Решение № 4809 от 25.9.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 73/2023 г.

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК. С решение от 20.07.2022 год., постановено по гр.дело №21420/2021 год. по описа на СРС, ГО, 33 с-в, изменено в частта за разноските с определение от 31.10.2022 год., е признато за установено по предявените от К. В. В. срещу Е. М. М. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и срещу „Т.И.“ ЕООД иск с правно основание чл. 108 ЗС, че ищецът е собственик на следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 68134.4326.1558, съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, Столична община, област София /столица/, одобрени със Заповед № РД-18-74 от 20.10.2009 год. на изпълнителния директор на АГКК, последно изменени за имота на 29.01.2021 год., с адрес: гр. София, Столична община, район „Овча купел”, ул. „•••••••, с площ по графични данни: 542 кв.м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: незастроен имот за жилищни нужди, предишен идентификатор: няма, номер по предходен план: 751а, квартал 61, парцел VIII, при граници: поземлени имоти с идентификатори 68134.4329.1642, 68134.4331.2533, 68134.4326.1622, 68134.4326.174 и 68134.4326.191 и ответникът „Т.И.“ ЕООД е осъден да предаде на ищеца владението върху гореописания недвижим имот; отхвърлени са предявените от Р. К. К. срещу Е. М. М. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и срещу „Т.И.“ ЕООД иск с правно основание чл. 108 ЗС, с предмет гореописания недвижим имот; К. В. В. е осъден да заплати на „Т.И.“ ЕООД на основание чл. 74, ал. 2 вр. с чл. 72, ал. 1 ЗС сумата от 1 810 лв., представляващи разноски за направени от недобросъвестния владелец „Т.И.“ ЕООД подобрения в процесния недвижим имот – построена ограда по западната граница на имота, с дължина 63.86 м. – измерена графично, състояща се от поставени 30 бр. метални колове с квадратно сечение – 40x40 мм. и височина 2, 50 м., изпълнена с електрозаварена мрежа с поцинкована тел, с дебелина на телта – 1.8 мм. и отвори – 100x50 мм., с височина 1.80 м. и забити в земята колове, без заливане на бетон в основата и мрежата е без бетонна основа, като предявеното възражение за подобрения е отхвърлено в останалата му част до пълния предявен размер от 4 000 лв., като на основание чл. 72, ал. З ЗС вр. с чл. 74, ал. 2 ЗС на „Т.И.“ ЕООД е признато правото да задържи описания имот до заплащането от К. В. В. на присъдената сума; ищецът К. В. В. е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 10 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК сумата от 72.40 лв., представляваща държавна такса върху признатите подобрения, ответникът „Т.И.“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца К. В. В. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 285.93 лв.; ответниците „Т.И.“ ЕООД и Е. М. М. са осъдени да заплатят на адв. Х. Г. С. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от 1 644.59 лв. – възнаграждение за безплатно процесуално представителство на ищеца К. В. В.; ищцата Р. К. К. е осъдена на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответниците напавените разноски по делото, както следва: на „Т.И.“ ЕООД – в размер на 556.19 лв. и на Е. М. М. – в размер на 577.92 лв. Срещу решението в частта му, в която е уважено релевираното възражение за признаване на право на задържане на недвижимия имот, предмет на иска по чл. 108 ЗС, до заплащане на извършените подобрения, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца К. В. В.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че изградената в процесния имот ограда представлява подобрение. За определяне на изменението на имота като подобрение било необходимо то да е трайно прикрепено към него. В случая въз основа на събраните доказателства по делото било установено, че поставената от ответното дружество ограда в началото на 2021 год. нямала бетонна основа, че поставените колове, върху които била закрепена телената мрежа, били забити в земята, но лесно можели да бъдат премахнати, тъй като не били поставени върху бетонен фундамент. Когато подобрителят бил прикрепил към недвижимия имот обекти, които увеличавали стойността му, но можело да бъдат отделени без съществени промени в имота, те не се считали за подобрения. Следователно т.нар. телена ограда не представлявала подобрение на процесния имот. Освен това поставената от ответника ограда пречела на ищеца да ползва по предназначение собствената си сграда в съседния поземлен имот с идентификатор 68134.4326.191, поради което същата и това основание не можела да бъде счетена за подобрение. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а възражението за подобрения и за право на задържане – отхвърлено. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответникът по жалбата „Т.И.“ ЕООД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част. Поддържа, че според заключението по съдебно- техническата експертиза стойността на оградата възлизала на 1 810 лв., като при придобиването на имота от ответното дружество същият бил със съществуваща ограда от юг, изток и запад, а оградата към ул.“•••••••“била стара – с корозия, провиснала на места и избуяла растителност. Ответникът бил изградил нова ограда от западната граница на имота и разчистил избуялата растителност. Оградата била изградена по дворищно-регулационната линия, съвпадаща с границите на имота по кадастралната карта. Подобрение на един имот било налице, когато вложените труд, средства и материали били довели до увеличаване на стойността му. Увеличението се заплащало, доколкото съществувало към деня на постановяване на решението за заплащането му. Доколкото въпросът за собствеността върху процесния имот не бил разрешен със сила на пресъдено нещо, то аргументът, че поставената ограда пречела на нормалното ползване на двата имота бил неоснователен. А и това твърдение било недоказано. Напротив, установено било, че достъп до сградата в съседния имот бил осигурен и не се възпрепятствало нейното ползване. