Решение № 17965 от 22.9.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 69906/2024 г.

Производството е по реда на на чл.57, ал.2 СК (Спорна съдебна администрация) Първоначално производството е образувано по искова молба с вх. № 377303/22.11.2024 г . , уточнена с молба с вх. № 416087/20.12.2024 г., уточнена с молба с вх. № 71553/06.03.2026 г. от В. Х. П., ЕГН: ••••••••••, с постоянен адрес: обл. София, общ. Столична, гр. София, ж.к. „Г*, със съдебен адрес: гр. София, бул. „Бъ*, чрез адв. В. А. С., тел. * срещу С. Х. Б*, с ЕГН: ••••••••••, с адрес: обл. София, общ. Столична, гр. София, ж.к. „Г*. В обстоятелствената част на ИМ са изложени твърдения, че между страните има влязло в сила законно решение за прекратяване на брака, съгласно което семейното жилище е предоставено за ползване на ответника до навършване на пълнолетие на децата. Твърди, че е възникнало облигационно отношение между ищеца и ответника за заплащане на наемна цена. Иска ответникът да бъде осъден да заплаща наемна цена в размер на 1000 лева, платимо до 10-то число на месеца, за считано от 04.11.2024 г. занапред до напускане на ответницата на процесното жилища. С допълнителна молба № 416087/20.12.2024 г. оттегля претенцията си за заплащане на пазарната цена като обезщетение по чл.31 ЗС. Уточнява, че иска да се определи само наемната цена на жилището, за частта, която ответникът ползва. Моли съда да уважи исковете. Претендира разноски. На основание чл.127, ал.4 ГПК, въпреки че искът не е осъдителен, посочва банкова сметка с титуляр В. Х. П., IBAN *л В срока по чл.131 ГПК, ответникът подава отговор. Не оспорва факта, че са бивши съпрузи и че жилището е предоставено на ответника. Оспорва, че на ответницата е предадено владението на апартамента, тъй като липсвало акт на предаване и приемане на владението. Твърди, че е нямало предаване на владението. Признава, че жилището се ползва от ответника, но частично, тъй като една част от него се ползва от ненавършилото пълнолетие дете * П.а. При това положение твърди, че ответникът ползва по-малко от 1/2 от жилището, защото друга част ползва ненавършилото пълнолетие дете, тъй като разполага с лично ползването на основаниечл.126, ал.1 и чл.122, ал.2 СК. Прави възражение за прихващане по отношение на два автомобила: Автомобил марка *, с регистрационен номер *, рама № * и 2. Автомобил марка *, с регистрационен номер *, рама № *. Твърди, че ищецът ползва двата автомобила със свое решение, а същите след развода са в съсобственост. Твърди, че за ползването на 1/2 ид. ч. от двата автомобила ответникът не е обезщетен. При условията на евентуалност, ако съдът не уважи останалите възражения по основателността на иска, ответникът прави възражение за прихващане, представляващо обезщетение за от това, че ищецът ползва 1/2 ид. ч. от двата автомобила. Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски. Представя списък по чл.80 ГПК. В открито съдебно заседание от 15.05.2025 г. (първото по делото съдебно заседание) ищецът, се явява лично и чрез адвокат. Уточнява, че искат ответницата да бъде осъдена да заплати наем, с оглед на това, че той ищецът не може да ползва съсобствената недвижима вещ. Претендират обезщетение за наема, от датата на влизане в сила на съдебното решение за прекратяване на брака (л.76 от делото). Ищецът в о.с.з. моли съда да уважи иска и да осъди ответницата да заплати сумата от 1000 лева, представляваща дължим наем. Претендира разноски, представя списък по чл.80 ГПК. Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Ответникът се явява лично и чрез процесуален представител в. о.с.з. Оспорва иска. Поддържа отговора на исковата молба. Моли съда да отхвърли иска, а при условията на евентуалност да уважи възраженията. В последното о.с.з., ищецът продължава да иска осъдителен диспозитив. СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа и правна страна: По валидността и допустимостта на производството С определение № 36917/03.09.2025 г. съдът е прекратил делото, като е приел, че ищецът не е отстранил нередовности на ИМ, тъй като има противоречие между петитум и обстоятелствена част, както и че се иска заплащане на сума за бъдещ период между съсобственици и без да има решение по чл.57 СК. С определение 24259/01.12.2025 г. по в. ч. гр. д. № 13095/2025 г. СГС е отменил прекратителното определение, като е приел, че в действителност има противоречие между обстоятелствена част и петитум и СРС следва да даде последна възможност на ищеца да отстрани нередовностите на исковата молба. С Определение № 5678/10.02.2026 г. СРС