Решение № 889 от 12.11.2025 г. на Районен съд - Шумен по дело № 3023/2024 г.

производство са били сключени два договора за заем: №1171-ШН-20.05.2022 и №1172-ШН- 23.05.2022, по силата на които ищецът е предоставил в заем на ответницата 2000 лева и 11000 лева. Уговорено е връщането им на 60 месечни вноски, включващи главница и лихва в размер от 36%, при ГПР от 42, 88%, обща дължима сума по заемите от 4336, 20 лева и 23847, 60 лева, от които договорна лихва за целия период от 2336, 20 лева и 12847, 60 лева. Не е спорно, че заемодателят е изпълнил задължението си и предоставил уговорените суми на ответницата. Заемите са обезпечени с договорна ипотека, поради което са договори за кредити за недвижими имоти по смисъла на чл. 1, ал. 2, предл. първо от ЗКНИП. Установи се от ССЕ, че общо платените по двата договора суми са 2458 лева: по договор №1171-ШН- 20.05.2022 са погасени договорни лихви по падежирали вноски за периода 23.06.2022 г. – 23.04.2023 г. в общ размер 291, 14 лева и по договор №1172-ШН-23.05.2022 са погасени договорни лихви по падежирали вноски за периода 23.12.2022 г. - 23.03.2023 г. в общ размер на 1252, 84 лева, останалите суми са отнесени за погасяване на падежирали вноски за главница по двата договора. Възражението на ответника за нищожност на клаузите за възнаградителна лихва, поради противоречие с добрите нрави, се явява основателно. Ищецът основава вземането си за договорна лихва на основание чл. 2.2 от договорите, които предвиждат задължение на потребителя да заплаща договорна лихва в размер на 36%. Чл. 29, ал. 10 ЗКНИП предвижда, че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и в чуждестранна валута, определена с постановление на Министерския съвет. Един от елементите в общия сбор на разходите по кредита се явява възнаградителната лихва съобразно предвиденото в § 1, т. 17 ДР на ЗКНИП и макар съвкупният процент разходи (42, 88%) да не надхвърля законовия лимит, то един от елементите на ГПР се явява прекомерен – възнаградителната лихва в размер на 36% при условие, че вземането на кредитора е обезпечено с ипотека върху недвижим имот. Доколкото в ЗКНИП липсва регламентиран максимален размер на възнаградителната лихва, която може да се уговаря по ипотечните кредити, не следва автоматично да се отрича възможността съдът да извършва преценка относно справедливия размер на тази лихва и съответствието на уговорката за дължимостта й с добрите нрави, независимо че тя заедно с други разходи попада в рамките на законовия лимит по чл. 29, ал. 10 ЗКНИП. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. В съдебната практика е прието, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва, надвишаваща двукратния размер на законната (в този смисъл решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о.; решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о.; решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г.о, определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV г.о., определение №60451 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. №850/2021 г., III г.о., Определение № 527 от 09.06.2022 г. на ВКС по гр. д. №151/2022 г., III г.о. и др.), което се споделя от настоящия състав. В случая съдът съобрази, че към момента на сключване на процесните договори законната лихва, като сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода плюс 10 пункта, възлиза на 10%, или трикратният размер се изчислява на 30%, а двукратният – на 20%. Във всеки от договорите е уговорена възнаградителна лихва от 36% и изчислена по уговорения начин, като краен резултат, надхвърля по размер главницата – 2 336, 20 лева при заем 2 000 лева и 12 847, 60 лева при заем 11 000 лева, като в същото време процесните кредити са обезпечени с ипотека. Предвид това следва да се приеме, че процесните уговорки в двата договора не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл. 13 от ЗКНИП предвиждат кредиторът да извърши преценка за имущественото състояние на потребителя. Нормално е ищцовото дружество да иска да покрие разходите си (като се има предвид, че не работи с публично привлечен ресурс) и рисковете от неплащане, както и да генерира печалба, но възнаграждението му следва да е справедливо, съответно да не води до неоправдано облагодетелстване, респективно да възлага непосилна за длъжника финансова тежест (в случая предоставената сума да върне в двоен размер и повече). Ето защо, съдът приема, че уговорката в чл. 2.2 от договорите, регламентираща възнаградителна лихва в посочения размер, се явява нищожна, като противоречаща на добрите нрави. С оглед приетото, съдът счита, че длъжникът не дължи изпълнение на задължението за плащане на договорна лихва по процесните два договора, основано на нищожна клауза. Според препращащата разпоредба на чл. 40 от ЗКНИП, за договора за кредит се прилагат и чл. 143 - 148а от ЗЗП. В този смисъл, възраженията на ответника, че клаузите за неустойка и наказателна лихва от всеки от договорите са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП и на основание чл. 146, ал. 1 – нищожни, са основателни, тъй като задължават потребителя, при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, но нямат отношение към дължимостта на договорната лихва и не влияят върху действителността на целия договор /чл. 26, ал. 4 от ЗЗД/. По отношение възражението на ответника, че в договорите ГПР е грешно посочен, а действителният размер е над максимално предвидения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Както се посочи, според императивната норма на чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП, ГПР по кредита не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Вещото лице сочи, че ГПР е изчислен при отчитане единствено на договорната лихва и не включва таксата за заличаване на ипотека. В о.с.з. заяви, че при изчисляване на ГПР не е ползвало формулата по Приложение № 1 към чл. 29, ал. 2 от ЗКНИП, но чисто математически тя не се различава от формулата по ЗПК. При отчитане на таксата за заличаване на ипотека несъмнено ГПР ще е в размер по-висок от посочения в двата договора (42, 88%). Посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Независимо от това, договорите не следва да се обявят за недействителни, по смисъла на чл. 38 ЗКНИП, поради неустановяване на фактите за разлика между посочените и действителните размери на ГПР, което не е служебна дейност на съда, а липсват доказателствени искания в тази насока от страните. Това обаче не рефлектира върху извода на съда за недължимост на задължението за плащане на възнаградителна лихва, с оглед приетата нищожност на клаузите за възнаграждителна лихва, поради което предявените искове следва да се отхвърлят, като неоснователни. При този изход на спора, се поражда право на разноски в полза на ответника. Същият е направил разноски в хода на производството в размер на: 940 лева с ДДС за адвокатско възнаграждение, 150 лева за депозит за ССЕ. Съдът намира за неоснователно възражението на ищеца за прекомерност на адвокатското възнаграждение, с оглед броя и цената на предявените искове, фактическата и правна сложност на делото, събрания доказателствен материал в производството, и обема на извършената работата от адвоката. Ето защо общо дължимата сума за разноски, която следва ищецът да заплати на ответника, е в размер от 1140 лева.