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и по чл. 108 ГПК, са подадени в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивни жалби от ответниците Е. М. М. и „Т.И.“ ЕООД. Жалбоподателите поддържат, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че ищецът К. В. В. е собственик на процесния имот. Правото на собственост върху процесния имот било придобито от ответника Е. М. по силата на Закона за обезщетяване на собствениците на одържавени имоти /ЗОСОИ/ и Закон за възстановяване собствеността върху одържавени имоти /ЗВСОНИ – Обн. ДВ. бр.15 от 21.02.1992 год. и влязъл в сила на 24.02.1992 год./, т.е. на основание реституция и наследствено правоприемство. Видно било от събраните доказателства, че наследодателят на ответника – неговият баща М.Г. М. бил придобил собствеността върху имот: нива, находяща се в землището на село Горна баня - Софийско, местност „Над банята“, от 1998 кв.м., за което бил заплатил съответната продажна цена в брой. Имотът бил одържавен от М.Г. М. с АДС №2312-VIPC от 29.08.1950 год. на основание Закона за отчуждаване на едрата градска покрита собственост /ЗОЕГПНС/ с ПМС №2013 от 07.07.1950 год., в който акт имотът бил описан като празно място от 1 998 кв.м. в местност „Над банята“, Горна баня. Този акт представлявал официален документ с обвързваща съда материално доказателствена сила относно установените в него обстоятелства, а именно че процесният имот е бил одържавен по реда на ЗОЕГПНС. За отчуждения имот било определено обезщетение в облигации, което не се считало за обезщетение съгласно ЗВСОНИ, които освен това не били и заплатени на наследодателя на Е. М.. След одържавяването имотът бил нанесен в кадастъра от 1956 год. като имот 7, кв. 61 по кадастралния план на София от 1943 год. Впоследствие на основание ЗОСОИ и ЗВСОНИ на Е. М., като единствен наследник на баща си М.Г. М., било възстановено правото на собственост върху процесния имот. Тъй като след одържавяването на имота в него било извършено строителство, което не позволявало възстановяването му в реални граници, била възстановена собствеността само върху останалата незастроена част от него. Във връзка с възстановяването на правото на собственост било извършено деактуване на имота, за което била издадена Заповед №РД-57- 826 от 20.06.1994 год. на Кмета на Столична голяма община, с която било наредено да се отпише от актовите книги за държавни и общински имоти АДС №716 от 29.08.1950 год. и да се предаде на наследниците на М.Г. М. владението на недвижим имот: „място от 690 кв.м. в Горна баня, м. „Над банята“, представляващо част от пл. 7, парцел III, кв. 61 на в.з. Горна баня. Съгласно Удостоверение ДИ-00-06-236Б от 05.07.1994 год., издадено от Териториална общинска администрация, Отдел „Държавни имоти, общинска собственост и жилищно настаняване“ при ТОА „Овча Купел“, мястото от 690 кв.м. в Горна баня, м. “Над банята“, представляващо частта от имот пл.№ 7 в п. III, кв. 61 на в.з. Горна баня върху парцела, било отстъпено право на строеж на трети лица 1961 год., което не било реализирано /имало малки стопански постройки/, а останалата част от имота от п.IV се ползвало от трети лица и не съществувало в реални граници, се отписвало на наследниците на М.Г. М.. Със Заповед № РД-57-357 от 26.09.1998 год. на областния управител на Област София бил отписан от актовите книги „Район „Овча купел“ акт за държавна собственост № 2312-VI РС от 29.08.1950 год. в частта му обхващаща неусвоената част с квадратура около 493 кв.м. от бивш имот с п.7, кв.57, нов 61, местност „Над банята“ в.з. Горна баня, представляваща част от придадените по регулация към парцел IV-8 кв.61, 645 кв.м. от бившия имот п.7 – целият от 1 998 кв.м., разположени в югоизточния му ъгъл, при граници: на север – имот с пл.№953 – деактуван със заповед № РД-57-826 от 20.06.1994г. на Кмета на Столична голяма община. Съгласно писмо-становище NPГP-92-00-53 от 16.09.1998 год. на УАГ, имотът, деактуван със Заповед № РД-57-357 от 26.09.1998г. на областния управител на Област София следвало да се присъедини към деактувания със Заповед №РД-57-826 от 20.06.1994г. на Кмета на Столична голяма община имот. Със Заповед №РД-09-247 от 27.08.1999 год. на Кмета на район Овча купел била одобрена поправка на кадастралната основа на имот пл.№751 и образуване на нови имоти пл.№ № 751, 751а по черните линии „АБВГДЕ“, букви и цифри в кв.61, м. „Горна баня“ съгласно скица-проект към административната преписка. Одобрено било и изменение на регулацията на парцел VIII-751 и образуване на нови парцели VIII-751, 751а в кв. 61 по плана на м.„Горна баня“. С решение на СГС, AO, III-А с-в, постановено по адм.дело №2212/2000 год. била прогласена нищожността на Заповед №РД-09-247 от 27.08.1999 год. на Кмета на район Овча купел. Тъй като последната касаела единствено попълване на кадастъра, то прогласяването на нейната нищожност, не се отразявало по никакъв начин на собственическите права на ответника Е. М.. Попълването на кадастъра било отделно административно производство, което не било част от настъпващата по силата на закона реституция – чл. 86 ППЗТСУ /отм./. Понастоящем имотът бил с идентификатор 68134.4326.1558, с площ от 542 кв.