Решение № 396 от 22.7.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 365/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба с вх. № 14469/27.11.2025 година, подадена от И. Г. В., ЕГН ••••••••••, адрес: с. Ж., общ. Кюстендил, махала „В.“ № 23 против Решение № 568/4.11.2025 година, постановено по гр.дело № 2111/2023 година по описа на Районен съд – Дупница. В жалбата се твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Жалбоподателят сочи, че в казуса е налице злоупотреба с право, доколкото ответниците са унищожили материалите по НОХД № 1150/2017г. на Районен съд - Кюстендил и по ВЧНД № 565/ 2018г. на Окръжен съд - Кюстендил. Твърди се, че исковата претенция е била предявена пред Районен съд - Кюстендил преди да изтече давностният срок за съхраняване на делата, още с исковата молба е направено искане за представяне на тези материали като доказателства. С жалбата се оспорва извода на първоинстанционния съд за неоснователност на иска по отношение на Районен съд-Кюстендил. Твърди се и се сочи, че неправилно съдът е приел, че доколкото Районен съд – Кюстендил не е последна инстанция не следва да носи отговорност за вреди. Сочи се в жалбата, че е неоснователно заключението за липса на първата предпоставка за ангажиране на отговорността на ответниците. Твърди се, че СЕС многократно е постановявал, че посочените от ищеца норми - чл. 19 §1 ал.2 от ДЕС и нормите от Хартата - имат директен ефект, създават ясни задължения за държавата и предоставят съответните права на частноправните субекти, поради което самото позоваване на тези норми сочи на съществено нарушение на правото на ЕС, като сочи и съдебна практика. Прави се оплакване в жалбата, че неправилно и противоречащо на практиката на СЕС и на националната съдебна практика е заключението, че държавата не носи отговорност за нарушения при администриране и разглеждане на съдебните дела и че влезлите в сила съдебни актове не подлежат на инцидентен контрол за такива нарушения. Поддържа се в жалбата, че при воденето на делата пред ответниците, освен посоченото, са били извършени и процесуални нарушения, които са лишивли ищеца от право на защита, изключили са състезателността в процеса и равенството на страните, и са довели до непризнаване на очевидната в производството и многократно доказана от всички приложени материали обективна истина. Твърди се в жалбата, че обжалваното решение противоречи и на релевантната национална съдебна практика, която се цитира. Прави се искане въззивният съд да отмени обжалваното решение и уважи предявените искови претенции. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна Районен съд – Кюстендил и от Окръжен съд – Кюстендил. С отговорите въззиваемите оспорват твърденията в жалбата и искат от въззивният съд да потвърди първоинстанционното решение. Сочи се от въззиваемите, че постановените съдебни актове от съдилищата за прекратяване на наказателното производство са били правилни и законосъобразни и не е налице достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС за да бъде ангажирана отговорността на ответниците – въззиваеми за такова твърдяно нарушение. Съдът след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа страна и обосновава следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивната жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо в една част, а в друга следва да се обезсили като постановено по непредявен иск. Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в т.9 на ППВС № 1/ 85 г. съдът дължи произнасяне и защита в рамките на заявеното от искане в исковата молба и по начина, който е поискан от ищеца. Когато съдът е разгледал иска на непредявеното основание или се е произнесъл по непредявен иск, решението му е недопустимо. Разрешението е възпроизведено и в ТР № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, според което въззивната инстанция, като съд по съществото на възникналия правен спор, който без да повтаря дейността на първата инстанция я продължава, е длъжен да определи предмета на делото само въз основа на въведените с исковата молба обстоятелства и заявен петитум. Когато в нарушение на диспозитивното начало, въззивният съд се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала решението му, като произнесено по иск на непредявено основание е недопустимо и подлежи на