Решение № 9970 от 29.7.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 578/2026 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК, във връзка с чл.172, ал. 5, във връзка с ал.1 и чл.171, т.1, б.„з“, „гг“ от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Образувано е по жалба на Я. Н. Н. с [ЕГН] от гр. Варна срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 26-1030-000029/12.01.2026г. издадена от Началник група в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Пловдив, с която на основание чл.22 от ЗАНН и чл.171, т.1, б.„з“, „гг“ от ЗДвП му е приложена принудителна административна мярка „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство“ до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от шест месеца. В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на заповедта поради противоречие с материалния закон и несъответствие с неговата цел. Жалбоподателят твърди, че управляваният товарен автомобил не е негова собственост, поради което той нямал задължение да сключва застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и не разполагал с достъп до информационните масиви на МВР, за да провери актуалния регистрационен статус на автомобила. Превозното средство било с поставени регистрационни табели и със свидетелство за регистрация, когато му било предоставено за управление, поради което нямало външни признаци, от които да узнае за служебно прекратената му регистрация. Позовава се на Тълкувателно постановление №2/05.04.2023г. на ВКС и ВАС и поддържа, че при липсата на знание за дерегистрацията на МПС не е осъществен субективният състав на нарушението по чл.175, ал.3 от ЗДвП. Твърди, че след узнаване за дерегистрацията на автомобила застраховката за него била сключена и регистрацията била възстановена още в деня на проверката. поради това към датата на издаване на заповедта не съществувала необходимост от прилагане на ПАМ. Моли за отмяна на заповедта и за присъждане на разноските по делото. С жалбата е направено и искане за спиране на предварителното изпълнение. В съдебно заседание Н. се явява лично и поддържа жалбата. Моли за отмяната й като неправилна, незаконосъобразна и противоречаща на целта на закона. Заявява, че е обжалвал издаденото му наказателно постановление пред Районен съд – Пловдив и очаква постановяването на съдебното решение. Представя Постановление от 02.02.2026г. на Районна прокуратура – Пловдив за отказ да се образува наказателно производство за извършеното от него. В хода по същество моли жалбата да бъде уважена и претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът – Началникът на група в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Пловдив, чрез процесуален представител в писмено становище оспорва жалбата. Поддържа, че на 09.01.2026г. жалбоподателят е управлявал чужд товарен автомобил със служебно прекратена регистрация от 06.01.2026г. на основание чл. 143, ал. 10 ЗДвП, след уведомление от Гаранционния фонд за липса на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. Счита, че материалноправните предпоставки за прилагане на мярката са установени. Заповедта била издадена от компетентен орган, в предвидената форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Моли жалбата да бъде отхвърлена и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на евентуално поисканото адвокатско възнаграждение от жалбоподателя. След като взе предвид становищата на страните, прецени доказателствата по делото и съобразно приложимите правни разпоредби, съдът достигна до следните фактически установявания и изводи: Товарен автомобил „•••••“ с рег.№ [рег. номер] е собственост на „ИНОТЕК България“ ЕООД, гр. Варна. От справката за регистрационния статус на превозното средство се установява, че регистрацията му е била служебно прекратена на 06.01.2026 г., на основание чл. 143, ал. 10 ЗДвП, поради получено уведомление от Гаранционния фонд за липса на сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. На 09.01.2026 г. около 19:50 ч. в община Марица, на автомагистрала „Тракия“, при км 122 в посока гр. София, жалбоподателят управлявал посочения товарен автомобил. При извършената полицейска проверка било установено, че автомобилът е със служебно прекратена регистрация. На водача бил съставен АУАН серия GA № 4474892/09.01.2026 г. за нарушение на чл. 140, ал. 1, пр. 1 ЗДвП, изразяващо се в управление на моторно превозно средство, което не е регистрирано по надлежния ред. Жалбоподателят подал писмено възражение срещу акта. В него посочил, че автомобилът не е негова собственост, че като водач-несобственик няма законово задължение и технически достъп до информационните системи на МВР, за да следи регистрационния му статус, както