е оставил без движение ИМ като е указал на ищеца да посочи фактите, въз основа на които черпи права, кое негово субективно право е нарушено и иска да го защити. Посочено е да формулира точен, ясен и прецизен петитум, който да съответства на диспозитива на бъдещото решение. С трета молба, ищецът твърди, че той с ответника са съсобственици при квоти 1/2 ид. ч. , въз основа на прекратяване на брака. Сочи, че въз основа на решение на СРС, ползването на процесното жилище е предоставено на ответника. Твърди, че от влизане в сила на решението от 04.11.2024 г. ответницата ползва целия имот, включително и 1/2 ид. ч., която е собственост на ищеца. Твърди, че ищецът има право да получава наемната цена. Формулира следния петитум: моли съда да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 1000 лева месечно, равняващи се на 511.30 евро, поради ползване на жилището от ответника, считано от 04.11.2024 г. до окончателното напускане на жилището от ответника ведно със законната лихва върху всяка просрочена наемна вноска, считано от падежа й. Ответникът е взел становище, като счита, че ищецът все още не е отстранил нередовностите на исковата молба. Твърди, че с третата молба уточнение не иска от съда да определи наемната цена, а предявява осъдителен иск. Посочва, че с молба с вх. № 416087 от 20.12.2024 г. е оттеглил изрично претенцията си за осъждане на ответника. Счита, че ищецът едновременно променя основанието и петитума на иска, което не е допустимо. Така преминаване от искане за определяне на наемна цена към искане за осъждане на ответника. Твърди, че направения петитум цели осъждане на ответника за бъдещ период, който не е определен и не е допустимо по чл.31, ал.2 ЗС. Твърди, че искът за лихва е изцяло нов. С определение № 12417/28.03.2026 г. настоящият съдебен състав е прекратил делото, като е приел, че ищецът не е отстранил нередовности на ИМ, тъй като има противоречие между петитум и обстоятелствена част. В поредното съдебно заседание ищецът твърди, че се иска заплащане на сума за бъдещ период между съсобственици и без да има решение по чл.57 СК. С Определение № 14368/03.07.2026 г. по в. ч. гр. д. № 6504/2026 г. по описа на СГС, въззивният съд е приел, че исковата молба е редовна. Настоящият съдебен състав следва да се произнесе по предявения иск, съгласно исковата молба и уточнителна молба, вх. № 416087/20.12.2024 г., като определи наема, дължим за ползване на семейното жилище на страните, предоставено на ответницата с решението за развод (решение № 18866/19.10.2024 г. по гр.д. № 61639/2023 г. по описа на СРС, 181 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 19873/04.11.2024 г. по гр.д. № 61639/2023 г. по описа на СРС, 181 състав). Както е посочено от въззивния състав, с уточнителна молба, вх. № 416087/20.12.2024 г., ищецът ясно е заявил какъв иск предявява, а именно – иск с правно основание чл. 57, ал. 2 СК за определяне на размера на наема на семейно жилище, намиращо се в гр. София, ж.к. „Г*, предоставено за ползване на ответницата по силата на решение № 18866/19.10.2024 г. по гр.д. № 61639/2023 г. по описа на СРС, 181 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 19873/04.11.2024 г. по гр.д. № 61639/2023 г. по описа на СРС, 181 състав, като иска същият да бъде определен на сумата в размер на 1000 лв. на месец. Съгласно разпоредбата на чл.278, ал.3 ГПК, указанията на въззивният съд са задължителни за настоящият съд, поради което настоящото производство е по чл.57, ал.2 СК – иск за определяне на пазарна наемна цена спрямо ползващия съпруг, след прекратяване на брака. По разликата между чл.57 СК и чл.31 ЗС Съдът напълно поддържа мотивите, изложени в Определение № 36917/03.09.2025 г. и Определение 12417/28.03.2026 г. Разпоредбата на чл. 57, ал 1 СК предвижда, че по силата на съдебното решение, с което се предоставя ползването на семейното жилище на някоя от страните, между бившите съпрузи, доколкото изрично не е уговорена безвъзмездност на ползването, възниква наемно правоотношение, т. е. ползващият жилището бивш съпруг дължи наем на неползващия. С Решение № 199 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 154/2017 г. на ВКС, 1-во гр. отделение е дадено тълкуване, че когато в исковата молба са изложени факти за имуществени отношения на бивши съпрузи относно ползването на семейното жилище след развода и е заявена претенция за плащане на парична сума на неползващия съпруг, искът е с правна квалификация чл. 57, ал. 2 СК във връзка с чл. 31, ал. 2 ЗС. Спорното право намира своето основание в чл. 31, ал. 2 ЗС