м., находящ се в гр. София, Столична община, район „Овча купел“, ул. „•••••••. Следователно възстановяването на собствеността върху процесния имот било извършено в съответствие с действащото към онзи момент законодателство – по силата на ЗВСОНИ и изричната разпоредба на чл. 2, ал. 4 ЗОСОИ, и било съобразено и със задължителната съдебна практика. В случая намирала приложение и т. 2 от Тълкувателно решение №1 от 17.05.1995 год. на ВКС по тълк.дело №3/1994 год., ОСГК /т. 1, изр. 2 от диспозитива/, съгласно която не се възстановява правото на собственост по отношение на отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е застроен, освен върху останалата незастроена част. В Решение №1392 от 27.11.2006 год. На ВКС по гр. дело №2055/2005 г., IV г. о., било прието, че „възстановяването на собствеността по ЗВСОНИ не поставя изискването имотът подлежащ на реституция да съставлява самостоятелно обособена кадастрална единица, нито въвежда зависимостта на реституцията от провежданите административни производства по промяна на регулацията. В този смисъл без значение било дали образуваното УПИ отговаря на изискванията за образуване на самостоятелен парцел с необходимите за това повърхност и лице. Въпреки това по силата на чл. 54, ал. 5 вр. чл. 54, ал. 2 ЗТСУ /отм./ образуваният имот отговарял на действащите към онзи момент изисквания за образуване на УПИ. В посочената разпоредба било записано, че по изключение определените в закона най-малки размери на парцелите /повърхност и лице/ могат да бъдат намалявани най-много с 1/6 в зависимост от стопанските, техническите или теренните условия или във връзка е положението на заварени масивни сгради. Освен това имотът нямал достатъчно лице само по отношение на едната улица, но по отношение на другата имал – което изрично било потвърдено в съдебно заседание от вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза. Поради това и неправилен бил изводът на СРС, че процесният имот, представляващ част от нивата, собственост на М. М., бил присъединен към парцел IV-8 от кв.61, собственост на К. В., завършено с влизане в сила на регулацията с изплащане на парично обезщетение през 1961 год. Липсвали изрични доказателства за изплатено парично обезщетение през 1961 год. и неправилно СРС бил приел, че регулацията била завършила и била влязла в сила. Заплащането на придаваеми части при действието на ЗПИНМ и ЗТСУ ставало чрез Общинските народни съвети. В тази насока по делото липсвали доказателства. Неправилен бил изводът, че в случая единствено допустимият начин на обезщетяване бил чрез компенсаторни записи, респ. жилищни компенсаторни записи, но не и чрез възстановяване на реална част от имота. В тази връзка следвало да се има предвид разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ. Т.е. евентуално била налице съсобственост между К. В. В. и Е. М. М.. Неправилно било уважено възражението на ищеца К. В. за настъпила придобивна давност върху имота поради упражнявано повече от десет години непрекъснато, явно и спокойно владение. Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, изтеклата придобивната давност до 1997 год. не се зачитала. По делото били налични писмени доказателства, че след възстановяването на правото на собственост ответникът Е. М. бил владял процесния имот, като включително бил извършвал действия, характеризиращи собственически и владелчески права – по негово искане била издадена Заповед №РД-09-247 от 27.08.1999 год. на Кмета на район Овча купел, с която била одобрена поправка на кадастралната основа на имот пл.№751 и образуване на нови имоти пл.№ № 751, 751а по черните линии „АБВГДЕ“, букви и цифри в кв.61, м. „Горна баня“ съгласно скица – проект към административната преписка; одобрено било и изменение на регулацията на парцел VIII - 751 и образуване на нови парцели VIII - 751, 751а в кв. 61 по плана на м. „Горна баня“; в качеството си на собственик се бил разпоредил с процесния имот на 23.12.2020 год., като го продал на ответното дружество и владението било било предадено в този ден. От друга страна, събраните писмени доказателства /договор за наем от 28.12.2012 год./ и свидетелски показания от свидетелите на ищците сочели на осъществявано владение върху процесния имот от родителите на ищеца К. В., но не и от него самия. Освен това за настъпването на правните последици на осъществена фактическа власт върху имота за твърдения десетгодишен срок били необходими не само фактически действия, но и намерение за своене, манифестирано на действителния собственик. За последният елемент на този фактически състав нямало ангажирани никакви доказателства. Напротив, събраните гласни доказателства ясно сочели че по отношение на процесния имот ищецът бил наясно, че Е. М. претендира, че притежава правото на собственост. На следващо място, следвало да се има предвид, че ако проц; есният имот не отговарял на нормативните изисквания, за да бъде обособен като самостоятелен парцел, то не можел да намери приложение института на придобивната давност. По давност реални части от урегулиран поземлен имот можело да бъдат придобивани само ако отговаряли на изискванията за самостоятелен урегулиран поземлен имот и то ако и оставащата част отговаряла на изискванията за самостоятелен урегулиран поземлен имот. Реална част от имот, която не отговаряла на изискванията за площ и лице, можела да бъде присъединена към съседен имот чрез придобиване на правото на собственост чрез правна сделка или по давност по реда на чл.17 ЗУТ само ако и двата имота не били урегулирани. Присъединяване на реални части от урегулирани поземлени имоти към съседен имот, ако тези части не отговарят на изискванията за площ и лице, можело да се извърши само чрез правна сделка и след одобрение по административен ред на исканата промяна в плана за регулация. Ответникът „Т.