Решение № 2537 от 27.2.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 3022/2025 г.

Производството е с правно основание чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. К. З. с [ЕГН], с адрес за призоваване гр. Варна, [улица], срещу Решение № 545 от 09.05.2025 г., постановено от Районен съд - Варна по НАХД № 132 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдена Заповед № 433зз30 от 10.01.2023 г., издадена от старши полицай към Първо районно управление при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Варна /Първо РУ при ОДМВР - Варна/. В жалбата се релевират доводи за обезсилване на въззивното решение. При условията на евентуалност се иска неговата отмяна, като неправилно, постановено в нарушение на чл.3 ЕКПЧ, чл.29 КРБ, чл.72 и чл.71 ал.2 от ЗМВР и чл.6 от АПК / неправилно посочен в жалбата като АПЛ/. Искането си за обезсилване на решението жалбоподателят мотивира с твърдението, че съдебният състав при ВРС е следвало да си направи отвод така, както е сторил по друго дело, в което И.З. е бил страна. Като друго съществено нарушение, водещо до обезсилване на решението, жалбоподателят счита, че е „ липсата на фактически обстоятелства в самата заповед“, която неправилно е компенсирана от съда с цитати от докладна записка. В решението си съдът също така е дописал мотивите на полицейския орган, като е приел, че в хода на задържането е възникнала обоснована необходимост, без в производството пред органа да е установена нередовност на документи. Неизвършването на задълбочена, обективна и безпристрастна проверка, включително на пропорционалността и личните характеристики на задържаното лице е довело до автоматично одобряване на полицейската теза. Твърди, че при постановяването на решението, въззивният съд не е съобразил, че при задържането на лице в качеството му на адвокат, административният орган грубо нарушава конституционното му право на защита. С изключително пространни доводи е въвел едно твърдение - установяването на самоличността в конкретния случай е могло да стане, чрез представяне на документ за самоличност, но не и чрез предоставянето му във фактическата власт на органите на реда. Изтъква, че установяването на качеството му на адвокат е станало преди неговото задържане, което от своя страна опровергава необходимостта от задържането му. Според него, разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от Закона за Министерство на вътрешните работи /ЗМВР/ не изисква фактическото предаване на личен документ за удостоверяване на самоличността, не е необходимо предаването на документа „в ръцете“ на проверяващото лице. На отделно основание сочи, че въззивният съд не е установил, че полицейският служител е лице, което има правомощията да използва белезници и да задържа лица, както повелява разпоредбата на чл. 140а от ЗМВР. Съвкупността от гореизложените доводи мотивира исканията му за обезсилване, евентуално за отмяна на решението на ВРС. Формулира искане за присъждане на сторените по делото разноски. В съдебно заседание жалбата се поддържа лично от касатора З. на изложените в нея основания. Твърди, че е присъствал на задържането в качеството на адвокат на друго задържано лице -В. Б., и след като е задържан и той, В.Б. е останала без защита. Моли за отмяна на първоинстанционното решение и отмяна на заповедта. Ответникът – Старши полицай към Първо РУ при ОДМВР – Варна П. П., чрез гл. юрисконсулт Г. Г., оспорва жалбата. Счита, че въззивното решение е законосъобразно и мотивирано. Приема, че не са установени основанията за отвод на съдебния състав, постановил въззивното решение. Заповедта за задържане е постановена след възпрепятстването на възможността да бъде констатирана самоличността на И. З.. Като единствена възможност, това се е оказало установимо едва в районното управление, след задържането на жалбоподателя. От съда се иска постановяване на решение, с което да бъде оставено в сила въззивното решение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за неоснователност на жалбата. Излага съображения за неоснователност на възраженията за отвод на въззивния съд. Счита, че издадената заповед за задържане е правилна и законосъобразна, поради което първостепенният съд правилно я е потвърдил. Отправя искане обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Административен съд - Варна, I-ви тричленен състав, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 от АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в законоустановения срок, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Предмет на оспорване пред Районен съд – Варна /РС - Варна/ е била Заповед за задържане на лице № 433зз30 от 10.01.2023 г., издадена от ст. полицай към Първо РУ при ОДМВР – Варна