обезсилване. Съгласно т.4 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС като недопустимо и подлежащо на обезсилване следва да се преценява и решението на въззивния съд, постановено по нередовна искова молба, когато дефектът, обусловил нередовността се отнася до съществото на делото и е неотстраним пред касационната инстанция. Решението на районния съд следва да се отмени в една част и вместо него да бъде постановено друго, с което исковата претенция се уважи частично по размер при следните аргументи на настоящия въззивен състав: В производството пред Районен съд – Дупница е предявен и разгледан осъдителен иск с правна квалификация чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ вр. с чл.4, §3 от Договора за Европейския съюз /ДЕС/, с твърдения, че в хода на наказателно производство спрямо него като пострадало от престъплението лице е допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, поради което иска да бъдат осъдени ответниците – въззиваемите да му заплатят солидарно следните суми:: - 10 (десет) лв., представляващи имуществени вреди за платени държавни такси за издаване на две съдебни удостоверения, заедно с обезщетение за забава от 27.11.2017 г. до окончателно изплащане на дължимото; - обезщетение в размер на 12 000 (дванадесет хиляди) лв. за неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на личното му достойнство, изживяване на негативни емоции - гняв, разочарование, недоверие в държавните институции в лицето на съда поради липсата на справедливост и невъзможност да защити правата си, заедно с обезщетение за забава от 13.09.2018 г. до окончателно изплащане на дължимото. С Решение № 568/4.11.2025 година, постановено по гр.дело № 2111/2023 година по описа на Районен съд – Дупница, заявената искова претенция е отхвърлена. Първоинстанционният съд е приел, че актовете на Районен съд – Кюстендил по посочените дела не са на окончателна съдебна инстанция, поради което предявеният иск срещу Районен съд Кюстендил е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Приел е, че по отношение на актовете и на двамата ответници по делото не се установи възникнало по силата на правото на ЕС конкретно право на ищеца. Районният съд е приел, че не представляват такива факти твърденията за допуснати от ответните съдилища нарушения на националното законодателство при администриране и разглеждане на описаните в исковата молба дела (чл. 76 НПК, чл. 79 НПК, чл. 84 НПК и др.), тъй като тези пороци се отстраняват по реда на инстанционния контрол и когато са влезли в сила, те не могат инцидентно да се проверяват. В този смисъл и районният съд е приел, че твърденията на ищеца са свързани именно с допуснати според него нарушения при администриране и разглеждане на описаните дела първоначален отказ да бъде конституиран като частен обвинител, несъгласие на ищеца с начина на ръководене и протичане на съдебни заседания, както и с отхвърляне на негови доказателствени искания. В мотивите си районният съд е посочил, че неустановяването по делото на конкретни, пряко приложими норми от правото на ЕС, които ответниците да са нарушили, води до липса на установени обстоятелства, обосноваващи квалифициране на нарушението като достатъчно съществено, както и на такива, обосноваващи причинната връзка между нарушението и претендираните вреди. За настоящия съдебен състав е доказано от фактическа страна, че пред Районен съд - Кюстендил било образувано НОХД № 1150/2017г., което било прекратено на основание чл. 289 НПК с определение, потвърдено от ОС - Кюстендил с решение по ВЧНД № 565/2018 г. Установява се от доказателствата по делото събрани пред първата инстанция, че въззивникът е имал качеството на пострадало от престъпление от общ характер лице. Доказва се, че наказателното производство е било образувано срещу В.О., за това, че на 19.9.2012 година в град Кюстендил пред надлежен орган на власт – Районна прокуратура – Кюстендил е набедила И. В. в престъпление, като е знаела, че е невинен. Не се спори и съдът приема за доказано, че срещу о. е било повдигнато обвинение за престъпление по смисъла на чл.286, ал.1 от НК, съгласно който: „Който пред надлежен орган на властта набеди някого в престъпление, като знае, че е невинен, или представи неистински доказателства срещу него, се наказва за набедяване с лишаване от свобода от една до шест години и с обществено порицание.