И.“ ЕООД бил придобил /закупил/ процесния имот на 23.12.2020 год. При изповядването на сделката нотариусът бил извършил проверка относно правото на собственост. УПИ отговарял на изискванията за образуване на самостоятелен парцел с необходимите за това повърхност и лице. Ответното дружество било във владение на имота, което му било предадено от Е. М. в деня на сключването на договора за покупко-продажба в нотариална форма, т.е. владението било осъществявано на правно основание, което било противопоставимо на собствениците. Претендират и присъждането на направените разноски по делото. Ответникът по жалбите К. В. В. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответниците част. Поддържа, че аргументите на ответниците относно тълкуването на разпоредбите на ЗВСОНИ и ЗОСОИ биха били верни, ако към влизането в сила на тези реституционни закони процесният имот е бил собственост на държавата или на нейно предприятие. Правилно СРС бил приел, че правото на собственост върху процесния имот се било трансформирало от държавна собственост в частна такава още в периода 1961 год. – 1962 год. при комулативното наличие на следните предпоставки: 1/ влязъл в сила регулационен план, одобрен при действието на нормите на ЗПИНМ /с вещно-правно действие/ и 2/ уредени сметки по регулация (за което свидетелствал нотариалния акт от 1962 год. /като материалната му доказателствена сила не била оспорена и оборена от ответниците/. Заповед № РД-57-826 от 20.06.1994 год. на Кмета на СО и удостоверение № ДИ-00-06-236Б от 05.07.1994 год. били изцяло неотносими към предмета на спора, тъй като касаели реституцията на тази част от бивш имот с пл. № 7, която попадала в парцел III, в кв. 61 – който бил съседен на парцел IV-8. Мотивите в обжалваното решение в частта им относно липсата на законовите предпоставки по ЗОСОИ за възстановяване на процесния имот на ответника Е. М., както и в частта относно придобиването по давност на част от процесния имот, били правилни и съответстват изцяло на трайната практика на ВКС. Направеното във въззивната жалба на ответника Е. М. възражение за настъпила съсобственост между него и ищеца било преклудирано, а отделно от това се явявало и неоснователно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на всяка от насрещните страни, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане положителни установителни искове за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК /главен и евентуален/ и искове с правно основание чл. 108 ЗС /главен и евентуален/, както и евентуално възражение по чл. 72, ал. 3 ЗС. По отношение на фактическата обстановка: Установено е, че на 05.12.2960 год. К. В. П. е бил признат за собственик на парцел IV-8, кв. 61, местност „Пладнище, Равнище-Горна баня, София“ с площ от 1 090 кв.м., като в нотариален акт № 63, том XXIII, дело № 4149/1960 год. на нотариус при Софийски народен съд, е посочено, че имотът е придобит като обезщетение срещу отчужден имот по реда на ЗПИНМ /за нуждите на СГНС – охранителна зона/ на основание протокол №21 от статия 31 от 14.10.1960 год. на Изпълкома на Кирковския районен Народен съвет /виж чл. 91, ал. 7 ППЗПИНМ /отм.//. Видно от скица №8706 от 13.9.1961 год. и нотариален акт №132, том I, дело №149/1962 год. на І нотариус при Софийски народен съд, че на 25.01.1962 год., че К. В. П. бил признат за собственик по силата на дворищна регулация на празно дворно място: 1/ от 645 кв.м. от имот пл.№7 и 2/ върху 62 кв.м. от имот пл.№1612 от мястото на ТКЗС „Георги Кирков“ – София – Горна Баня – вилната зона, които били придадени към собствения парцел на К. П. IV-8 от кв. 61 по плана на гр. София, Горна Баня – вилна зона. В нотариалния акт е посочено, че стойността на местата е 852 лв., която сума е внесена в касата на Кирковския районен народен съвет – финансов отдел с квитанция №75929 от 22.01.1962 год. и квитанция №72/4 от 22.01.1962 год. От приетите като доказателство по делото протоколи за дадена строителна линия и определено ниво и позволителни билети и заключенията на вещото лице по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство първоначална и допълнителна съдебно- технически експертизи, които при преценката им по реда на чл. 202 ГПК въззивният съд намира, че следва да бъдат кредитирани, се установява, че в периода 1962 год. – 1966 год. в парцел ІV-8 били извършвани строителни работи за построяване на ограда и вилообразна жилищна сграда с квадратура 52 кв.м., на един етаж. Оградата била построена през 1962 год., а впоследствие сградата била построена в средата на парцела, като през 1964 год. била разрешена нейната реконструкция, а през 1966 год. бил изменен планът на сградата. На 22.02.1964 год. К. В. П. дарил на сина си В.К. В. 950/1680 ид.ч. от празно дворно място с обща площ 1 680 кв.м., съставляващо парцел IV, пл.№8 от кв.61 по плана за вилна зона Горна Баня, София, а на 16.07.1965 год. К. В. П. дарил останалите 730/1680 ид.ч. от имота на съпругата си М.Д. П.а. На 04.05.1966 год. М.Д. П.а дарила 730/1680 ид.ч. от горепосочения имот на Т. П.. Видно е от скица № АБ-866/84 г., издадена от Кирковски районен народен съвет, отдел „Архитектура и благоустройство“, гр. София, кметство Горна баня, че от парцел VIII-751 от кв.61 по регулационен план на гр. София, м. „Горна баня“, одобрен със заповед №РД-14-03- 111/15.07.1983 год., собственост на Т. Г. П. и В.К. В., целият с площ по графични данни 1680 кв.м. били отчуждени 240 кв.м. и парцелът съдържал 1 440 кв.м. Установено е въз основа на протокол за съдебна делба-спогодба от 05.11.1988 год. по гр.дело №16181/1988 год. по описа на СРС, ГО, 40 с-в, че в дял и изключителна собственост на Т. Г. П. бил възложен парцел VIII-751 от квартал 61 по плана на Горна баня, с площ 600 кв.