съотношението между чл. 57, ал. 2 СК и чл. 31, ал. 2 ЗС е на специална към обща разпоредба и елементите на фактическия състав на търсеното обезщетение са същите, като в него не се включва отправянето на покана. Във всеки конкретен случай трябва да бъде съобразено естеството на възникналото правоотношение между бившите съпрузи по повод ползването на семейното жилище. При регламентиране ползването на семейното жилище законодателят е изходил от принципа, че в гражданските отношения е налице възмездност, освен ако е уговорено друго. Следователно, ако съпрузите не са предвидили в споразумението изрично безвъзмездност на ползването (като при заем за послужване), би следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент от чл. 57, ал. 1 СК. Принципът за възмездност е в интерес на ползващия съпруг, тъй като ако ползването е безвъзмездно, то може да бъде прекратено по всяко време от заемодателя (чл. 249 ЗЗД). Когато постигнатото съгласие е за възмездно ползване, е без значение дали тези отношения възникват от решение, с което се утвърждава споразумение по чл. 49, ал. 4 СК или чл. 50 СК, или от решение, с което съдът е предоставил ползването на съпруга несобственик или е разпределил ползването на общата вещ, като го е предоставил на един от съсобствениците съгласно чл. 56 СК. Това не променя естеството на възникналите правоотношения. Когато постигнатото съгласие е за възмездно ползване, е без значение дали тези отношения възникват от решение, с което се утвърждава споразумение по чл. 49, ал. 4 СК или от решение на съда по чл. 56 СК. Законодателят е предоставил възможност на всеки от бившите съпрузи да сезират съда с искане за определяне на наемна цена. В случай, че съдът при тълкуване волята на страните, обективирана в споразумението, достигне до извод, че ползването е предоставено безвъзмездно, следва да откаже определяне на наемна цена. Обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС се дължи за ползването на съсобствен имот, включително и в отношенията между бивши съпрузи за имот, придобит в режим на СИО, прекратена поради развод, когато имотът е предоставен за ползване на единия съпруг. Елементите на фактическия състав на претендираното обезщетение по чл. 57 ЗС и чл. 31, ал. 2 ЗС са същите, без в първия случай да се изисква покана. В решение № 71/2018 г. по гр. д. № 2750/2017 г., ІІ г. о. се приема, че във всеки случай, в който ползването на семейното жилище, придобито в режим на СИО, прекратено с развод, е предоставено на съпруга, упражняващ родителските права и между съпрузите липсва уговорка в споразумение по чл. 49, ал. 4 или чл. 50 СК, че ползването ще е безвъзмездно, то между съпрузите възниква наемно правоотношение. Ако бракоразводният съд не е опрелелил размер на дължимия наем, за всеки от съпрузите съществува възможност докато е налице правото на ползване въз основа на съдебното решение, да поиска от съда по реда на чл. 57, ал. 2 СК да бъде определена наемна цена, която да се заплаща в бъдеще. За периода от влизане в сила на решението, с което е предоставено ползването на семейното жилище, до настъпване на условието за прекратяване на ползването и предоставяне достъп на другия съпруг, или до определяне по реда на чл. 57, ал. 2 СК на наемна цена, неползващият съпруг – съсобственик има право на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. В Следователно, когато имотът е съсобствен, в т. ч. придобит по време на брака, но въпросът за ползването му не е изрично уреден при прекратяването на брака случай, специалната норма на чл. 57, ал. 2 СК не намира приложение, а се прилага общата норма на чл. 31, ал. 2 ЗС, като обезщетението се съизмерва със средния пазарен наем, т. е. обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС съвпада с наема по чл. 57, ал. 2 СК. В този случай отправянето на покана не е необходимо, тъй като правоотношението по ползването на семейното жилище въз основа на съдебното решение е възникнало като възмездно и ползващият съпруг е уведомен за задължението си да заплаща наемна цена. Твърдението на ответника, че не ползва имота, е релевантно, само ако е за време след като правото на ползване е прекратено - поради изтичане на срока или настъпване на други обстоятелства, и страната докаже, че не ползва вещта в повече от притежаваната квота от съсобствеността. Претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС е частен случай на общия принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване. Не се обогатява съпругът (бившият съпруг), който ползва съсобственото жилище заедно с трето лице, нито обеднява неползващия съпруг за сметка на ползващия. Ако неползващият съпруг (бивш съпруг) счита, че трябва да бъде обезщетен за ползване на частта си от съсобствения имот, който е бил или е в режим на съпружеска имуществена общност, от третото лице, следва да прекрати договора за заем за послужване с третото лице за своята част и да претендира обезщетение от него. Съпругът, респ. бившият съпруг, който ползва жилището заедно с трето лице, не ползва повече от частта си и поради това не дължи обезщетение. В този смисъл са Определение № 1407 от 24.03.