“. Установява се от анализа на доказателствата, събрани пред районния съд, че още на фазата на досъдебното производство И. В. е бил уведомен за правата си като пострадал в хода на наказателното производство – така видно от писмо пр.вх.№ 2297/2013г. от 7.10.2014 година – лист 64 от делото пред районния съд. В този смисъл прокурорът е изпълнил задължението си по смисъла на чл.75, ал.2 от НПК. Доказва се, че И. В. е депозирал заявление – вх.№ 22424/22.9.2017 година пред Районен съд – Кюстендил, с което е поискал да му бъде издадено удостоверение относно съществуването на нох дело № 1150/2017 година по описа на Районен съд – Кюстендил, кои са страните по това дело, с какъв предмет е делото. Доказва се, че такова удостоверение е било издадено за да послужи на въззивника по гр.дело № 1947/2017 година по описа на Районен съд – Кюстендил. От съдържанието на същото е видно, че те пред Районен съд – Кюстендил е било образувано нох дело № 1150/2017 година с подсъдима В.О. за престъпление по чл.286, ал.1 от Наказателния кодекс. Удостоверението е издадено на 28.11.2017 година, като е очевидно, че към тази дата производството по нох дело № 1150/2017 година по описа на РС – Кюстендил вече е било образувано. Установява се, че преди получаване на съдебно удостоверение И. В. е депозирал заявление вх.№ 24520/20.10.2017 година – лист 71 от делото пред районния съд, с което е поискал по нох дело № 1150/2017 година по описа на РС – Кюстендил да бъде конституиран като частен обвинител. Установява се, че с молба от 9.5.2018 година, И. В. е заявил във връзка с изпратеното му съобщение по чл.247б от НПК, желанието си да бъде конституиран като частен обвинител по делото. От анализа на собственото му заявление - в което е цитирал нормата на чл.247б от НПК, въззивният съд прави извода, че съдията – докладчик по нох дело № 1150/2017 година по описа на Районен съд –Кюстендил е изпълнил задължението си по смисъла на чл.247в, ал.3 от НПК и е уведомил пострадалия за насроченото разпоредително заседание по нох дело № 1150/2017 година по описа на РС – Кюстендил. Доказва се, че първоначално искането на И. В. за конституирането му като частен обвинител е било отхвърлено от РС – Кюстендил, по жалба на И. В., като с Определение от 5.2.2018 година, постановено по в.ч.н.дело № 67/2018 година по описа на Окръжен съд – Кюстендил е отменено определението от 6.12.2017 година, постановено по нох дело № 1150/2017 година по описа на РС – Кюстендил и делото е върнато на районния съд за изпълнение на дадените указания – такива за преценка относно процесуалната допустимост на молбата за конституиране на И. В. като частен обвинител по делото. От приетия като писмено доказателство – Протокол от 13.9.2018 година, по нох дело № 1150/2017 година по описа на Районен съд – Кюстендил е видно, че И. В. е бил конституиран към тази дата – 13.9.2018 година вече като частен обвинител. Така е видно от отбелязването в съдържанието на протокола, който има характеристиката на официален свидетелстващ документ и по смисъла на чл.311, ал.1 от НПК. В това съдебно заседание – проведеното на 13.9.2018 година е видно от записаното в съдебния протокол, че И. В. е заявил искания: - да се проведе изслушване на подсъдимата пред разпита на вещите лица; - да се призоват вещите лица, изготвили и друга експертиза по делото, освен изготвената от вещите лица, явили се в това съдебно заседание. Видно е от протокола, че тези искания на частния обвинител са били отхвърлени. От записаните протоколни определения не са видно мотивите на наказателния съд да отхвърли тези искания. Относно отхвърлянето на искането за изслушване и на други вещи лица наказателният съд е посочил, че искането е недопустимо и го е оставил без уважение. По искането за разпит на подсъдимата съдът е посочил, че искането е недопустимо на този етап от производството и също го е отхвърлил. При това следва да се посочи, че по смисъла на чл.34 от НПК всеки съдебен акт в наказателното производство следва да съдържа мотиви, което касае и случаите на протоколни определения по заявените от страните доказателствени искания. Липсата на мотиви на съдебния акт, естествено предполага ограничаване на възможността на всеки един участник в процеса да организира защитата си, съответно да заяви други или същите