м., а в дял и изключителна собственост на В.К. В. – парцел VIIIа-751 от квартал 61 по плана на Горна баня, с площ 840 кв.м., заедно с построената в него сграда на един етаж и сутерен. На 14.04.1992 год. В.К. В. прехвърлил на сина си К. В. В. правото на собственост върху парцел VIIIa-751, кв. 61, м. „Горна баня“, с площ от 840 кв.м., находящ се в гр.София, кв.“Горна баня“, ул.••••••• срещу задължението на приобретателя да поеме гледането и издръжката на прехвърлителя. На 01.02.1993 год. Р. К. К. била призната за собственик по завещание от Т. Г. П. на следния недвижим имот: празно дворно място, находящо се в гр. София, кв. „Горна баня“, с площ от 600 кв.м., съставляващо парцел VIII-751 от квартал 61 по плана на Горна баня. Видно е от скица-проект №АБ-94-Е-46 от 25.08.1999 год., издадена от Столична община – район „Овча купел“, че парцел VIII-751 от кв. 61 по регулационния план на кв.„Горна баня“ бил разделен на два имота: 751а и 757, като в поземлен имот пл.№ 757 остава жилищна сграда, а границата между двата имота /делбата/ е по точки А, Б, В, Г, Д, Е. Със Заповед №РД-09-247/27.08.1999 г. на кмет на Район „Овча Купел“, Столична община, била одобрена поправка на кадастралната основа на имот пл.№751 и образуване на нови имоти пл.№№751, 751а по черните линии А, Б, В, Г, Д, Е, букви и цифри в кв.61, м.“Горна баня“, така както е означено на приложената скица-проект, както и изменение на регулацията на парцел VІІІ-751 и образуване на нов парцел VІІІ-751, 751а в кв.61 по плана на м.“Горна баня“, така както е означено на приложената скица-проект. С решение от 14.07.2004 год., постановено по адм.дело №2212/2000 год. по описа на СГС, АО, III-А с-в, което е влязло в сила на 24.11.2004 год., по жалба на К. В. В. била прогласена нищожността на горепосочената заповед. Установено е също така, че на 07.06.1943 год. И.Ц.С. продал на М.Г. М. следния недвижим имот: нива, находяща се в землището на с.Горна баня /Софийско/, местност „Над банята“, с площ от 1 998 кв.м. по неурегулирани граници. Видно е от акт за държавна собственост №716 от 29.08.1950 год. /пореден №2312/, че на основание ЗОЕГПНС, преписка №1373/1948 год., V р., горепосоченият имот бил одържавен от 07.07.1950 год. с Министерско постановление №2013, като на 30.08.1950 год. същият бил предаден за ползване на С.С.П. „Софжилфонд“ на основание § 51 ППЗОЕГПНС. Със Заповед №РД-57-826 от 20.06.1994 год. на кмета на София, било наредено на основание чл. 1 ЗВСОНИ и чл. 88, ал. 4 НДИ да се отпише от актовите книги за държавна и общински недвижими имоти акт за държавна собственост №716 от 29.08.1950 год. и да се предаде на наследниците на М.Г. М. владението на следния недвижим имот: място от 690 кв.м. в Горна баня, м. „Над банята“, представляващо частта от имот пл.№ 7 в п. III, кв. 61 на в.з. Горна баня. В заповедта е отразено, че върху парцела е отстъпено право на строеж на трети лица 1961 год., което не е реализирано /има малки стопански постройки/, а останалата част от имота от п. IV се ползва от трети лица и не съществува в реални граници. Със заповед №РД-57-357 от 26.09.1998 год. на Областен управител на София-град било наредено на основание чл.78, ал.1 ЗДС вр. чл. 2, ал. 4 ЗОСОИ да се отпише от актовите книги на Район „Овча купел“ акт за държавна собственост №2312 от 29.08.1950 год. в частта му, обхващаща неусвоената част с квадратура около 493 кв.м. от бивш имот пл.7, кв.57 /нов 61/, м. „Над банята“, в.з. „Горна баня“, представляваща част от придадените по регулация към парцел IV-8, кв.61, 645 кв.м. от бившия имот пл. 7 – целия е площ 1 998 кв.м., разположени в югоизточния му ъгъл, при граници: север – имот пл.№953, кв.61 – деактуван със Заповед № РД-57-826/20.06.1994 г. на кмета на София и към който имот се присъединява и деактуваното с настоящата заповед място, юг – улица, изток – улица, запад – парцел IV-8, кв.61. На 23.12.2020 год. Е. М. М. продал на „Т.И.“ ЕООД следния недвижим имот: незастроен поземлен имот с идентификатор 68134.4326.1558 по КККР на София, одобрени със Заповед № РД-18-74 от 20.10.2009 год. на изп.директор АГКК, с площ от 542 кв.м., с номер по предходен план 751а, кв.61, парцел VIII, при съседи: ПИ с идентификатор 68134.4326.1642, ПИ с идентификатор 68134.4331.2533, ПИ с идентификатор 68134.4326.1622, ПИ с идентификатор 68134.4326.174 и ПИ с идентификатор 68134.4326.191. Видно е от заключенията на вещото лице по първоначалната и допълнителната съдебно- технически експертизи, че процесният недвижим имот с идентификатор 68134.4326.1558 по действаща кадастрална карта, с площ от 542 кв.м., се явява част от бившите парцели IV-8, VIII-751 и VIIIа-751, 751а от кв. 61 и настоящ УПИ VIII-751, кв.61, м.“Горна баня“, гр. София /местоположението му е обозначено в комбинираната скица – приложение №1 към заключението по първоначалната съдебно-техническа експертиза/. Поземлен имот с идентификатор 68134.4326.1558 не отговарял на изискванията за минимално лице и площ на недвижим имот – както тези, установени в ЗУТ, така и тези в ЗТСУ /отм./ в редакцията към 16.01.1998 год., т.е. имотът не можело да бъде обособен като отделен парцел. При изслушването си в открито съдебно заседание, проведено в първоинстанционното производство на 03.02.2022 год. вещото лице Л. М. е посочило, че понастоящем за строеж на ажурна ограда не се изисква разрешение за строеж, както и че процесният имот е незастроен. Установено е въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-оценителната експертиза /допусната и изслушана във връзка с релевираното от ответника „Т.И.