цесията, може основателно да откаже изпълнение на цесионера – виж Решение № 239 от 15.05.2018 год. на ВКС по т. дело № 986/2017 год., І т. о., ТК. Въззивният съд счита, че възраженията за жалбоподателя /ответника/ за нищожност на процесния договор за цесия не следва да бъдат разглеждани, тъй като длъжникът няма правен интерес от това да оспорва валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не са спазени – каквито изключения не се твърдят и не са налице в разглеждания случай, както обосновано е приел и СРС. По силата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД договорът за цесия има действие за длъжника едва след получаване на съобщението, отправено от предишния кредитор. Ако длъжникът е получил такова съобщение за извършената цесия от цедента /както е в частност/, за него няма значение дали цесията е нищожна между страните по нея, тъй като ако плати на цесионера ще се освободи от дълга си. При колебание на кого да плати длъжникът винаги има право да поиска от предишния кредитор писмено да му потвърди цесията, особено в случаите когато договорът за цесия е неформално сключен или когато длъжникът има съмнения за нейната валидност – виж и Решение № 60256 от 07.03.2022 год. на ВКС по гр. дело № 3590/2020 год., ІV г. о., ГК. На следващо място настоящият съдебен състав приема, че нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, според които при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. той може служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства. Настоящият съдебен състав приема, че в частност са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 6, 9а, 10 и 11 и 20 ЗПК /виж чл. 22 от закона/. Елементите на договора, както и на общите условия са представени на шрифт, който не е по-малък от 12. Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, не е било необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент. Изготвен е и погасителен план /погасителни планове/, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и разпределение на вноските между различните неизплатени суми – чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът съдържа и предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските, както и указание за наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, с което са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Доказано е също така по делото, че Н.К.Н. е получил своевременно преддоговорната информация във формата на стандартен европейски формуляр. Същевременно СГС намира, че възнаграждението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги в уговорения общ размер от 4 600 лв., както следва: 1 500 лв. – за допълнителна услуга „Фаст“ и 3 100 лв. – за допълнителна услуга „Флекси“, представлява печалба за кредитора и съответно разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-714/22, е прието, че чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „Годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения чл. 3, б. „и“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит – т. 1, както и че чл. 10, параграф 2, б. „ж“ и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в слисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Действително в частност е видно от съдържанието на процесния договор за потребителски кредит, че закупуването на пакет от допълнителни услуги не е задължително условие за отпускане на потребителски кредит или за получаването му при предлаганите условия. От друга страна, обаче, уговореното възнаграждение очевидно не е предназначено да покрие административни разходи на кредитора при предоставянето на тези допълнителни услуги, тъй като последните не са различни от основната услуга по предоставяне на кредит – те са свързани само с действия по усвояването и управлението на кредита, за които обаче кредиторът не може да изисква плащането на такси и комисионни, съгласно императивната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. В този смисъл се налага извода, че с уговорката за предоставянето на пакет от допълнителни услуги се цели прикриване на част от възнаграждението за заетата сума по начин, че то да не се съдържа изцяло в договора за кредит и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла Директива 2008/48, респ. по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК, което като краен резултат постига заобикаляне на императивното изискване, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В разглеждания случай сумата от 4 600 лв. не е била отчетена като разход по кредита при формирането на оповестения ГПР – 48.86 %, въпреки че е включена в общия дълг и месечните погасителни вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на тази сума като несъмнен разход действителният ГПР би бил различен, т.е. по-висок, а именно би възлизал на 131.09 % - видно от заключението по съдебно-счетоводната експертиза. В този смисъл вписаното в процесния договор не кореспондира на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. Следователно и на основание чл. 23 ЗПК кредиторът има единствено вземане за чистата сума по процесния кредит в размер на 5 000 лв. Доколкото е установено по делото, че цедентът Н.К.Н. е заплатил на ответника сумата от 6 821.90 лв., то ищецът се легитимира като кредитор на претендираната сума от 1 003.51 год. /която е в по-малък размер от разликата между платеното и дължимото от потребителя/. За пълнота трябва да се посочи, че ответникът, чиято е била доказателствената тежест, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, не е ангажирал доказателства за каква точно услуга е начислил такса в размер на 20 лв., нито за вида на тази такса. В този смисъл при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест се налага извода, че няма основание за нейното събиране и задържане от ответника. Ирелевантни за основателността на претенцията са наведените от жалбоподателя възражения, че плащанията на процесната сума не са били извършени лично от цедента, а от трети лица. Несъмнено е по делото, че всички получени от ответника суми са послужили да погасавяне на задълженията на кредитополучателя по процесния договор за потребителски кредит. Вътрешните отношения мужду цедента и фактическия платец на задължението не се отразяват нито на погасителния ефект на плащането, нито на основателността на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на неоснователно получената от името и за сметка на цедента сума /при липса на твърдения на ответника, че плащането от третото лице е извършено поради грешка и при съобразяване на обстоятелството, че задължението по договора за кредит не е такова с оглед личността на длъжника/. Неоснователно е и своевременно релевираното от ответника възражение за погасителна давност /чл. 120 ЗЗД и чл. 131 ГПК/. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г., Пленум на ВС, вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, а не на тригодишната давност по чл. 111 ЗЗД, както счита жалбоподателят. При първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, поради което давностният срок започва да тече от момента на нейното получаване. Следователно петгодишният давностен срок тече от момента на заплащането на процесните суми, като същият е бил прекъснат с предявяването на иска – чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Според т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2016 год., ОСГТК, предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК намят за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. С увеличаване на исковата претенция вземането се заявява за защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на делото. По отношение на увеличения размер давността спира и се прекъсва с подаване на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ЗЗД. В разглеждания случай с исковата молба, която е била подадена на 01.12.2020 год., ищецът е заявил частична претенция в размер на 100 лв., а с молба от 28.06.2022 год. е поискал да бъде допуснато увеличение на размера на иска до пълния претендиран такъв от 1 003.51 лв. Доколкото процесните суми са били заплатени на ответното дружество в периода от 20.10.2019 год. до 23.01.2020 год. и предвид липсата на доказателства за настъпването на обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на давността, то изводът на първоинстанционният съд, че претендирането вземане на ищеца в размер на 1 003.51 лв. не е погасено по давност и релевираната претенция подлежи на уважаване се явява правилен. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно. По отношение на разноските: С оглед изхода от настощия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 400 лв. На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, съдът