доказателствени искания при промяна на обстоятелствата. В този смисъл и съдебната практика приема, че е налице съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на участието в процеса не само на подсъдимия, но и на пострадалия, когато разглеждащия производството наказателен съд не отговори с мотивите си в акта, защо едно или друго доказателствено искане е допустимо или неоснователно. В този смисъл и Решение № 174 от 28.04.2010 г. на ВКС по н. д. № 777/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Севдалин Мавров, с което е прието, че: „Императивната разпоредба на чл. 34 НПК определя съдържанието на всеки акт на съда, неразделна част от който са мотивите. Последните следва да отразяват фактическите и правните съображения, обосноваващи постановения съдебен акт.“. Установява се, че в същото съдебно заседание И. В. е оспорил заключението на вещите лица д-р Д.П. и д-р С.М., като наред с това оспорване е направил искане за настаняване на подсъдимата по реда на чл.70, ал.1 от НПК в психиатрично заведение. В същото съдебно заседание И. В. е направил искане съдебното следствие да бъде прекратено и делото върнато на прокурора заради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. По така заявените искания от частния обвинител – пострадалия от деянието И. В. – районният съд по нох дело № 1150/2017 година по описа на Раонен съд – Кюстендил не се е произнесъл. Без да се произнесе по искането за настаняване на подсъдимата в психиатрично заведение по реда на чл.70 от НПК, и без да се произнесе по искането за прекратяване на съдебното производство, поради съществени нарушения на процесуалните правила – наказателният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.24, ал.1 т.5 от НПК и е прекратил производството по нох дело № 1150/2017 година по описа на Районен съд – Кюстендил. В мотивите си е посочил, че моментното състояние на подсъдимата е такова, че същата не е в състояние да участва в наказателното производство, като наличните заболявания са охарактеризирани като продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта. При горното следва да се посочи, че от правна страна, искането на И. В. за приложението на чл.70 от НПК по отношение на подсъдимата о. е следвало да бъде разгледано в същото съдебно заседание – така по императива на правната норма. Съгласно чл.70, ал.1 от НПК - в съдебното производство - съдът, който разглежда делото, по искане на страните или по свой почин може да настани обвиняемия за изследване в психиатрично заведение за срок до тридесет дни. Това произнасяне представлява по своята правна характеристика такова по искане за определяне на мярка за процесуална принуда – доколкото е в Раздел II „Мярка за неотклонение и други мерки за процесуална принуда“. В производство по заявено искане – по смисъла на чл.70, ал.2 от НПК, съдът, който разглежда делото незабавно се произнася с определение в открито заседание, в което изслушва вещо лице - психиатър, и лицето, чието настаняване се иска, като участието на прокурор и защитник е задължително. В казуса от съдържанието на протокола от проведеното съдебно заседание на 13.9.2018 година по нох дело № 1150/2017 година по описа на Районен съд – Кюстендил е видно, че наказателния съд въобще не е отбелязал, че такова искане е направено, като заявеното искане на И. В. е протоколирано, но по него наказателния съд не е взел никакво становище. Нито е отхвърлил искането, нито е започнал производство по това искане по реда на чл.70, ал.2 от НПК. В този смисъл категорично е от фактическа и правна страна за настоящия въззивен състав, че районният съд по нох дело № 1150/2017 година по описа на Районен съд – Кюстендил е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила – непроизнасяйки се мотивирано по искания на частния обвинител, не откривайки производство по чл.70, ал.2 от НПК, районният съд е допуснал неизпълнение на императивни национални правни норми, които разколебават правилността на постановения съдебен акт /последната не е предмет на обследване в настоящето производство/. По жалба на И. В. срещу прекратителното определение е било образувано вчндело № 565/2018 година по описа на Окръжен съд – Кюстендил. С Определение № 159/30.11.2018 година, постановено по вчн дело № 565/2018 година, окръжният съд е потвърдил определението на РС – Кюстендил