Решение № 3101 от 13.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 5421/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение №20164606 от 28.07.2021г., постановено по гр.дело №35381 /2019г. по описа на СРС, ГО, 165 с-в, жалбоподателят- ответник Агенция „П.и.“ е осъден на основание чл. 49 от ЗЗД да заплати на Н. Г. Н. с ЕГН: •••••••••• сумата от 5000 лв.- обезщетение за претърпени неимуществени вреди от внезапната смърт на сестрата на ищеца Е.Г.М., починала на 05.07.2017г., причинена от падане на елементи от осветителната система на лявата тръба на тунел „Ечемишка“ на автомагистрала „Хемус“, на 05.02.2017г., ведно със законната лихва от датата на увреждането- 05.02.2017г. до окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК 460 лв. съдебно- деловодни разноски. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Агенция „П.и.“. Жалбоподателят поддържа, че искът е недопустим, тъй като между страните е висящо друго производство пред СРС със същия предмет. Твърди, че искът е подсъден на РС- Ботевград предвид мястото на настъпване на процесното ПТП. Твърди също така, че процесното ПТП е предизвикано от товарен автомобил с извънгабаритен товар, движещ се непосредствено пред автомобила на ищеца и причинил падането на осветителното тяло в тунела. Ищецът не установил с представените по делото доказателства наличието на предпоставките по чл.49 и чл.45 от ЗЗД, необходими за уважаване на исковете. Ето защо моли производството да бъде прекратено като недопустимо на основание чл.126 от ГПК, или изпратено по подсъдност на РС- Ботевград. Евентуално моли решението на СРС да бъде отменено, а искът отхвърлен. Претендира разноски. Ищецът е подал в срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Излага подробни съображения за правилност на обжалваното решение. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено и претендира адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция по реда на чл.38 от ЗАдв. Евентуалният ответник“А.“ЕАД в подадения в срок отговор заявява, че въззивната жалба е основателна и моли обжалваното решение да бъде отменено, а производството- прекратено. Оспорва твърденията на жалбоподателя за наличие на основания за ангажиране отговорността на евентуалния ответник. Претендира разноски. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Предявени са при условията на евентуалност искове с правно основание чл.49 вр.чл.45 от ЗЗД срещу двамата ответници. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Не са налице основания за прекратяване на производството като такова по повторно заведен иск. Съгласно разпоредбата на чл.126, ал.1 от ГПК когато в един и същ съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда. В случая е налице идентичност на страните по двете дела, както и на правопораждащите факти- от едно и също ПТП. Не е налице обаче тъждество на искането поради различния характер на вредите, чието обезщетяване се претендира. В производството по гр.д.№35380/2019г. на СРС ищецът претендира обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди (леко физическо увреждане, тежка психическа травма, шок, ужас от преживяното, посттравматично стресово разстройство, загуба на апетит и сън), претърпени от него вследствие процесното ПТП, а в настоящото производство се претендира обезщетяване на неимуществени вреди- душевни болки и страдания от настъпилата при същото ПТП смърт на сестрата на ищеца. Неоснователни са и доводите на жалбоподателя относно местната подсъдност. Този въпрос е повдиган многократно от ответника- жалбоподател в първоинстанционното производство, като процесуалното му поведение в тази връзка граничи с недобросъвестно упражняване на процесуални права и шиканиране на процеса. За първи път възражението за местна подсъдност е направено с отговора на исковата молба и с определение №8051/10.01.2020г. по чл.140 от ГПК първостепенният съд е оставил възражението без уважение. Подадената от ответника частна жалба е оставена без уважение от въззивния съд с окончателно определение №7082/19.05.2020г. и с това въпросът за местната подсъдност всъщност е бил окончателно разрешен. Въпреки това въпросът е отново повдигнат от ответника в о.с.з. на 16.07.2020г. и макар искането му да е било преклудирано, първостепенният съд в рамките на служебното си правомощие по чл.119, ал.3 от ГПК е прекратил производството и го е изпратил по подсъдност на РС- Ботевград. С окончателно определение №264934/24.11.2020г. на СГС, ІІд въззивен състав по ч.гр.д.