“ ЕООД възражение за право на задържане на процесния имот до заплащането на обезщетение за извършени подобрения/, което следва да бъде кредитирано /чл. 202 ГПК/, че след 23.12.2020 год. в процесния имот имота била изградена ограда по западната му граница /т. 1, 2, 3, 4, 5 и 6 на скицата, обективирана в заключението – л. 149 от първоинстанционното дело/, с дължина 63.86 м., измерена графично, състояща се от поставени 30 броя метални колове с квадратно сечение – 40x40 мм и височина 2.50 м. Оградата била изпълнена с електрозаварена мрежа с поцинкована тел, с дебелина на телта – 1.8 мм и отвори – 100x50 мм, с височина 1.80 м. Коловете били забити в земята, без заливане на бетон в основата, като мрежата била без бетонна основа. Пазарната стойност на извършените в имота строителни работи по изграждането на оградата възлизала на 1 810 лв. Видно е от показанията на свидетеля Т.В.А., които следва да бъдат ценени като ясни, убедителни и кореспондиращи с останалите данни по делото, че ответното дружество е поставило ограда по западната граница на процесния имот в началото на 2021 год. – телена, с метални колци. Оградата нямала бетонни основи на коловете и не била правена заварка на панели, като същата можела да бъде преместена при необходимост. По отношение на правните изводи: Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части, но е частично неправилно. Ищецът основава възникването в неговия патримониум на правото на собственост върху процесния недвижим имот на правна сделка – договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, евентуално – на придобивна давност, текла от 25.11.2004 год. до 23.12.2020 год. От своя страна първият ответник Е. М. М. /който е праводател на втория ответник „Т.И.“ ЕООД/ поддържа, че е наследник по закон на М.Г. М., че последният е притежавал недвижим имот, който е бил одържавен през 1950 год. на основание ЗОЕГПНС, като счита, че спорният имот подлежи на възстановяване на основание наследствено правоприемство и реституция по реда на ЗВСВОНИ, а при условията на евентуалност се позовава на придобивна давност, текла от 24.11.2004 год. до 23.12.2020 год. В разглеждания случая е несъмнено установено по делото, че процесният недвижим имот с идентификатор 68134.4326.1558 е част от бивша нива с обща площ 1 998 кв.м., в землището на с.Горна баня /Софийско/, местност „Над Банята“, която е била собственост на М. Г. М., но през 1950 год. е била отчуждена по реда на ЗОЕГПНС. Безспорно е между страните, че ответникът Е. М. М. е наследник по закон на М. Г. М.. Няма спор, че К. В. П. е бил собственик на парцел ІV-8, кв.61, м.„Горна баня – вилна зона“, гр. София, с площ от 1 090 кв.м., към който имот по силата на план за регулация, одобрен със Заповед № 263 от 23.3.1961 год., са били са придадени 707 кв.м., включващи и площ от 645 кв.м., придадена от имот пл.№7 – реално обособена част от одържавената от М. Г. М. нива с площ от 1 998 кв.м., м.„Над Банята“. Впоследствие по силата на договор за дарение и съдебна делба-спогодба парцел ІV-8, с площ от 1 680 кв.м., е бил разделен на два реално обособени поземлени имота, като В.К. В. /син на К. В. П./ е придобил в дял парцел VIIIa-751 от кв. 61 по плана на кв. „Горна баня“, с площ 840 кв.м., заедно с построената в него сграда на един етаж и подобренията в него, в който парцел е била включена и придадената по регулация към парцел ІV-8 част от имот пл. №7. Възстановяването на собствеността по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ настъпва по силата на закона, считано от влизането му в сила, при кумулативното наличие на следните предпоставки: осъществено отчуждаване по ЗОЕГПНС; бившият собственик да не е бил обезщетен; към момента на влизане в сила на закона – 24.02.1992 год., имотът да се намира в собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми, или на еднолични дружества по чл. 61 ТЗ и да съществува реално до размерите, в които е отчужден. Заповедта за отписването на имота от актовите книги за държавна и общинска собственост не е индивидуален административен акт, тъй като правото на собственост не произтича от нея, а от закона. Тази заповед няма правопроменящо или правопогасяващо действие и не засяга действително притежаваното право на собственост, придобито на друго основание. В този смисъл деактуването на имота само по себе си не е основание да се приеме, че собствеността е възстановена – при спор с трето лице собственикът на общо основание следва да установи наличието на предвидените в закона предпоставки за настъпване на рестутиционния ефект. Спорът между страните е концентриран върху това дали може да се възстанови по реда на ЗВСОНИ такава част от имот, която е била придаваема по регулация и регулацията по отношение на нея е приложена. При действието на ЗПИНМ /отм./ е допустимо при урегулирането на имотите те да се упълномеряват с части от други имоти. Дворищно-регулационният план има непосредствено отчуждително действие и води до разместване на собственост, тъй като собственикът на парцела става собственик и на имота, който се придава към този парцел. Това действие на дворищно-регулационния план е уредено в чл. 39, ал. 3 ЗПИНМ. Промяната на собствеността настъпва автоматично, по силата на самия план, като за дължимото обезщетение възникват облигационни отношения. Регулацията се стабилизира и се счита за приложена с изплащане на обезщетението за придаваемото място. /виж и Тълкувателно решение № 3/1993 год. на ОСГК на ВС/. В разглеждания случай е установено, че обезщетението за частта от имот пл.№7 – който е бил отчужден от М. Г. М., която е била придадена към парцела на К. В. П. /праводател на ищеца/, е било изплатено, поради което и следва да се приеме, че регулацията за парцел ІV- 8, кв.61, м.