за прекратяване на нох дело № 1150/2017 година по описа на РС – Кюстендил. В мотивите си окръжният съд е посочил, че постановеното определение е правилно и зъконосъобразно, като е наблегнал и обърнал внимание на предпоставките за прекратяване на наказателното производство. Окръжен съд – Кюстендил не се е произнесъл по оплакванията в жалбата на И. В. относно отхвърленото искане за настаняване за изследване в психиатрично заведение. В правомощията на въззивната инстанция в наказателното производство е да следи за допуснати от районния съд съществени нарушения на процесуалните правила – така по аргумент от чл.341 във връзка с чл.316 от НПК. Характерно за наказателния процес, за разлика от гражданския е, че важи принципа за разкриване на обективната истина – така по смисъла на чл.13 от НПК. При това и с Тълкувателно решение № 2 от 7.10.2002 г. на ВКС по т. н. д. № 2/2002 г., ОСНК, докладчик зам.-председателят на ВКС Румен Ненков е подробно анализирано кои са тизе процесуални нарушения, заради които съдът може да върне наказателното дело в неговата досъдебна фаза. Не може да се спори, че същите тълкувания дават право и на въззивната инстанция, когато констатира неотстранимо съществено нарушение на процесуалните правила да върне делото на първата инстанция за да го отстрани. В казуса Окръжния съд – Кюстендил въобще не е обсъдил заявенотно пред първата инстанция искане от И. В. по реда на чл.70 от НПК, както и не е обсъдил липсата на произнасяне по това искане, липсата на мотиви въобще, при което от своя страна е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, което е довело до ограничаване на правото на пострадалия и частен обвинител да иска и заявява искания, по които да получи отговор от съдилищата с мотиви в хода на наказателното производство. Принципите в наказателния процес – тези по чл.12, чл.13, чл.107 от НПК, настоящият въззивен състав приема, че са били нарушени от въззиваемите съдилища. По отношение на нарушението, касаещо правото на Европейския съюз е достатъчно да се посочи, че доктрината „Франкович“ (установена от Съда на ЕС -Решение от 19.11.1991 г., С-6/90 и С-9/90, ECLI:EU:C:1991:428) определя, че държавите членки дължат обезщетение за вреди на гражданите при нарушение на правото на ЕС, ако са налице три условия: нарушената норма да предоставя права на лицата, нарушението да е достатъчно съществено (явно и значително неспазване на границите на преценка) и да има пряка причинна връзка между нарушението и претърпените вреди. Съдът на ЕС преценява дали държавата явно и грубо е пренебрегнала свои задължения. Когато органът има малка или никаква свобода на действие, дори самото нарушение може да се счита за достатъчно съществено. Дали нарушението е резултат от умишлени действия, неясности в закона или пък противоречие с вече установена съдебна практика. Нормата на ЕС цели да даде конкретни права на отделните граждани. Вредите следват пряко от държавното бездействие или незаконно действие. Отделно и последователно след решението по делото „Франкович“, Съда на ЕС дава отговори относно извъндоговорната отговорност на държавите членки за вреди, причинени в нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС), като доктрината приема, че това е едно от големите достижения на Съда на ЕС при изграждането на наднационалния правен ред. Счита се, че този механизъм за съдебна защита е една от основните предпоставки и има значително дисциплиниращо действие върху държавите членки за осигуряване на ефективното прилагане на правото на ЕС на тяхната територия. В същия смисъл в практиката си Съда на ЕС доразвива тезата си за извъндоговорната отговорност на държавите членки и в Решението по съединени дела Brasserie du pêcheur и Factortame, като постановява, че принципът на извъндоговорната отговорност се прилага „във всеки случай, когато държава членка наруши правото на Общността, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или бездействие е в основата на неизпълнението на задължението“. С решението по делото „Köbler“, съда на ЕС уточнява изрично, че държавата носи отговорност за вредите, които са причинени от национална юрисдикция, която разглежда спорове като последна инстанция. Тук е неправилния извод на първата инстанция, като се еспрял само до даденото разрешение в решението на Съда на ЕС и изтъквайки, че