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 2452/2024 г., Решение № 71 от 29.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2750/2017 г., II г. о., ГК, Определение № 3380 от 27.06.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 3579/2024 г. Обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС се дължи за ползване на съсобствен имот, включително и в отношенията между бивши съпрузи за имот придобит в СИО, прекратена поради развод и съпругът, на когото е предоставено ползването на семейното жилище, дължи обезщетение за ползването на другия съпруг, като в този смисъл е и трайно установената практика на ВКС (решение № 133 от 04.07.2013 г. по гр. д. № 535 от 2012 г., ІV г. о.; решение № 528 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 158 от 2010 г. на І І г. о.; решение № 392 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 1641 от 2011 г. на ІІІ г. о. решение № 199 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 154/2017 г., г. к., І г. о. на ВКС.) Елементите на фактическия състав на обезщетението по чл. 57, ал. 1 СК са същите като по чл. 31, ал. 2 ЗС. В практиката се приеме, че не се изисква отправянето на покана, тъй като ползването се предоставя въз основа на съдебното решение. В този смисъл е Решение № 199 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 154/2017 г. на ВКС, 1-во гр. отделение. В Решение № 71 от 29.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2750/2017 г., II г. о., ГК е прието, че облигационните претенции между бившите съпрузи относно ползването на съсобствения имот за минал период се уреждат съобразно чл. 31, ал. 2 ЗС, като не е необходимо отправяне на писмена покана, когато недвижим имот, представляващ семейно жилище, придобито в режим на съпружеска имуществена общност, е предоставен за ползване на съпруга, упражняващ родителските права с бракоразводното решение, без да е определен наем на основание чл. 57, ал. 2 СК. Съображенията за това са, че във всички случай, в който ползването на семейно жилище, придобито в режим на съпружеска имуществена общност, прекратена с развода, е предоставено на единия съпруг, упражняващ родителските права, ако между съпрузите липсва уговорка в споразумение по чл. 49, ал. 4 или чл. 50 СК, че ползването ще е безвъзмездно /т. е. при условията на заем за послужване/, то между съпрузите възниква наемно правоотношение. Ако бракоразводният съд не е бил сезиран и не е определил размера на дължимия наем, за всеки от съпрузите съществува възможност докато е налице правото на ползване въз основа на съдебното решение, да поиска от бракоразводния съд по реда на чл. 57, ал. 2 СК да бъде определена наемната цена, която да се заплаща за в бъдеще. За периода от влизане в сила на решението, с което е предоставено ползването на семейното жилище до настъпване на условието за прекратяване на правото на ползване и предоставяне на достъп на другия съпруг /преустановяване на ползването или осъществяване на съвместно ползване/ или до определяне по реда на чл. 57, ал. 2 СК на наемна цена, неползващия съпруг-съсобственик има право на обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС. В този смисъл е Решение № 71 от 29.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2750/2017 г., II г. о., ГК. В Решение № 149 от 1.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 638/2023 г., IV г. о., ГК е прието, че когато собственик предоставя за ползване своя вещ или съсобственик предоставя своята част, той може да стори това срещу насрещна престация или безвъзмездно. В първия случай отношенията ще се уредят както при договор за наем, а във втория – както при заем за послужване. Когато постигнатото съгласие е за възмездно ползване, е без значение е дали тези отношения възникват от решение, с което се утвърждава споразумение по чл. 49, ал. 4 от СК, или от решение, с което съдът е предоставил ползването на съпруга несобственик или е разпределил ползването на общата вещ, като го е предоставил