и че автомобилът е бил с поставени регистрационни табели и с налични регистрационни документи. Поискал прекратяване на административнонаказателното производство поради липса на вина. С мотивирана резолюция № 26-1030-М000015/15.01.2026г., издадена на основание чл.54, ал.1, т.9 от ЗАНН, административнонаказателното производство по АУАН серия GA № 4474892/09.01.2026 г. било прекратено поради образувана преписка ЗМ № 9/09.01.2026 г. по описа на РУ – Труд към ОДМВР-Пловдив за данни за престъпление по чл. 345, ал. 2 от НК. По делото е представена застрахователна полица № BG/23/126000190307 от 09.01.2026 г. От данните в справката на сектор „Пътна полиция“, се установява, че още на 09.01.2026 г. в 21:47:00 ч. регистрацията на автомобила е възстановена служебно въз основа на постъпила от Гаранционния фонд информация за наличие на валидна застраховка „Гражданска отговорност“. Така застрахователното покритие е осигурено и регистрацията е възстановена около един час след проверката. Независимо от това на 12.01.2026 г. – три дни след проверката и след възстановяването на регистрацията – началник група в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Пловдив издал оспорената Заповед № 26-1030-000029/12.01.2026 г. В нея възпроизвел констатациите по АУАН и приложил спрямо жалбоподателя мярката по чл. 171, т. 1, б. „з“, „гг“ от ЗДвП. С Постановление № 833/2026 г. от 02.02.2026 г. Районна прокуратура – Пловдив е отказала да образува наказателно производство. С Определение № 2759/05.03.2026 г., постановено по настоящото дело, съдът е спрял допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на заповедта. Жалбата до съда е допустима. Подадена е в законоустановения срок по чл.149 ал.1 от АПК, от активно легитимиран субект – адресат на оспорената заповед, чиито права се засягат неблагоприятно от нея, което поражда за него правен интерес за оспорването. Разгледана по същество, жалбата е основателна. При служебната проверка по чл. 168, ал. 1 АПК съдът проверява законосъобразността на административния акт на всички основания по чл. 146 от АПК, без да се ограничава от доводите на оспорващия. Оспорената заповед е издадена от компетентен административен орган. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1 от ЗДвП се прилагат с мотивирана заповед на ръководителите на службите за контрол по закона съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. От приложената по преписката Заповед № 317з-3162/15.04.2022г. на Директора на ОД на МВР – Пловдив се установява надлежното оправомощаване на издателя на акта. Нарушението е констатирано на територията, обслужвана от ОД на МВР – Пловдив, поради което са налице материалната, териториалната и персоналната компетентност на органа. Заповедта е издадена в писмена форма и съдържа фактическите и правните основания за постановяването й. Посочени са времето, мястото и обстоятелствата на проверката, управляваното превозно средство, датата и основанието за служебно прекратяване на регистрацията, съставеният АУАН и приложената правна норма. В хода на административното производство не се установяват самостоятелни съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които сами по себе си да обуславят отмяна на акта. Спорът се съсредоточава върху наличието на материалноправните предпоставки по чл. 171, т. 1, б. „з“, „гг“ от ЗДвП и съответствието на приложената мярка с целта на закона. Принудителните административни мерки са форма на държавна принуда. Съгласно чл. 22 ЗАНН те се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях. Случаите, видът, компетентните органи и редът за приложение се уреждат от съответния закон съгласно чл. 23 ЗАНН. Поради неблагоприятното им въздействие разпоредбите, които уреждат предпоставките за прилагането им, подлежат на стриктно тълкуване.Съгласно чл. 171, т. 1, б. „з“, „гг“ от ЗДвП свидетелството за управление временно се отнема до решаване на въпроса за отговорността, но за не повече от шест месеца, когато водачът управлява моторно превозно средство, след като е извършил нарушение, за което е предвидено наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство. Приложената от органа хипотеза препраща към нарушението по чл. 140, ал. 1, пр. 1 от ЗДвП и санкционния състав на чл. 175, ал. 3 от ЗДвП. Нормата на чл. 140, ал. 1 от ЗДвП допуска по пътищата, отворени за обществено ползване, само моторни превозни средства и ремаркета, които са регистрирани и са с поставени регистрационни табели. По чл. 175, ал. 3 от ЗДвП се наказва водач, който управлява моторно превозно средство, което не е регистрирано по надлежния ред или е регистрирано, но е без табели с регистрационен номер. За това нарушение е предвидено и наказание