Районен съд – Кюстендил не е последна инстанция и не носи отговорност за вреди. Този извод е неправилен. Всеки съд носи отговорност за вреди – така и по аргумент от националната норма – разпоредбата на чл.2в от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди не ограничава пасивно легитимиранитне лица, нито такава е съдебната практика и доктрина. Отговорността на държавите-членки е заложена в Учредителните договори на Европейския съюз. В чл. 4, ал. 3 от Договора за Европейския съюз (предишен чл. 10, ал. 5 от Договора за създаване на Европейската общност) се въвежда принципът за лоялно сътрудничество. По силата на този принцип Съюзът и държавите-членки си съдействат при изпълнението на Договорите. Държавите са длъжни да вземат всички общи или специални мерки, необходими за изпълнение на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Държавите също така се задължават да съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и да се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза. Съответно, при неизпълнение на тези свои задължения, държавите носят отговорност. Когато частно лице претърпи вреди, заради неизпълнението на задължението на държавата за спазване на правото на Европейския съюз, то може да предяви пред националния съд иск за вреди. Принципът на правовата държава изисква всеки държавен орган да осъществява дейността си в рамките на закона, в т. ч. като спазва правото на Европейския съюз и съответно – да носи отговорност, ако извърши В казуса за въззивният съд не съществува съменние„, че въззиваемите са пасивно легитимираните лица да отговарят по предявения иск. Основният въпрос, на който следва да се отговори по същество на спора е – налице ли е достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС и следва ли ищецът да го конкретизира по начина по който се е концентнрирал райнният съд, каот е приел, че ищецът не сочи нарушената правна норма отправото на Ес за да отхвърли исковата претенция. На първо място, настоящия въззивен състав приема, че ищецът не е длъжен да сочи конкретна правна норма отправото на Ес,у която твърди да ебила нарушена за да се приме, че исковата претениця е или не е основателна. Така подобно на изискванията за редовност на исковата молба и задълженеито на съда сам да определи правната квалификация на иска – за националния съд е задължението да посочи нарушенита или не правна норма от правото на ЕС. За пълнота следва да се посчи, че в казуса възцзиваемите не са изпълнили задълеженията си описани в Директива Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета. Същата гарантира на пострадалите от престъпление правото на справедлив съдебен процес, наличието на ефективни правна средства за защита и гарантира участието им в процеса при равни правни възможности с останалите участници в същия. В този смисъл е и преамбюла на Директивата – в това число и не само съображения 9, 15, 19 и 20 се приема, че при прилагане на директивата държавите членки следва да гарантират, че жертвите са в състояние да се възползват напълно от установените в нея права, следва да бъдат признати за такива и да бъдат третирани с уважение, тактичност и професионализъм без никаква дискриминация, , жертвите на престъпления следва да бъдат защитени от вторично и повторно виктимизиране, от сплашване и от отмъщение, да получават подходяща подкрепа за по-бързо възстановяване и достатъчен достъп до правосъдие. Директивата приема, че – така т.19, цче дадено лице следва да бъде считано за жертва независимо от това дали извършителят на престъплението е установен, задържан, дали спрямо него се провежда наказателно преследване или е осъден и независимо от родствената връзка между извършителя и съответното лице. По смисъла на т.20, дирекнтивата признава на държавитне членкни правото на процесуална автономия, като разписва, че ролята на жертвите в наказателноправната система и обстоятелството дали те могат да участват активно в наказателното производство се различават между държавите членки в зависимост от националната система и се определят от един или повече от следните критерии: дали националната система предвижда правен статут като страна в наказателното производство; дали жертвата е правно задължена или от нея се изисква да участва активно в наказателното производство, например като свидетел; и/или