Решение № 303 от 9.4.2026 г. на Районен съд - Хасково по дело № 1427/2025 г.

Предявени са от К. В. А., ЕГН:••••••••••, с адрес ••••, със съдебен адрес ••••, адв. П. И. П., против “Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление гр.София, п.к. 1784, район „Младост“, бул.“Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, представляван от управителя Н. П. П., обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1 и чл.55, ал.1 от ЗЗД. В исковата молба се твърди, че К. В. А. е страна по Договор за паричен заем № ••••, сключен с "Кредирект" ЕООД на •••• г. Спрямо Договор за паричен заем № ••••, ищцата получава сумата от 1500лв., която сума следва да бъде върната за 18 месеца. По Договор за паричен заем № •••• А. следвало да заплати и неустойка по чл. 18, ал. 1 в размер на 2888,02лв., като по този начин общото задължение по договора с включена главница, лихва и неустойка било в размер на 5148лв. Така търсената неустойка по договор за паричен заем № ••••, спрямо която ищцата трябвало да заплати неустойка в размер на 2888,02лв., била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от 33Д, вр.с чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от 33П, както и поради нарушение на чл. 19, ал. 4 от 3ПК, вр.с чл. 21, ал. 1 от 3ПК, като съображенията за това били следните : На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 то от 33Д е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, била чл. 289 от Т3, но общите правила на 33Д също намирали приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от 33Д. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предл. 3 от 33Д. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от 33Д се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. В допълнение, търсената неустойка по Договор за паричен заем № •••• била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от 33П, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея в размер на 2888,02лв., била в прекомерно голям размер спрямо получената сума по отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Именно и въз основа на това, така търсената неустойка по процесния Договор за паричен заем била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 от 33П. Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която е необосновано висока. В глава четвърта от 3ПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, търсената неустойка по Договор за паричен заем № ••••, според който се дължи неустойка в размер на 2888,02лв., се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водили до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело №1/1-009 г., ОСТК, нищожна поради накърняване на добрите нрави е тази клауза за неустойка уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от 3ПК. С търсената неустойка по процесния Договор за паричен заем в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорното задължение. В този смисъл е и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на К3П от 05.11.2015 г. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била и практиката, че неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Наред с това търсената неустойка по Договор за паричен заем № ••••, спрямо която ищцата трябва да заплати 2 888,02лв., е нищожна на основание чл. 146 ал. 1 от 33П, вр. с чл. 24 от 3ПК. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни освен ако са уговорени индивидуално. Търсената неустойка по Договор за паричен заем № •••• не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 33П. Видно от самия Договор за потребителски кредит и ОУ към него по безспорен начин се установявало, че търсената неустойка от същия е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На следващо място, съгласно чл. 21, ал. 1 3ПК всяка клауза в договор за потребителски кредит имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. С търсената неустойка по Договор за паричен заем № •••• се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 3ПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 от 3ПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид /в т.ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от 3ПК, като с търсената неустойка по Договор за паричен заем № •••• се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размерът на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена в ПМС №426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от 3ПК и при несъблюдаване на основния правен принцип забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от 3акона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. 33П. В тази насока била последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната. Следвало да се обърне внимание и на безспорния факт, че за да заобиколят материалноправните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от 3ПК, фирмите за бързи кредити, регистрирани по реда на чл. 3а 3КИ, въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят : осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляват законовото изискване на чл. 19, ал.4 от 3ПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Кредиторът изисквал от потребителя да представи лично обезпечение, като едно от следните обезпечения : - Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва; - Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия - При един поръчител - осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от три пъти размера на минималната работна заплата за страната. При двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от два пъти минималната работна заплата за страната. Да не е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключен/и с кредитора. Да не е/са кредитополучател/и по договори за кредит, сключени със кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход. Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: - естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други релевантни факти и доводи, наведени в производството. На плоскостта на настоящия случай, неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на лично и реално обезпечение загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не заради неизвършена договорна престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не били съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 3ПК) и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Уговорка като процесната пораждала значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в прекомерен размер спрямо размера на отпуснатия кредит, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. Преценката за обоснования размер на неустойката следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди, тъй като съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението. Максимално тежките вреди, които един кредитор може да претърпи, били от виновното пълно неизпълнение. Чл. 33 от 3ПК предвижда, че при забавено изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит, размерът на обезщетението е законната лихва върху непогасената част от дълга. Следователно размерът на законната лихва е максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. Предвидената неустойка излязла извън присъщата за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя била прекомерна спрямо предоставената в заем сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на същинското договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Неустойката загубила и обезпечителната си функция, тъй като заемодателят не търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит поради това, че неустойката не служи за обезпечаване на изпълнение на основната престация, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвиждането в процесния договор, че при неосигуряване в двудневен срок на обезпечение по заема, кредиторът има право на обезщетение, надхвърлящо значително размера на дължимата при пълно неизпълнение мораторна лихва не защитавал негов легитимен интерес и внасял неравноправност в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. Чрез уговорената в договора неустойка се въвеждал още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане-обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е прекомерна спрямо предоставената сума по кредита. Вземането по чл. 18, ал. 1 от потребителския договор нямало характера на неустойка, тъй като макар и да е именувано така, това вземане изначало било уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Чрез създадените от търговеца предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания той си гарантирал, че ще го получи срещу предоставените в заем средства. Това вземане било допълнителна и гарантирана за него сигурна икономическа облага, поради което то съставлявало печалба за търговеца скрита под формата на неустойка - лихва. В този смисъл била и съдебната практика, която приема, че когато търговецът създава предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието й и я именува като „неустойка" тази облага съставлявала печалба за него и като такава е следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва. Поради това, че неустойката е скрита лихва, кредиторът не изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не разписал съдържанието на договора действително приложените в правоотношението договорна лихва. Съгласно чл. 21 3ПК, договорна клауза, която има за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на 3ПК, е нищожна. Въз основа на гореизложеното се иска прогласяване нищожността на чл. 6 от Договор за потребителски кредит № •••• от дата •••• г., сключен с "Кредирект" ЕООД, ЕИК: 207024290, поради това, че е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от 33Д, като противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от 33П. Също така въз основа на гореизложеното се иска прогласяване нищожността на чл. 18, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № •••• от дата •••• г., сключен с "Кредирект" ЕООД, ЕИК: 207024290, поради това, че е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от 33Д, като противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от 33П. С допълнително депозирана уточняваща молба се предявява и осъдителен иск, като се иска на основание чл. 55, ал. 1 от 33Д, да бъде осъден ответника да заплати на ищеца получената от него без правно основание сума в размер на 13,54лв., представляваща недължимо платена неустойка при начална липса на основание. Ответникът депозира отговор по реда на чл.131 от ГПК в едномесечния срок, с който оспорва като недопустими и неоснователни предявените първоначални установителни искове и последващо съединения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 от ГПК. В двата депозирани отговора първоначално относно установителните искове за нищожност и впоследствие относно осъдителния иск ответната страна навежда подробни доводи, с които обосновава възраженията си за недопустимост, респ. неоснователност на исковете и счита, че следва да бъдат отхвърлени. Ответникът възразява относно искането за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза с така формулираните задачи, като счита, че отговора на същите е изцяло в правната сфера, а не от компетентността на вещо лице. По отношение на претендираната за връщане сума ответникът признава, че е получил същата, но оспорва иска с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, доколкото счита, че договорът и отделните му клаузи са действителни. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното: Не се спори между страните, а и от представения по делото Договор за потребителски кредит № ••••, сключен на ••••г. се установява, че между ищцата К. В. А. /кредитополучател/ и ответника „Кредирект” ЕООД /Кредитодател/ е сключен описания подробно договор, тоест че между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения. Съгласно чл.3 от договора, ищцата трябва да върне сума по кредита от 2259,98лв., при сума на получаване 1500лв., при ГПР 62.80 %, фиксиран лихвен процент – 50 %, при срок на кредита от 18 месечни вноски. В чл.6, ал.1 от Договора е предвидено, че договорът се обезпечава с едно от посочените обезпечения. В чл.6, ал.2 от Договора страните се споразумяват, че кредитополучателят ще предостави посоченото в ал.1 обезпечение в срок от два дни от сключване на договора. Съгласно чл.18 от Договора, кредитополучателят се задължава да заплати неустойка в размер на 2888,02лв., ако не представи договореното в чл.6 обезпечение в двудневния срок от сключването му. При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи: Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, във връзка с чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК и чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 10а, чл.11, чл.19 ал.4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 143, ал.1 ЗЗП, който е процесуално допустим. Разгледан по същество, същият е изцяло основателен като съображенията за това са следните: Несъмнено, изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Съдът намира, че уговорената в чл.6 от процесния договор неустоечна клауза е нищожна. На първо място тя накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо от изпълнението на главното, като размерът й надхвърля значително отпусната сума по кредита. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16, ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, което благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с добрите нрави. Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33, ал.1 от ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните клаузи за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Съгласно чл. 2 от ЗПК, целта на закона е да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Един от аспектите на отговорно поведение на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването на договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя – аргумент от чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива 87/102/ЕИО на Съвета и чл. 16, ал. 1 от ЗПК. Следователно с подобни клаузи за предоставяне на обезпечение, за неустойка за липса на такова, чрез икономически средства кредиторите прехвърлят тежестта от неизпълнението на задължението за проверка на кредитоспособността на потребителя на самия него, тъй като чрез тях се обезпечават евентуалните неблагоприятни последици от неизпълнението на договора за потребителски кредит поради поведението на кредитора. С оглед гореизложеното, съдът намира, че неустоечната клауза представлява неравноправна такава. Подобни клаузи са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се счита, че същите не са уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай. Общите условия са били изготвени предварително, без да бъде предоставена възможност на потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето защо, коментираната клауза е нищожна. В допълнение следва да бъде посочено във връзка с процесния договор, че в него е предвиден размер на годишния процент на разходите над допустимите от закона граници над 50 %, а именно 62,80 %. Ето защо, настоящият съдебен състав не счита, че императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена. С оглед гореизложените съображения предявения иск за прогласяване нищожност на клаузата, предвидена в чл.6 от процесния договор за потребителски кредит, предвиждаща предоставяне на обезпечение два дни след сключване на договора и на клаузата, предвидена в чл.18 от договора за заплащане на неустойка в размер на 2888,02лв. при непредоставяне на посоченото обезпечение, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, и поради нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК, се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД също се явява основателен и следва да бъде уважен, като в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване. В случая липсва спор, че в изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищцата е заплатила на ответника сумата от 13,54лв. за неустойка, като ответникът изцяло признава, че е получил тази сума. Предвид съображенията, изложени по- горе, плащането на тези суми е осъществено по клаузи от договора, които се явяват недействителни по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен или отделни негови клаузи, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно заплатената сума за неустойка се явява платена без основание, доколкото липсва такова за получаването й от ответника, поради което този иск също е основателен и следва да бъде уважен като такъв. С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е освободена от заплащане на такси и разноски по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимите суми за държавна такса на основание чл.78, ал.6 ГПК в размер на 165,52 лева или 84,63евро. На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответника да заплати на ищцата и направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 970лв. или 495,95евро. С оглед Закона за въвеждане на еврото в Република България, обн. ДВ, бр.70 от 20.08.2024г., в сила от 01.01.2026г., всички присъдени суми, в това число разноски, следва да бъдат превалутирани в евро, предвид смяната на националната валута /лев/ с евро, считано от 01.01.2026г., като бъдат преизчислени по официалния фиксиран курс /1 евро е равно на 1.95583 лева/. Мотивиран така, съдът