П. П., с която И. К. З. е бил задържан на 10.01.2023 г. в 13:55 ч. за срок от 24 часа, на основание чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР във връзка с чл. 70, ал. 1, т. 3 от същия закон – невъзможност да бъде установена самоличността на лицето. За да постанови обжалваното решение, РС - Варна от фактическа страна установява следното: На 10.01.2023 г. И. К. З., в качеството си на адвокат на В. Б. Н., получил от последната телефонно обаждане, с което е уведомен, че служители от Първо РУ при ОДМВР – Варна възнамеряват да я задържат. След няколко минути З. пристига в района на пл. „Екзарх Йосиф“ в гр. Варна и със служебната си адвокатска карта, в качеството си на адвокат, се легитимира пред полицейските органи от сектор „Общинска полиция“ при ОДМВР – Варна, както и пред ст. полицай П. П. и св. Д. К. от Първо РУ при ОДМВР – Варна. Св. Д. К. пояснил, че адвокатската карта не попада сред официалните документи, предвидени в Закона за българските лични документи /ЗБЛД/ и изрично поискал да му бъде представена лична карта, свидетелство за управление на моторно превозно средство или паспорт. З. представил личната си карта, след като му била поискана. За да се уверят в нейната истинност, полицейските органи поискали да им бъде предоставена. З. отказал да я предаде в тяхно държане. Въз основа на това полицейските органи фактически задържали З. и го отвели в сградата на Първо РУ при ОДМВР – Варна, за да установят неговата самоличност. В 16:00 ч. на 10.01.2023 г., след като била установена самоличността на И. К. З., последният бил освободен от Първо РУ при ОДМВР – Варна. За да отхвърли жалбата против заповедта за задържане на И. З., районният съд е достигнал до извод за законосъобразност на оспорената пред него заповед за задържане за неустановяване самоличността на касатора. Прието е, че административният акт е издаден в изискуемата от закона форма, съдържа реквизитите по чл. 74, ал. 2 от ЗМВР, издаден е от оправомощено лице, в кръга на неговите правомощия, при наличието на материалноправните предпоставки по чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР и при спазване на административнопроизводствените правила. Съдът е счел, че фактическите съображения в заповедта се допълват от съпътстващата я докладна записка, приложена към административната преписка. Изложил е доводи, че е спазен принципа на съразмерност при упражняване на правомощията на полицейския орган, а правата на задържаното лице не са били нарушени. Правилно първостепенният съд е приел, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган, тъй като същият е сред полицейските органи, регламентирани в разпоредбата на чл. 57 от ЗМВР. Заповедта е издадена в законоустановената писмена форма и съдържа посочените в ал. 2 от същата разпоредба задължителни реквизити. Обстоятелството, че фактическите констатации в заповедта се допълват от тези в докладната записка, не обосновава извод за липса на мотиви, тъй като не съществува пречка такива да бъдат изложени в друг документ към изпратената административна преписка, щом изхождат от същия орган. Това разбиране е в съответствие с Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на Върховния съд, съгласно което неизлагането на мотиви в самия административен акт не съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, ако фактическите основания и конкретните съображения за издаването му се съдържат в документ, предхождащ издаването на акта или в последващ такъв. Обстоятелството, че заповедта за задържане е издадена след като лицето фактически е задържано, не обоснова съществено нарушение на процедурата, тъй като фактическото ограничаване на правата е в изпълнение на волеизявлението на административния орган, което впоследствие е обективирано в оспорвания пред първостепенния съд административен акт. Издаването и връчването на административния акт след самото задържане на лицето не препятства упражняване на правото на жалбоподателя на защита, тъй като същият е легитимиран да оспори и фактическото (без съответна заповед) задържане. Неоснователно се явява възражението на касатора относно наличието на обстоятелства, обосноваващи отвеждането на въззивния състав при РС – Варна. Разпоредбата на чл. 29, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс /НПК/ регламентира предпоставките, въз основа на които следва едно лице да не участва в процеса като съдия, а именно: не може да участва в състава на съда съдия или съдебен заседател: 1. който е участвал в състава на съда, постановил: а) присъда или решение в първата, въззивната или касационната инстанция, или при възобновяване на наказателното дело; б) определение, с което се одобрява споразумение за решаване на делото; в) определение, с