лишаване от право да се управлява моторно превозно средство, поради което то попада сред формално посочените в чл. 171, т. 1, б. „з“, „гг“ от ЗДвП. Наличието на обвързана компетентност означава, че при доказани факти от законовия състав органът е длъжен да приложи предвидената мярка. Това не освобождава органа от задължението да установи всички елементи на фактическия състав и не допуска мярката да бъде наложена само въз основа на констатацията, че автомобилът фигурира в информационната система със служебно прекратена регистрация. Обвързаната компетентност възниква след доказване на законовите предпоставки, тя не замества доказването им. В случая е установена обективната страна на деянието: на 09.01.2026 г. жалбоподателят е управлявал автомобил, чиято регистрация е била служебно прекратена три дни по-рано. Не е установена субективната страна на нарушението. Жалбоподателят не е собственик на товарния автомобил. Собственик е „ИНОТЕК България“ ЕООД. Съгласно чл.483, ал.1, т.1 от Кодекса за застраховането задължението за сключване на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите тежи върху лицето, което притежава регистрирано на територията на Република България превозно средство, което не е спряно от движение. Законът допуска друго лице да сключи договора, но не превръща тази възможност в задължение за всеки водач-несобственик. Поради това спрямо Я. Н. не може да се изведе неизпълнение на задължението за застраховане, което законът възлага на собственика. Отделен е въпросът дали водачът е знаел, че регистрацията е прекратена. Вината в административнонаказателното производство не се предполага. За да е налице извършено нарушение по смисъла на чл. 171, т. 1, б. „з“, „гг“ от ЗДвП, следва да са установени не само обективните признаци на деянието, но и знанието на водача за факта на служебната дерегистрация или обстоятелства, от които това знание може да бъде изведено. С Тълкувателно постановление № 2/05.04.2023 г. по тълкувателно дело № 3/2022 г. Общото събрание на съдиите от Наказателната колегия на ВКС и Първа и Втора колегии на ВАС приема, че не се наказва по чл. 175, ал. 3 от ЗДвП водачът, който управлява моторно превозно средство със служебно прекратена регистрация по чл. 143, ал. 10 от ЗДвП, без за това да е уведомен собственикът. В мотивите е разяснено, че при липса на доказателства за съобщаване на прекратяването на регистрацията или за узнаването му по друг начин деянието е субективно несъставомерно. Узнаването е факт, който подлежи на доказване с всички допустими доказателства и доказателствени средства. Изменението на чл. 143, ал. 10 от ЗДвП, при което е отпаднало задължението на службата за регистрация да уведомява собственика за служебното прекратяване, не води до противоположен извод. То урежда административната процедура по прекратяване на регистрацията, но не създава необорима презумпция, че собственикът или водачът знае за настъпилата дерегистрация. Още по-малко от отпадането на уведомяването може да се изведе задължение на водач-несобственик да знае непублично отразения в информационната система регистрационен статус на чуждо превозно средство. Знанието за правната норма не следва да се смесва със знанието за конкретния факт, че компетентният орган е прекратил служебно регистрацията. По делото няма доказателства жалбоподателят да е бил уведомен или да е узнал по друг начин за прекратяването на регистрацията преди проверката. Автомобилът е бил с поставени регистрационни табели и с налично свидетелство за регистрация. Тези външни белези са сочели на редовно регистрирано превозно средство. Информацията за служебното прекратяване не е публично достъпна за водача-несобственик. Не е установено собственикът да е уведомил жалбоподателя за липсата на застраховка или за настъпилата дерегистрация. При това положение органът не е доказал, че Я. Н. е извършил виновно нарушението, към което препраща чл. 171, т. 1, б. „з“, „гг“ от ЗДвП. Липсата на установена субективна съставомерност изключва материалноправната предпоставка за временно отнемане на свидетелството му за управление. Самото съставяне на АУАН не установява по окончателен и задължителен начин извършването на нарушение и не освобождава органа от преценката по чл. 35 и чл. 36 от АПК на всички относими факти. Заповедта противоречи на материалния закон и поради настъпилите преди издаването й обстоятелства, които органът не е отчел. Съгласно чл. 142, ал. 1 от АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Следователно при издаване на заповедта на 12.01.2026 г. органът е бил длъжен да съобрази всички факти, настъпили до този момент, включително сключването на валидна застраховка и служебното възстановяване на