на единия от съсобствениците съгласно чл. 56 от СК. Това не променя естеството на възникналите правоотношения. И в двата случая възникват задължение за предоставяне на ползването и насрещно задължение за заплащане на цената на ползването. Ако ползването е възмездно, неползващият съпруг може да иска от съда определяне на наемна цена по отношение на ползващия и когато ползването е предоставено по силата на утвърдено от съда споразумение по чл. 49, ал. 4 от СК. Правомощието на съда да определи мерките относно ползването на семейното жилище има същата правна природа като правомощието на съда да разпредели ползването на съсобствена вещ – спорна администрация. Разликата е единствено в предпоставките – съдът може да разпредели ползването, когато вещта е съсобствена и са налице другите предпоставки на чл. 32, ал. 2 от ЗС, докато правомощието на съда по чл. 56 от СК съществува и когато няма съсобственост (собственик е единият съпруг или трето лице). Искането за определяне на цената на ползването (наема) е искане за пълно уреждане на отношенията по постановените мерки. Законът не задължава съда да уреди наведнъж мерките относно ползването на семейното жилище. Съдът е осъществил правомощията си по тези мерки, като постанови, кой да ползва семейното жилище. Затова страната, която има материални права върху жилището може допълнително да поиска определянето на цената на ползването (която е в размер на наема). Същото право страната има и когато съдът не е взел решение по мерките, защото е потвърдил споразумение между страните. И в този случай страната по споразумението може да иска пълно уреждане на отношенията по мерките относно ползването на семейното жилище. За разлика от претенцията за определяне на наемна цена, осъдителен иск може да се предяви иск за повтарящи се задължения, които ще бъдат дължими след постановяване на решението (чл. 124, ал. 2 от ГПК), но законът има предвид такива задължения, чиято изискуемост зависи единствено от настъпването на обективни факти. Когато се претендира изпълнение на задължения, възникването на които зависи от волята и действията на една от страните в спора, не е допустимо такива да се присъждат, преди да са станали изискуеми. Иск за бъдещо плащане на наемна цена е недопустим, защото възникването на задължението зависи от това, доколко е било предоставено ползването и фактически осъществено. Това е така, защото съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗС всеки съсобственик има право да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин, да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се използва лично само от един или няколко съсобственици, а другите съсобственици са лишени от възможността да я ползват и да си служат с нея, ползващият я съсобственик дължи на останалите обезщетение в размер на ползите, от които ги е лишил. Затова елемент от фактическия състав на обезщетението по чл.31 СК е именно ползването, поради което не може да се осъжда за плащане в бъдещ период. С оглед изложената съдебна практика, настоящият състав приема следното: С решението по чл.49 СК или утвърждаване на споразумението по чл.51 СК съдът или органът се произнася по исканията за ползването на предоставеното семейно жилище. Следователно до момента на прекратяване на брака, с което се предоставя ползването на семейното жилище на единият от съпрузите, страните могат да се уговорят или да поискат ползващия да заплаща обезщетение за ползване на целия имот на другия съсобственик по чл.57 СК за в бъдещ период. Тогава престацията ще бъде за повтарящи се задължения, което ще бъдат дължими от датата на влизане в сила на решението или одобряване на споразумението. Следователно в това производство съдът ще постанови осъдителен диспозитив за бъдещи плащания. Но ако страната не е поискала това или страните не са договорили за това в споразумението по чл.51 СК, то с влизане в сила на съдебният акт бракът се прекратява. При това положение съпружеската имуществена общност от бездялова се превръща в дялова и отношението между бившите съпрузи се уреждат по правилата на съсобствеността, като съсобственици на обща вещ. При това положение, както съдът написа по-горе, лицето, на когото е предоставено ползването на семейното жилище дължи обезщетение на неползващия собственик, с оглед избягване на принципа за неоснователно обогатяване. Това обезщетение е по чл.31, ал.1 ЗС и се дължи за минал период, а не за бъдещ. Миналият период о т влизане в сила на решението, с което е предоставено ползването на семейното жилище д о настъпване