което се прекратява наказателното производство; г) (отм. – ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 5.11.2017 г.); 2. който е извършвал разследване по делото; 3. който е бил прокурор по делото; 4. който е бил обвиняем, настойник или попечител на обвиняемия, защитник или повереник по делото; 5. който е бил или може да встъпи в наказателното производство като частен обвинител, частен тъжител, граждански ищец или граждански ответник; 6. който е бил свидетел, поемно лице, вещо лице, преводач, преводач на български жестов език или специалист - технически помощник по делото; 7. който е съпруг или близък роднина на лицата по т. 1 - 6; 8. който е съпруг или близък роднина на друг член от състава на съда. Не може да участва в състава на съда съдия или съдебен заседател, който поради други обстоятелства може да се счита предубеден или заинтересован пряко или косвено от изхода на делото, по арг. на чл. 29, ал. 2 от НПК. В контекста на посочените различни правни основания следва да се отбележи, че касаторът не посочва конкретно кое от тях мотивира искането му за обезсилване на решението. Въвежда други, различни твърдения, които сам възприема като такива, обуславящи незаконосъобразността му, но твърди, че са толкова съществени, че го характеризират като недопустимо. Представеното от него Разпореждане № 4181/09.06.2025 г. по НЧХД № 1686/2025 г. по описа на Районен съд – Варна, е във връзка с друго производство, а въпросното разпореждане е постановено месец след постановяването на обжалваното пред настоящата инстанция решение. Няма данни кога за съдията от първостепенния съд е възникнало субективното усещане за възможна пристрастност, но следва да се отбележи, че в цитираното разпореждане самоотводът е предприет поради „добри колегиални отношения“ с касатора, а не поради обратното. Не е спорно, че всяка пристрастност е основание за отвод, но обоснованата в Разпореждане № 4181/09.06.2025 г. по НЧХД № 1686/2025 г. по описа на Районен съд – Варна е настъпила в период следващ постановяването на оспореното тук решение, а не преди това, поради което мотивите в него не могат автоматично да се отнесат към актове, като Решение № 545 от 09.05.2025 г., от Районен съд - Варна по НАХД № 132 по описа на съда за 2023 г. Самоотводът на съдия е личен акт, мотивите за който възникват в конкретен период по повод конкретни факти. Същите мотиви нямат действие ex tunc. Съдът в този състав не констатира допуснат съществен порок във въззивното решение, който води до обезсилването му. Принципно верни са изводите на съда относно характера на принудителната административна мярка по чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР и предпоставките за нейното прилагане. Правилно е посочено, че прилагането на процесната ПАМ е свързано с предоставянето на възможност на полицейските органи да изпълнят задълженията си по служба, когато отделни лица съзнателно им създават затруднения. Въпреки това, подлагайки на преценка събраните доказателства, РС - Варна е извел необоснован извод за законосъобразност на обжалваната заповед и неправилно е приел, че са налице предвидените в закона материалноправни предпоставки за задържане на лицето на основание чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР и за съответствието й с целта на закона. От фактическа страна като основание за издаване на заповедта е посочено неустановяването на самоличността на касатора З., при извършване на проверка за установяване самоличността на лице, при осъществяване на контрол по редовността на документите за самоличност и пребиваване в страната, по арг. от чл. 70, ал. 1, т. 3 от ЗМВР. Настоящият касационен състав намира, че е налице несъответствие между посочените в административния акт обстоятелства с фактическите такива. От свидетелските показания на Д. Р. – старши полицай към сектор „Общинска полиция“, събрани пред въззивния съд /л.59/, се установява, че на 10.01.2023 г. са изпратили патрула, в който тя участва заедно с А. М., на сигнал, отнасящ се за неправомерно паркирали автомобили в район на „Шишковата градина“ в гр. Варна. Свидетелят пояснява, че при извършената проверка са поискали свидетелството за управление на моторно превозно средство /СУМПС/ на водача на неправомерно паркирания автомобил с марка „Шкода“ В. Б., която им заявила, че няма, като при поискване е показала единствено лично карта, без да я предоставя във владение на полицейските органи. От свидетелските показания става ясно, че проверяваното лице е заявило, че ще извика адвоката си. В същото заседание свидетелката посочва адв.И.З.. Изрично заявява, че той при пристигането си се е легитимирал, чрез представянето на адвокатска карта, както пред проверяващите, така и пред видеорегистратора. Свидетелката не твърди, че е имало недоразумение по отношение на представителните права на адв.