„Горна баня – вилна зона“, гр. София, е била приложена – в приетия като доказателство по делото нотариален акт №132, т.І, дело №149/1962 год., издаден по реда на § 108 ППЗПИНМ е посочено, че стойността на придаваемите части е изплатена напълно, като в тази част констативният нотариален акт има характер на официален удостоверителен документ и съдът е обвързан от материалната му доказателствена сила, която не е била оспорена и надлежно опровергана в процеса. Придадената част вече не принадлежи към имота на М. Г. М. /наследодател на ответника Е. М./, а е част от парцела на ищеца, като тази промяна в собствеността трябва да се съобрази и при възстановяване на имота по реда на ЗВСОНИ, като спорната част следва да се изключи от възстановяването. Правото на собственост е придобито по регулация и това отчуждително действие не може да бъде дерогирано по пътя на възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ – в този смисъл Решение от 09.12.2011 год. на ВКС по гр.дело № 1593/2010 год., І г. о., ГК, в което е прието, че когато след национализацията са извършени регулационни промени, реституцията се съобразява с тях, защото влезлият в сила дворищно-регулационен план по ЗПИНМ /и по ЗТСУ/ има вещно-отчуждително действие/. Следователно налице е отрицателната предпоставка, установена в нормата на чл. 2, ал. 4 ЗОСОИ – до влизането в сила на ЗВСОНИ – 25.02.1992 год., имотът е бил придобит от добросъвестно лице. Трябва да се посочи също така, че с Тълкувателно решение № 1/1995 год. на ОСГК на ВКС е прието, че не се възстановява правото на собственост по отношение на отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е застроен, освен върху останалата незастроена част, ако тя може да се обособи като самостоятелен обект на собственост. Това разрешение е съобразено с това, че теренът има обслужващо сградата предназначение и за да не се възстановява собствеността върху маломерни имоти. В частност е установено от заключенията по първоначалната и допълнителната съдебно-технически експертизи, че процесният имот не отговаря на изискванията за минимален размер на повърхност и минимален размер за лице, установени в чл. 54 ППЗТСУ /отм./, респ. чл. 19 ЗУТ, както и на изискването за допустимо намаление по чл. 54, ал. 5 ППЗТСУ, респ. чл. 19, ал. 4 ЗУТ, т.е. същият не може да се обособи като самостоятелен обект на собственост. Според разпоредбите на чл. 59, ал. 1 ЗТСУ /отм./ и чл. 200, ал. 1 ЗУТ, правото на собственост върху реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места /и селищните образувания/ може да се придобие чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минимални размери за площ и лице, определени с ППЗТСУ /отм./, респ. за минималните размери за повърхност и лице по чл. 19 ЗУТ. Следователно процесният имот не може да бъде придобит на основание давностно владение, като без значение за спора е дали ответникът Е. М. е упражнявал непрекъснато, спокойно и явно владение в периода от 24.11.2004 год. до 23.12.2020 год. /за което обстоятелство всъщност по делото не ангажирани каквито и да било доказателства/. В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че ищецът К. В. В. се легитимира като собственик на процесния недвижим имот по силата на правна сделка, както правилно е приел и СРС. Във връзка с доводите във въззивната жалба на ответника Е. М. следва да се посочи, че фактическият състав, от който настъпва придобиването на идеални части от правото на собственост върху обектите, изградени върху одържавени недвижими имоти, които не могат да бъдат върнати реално по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ, приключва с издаването на заповед по чл. 6, ал. 5 ЗОСОИ, с която компетентният административен орган по чл. 6, ал. 1 ЗОСОИ утвърждава направената оценка и определя квотите в съсобствеността /каквато заповед не е ангажирана по делото/ – виж Решение № 94 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 892/2012 г., II г. о., ГК. Доколкото по делото е безспорно, че ответното дружество „Т.И.“ ЕООД упражнява понастоящем фактическа власт върху процесния имот и с оглед общия правен принцип, че никой не може да прехвърли права, които не притежава, законосъобразни се явяват изводите на СРС, че сключеният между ответниците договор за покупко-продажба не е породил вещно-транслативен ефект и релевираните от ищеца К. В. главна установителна претенция по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу първия ответник и главна ревандикационна претенция по чл. 108 ЗС срещу втория ответник са основателни и следва да бъдат уважени. Правото на задържане представлява правомощие на добросъвестния владелец – чл. 72, ал. 3 ЗС, респ. на приравнения на него недобросъвестен владелец при условията на чл. 74, ал. 2 ЗС, обезпечаващо правото му да получи дължимото от собственика на вещта обезщетение за извършените подобрения, като отправи до съда искане предаването на владението да бъде обусловено, т.е. да бъде поставено в зависимост от изпълнението на задължението за изплащане на това обезщетение. Това право има акцесорен характер – то съществува само и доколкото съществува правото на обезщетение за подобренията и се намира в пълна зависимост от основателността на вземането, което обезпечава, поради което и неговото предявяване задължава съда да се произнесе само ако приеме, че извършилото подобренията лице има качеството добросъвестен владелец, респ. приравнен на него недобросъвестен владелец, и претенцията му за присъждане на обезщетение за извършените подобрения е основателна, т.