Решение № 4270 от 28.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 6233/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ищеца С. И. Б. срещу решение № 3792/22.4.2022 г., постановено по гражданско дело № 38825/2021 г. на Софийския районен съд, 27 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Е.м.“ ЕООД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, че не дължи на ответника суми по изпълнителен лист от 28.09.2010 г. от РС-Радомир по ч.гр.д. № 1144/2010 г., издаден въз основа на влязла в сила Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК № 852/28.9.2010 г., а именно сумата: 2998.58 лв. главница, 655.62 лв. договорна лихва, 53.64 лв. наказателна лихва, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.09.2010 г. до изплащане на вземането, 77.16 лв. държавна такса и 301.49 лв. адв. възнаграждение, въз основа на който било образувано изп.д. № 20107530401161 по описа на ЧСИ Стоян Бадев, поради погасяване на сумите по давност. Жалбоподателят поддържа, че бил незаконосъобразен изводът на СРС, че изпълнителните действия, извършени от взискателя след перемпцията, прекъсвали течението на давностния срок. Преобладаващата практика на ВКС решавала този въпрос в обратния смисъл, а решенията, които посочил СРС, били изолирана практика. Ето защо моли въззивния съд да отмени решението и да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Въззиваемата страна и ответник по исковете „Е.м.“ ЕООД, оспорва жалбата, като счита обжалвания акт за правилен и моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди решението. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като не е допуснато нарушение на императивни правни норми Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Софийския районен съд /с изключение на приетото от последния, че последното извършено изпълнително действие, с което е прекъснато течението на давностния срок, е от 28.7.2018 г./. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното: Единственият спорен по делото въпрос е приемат ли се за валидно извършени действия по изпълнението след изтичане на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, по който въззивният съд намира следното: Съобразно задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по ТД № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК /чл. 330, ал. 1, б. „д" ГПК отм./, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността, независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора нито ползва или вреди на длъжника. То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото на изпълнителните дела /в този смисъл решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747 / 2020 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение/. Това становище е прието и в постоянната практика на върховната съдебна инстанция, като в същия смисъл са и решение № 50250/21.12.2022 г. по гр. д. № 2938/2022 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение; решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение; решение № 127/12.07.2022 г. по гр. д. № 2884/2021 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение. Именно това разрешение на поставения правен въпрос е залегнало в по-новата практика на ВКС. Образувано и ТД № 2/2023 на ОСТК на ВКС, по което обаче към настоящия момент решение не е постановено. В случая след 20.7.2011 г. нито взискателят, нито съдебният изпълнител, овластен от взискателя с правата по чл. 18, ал. 1 ГПК, е предприел действия по изпълнението до 19.6.2015 г. След изтичане на 2 години от 20.7.2011 г. изпълнителното е прекратено по право – на 20.7.2013 г. Действията, довели до прекъсване на погасителната давност /посочени в мотивите на т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по ТД № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК/ са както следва: от 19.6.2015 г. - искане за налагане на запор върху трудово възнаграждение; постановлението за налагане на запор, обективирано в запорно съобщение от 01.8.2015 г.; от 14.1.2016 г. – искане за налагане на запор върху трудово възнаграждение; от 24.4.2017 г. – искане за опис на МПС; от 24.4.2017 г. – искане за налагане на запор върху трудово възнаграждение; постановлението за налагане на запор от 24.1.2018 г. След последното е започнал да тече нов срок. В периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. давностният срок е спрял да тече на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето /обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г./. Ето защо и към датата на приключване е на устните състезания пред настоящата инстанция срокът не е изтекъл /изтекъл е на 31.3.2023 г./. Макар в случая този въпрос да не обуславя изхода на делото, въззивният съд счита, че за пълнота на изложението следва да се посочи и че в решение № 500/27.03.2023 г. по гр. д. № 720/2022 г. на Върховен касационен съд, 4 ГО е прието, че „погасителната давност не тече, докато трае процесът по иска за оспорване на вземането от длъжника. Основанието за спиране по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД не изисква други условия. Длъжникът може да се позове на давност, изтекла в хода на делото, но такъв довод е винаги неоснователен. Предявеният отрицателен установителен иск за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен.“ Предвид изложеното въззивният съд счита, че процесните вземания подлежат на изпълнение, поради което и предявените искове са неоснователни. Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, жалбата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд - потвърдено като правилно. Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване предвид ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Така мотивиран, Софийският градски съд