И.З.. Тази фактическата обстановка се установява и от свидетелските показания на А. М. и Д. К.. Първият категорично заявява, че задържаното лице се е обадило на адвоката си, който дошъл след 15 минути и се е легитимирал чрез показване на адвокатската си карта. А св.К. посочва в зала адв.И.З., като отново твърди, че последният е показал адвокатската си карта. Съгласно разпоредбата на чл. 34, ал. 1 и ал.4 от Закона за адвокатурата /ЗА/, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право да се среща насаме с клиента си, включително когато той е задържан под стража или лишен от свобода. При свижданията адвокатът се легитимира само с адвокатска карта, а адвокатът от Европейския съюз - с адвокатска карта или удостоверение по чл. 19б, ал. 3. В настоящия случай И. З. е пристигнал на място, в качеството на адвокат на подзащитната си В. Б. Н.. Ето защо, пристигайки той се е легитимирал с адвокатска карта, която е била напълно достатъчна, за да извърши поисканата правна помощ. Нито в административната преписка, нито в хода на производството пред въззивната инстанция са събрани доказателства, които да обосновават установяване на самоличността му, въз основа на законоустановените предпоставки в чл. 70, ал. 1 от ЗМВР, съответно задържането му. Жалбоподателят не спори, че след отправеното поискване, не е предоставил личната си карта, а само държейки я лично, я е показал. С нормата на чл. 6 от ЗБЛД законодателят е задължил гражданите да удостоверят своята самоличност при поискване от компетентните длъжностни лица, определени със закон. Безспорно е правомощието на полицейските органи да извършват проверки за установяване самоличността на лице като основанията за това са изброени в чл. 70, ал. 1 от ЗМВР. Неизпълнението на задължението на гражданин да удостовери своята самоличност при поискване от компетентните длъжностни лица чрез представяне на български личен документ представлява административно нарушение, за което чл. 80, т. 5 от ЗБЛД предвижда налагане на административно наказание, но ПАМ не е средство за реализиране на отговорността на лицето по повод извършеното от него административно нарушение по ЗБЛД. В разпоредбата на чл. 72, ал. 1 от ЗМВР са регламентирани седем отделни хипотези, в които полицейските органи могат да задържат лице и които са самостоятелни основания със свои особености. За да бъде установена самоличността на едно лице, полицейският орган трябва да му поиска документ за самоличност, ако то не изпълни това разпореждане по каквато и да е причина, следва самоличността му да се установи по другите способи посочени в чл. 70, ал. 2 от ЗМВР. При положение, че самоличността на лицето не може да бъде установена и по този ред, е допустимо неговото задържане на основание чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР. Законодателят е предвидил самостоятелна хипотеза за полицейско задържане, обоснована от категоричната невъзможност за установяване на самоличността на лицето. Очевидно, законът свързва неизпълнението на задължението за удостоверяване на самоличността на конкретно лице с възможността за неговото задържане, но само когато тази самоличност не може да бъде удостоверена по реда на чл. 70, ал. 2 ЗБЛД, а не, когато това е възможно, но лицето откаже да предостави на полицейските органи документ за самоличност. Отказът за предоставяне на документ за самоличност не се възприема и не може да се тълкува като категорична невъзможност органите да установят самоличността му. Приложимата в случая разпоредба на чл. 70, ал. 2 от ЗМВР предвижда, че установяването на самоличността се извършва чрез представяне на документ за самоличност на лицето, сведения на граждани с установена самоличност, които познават лицето, или по друг начин, годен за събиране на достоверни данни. При анализа на чл. 70, ал. 2 от ЗМВР следва, че полицейските органи разполагат с възможност за установяване на самоличност при условията на оперативна самостоятелност - а именно, чрез документите, предвидени със ЗБЛД, чрез показанията на други граждани с установена самоличност, познаващи лицето без документ, както и по друг начин, годен за събиране на достоверни данни. Непредоставянето на документ за самоличност, както се каза по-горе съставлява единствено административно нарушение по ЗБЛД, но само по себе си не обосновава предпоставките за задържане по реда, предвиден в ЗМВР. Нещо повече, ответникът в производството пред въззивния съд не е доказал наличието на съществувала обективна невъзможност за полицейските органи да установят самоличността на касатора. ПАМ е приложена вследствие на отказа да бъде предоставен във владение документ за самоличност от И. З. при поискването му от органите на МВР, при съществуваща възможност за установяване на самоличност чрез някои от другите способи по чл. 70, ал. 2 от ЗМВР. Извън това, той се е легитимирал като адвокат чрез представянето на адвокатската си карта, защото именно и само в това качество се е явил в хода на задържането на В.