регистрацията на автомобила на 09.01.2026 г. в 21:47:00 ч. Нормата на чл. 143, ал. 10 от ЗДвП свързва възстановяването на служебно прекратената регистрация с предоставянето на данни за сключена застраховка от Гаранционния фонд или по искане на собственика и след представяне на валидна застраховка. В конкретния случай предвиденото от закона основание за възстановяване е настъпило още в деня на проверката и информационната система е отразила възстановяването на регистрацията дни преди издаването на заповедта. Материалноправната предпоставка за прилагане на преустановителна мярка трябва да съществува към момента на постановяването на административния акт. Към 12.01.2026 г. автомобилът вече е бил застрахован и регистрацията му е била възстановена. Липсвало е продължаващо противоправно състояние, което да бъде преустановено чрез временно отнемане на свидетелството на водача. Не е съществувала и конкретна опасност същият автомобил да продължи да се движи без регистрация поради липса на застрахователно покритие. Обстоятелството, че към часа на проверката регистрацията е била прекратена, има значение за преценката дали е извършено нарушение. То не е достатъчно само по себе си да обоснове необходимостта от издаване на ПАМ три дни по-късно, след като причината за дерегистрацията е отстранена и регистрацията е възстановена. Ако обвързаната компетентност се разбира като задължение за издаване на заповед независимо от фактите към датата на нейното постановяване, мярката би се откъснала от превантивната и преустановителната си функция и би се превърнала в автоматична последица от съставянето на АУАН. Такъв резултат не следва от чл. 22 от ЗАНН и чл. 171 от ЗДвП. Приложената ПАМ не е административно наказание и не цели възмездяване за вече извършено деяние. Отговорността за нарушението се установява в отделно производство, а при доказване на състава законът предвижда наказанията по чл. 175, ал. 3 ЗДвП. Когато към момента на издаване на заповедта нарушението е преустановено и последиците, свързани с регистрационния статус на автомобила, са отстранени, продължаващото ограничаване на правото на водача да управлява всяко моторно превозно средство няма преустановителна функция. То придобива санкционен характер, който е несъвместим с правната природа на мярката. Изводът се подкрепя и от принципа на съразмерност по чл. 6 от АПК. Административният орган трябва да упражнява правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо, като избира действие, което е необходимо за постигане на законовата цел и не засяга права и законни интереси в по-голяма степен от необходимото. Временното отнемане на СУМПС ограничава водача да управлява не само автомобила, чиято регистрация е била прекратена, а всяко моторно превозно средство за период до шест месеца. При възстановена регистрация още преди издаването на акта това ограничение не допринася за преустановяване на конкретното нарушение. Не се установява по какъв начин мярката би осигурила безопасността на движението или би предотвратила повторно нарушение, при положение че жалбоподателят не е носител на задължението за сключване на застраховката, не е доказано да е знаел за дерегистрацията и причината за нея е отстранена още същия ден. Налагането на ограничението при тези факти причинява засягане, което е несъизмеримо с липсващата към датата на заповедта преустановителна необходимост. Двете основания са самостоятелни и взаимно допълващи се. Първо, не е доказано жалбоподателят да е извършил виновно нарушение по чл. 175, ал. 3 от ЗДвП, тъй като е водач на МПС на което не е собственик и не е знаел за служебно прекратената регистрация на МПС. Второ, още на 09.01.2026г. след съставяне на АУАН задължителната застраховка за автомобила е била сключена и регистрацията е била възстановена, преди е дни издаването на заповедта на 12.01.2026г., поради което не е съществувало състояние, което налагането на принудителната мярка да преустанови. Всеки от тези пороци обосновава отмяна на Заповед № 26-1030-000029/12.01.2026 г., а съвкупната им преценка налага извод за противоречието й с материалния закон и за несъответствие с целта за постигане на която е предвидено издаването на този вид актове, които са основания за отмяна по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК. При този изход на спора своевременно направеното искане от жалбоподателя за присъждане на разноски следва да бъде уважено. На основание чл.143, ал.1 от АПК ответната страна ОД на МВР – гр.Пловдив следва да бъде осъдена за заплати на Я. Н. Н. сумата в размер на 5,11 евро представляваща заплатена държавна такса за образуване на делото. Водим от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Съдът