на условието за прекратяване на правото на ползване и предоставяне на достъп на другия съпруг /преустановяване на ползването или осъществяване на съвместно ползване/ или до определяне по реда на чл. 57, ал. 2 СК на наемна цена. Това е така, защото с определяне на наемната цена се определя бъдещото заплащане на наемното правоотношение по чл.57, ал.1 СК, тъй като от тогава може да се осъди ответника за периодични плащания за в бъдещ период. До датата на определяне на наема по чл.57, ал.2 СК обезщетението е по чл.31, ал.2 ЗС, като покана не е необходимо. Искът по чл. 57, ал. 2 от СК е иск за съдебно определяне на размера на наема за семейното жилище, когато след развода ползването му е предоставено на единия съпруг по чл. 56 от СК и по силата на решението е възникнало наемно правоотношение между бившите съпрузи по чл. 57, ал. 1 от СК. По същество този иск е имуществена претенция между бивши съпрузи, с която съдът: определя конкретния размер на дължимия месечен наем; съобразява дължимостта на наема за ползваната от ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ, както и може впоследствие да измени вече определения наем при промяна на обстоятелствата — изрично предвидено в чл. 57, ал. 2 от СК. В Определение № 358 от 16.06.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3014/2015 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Светла Димитрова е прието, че искът е допустим и когато в решението за развод не е бил определен наем, както и от Решение № 160 от 29.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2290/2015 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Гергана Никова, според което пропускът да се определи наем в бракоразводното решение може да бъде отстранен с последващ самостоятелен иск. Предметът на този иск не е самото предоставяне на ползването на жилището, а само размерът на наема. Тоест, искът по чл. 57, ал. 2 от СК предполага да има съдебно предоставено ползване на семейното жилище в някоя от хипотезите на чл. 56, ал. 1, 2, 3 или 5 от СК, защото именно тогава възниква наемното отношение по чл. 57, ал. 1 от СК. С иска по чл.57, ал.2 СК се определя наем, който да се заплаща занапред, докато трае предоставеното ползване. Ако за минал период не е бил определен наем, а имотът е съсобствен, отношенията се уреждат чрез претенция за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. В този смисъл са например Решение № 199 от 15.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 154/2017 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Емилия Донкова, Решение № 71 от 29.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2750/2017 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Камелия Маринова и Определение № 3380 от 27.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3579/2024 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Здравка Първанова. При този иск не се изисква предварителна писмена покана, защото задължението за плащане произтича от самото съдебно решение, с което ползването е предоставено. В този смисъл е Определение № 508 от 5.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2212/2024 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Таня Орешарова и Определение № 1865 от 28.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 638/2023 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Велислав Павков. Размерът се определя според пазарния наем за съответното жилище, като се приспада частта, която се пада на ненавършилите пълнолетие деца, съгласно изречение второ на чл. 57, ал. 2 от СК. В този смисъл е Решение № 123 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 526/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Надежда Зекова, както и Решение № 258 от 8.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1407/2024 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Джулиана Петкова, според които съдът не може произволно да определи наема без подходящи доказателства, обичайно чрез експертиза. Конкретно по делото Не е спорно, че на 14.06.2000 г. страните са сключили граждански брак. Не се спори, че на 12.04.2018г. В. Х. П. и С. Х. Б* купуват САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор *, представляващ апартамент с адрес: гр. София, ж.к. Г*. Същият е придобит по време на брака, поради което съгласно чл.21 СК същият е в режим на СИО. Между страните не се спори, че с решение № 18866/19.10.2024 г., поправено с решение № 19873/04.11.2024 г. по гр. д. № 61639/2023 г. по описа на СРС, влязло в сила на 21.11.2024 г. Бракът е прекратен, на основание чл.44, т.3 вр. чл.49, ал.1 СК, като дълбоко и непоправимо разстроен, както и че е ПРЕДОСТАВЕНО на основание чл. 56, ал. 1 СК на С. Х. Б*, ЕГН •••••••••• ползването на СЕМЕЙНОТО ЖИЛИЩЕ, представляващо апартамент № 20, находящ се в гр. София, ж.