е. да постанови условен диспозитив, осъждайки ответника да предаде на ищеца владението на вещта при условие, че ищецът му заплати сумата, с който стойността на вещта се е увеличила вследствие на извършените подобрения. Следователно възражението, с което се упражнява правото на задържане по естеството си е и евентуално, тъй като съдът го разглежда само ако уважи предявения от собственика срещу владелеца ревандикационен иск, признавайки при това на ответника качеството добросъвестен владелец или приравнен на него недобросъвестен владелец. Ако предявеният ревандикационен иск бъде отхвърлен, както и ако съдът приеме, че извършилият подобренията ответник не е добросъвестен или приравнен на него недобросъвестен владелец, той няма да се произнесе по заявеното чрез възражение право на задържане. В разглеждания случай няма спор между страните, а и от съвкупната преценка на събраните доказателства, в т.ч. гласните доказателства чрез разпита на свидетелите Т. В. В. и С.Т. Г. /които обосновано са били ценени от СРС като ясни, житейски логични и неопровергани от останалите данни по делото/ се установява, че след закупуването на процесния имот /23.12.2020 год./ ответникът „Т.И.“ ЕООД е изградил в началото на 2021 год. процесната ограда на западната му граница, която съществува и към настоящия момент, със знанието и без противопоставянето на ищеца. При това положение и с оглед изложеното вече по-горе за наличието на забраната, установена в чл. 59, ал. 1 ЗТСУ /отм./, респ. в чл. 200, ал. 1 ЗУТ /виж и разясннията, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2016 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2014 год., ОСГТК/, законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че сключеният между ответниците договор за покупко-продажба е с невъзможен предмет, поради което се явява нищожен /което основание за нищожност на сделката съдът е бил длъжен служебно да установи, въпреки че не е било релевирано възражение от заинтересованата страна, тъй като по делото са били събрани доказателствата, от които тя произтича – виж разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2020 год., ОСГТК/, че владението, основано на нищожно придобивно основание, е недобросъвестно, както и че ответното дружество има качеството на приравнен недобросъвестен владелец, т.нар. „добросъвестен подобрител“. Спорният между страните въпрос е свързан с това дали изградената в процесния имот ограда представлява подобрение. В т. 6 от ППВС № 6/1974 год. е прието, че подобрение на един имот е налице, когато вложените труд, средства и материали са довели до увеличаване на стойността му, като увеличението следва да бъде заплатено на владелеца, доколкото съществува към деня на постановяване на решението за заплащането му. Движимостите, както е прието в т. 8 от ППВС № 6/1974 год., които могат да бъдат отделени без съществено увреждане на имота /без съществени промени в имота/, не подлежат на заплащане, тъй като не представляват подобрение – съществени промени биха настъпили, когато за извършване на отделянето е необходимо например разбиване на стени, разкъртване на бетонни основи, прекъсване на съществуващи инсталации и др., в резултат на които се намалява стойността, която имотът е имал преди прикрепянето на съответния обект/вещ. Владелецът има правото да вдигне тези вещи, когато преустанови владението на недвижимия имот, поради което и цената на тези движимости не следва да се включва в увеличената стойност на имота – виж Решение № 152 от 16.06.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1518/2014 г., I г. о., ГК и Решение № 93 от 25.06.2015 год. на ВКС по гр.дело № 1358/2015 год., І г. о., ГК. В частност, според заключението на вещото лице по съдебно-оценителната експертиза, мрежата, с която е изпълнена оградата, е без бетонна основа, като металните колове са забити в земята, без заливане на бетон. Според показанията на свидетеля А. оградата може да бъде преместена при необходимост. Следователно, противно на приетото от СРС, въззивният съд счита, че оградата може да бъде премахната без увреждане или намаляване на нейната стойност или намаляване цената на имота, поради което и същата не представлява подобрение и не подлежи на заплащане от собственика на имота /ищеца/. А след като ответното дружество не се легитимира като титуляр на претендираното вземане за подобрения по чл. 72, ал. 3 вр. с чл. 74, ал. 2 ЗС, то възражението му за признаване на право на задържане на процесния имот е неоснователно. Само за пълнота трябва да се отбележи, че разходите за поставянето на процесната ограда не съставляват и необходими разноски /виж чл. 72, ал. 2 ЗС/, тъй като нямат отношение към запазването на самия имот, който както вече бе посочено е част от УПИ VІІІ-751, кв.61, м.“Горна баня“ /целият собственост на ищеца/. Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която е уважено възражението на „ответника „Т.И.“ ЕООД за признаване право на задържане върху процесния недвижим имот до заплащане на извършените подобрения, възлизащи на сумата от 1 810 лв., което възражение следва да бъде осхвърлено. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ищецът е осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 72.40 лв. В останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно. По отношение на разноските: С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответното дружество „Т.И.“ ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на ищеца направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 37.60 лв., а двамата ответници следва да бъдат осъдени да заплатят на адв. Х. С. сумата от 3 233.71 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство във въззивното производство по чл. 38, ал. 2 ЗА. Предвид изложените съображения, съдът