Б.. Различен извод от този ще предполага легитимирането на пълномощниците-адвокати винаги чрез адвокатска карта и лична карта, без да са изложени доводи дали изобщо някой от полицейските органи се е усъмнил в пълномощията на адв.И.З.. С прилагането на принудителната административна мярка полицейският орган е излязъл извън обхвата на преследваните цели, което действително обосновава основателността на твърденията на касатора, че са засегнати правата му в по - голяма степен от необходимото от гледна точка на целта, за която се налага регламентираната от закона мярка. Оспорената тук заповед, нарушава принципа на съразмерност и превишава целта на закона. Съобразно изложеното, решението се явява неправилно и следва да бъде отменено, а вместо него следва да бъде постановено друго, с което да бъде отменена оспорената Заповед за задържане на лице рег. № 433зз30 от 10.01.2023 г., издадена от старши полицай при Първо районно управление при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Варна. При този изход на делото на касатора следва да се присъдят направените по делото разноски пред две инстанции. По делото пред въззивния съд е представен списък по чл. 80 от ГПК за разноски, възлизащи в общ размер на 951,51 евро или 1861 лв., от които 600 лв. за адвокатско възнаграждение, 11 лв. за държавни такси и 1250 лева допълнително възнаграждение по чл. 7, ал. 9 от Наредбата за възнагражденията за адвокатска работа. Представен на л.68 от въззивното дело е договор за правна защита и съдействие, от който се установява, че И.З. е упълномощил адв.Н. И. за оказване на защита по АНД № 132/2023г., като в него не е договорено конкретно възнаграждение, но е вписано, че е платено веднага. Приложена на л.248 от същото дело е разписка, от която се установява, че на 05.02.2025г. е заплатена сума в размер от 1250 лв. От страна на ответника, пред Районен съд – Варна, е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК, когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ, т.е. за да се присъди възстановяването на разноски, същите е следвало да са направени вече от страната, както и да са доказани. По аргумент от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, за което са представени достатъчни и ясни доказателства. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, както е в конкретния случай, то тогава вписването за направеното плащане е достатъчно и има характера на разписка. Както от приложения договор за правна помощ и съдействие, така и в приложената на л.248 от въз.дело разписка се установява незабавното извършване на плащане на сума в размер от 1250.00лв. Според мотивите на т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, разноски могат да се присъдят само в размера, в който са извършени. Регламентираният минимум по този вид дела е в размер от 750.00лв.( чл.8 ал.2 т.3 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа), от които жалбоподателят претендира 600.00лв., според отправеното в списъка за разноски искане, както и по 250.00лв. за всяко заседание. Следва да се отбележи, че общо проведените във въззивното производство заседания са единадесет, тоест остатъкът от претендирания и заплатен размер разноски - 650лв., очевидно не е съобразен с броя на заседанията, нито дори с тези от тях, в които се е явявал процесуалният представител на жалбоподателя. Независимо от това, съдът приема, че сторените разноски в размер от 1250лв. са съобразени с фактическата и правна сложност на делото, с извършената от процесуалния представител работа по явяването в четири открити заседания и депозирането на молби и становища. Разписката, от която се установява заплащането на сумата в размер от 1250лв. е представена в последното по делото заседание, тоест жалбоподателят заплащайки този размер възнаграждение е съобразил всички действия, извършени по пълномощие от адв.Н.И.. На И.З. следва да се присъдят разноски, сторени във въззивното производство в размер на 644,22 евро /1260лв., от които 1250,00лв. заплатено възнаграждение за адвокат и 10,00лв. държавна такса./. Пред касационната инстанция са направени разноски в размер от 70.00лв., представляващи заплатена държавна такса. Общият размер на сторените разноски за двете инстанции е 680,02 евро или 1330лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и ал. 3 и чл. 222, ал. 1 от АПК, съдът