дали съгласно националното право жертвата има право да участва активно в наказателното производство и се стреми към това, ако националната система не предвижда за жертвите правен статут на страна в наказателното производство. В този смисъл доколкото освен Директивата са защитими правата на пострадалия и от разпоредбата на чл.47 от ХОПЕС, реципрочна на чл.6, §1 от ЕКПЧ се следва, че пострадалия, каквото качество И. В. е имал в прекратеното наказателно производство не е получил правото на ефективни правни средства за защита заради бездействието на двете съдилища. Въпреки, че правилата на НПК дават на пострадалия същата правна рамка за защита, както и правото на ЕС, националните съдилища не са осигурили на същия равноправно на участие в процеса – не са мотивирали актовете, с които са отказали събиране на доказателства, като са били длъжни да сторят това, не са гарантирали правото да бъде разкрита обективната истина – като не са се произнесли по искане за настаняване за изследване по реда на чл.70 от НПК – веднага в заседанието, в което е било направено и въззивната инстанция не е отчела това като съществено нарушение на процесуалните правила. Следва да се посочи, че по делото има достатъчно данни да се приеме, че пострадалият не е и бил надлежно уведомен за образуваното наказателно производство. Индиция за това е исканото от него издаване на съдебно удостоверение, посредством, което е получил информация за нох дело № 1150/2017 година по описа на Районен съд – Кюстендил. Като се съобрази – т.31 от горната Директива и видно, че на пострадалия е било нарушено правото на информация за времето и мястото на съдебното производство. Така по правилата на същата директива – на пострадалия националния НПК предвижда право на участие, равенство в процеса, правото да бъде разкрита обективната истина, правото на справедлив съдебен процес, в който съдилищата се произнасят с мотивирани актове и изпълняват задълженията си според разписаните императивни правни норми. От фактическа страна се установи, както се посочи по-горе, че въззиваемите не са изпълнили задълженията си относно охраната правата на пострадалия в наказателния процес. Този извод на настоящия съд не представлявя ревизия на постановените от тях съдебни актове, а констатация относно нарушението на граждански права на въззивника, защитими пред съд по реда на Закона за отговорността на държавата за вреди. Настоящето производство е именно едно от предвидените в Правилника на ЕСПЧ относно допустимостта на жалбите пред него, и е свързано с изчерпване на вътрешно правните средства за защита. При горното за да определи размера на дължимото се обезщетение съдът изследва предпоставките да се достигне до извода за извършено нарушение. Понятието „достатъчно съществено“ се извежда от практиката на Съда на ЕС – това е явно и значително неспазване от държавата на нейните задължения по правото на ЕС. Самото неспазване на общностното право може да бъде достатъчно, за да се приеме, че е налице достатъчно съществено нарушение. Отговорността на съдилищата за вреди от нарушение на правото на ЕС по чл. 4, пар. 3 ДЕС (чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ) е специална деликтна отговорност, която може да бъде ангажирана по съдебен ред при наличието на строго определени материалноправни предпоставки, установени в практиката на СЕС. В това специфично производство съдът следва да прецени: дали нормите от правото на ЕС, на които ищецът основава претенцията си, са задължителни за националните съдилища, в т.ч. дали имат директен ефект и са непосредствено приложими от тях; в случай че съответните норми са задължителни за националните съдилища – дали са били приложими в спора, приключил с окончателния акт на съда ответник по делото; в случай че нормите са били приложими в спора – дали са приложени правилно от съда в окончателния му акт, с който се твърди, че са нанесени вреди на ищеца. Следва да се има предвид, че в производството по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ не се цели пререшаване на материалноправния спор, приключил с окончателния акт на съда ответник. В това производство се ангажира обективната, безвиновна отговорност на съда ответник за конкретно негово бездействие (неприлагането на относимите норми от правото на ЕС) или действие (неправилното прилагане на