к. „Го*. Не е спорно, че упражняването на родителските права спрямо * В.ва П.а е предоставено на ответника, като детето ще живее в процесното жилище. Не е спорно, че детето навършва 18-годишна възраст на 01.12.2026 г. Следователно до 30.11.2026 г. детето е ползвало жилището Не е спорно, че от 21.11.2024 г., двамата ответници са съсобственици на процесното жилище при квоти 1/2 (една втора) идеална част за всеки, на основание покупко-продажба и прекратяване на брака съгласно чл. 28 вр. чл. 44, т.3 СК. Спорно остава дали ответникът дължи наемна цена, за какъв размер и от коя дата. В представеното от страните споразумение по чл.51 СК страните не са се договорили за възмездност за предоставеното наемно жилище. Не са определили бъдещата наемна цена и нейната дължимост по чл.57, ал.1 СК. Следователно по всяко време страните могат да поискат определяне на наема по реда на чл.57, ал.2 СК, което е спорна съдебна администрация, с оглед изложеното по-горе. От момента на възникване на обикновена дялово съсобственост до момента на определяне на бъдещия наем, се дължи обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, което е исковото производство, осъдителен иск. По делото е приета съдебно-оценителна експертиза, която установява, че пазарният наем е в размер на 2968.00 лева или 1 517.51 евро. Наемната цена за половината жилище е 1 484.00 лева или 758.76 евро, а за 1/3 от жилището е 989.00 лева или 505.67 евро. Тъй като жилището е съсобствено от ищеца и ответника и последният го ползва, въз основа на бракоразводното решение, следва, че последният ползва частта на ищеца, т.е. неговата 1/2 ид.ч. Но до 30.11.2026 г. жилището е обитавано и от детото на ищеца по силата на бракоразводното решение, поради което ответникът е ползвал по-малка част от частта на ищеца, съгласно правилото на чл.57, ал.2 СК. Доколкото съгласно правилата на СК, страните по делото дължат еднаква грижа и възпитание на своето дете и негова издръжка по чл.134 и чл.140 СК, то следва, че детето е ползвало половината от частта на родителите си, т.е. половината от 1/2 на всяка една от страните. Следователно детото е ползвало 1/2 от жилището – по 1/2 от частта на страните или по две части по 1/4. При това положение, майката е ползвала другата една 1/2 от жилището – 1/4 като остатък от нейната 1/2 ид. ч., и другата една 1/4 от частта на ищеца. Следователно ответникът дължи заплащане на наемна цена за 1/4 от жилището до навършване на пълнолетие до 30.11.2026 г., а именно 742.00 лева или 379.38 евро. От 01.12.2026 г. ответникът дължи заплащане на наемната цена за 1/2 от жилището, а именно 1484 лева или 758.76 евро. По възраженията на ответника Възраженията на ответника не са основателни, тъй като не е предявен осъдителен иск, а иск за определяне на наемна цена, поради което възраженията за предаване на владението, прихващания, подобрения, ползване на коли и т.н. не е основателно. Единественото възражение на ответника, което е основателно и взето предвид, че жилището се ползва и от ненавършилото пълнолетие дете. По разноските Съгласно Решение № 149 от 1.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 638/2023 г., IV г. о., ГК производството по чл.57, ал.2 СК е сопрна съдебна администрация. Съгласно ТР № 3/27.06.2024 г. по тълк. Д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, в производствата по спорна съдебна администрация, уредени в СК, разпоредбите на чл. 78 ГПК се прилагат съответно. При цялостно отхвърляне на молбата, въззивната жалба или касационната жалба, когато касационното обжалване не бъде допуснато, както и при прекратяване на производството по причина в поведението на молителя, отговорността за разноски се носи от подателя им. При пълно уважаване на молбата или жалбите, както и при прекратяване на производството по причина в поведението на ответника, разноските се възлагат на ответната страна. В останалите случаи разноските остават в тежест на страните така, както са направени от тях. В процесния случай ищецът е искал определяне на наемна цена в размер на 1000 лева. Молбата е уважена частично. Съгласно цитираното ТР, задължително на основание чл.130, ал.2 ЗСВ, в този случай разноските остават в тежест на страните, така, както са направени от тях. Ето защо съдът не присъжда разноски. Воден от горното, СЪДЪТ