№9183/2020г. е отменено протоколното определение на СРС, 165 състав от 16.07.2020г. и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Настоящият състав намира за необходимо отново да подчертае, че макар според разпоредбата на чл.108, ал.2 от ГПК искове срещу държавата и държавни учреждения, включително поделения и клонове на последните се предявяват пред съда, в чийто район е възникнало правоотношението, от което произтича спорът, освен в случаите по чл. 109 и 110 ГПК, както и че безспорно предпочитаният ответник АПИ е държавно учреждение, доколкото териториалните подразделения на агенцията не притежават правосубектност, правоотношението в случая следва да се счита възникнало в мястото, където е седалището на ответника, а именно- в гр.София, независимо от това че правопораждащият факт се е осъществил в тунел „Ечемишка“ на АМ“Хемус“. Разпоредбата на чл.115, ал.1 ГПК дава право на ищеца да избере дали да предяви иска си по седалището на ответника съобразно общите правила за местна подсъдност (съответно- мястото на възникване на правоотношението в съответствие с разпоредбата на чл.108, ал.2 ГПК), или по местоизвършване на деянието. В настоящото производство ищецът е направил такъв избор и е предявил исковете пред Софийски районен съд- по седалището на ответниците и района на възникване на правоотношението. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към подробните мотиви, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Отговорността по чл.49 от ЗЗД е отговорност за чужди виновни действия, която произтича от вината на натовареното с извършването на работата лице и не се обуславя от вината на възложителя на работата. В този смисъл отговорността на възложителя е гаранционно-обезпечителна и безвиновна- той отговаря за действието или бездействието на своите работници или служители, на които е възложил работа. За да бъде осъществен фактическият състав на разпоредбата на чл.49 от ЗЗД, е необходимо да бъде осъществен фактическият състав на чл.45 от ЗЗД, като вредите следва да са причинени от изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената му от възложителя работа. Непозволеното увреждане, предмет на нормата на чл. 45 от ЗЗД, е сложен фактически състав, който изисква кумулативното наличие на следните юридически факти: деяние, извършено виновно, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между настъпилата вреда и деянието. В случая от събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключението на изслушаната СПЕ, се установява кумулативното наличие на всички гореизброени елементи от фактическите състави на разпоредбите на чл.45 и чл.49 ЗЗД. Между страните не се спори, че на 05.02.2017г. в тунел „Ечемишка“ на АМ„Хемус“ в платното в посока към гр.София е паднало парче от металната крепежна система на осветителните тела, ударило колата на ищеца и причинило смъртта на сестра му. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗП републиканските пътища се управляват от ответника Агенция „П.и.“, което управление включва организиране, възлагане, финансиране и контрол, свързани непосредствено с проектирането, изграждането, управлението, ремонта и поддържането на пътищата. Процесното ПТП е настъпило именно на участък от републиканската пътна мрежа по смисъла на чл.З от ЗП. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключението на СПЕ се установяват вида и размера на претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие настъпилата при процесното ПТП смърт на сестра му. При доказателствена тежест на ответника, по делото не са представени и събрани доказателства за твърдяното причиняване на процесното ПТП от неизвестен товарен автомобил с извънгабаритен товар. Съдебно- техническ експертизи по други граждански и наказателни производства не представляват доказателства по смисъла на ГПК в настоящото производство и не могат да бъдат обсъждани от съда при решаването на спора. Първоинстанционният съд надлежно и подробно е обсъдил всички релевантни към размера на обезщетението факти и обстоятелства, съгласно изискванията на чл.52 от ЗЗД- вида и характера на увреждането, начина на настъпването и обстоятелствата, при които е настъпило, продължителността и интензитета на болките и страданията съгласно ППВС 4/1968г. Въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства настоящият състав намира, че определеното от СРС обезщетение в размер на 5000 лева е справедливо и изцяло съответства на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС- потвърдено като правилно. При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. на процесуалния представител на ответника по жалбата адв.Е. Й. Л. следва да бъде определено и присъдено възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 400 лева съгласно НМРАВ и предвид действителната фактическа и правна сложност на спора. Предвид изложените съображения, съдът