съответните общностни норми), без да се извършва проверка на правилността на решението по съществото на спора (което е окончателно и непререшаемо и това дори е въздигнато в предпоставка за допустимост на производството). Ето защо съдът, сезиран с иск за вреди от нарушение на правото на ЕС, не разполага с правомощието да проверява процесуалните действия на съда ответник с цел установяване на евентуални процесуални нарушения, а следва единствено да прецени дали съдът ответник е приложил, при това правилно, относимите към спора норми от правото на ЕС и дали в резултат на твърдяното им неприлагане или неправилно прилагане за ищеца са настъпили вреди. Съгласно практиката на СЕС – Решение от 25.11.2010 г. по дело C-429/09 – Günter Fuß, Решение от 04.10.2018 г. по дело С-571/16 – Кантарев, и др., за да осигури ефективна защита на правата на частноправните субекти, обезщетението за вреди, причинени от неприлагане на правото на Съюза, трябва да бъде равностойно на претърпяната вреда. В тази връзка в Решение № 14 от 15.02.2021 г. по гр. д. № 5165/2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., касационната инстанция посочва, че „При липса на разпоредби в правото на ЕС по отношение на размера на дължимото обезщетение се прилагат принципите на процесуалната автономия, равностойността и ефективността. Съобразно разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, по който процесуален ред се разглежда настоящото производство държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. (…) Всяка имуществена вреда има стойност, която може да се изчисли и изрази в определена сума“. Принцип за определяне на размера на обезщетението е установен и в разпоредбата на чл. 162 ГПК (субсидиарно приложима и в административния процес – арг. чл. 144 АПК), съгласно която когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключение на вещо лице (но не отхвърля иска като недоказан). Пр горното и с оглед приложението на чл.52 от Закона за задълженията и договорите, настоящия съдебен състав приема, че справедливото обезщетение, коеуто се дължи на въззивника е в размер на 3000,00 евро, платимо солидарно от въззиваемите, като над този размер исковата претенция е неоснователна за разликата до 12 000,00 лева, т.е. за разликата 3000,00 евро до 6135,50 евро, за разликата от 3135,50 евро исковата претенция следва да се отхвърли, и следва да се уважи за сумата от 10,00 лева имуществени вреди – заплатената такса за издаване на съдебните удостоверение, но само срещу районния съд, по чиято сметка са били заплатени. Следва да се посочи, че нарушаване на правото на ЕС от съдилищата, руши доверието в правосъдието и в установения в страната и в рамките на ЕС правен ред. Нарушеното доверие и чувство за справедливост в обществото би могло да бъде възвърнато само посредством постановяването от националните съдилища, като в казуса следва да се обърне внимание и на презюмираната вреда, търпяна от ищеца въззивник. Не може да са спори, че същият е останал разочарован от начина на протичане на наказателното производство, в което е бил лишен от възможността да изложи тезата си и да се защити като пострадало лице, от една страна поради допуснати съществени нарушения, от друга страна поради неизпълние на императивни правни норми. Преживеният стрес и психично напрежение са естествена последица на липсата на приложимите ефективни правни средства за защита на пострадалия от престъпление в провелите се производства пред Районен съд – Кюстендил и Окръжен съд – Кюстендил. В този смисъл е доказана и причцинно – следствената връзка между бездействието на двете съдилища и вредите, настъпили за въззивника – имуществени и неимуществени. С оглед на изложеното решението на Районен съд – Дупница следва ад се отмени в частта, с която исковата претенция срещу Районен съд – Кюстендил е отхвърлена за сумата от 10,00 лева и се отвени в частта, в която е отхвърлена исковата претенция за солидарно осъждане на двете съдилища за неимуществени вреди до размера от 3000,00 евро, като съответно се отмени и в частта за присъдените разноски изцяло доколкото в това производство на страните не се дължат разноски – така по аргумент от разпоредбата на чл.10, ал.3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Мотивиран от горното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд