Решение № 755 от 2.3.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 13270/2025 г.

Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН. Производството е образувано по жалба на Б. Л. З., ЕГН ••••••••••, депозирана чрез адв. Д. – САК, срещу Наказателно постановление № 25-4332- 018339/23.07.2025 г., издадено от Началник Група към ОПП – СДВР, с което на Б. Л. З. са наложени административни наказания "глоба" в размер на 200,00 лева и "лишаване от право да управлява МПС" за срок от 6 месеца за извършено административно нарушение по чл. 140, ал. 1 ЗДвП, изразяващо се в това, че на 17.04.2025 г., около 00:02 часа, в гр.София, на бул.“Царица Йоанна“, с посока на движение от ул.“Добринова скала“ към бул.“Панчо Владигеров“, управлява лек автомобил ",,•••''" с рег. № ,,•••'', като при извършена проверка до блок № 302Г е установено, че автомобилът е със служебно прекратена регистрация по чл. 143, ал. 15 от ЗДвП на 12.02.2025 г. В депозираната по делото жалба се сочи, че атакуваното наказателно постановление е незаконосъобразно, издадено при съществени процесуални нарушения и при неправилно приложение на материалния закон. В подкрепа на изложеното се поддържа, че жалбоподателят по никакъв начин не е знаел за служебната дерегистрация, тъй като визираното обстоятелство нито му е било съобщено, нито му е било известно към момента на управление на автомобила на 17.04.2025г., доколкото последният е бил оборудван с регистрационна табела, поставена на съответното място и с нужните документи за управление. Сочи се, че след като въззивникът не е съзнавал този факт, то не може да се приеме, че същият е осъзнавал и общественоопасния характер на извършеното от него действие по управление на лек автомобил с прекратена регистрация и не е предвиждал или допускал настъпването на общественоопасните последици. По посочените съображения се счита, че нарушението е несъставомерно от субективна страна. На следващо място се излагат съображения, че е налице т. нар. извинителна грешка по чл. 14, ал. 1 НК, вр. чл. 11 ЗАНН, тъй като липсва умисъл за извършване на нарушението, защото на жалбоподателя не е бил известен факт, който принадлежи към състава на нарушението, а именно – дерегистрацията. Акцентира се, за да е налице непредпазливост е необходимо жалбоподателят да е бил длъжен и да е могъл да предвиди общественоопасния резултат, като възможността да се предвиди и предотврати резултатът се преценява не изобщо, а конкретно за всеки отделен случай и то в рамките на дължимото поведение. В случая се сочи, че жалбоподателят не е могъл да предвиди неправомерния резултат, а именно управлението на служебно дерегистрирано МПС, тъй като обективно не е могъл да узнае, че автомобилът, който управлява, е със служебно прекратена регистрация, доколкото не е бил изрично уведомен за това, като не е налице и публично достъпен регистър, в който да се извърши справка за служебно прекратената регистрация. По изложените съображения се иска отмяна на атакуваното наказателно постановление изцяло. В съдебното заседание въззивникът Б. Л. З., редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител. В ангажирана по делото молба от адв. Д. – процесуален представител на въззивника с доказателства за надлежно учредена представителна власт, жалбата се поддържа изцяло по изложените в нея съображения, като в допълнение се аргументира наличие на предпоставки за приложение разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН. Претендират се сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. В съдебното заседание административнонаказващият орган, редовно призован, не изпраща процесуален представител. В депозирани по делото писмени бележки от процесуален представител, с доказателства за надлежно учредена представителна власт, се изразява становище за неоснователност на жалбата, като се моли атакуваното наказателно постановление да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение и се релевира възражение за прекомерност по отношение претенцията за разноски на насрещната страна. Жалбата на Б. Л. З. срещу Наказателно постановление № 25-4332- 018339/23.07.2025 г., издадено от Началник Група към ОПП – СДВР, е подадена в законоустановения срок и от лице, което има право на жалба, поради което е процесуално допустима. Съдът, след като обсъди доводите в жалбата в контекста на събраните по делото доказателства и след като в съответствие с разпоредбата на чл. 84 ЗАНН, вр. чл. 314 НПК провери изцяло правилността на атакуваното наказателно постановление, констатира, че са налице основания за неговата отмяна. Съображенията на съда за това са следните: Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема следната фактическа обстановка: На 11.12.2024 г. жалбоподателят Б. Л. З. закупил лек автомобил ",,•••''" с рег. № ,,•••'', за която сделка бил съставен по надлежния ред договор за покупко – продажба с нотариална заверка на подписите. На 17.04.2025 г., около 00:02 часа в гр.София, по бул.“Царица Йоанна“, с посока на движение от ул.“Добринова скала“ към бул.“Панчо Владигеров“ жалбоподателят Б. Л. З. управлявал собствения си лек автомобил ",,•••''" с рег. № ,,•••''. Същият бил спрян за извършване на полицейска проверка от екип на СДВР – ОПП на горепосоченото място и до блок № 302Г, при която се установило, че автомобилът е със служебно прекратена регистрация по чл. 143, ал. 15 от ЗДвП на 12.02.2025 г. По случая била извършена проверка, която приключила с постановление на СРП от 07.07.2025 г. за отказ да се образува наказателно производство, като материалите по преписката били изпратени на ОПП – СДВР за преценка реализиране на административнонаказателната отговорност на конкретно лице. В изпълнение на правомощията си, Началник Група към СДВР, отдел "Пътна Полиция" на 23.07.2025 г. издал атакуваното наказателно постановление, с което жалбоподателят Б. Л. З. е санкциониран за нарушение по чл. 140, ал. 1 от ЗДвП, като на основание чл. 175, ал. 3, предл. 1 от ЗДвП му е наложена "глоба" в размер на 200,00 (двеста) лева и "лишаване от право да управлява МПС" за срок от 6 (шест) месеца. Препис от наказателното постановление бил връчен на жалбоподателя на 20.08.2025 г., който в законоустановения срок на 02.09.2025 г. депозирал жалба срещу същото, която инициирала настоящото производство. Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото писмени доказателства, приобщени към доказателствения материал по реда на чл. 283 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН, а именно: справка АИС-КАТ по отношение на собствеността на процесния автомобил; постановление на прокурор при СРП по пр. пр. № 32695/2025 г. по описа на СРП, справка картон на водача, Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 министъра на вътрешните работи, Заповед № 8121к-12547/12.09.2024 г. на министъра на вътрешните работи и Заповед № 513з-9668/13.09.2024 г. на директора на СДВР, както и гласните доказателствени средства – показанията на свидетеля – актосъставител В.. Показанията на свидетеля В. са информативни единствено относно съставянето на процесния АУАН, доколкото свидетелят потвърждава, че именно той го е съставил. Същевременно е необходимо да бъде отбелязано, че свидетелят няма какъвто и да било съхранен спомен за събитията, предмет на конкретната проверката или за каквито и да било други факти от предмета на доказване, обяснимо предвид характера на изпълняваната от него служебна дейност, включваща множество сходни случаи. Приобщените към доказателствените материали писмени доказателства са относими към случая, като същите спомагат за цялостно и пълно изясняване на обстоятелствата по процесния случай, включително и за проверка на гласните доказателства по делото, и затова съдът постави същите в основата на доказателствените си изводи. Настоящият съдебен състав счита, че възприетата от съда фактическа обстановка е безспорно доказана от събраните по делото доказателства. При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното: Преди съдът да направи проверка на материалната законосъобразност на обжалваното НП, същият дължи проверка дали същото отговаря на процесуалните изисквания на закона. В този смисъл следва да се отбележи, че НП е издадено от материално компетентно лице по смисъла на закона, доколкото по делото е приложен документ, удостоверяващ компетентността му – Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 министъра на вътрешните работи и Заповед № 8121к-12547/12.09.2024 г. на министъра на вътрешните работи. При тези уточнения, този съдебен състав намира, че оспореното НП е издадено от компетентно длъжностно лице, видно от изисканите писмени доказателства за назначаване, съответно оправомощаване на наказващия орган. Същевременно, НП е издадено при съблюдаване на визирания в разпоредбата на чл. 34, ал. 3 ЗАНН давностен срок, като съдържа всички реквизити, посочени в нормата на чл. 57, ал. 1 ЗАНН, поради което същото е съобразено с изискванията на процесуалния закон. Следва да се посочи, че НП е издадено в хипотезата на чл. 36, ал. 2 ЗАНН, доколкото с постановление от 07.07.2025 г. СРП е постановила отказ за образуване на досъдебно производство и е изпратила преписката на ОПП – СДВР за преценка наличието на предпоставки за ангажиране административнонаказателната отговорност на водача. Посочената разпоредба въвежда изключение от императивното изискване преписката да се образува със съставянето на АУАН единствено, когато производството е прекратено от съда или прокурора или прокурорът е отказал да образува наказателно производство и е препратено на наказващия орган. В случая, приложена е втората хипотеза на чл. 36, ал. 2 от ЗАНН. От събраните по делото доказателства се установява, че в хода на наказателно производство санкционираното с НП лице не е привлечено в качеството на обвиняем. След като не е предявено обвинение, същото е следвало да бъде направено от административнонаказващия орган със съставяне на АУАН. Привлеченият към административнонаказателна отговорност не е имал качеството на лице, спрямо което е образувано наказателно производство и на което се търси отговорност за престъпно деяние. Безспорно, при прекратяването на наказателното производство, когато нарушителят вече е бил обвиняемо лице, не е необходимо да се издава акт за установено административно нарушение на основание чл. 36, ал. 2 от ЗАНН, тъй като възбуденото наказателно преследване се трансформира в административно. При тази законова хипотеза се облекчава правното положение на дееца, като от евентуалното реализиране на наказателна отговорност му се налага наказание за административно нарушение. Административнонаказателният процес е строго нормирана дейност и като основен процесуален акт във фазата по установяване на административното нарушение към АУАН са въведени точно определени изисквания на закона, а именно – да е съставен в писмена форма и да съдържа предвидените в чл. 42 от ЗАНН реквизити. Законодателят е въвел тези формални изисквания, не само защото чрез съставянето на акт се установява административно нарушение, но и поради факта, че актът има и функцията на официално обвинение в извършване на правонарушение. По силата на закона всяко лице има право да узнае какво е административнонаказателното обвинение, повдигнато спрямо него, за да организира защитата си адекватно още в началния етап на административнонаказателното производство. Само лице, срещу което е повдигнато и предявено обвинение, е имало възможност да се запознае с фактите и обстоятелствата и да се защитава срещу тях. За всяко друго лице, независимо дали е участвало в наказателното производство в друго процесуално качество, не може да се приложи разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАНН за ангажиране на административнонаказателната му отговорност за деяние, с фактите по което се запознава за първи път с издаденото наказателно постановление. В хипотезата на чл. 36, ал. 2 от ЗАНН, функцията на АУАН се изпълнява от прокурорските актове. Липсата по делото на доказателства за връчването на постановлението за отказ за образуване на досъдебно производство сочи на неизпълнение на задължението по чл. 43, ал. 1 от ЗАНН, съответно представлява процесуално нарушение от категорията на съществените. В обобщение, нормата на чл. 36, ал. 2, предложение второ от ЗАНН не може да се тълкува разширително и изключенията касаят само хипотезите, в които лицето е било субект на наказателно преследване, в това му качество то е имало право и възможност да участва в производството по установяване на нарушението, в чието извършване е обвинено. Само и единствено в тези случаи може да се образува административнонаказателно производство без съставен АУАН и то при условие, че съставите на наказателната и административнонаказателната отговорност са напълно идентични и съответно отговорното лице е получило препис от прокурорския акт, от който да разбере в какво е обвинено. Неспазването на гаранциите за съответна на обвинението защита е винаги основание за отмяна на НП. Несъставянето на АУАН с оглед разгледаните му функции и значението му на правен акт, с който се повдига и предявява обвинение в извършване на административно нарушение, пряко негативно рефлектира върху правото на защита на наказаното лице. В конкретния случай по делото е наличен АУАН серия GA № 3910355 от 17.04.2025 г., който не се споменава в процесното НП. Същевременно, описанието на извършеното нарушение в този акт е идентично с описанието в прокурорското постановление и в описаното в НП, съответства на разпоредбата на чл. 140, ал. 1 от ЗДвП и е връчен лично на въззивника срещу подпис, поради което по мнението на настоящия съдебен състав може да се приеме, че изпълнява горепосочените функции, респективно че с него се осигурява спазване правото на защита на жалбоподателя. На следващо място, съдът служебно констатира, че са спазени императивните процесуални правила при издаването на НП – неговата форма и задължителни реквизити, съгласно разпоредбите на чл. 57 и чл. 58, ал. 1 ЗАНН. От прочита на санкционния акт е видно, че с изискуемата се от закона конкретика са посочени времето, мястото, механизма на твърдяното нарушение и обстоятелствата, при които е намерило проявление в обективната действителност, а с това правото на защита на привлеченото към отговорност лице е гарантирано в пълна степен. Наказващият орган е изложил факти за служебно прекратена регистрация на основание чл. 143, ал. 15 ЗДвП, като в случая не е било необходимо да се фиксират причините за същата, доколкото достоверността на процесните обстоятелства, които поначало не са част от състава на възведеното "административно обвинение", следва да бъде установена именно в рамките на настоящото производство. Предвид изложеното, НП е съставено без допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, които да обусловят отмяната му на формално основание. Административнонаказателната отговорност на въззивника Б. Л. З. е ангажирана на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП, като са му наложени кумулативно административни наказания "глоба" в размер на 200,00 /двеста/ лева и "лишаване от право да управлява МПС" за срок от 6 /шест/ месеца за нарушение на чл. 140, ал. 1 ЗДвП. По делото е доказано по категоричен и безспорен начин, че от обективна страна на 17.04.2025 г., около 00:02 часа, в гр.София, по бул.“Царица Йоанна“, с посока на движение от ул.“Добринова скала“ към бул.“Панчо Владигеров“, жалбоподателят З. е управлявал лек автомобил ",,•••''" с рег. № ,,•••'' – негова собственост, като при извършена проверка до блок № 302Г е установено, че превозното средство е със служебно прекратена регистрация по чл. 143, ал. 15 от ЗДвП на 12.02.2025 г. Така очертаната деятелност правилно е квалифицирана като административно нарушение на чл. 140, ал. 1 ЗДвП, където е ситуирано правно задължение за водачите да управляват по пътищата, отворени за обществено ползване, само моторни превозни средства и ремаркета, които са регистрирани и са с табели с регистрационен номер, поставени на определените за това места. Управляваното от жалбоподателя МПС е със служебно прекратена регистрация на 12.02.2025 г. на основание чл. 143, ал. 15 ЗДвП, поради неизпълненото от собственика Б. Л. З. правно задължение да пререгистрира превозното средство в двумесечен срок от придобиването му, в който смисъл са и изискванията на чл. 18, т. 2 във вр. с чл. 18б, ал. 10 от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства /обн. в ДВ бр. 31 от 14.04.2000 г., в сила от същата дата, приета от министъра на вътрешните работи/. Независимо от констатацията за пълна обективна съставомерност, настоящият съдебен състав намира, че в процесния случай не е налице корелативно необходимата субективна страна на вмененото нарушение. Съгласно чл. 6, ал. 1 ЗАНН, административно нарушение е това деяние което нарушава установения ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред. В настоящия случай обаче не може да се направи извод, че поведението на жалбоподателя З., което се субсимира под състава на административно нарушение по чл. 175, ал. 3 ЗДвП е извършено виновно. Превозното средство е било служебно дерегистрирано поради неизпълнение на задължението в двумесечен срок от настъпване на промяна в собствеността, същата да бъде заявена в ОПП – СДВР, поради което именно се е стигнало до прекратяване на регистрацията на превозното средство. При това обаче, доколкото липсват данни за служебната дерегистрация да е издаден какъвто и да е административен акт, който да е връчен някому, нито дори да е уведомен регистрираният или предстоящият собственик, или да са били иззети свидетелството за регистрация, или снети регистрационните табели, не може да се вмени в чиято и да е вина управление на МПС, което не е регистрирано по надлежния ред. Вярно е, че разпоредбата на чл. 143, ал. 15 от ЗДвП не съдържа изрично такова задължение за административния орган по дерегистрацията. Предвиденият в чл. 143, ал. 15 от ЗДвП ред за прекратяване на регистрацията – чрез отбелязване в автоматизираната информационна система, не означава, че това отбелязване не е предшествано от издаването на индивидуален административен акт – волеизявление, с което се преценява налице ли са предвидените в разпоредбата предпоставки, а именно: неизпълнение на задължението за регистриране на МПС в двумесечен срок. Съответният орган обективира волеизявлението си по констатиране на вече възникнал друг юридически факт чрез отбелязването в автоматизираната информационна система. Следователно, налице е акт по чл. 21, ал. 2 от АПК, който подлежи на съдебно обжалване (в този смисъл са Определение № 2785/01.03.2021 г. по адм. д. № 1828/2021 г. на ВАС, VІІ отд.; Решение № 7391/22.07.2022 г. по адм. д. № 1295/2022 г на ВАС, VІІ отд., Определение № 14092 от 16.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9510/2020 г., VІІ отд.). Съобщаването на този индивидуален административен акт не е изрично предвидено в чл. 143, ал. 15 от ЗДвП, но според АПК индивидуалният административен акт не поражда действие преди да е доведен до знанието на неговия адресат, независимо от способа на съобщаването. Едва след съобщаването му, а при липса на допуснато предварително изпълнение – и след влизането му в сила, собственикът е длъжен да съобрази поведението си с факта на дерегистрация, а ако продължи да управлява МПС ще бъде субект на нарушението по чл. 140, ал. 1 от ЗДвП, респ. на отговорността по чл. 175, ал. 3 от ЗДвП. Предвид изложеното, несъобщаването на конкретния индивидуален административен акт за дерегистрация на МПС на адресата му, води до незнание на водача за прекратената регистрация на управлявания от него автомобил, което означава липсата на знание за обективните признаци на състава на нарушението по чл. 140, ал. 1 от ЗДвП, което само по себе си изключва умисъла за извършването му поради фактическа грешка по смисъла на чл. 14, ал. 1 от НК. В настоящия случай, доколкото се касае за формално нарушение, т. е. такова лишено от общественоопасни последици, по дефиниция вината е възможна само под формата на умисъл. Незнанието на част от обективните елементи на състава на нарушението обаче, а именно –прекратяването на регистрацията по служебен път, налага извод за липса на виновно поведение, доколкото нарушителят е действал в условията на фактическа грешка по смисъла на чл. 14 НК, вр. чл. 11 ЗАНН, която всякога изключва умисъла. По делото няма доказателства и такива не са ангажирани от наказващия орган, извършената дерегистрация да е била съобщена на собственика, при което не може да се твърди и че същата е известна на лицето, т.е. че същият е предприел управление на превозното средство със съзнанието за този факт (в този смисъл е и актуалната практика на касационната инстанция – Решение № 5902 от 20.02.2025 г. по адм. д. № 11296/2024, Решение № 5181 от 14.02.2025 г. по адм. д. № 12095/2024 г., Решение № 210 от 5.01.2025 г. по адм. д. № 9785/2024 г. всички по описа на АССГ и редица други). С оглед установените по делото факти и обстоятелства, вината на санкционираното лице не е доказана. Автомобилът е бил с регистрационни табели и самият собственик не е бил уведомен за прекратената регистрация, което навежда на извод, че въззивникът обективно не е знаел, че управлява дерегистрирано МПС. Тези обстоятелства изключват непредпазливостта като форма на вината и водят до краен извод за несъставомерност на деянието, респективно за липса на административно нарушение. Българската правна система не позволява обективното вменяване на отговорност, тъй като съгласно чл. 6 ЗАНН административно нарушение е само онова общественоопасно деяние, физическата страна на което се изразява в действие или бездействие, обявено е за противоправно и наказуемо и е извършено виновно. Ето защо, този съдебен състав намира, че в процесния случай отсъства изискуемата субективна страна на вмененото административно нарушение, ведно с нейните интелектуални и волеви параметри. Съдът констатира, че съобразно изложените фактически и правни доводи, макар така протеклата фаза на административнонаказателното производство по установяване на административно нарушение и по налагане на административно наказание да не е опорочена поради допуснати съществени процесуални нарушения, то отговорността на жалбоподателя е ангажирана при некоректно приложение на материалния закон. По изложените аргументи съдът приема, че атакуваното наказателно постановление е неправилно, поради което следва да бъде отменено. Предвид изхода на делото и на основание чл. 63д, ал. 1 ЗАНН, вр. чл. 143, ал. 1 АПК жалбоподателят има право на присъждане на съдебни разноски. Съгласно отразеното в представения по делото Договор за правна защита и съдействие от 26.08.2025 г., процесуалното представителство по делото е осъществено от страна на адвокат Д. срещу заплатено в брой при подписване на договора възнаграждение в размер на 750,00 лева. От насрещната страна е направено възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което задължава съда да се произнесе по този въпрос, съгласно разпоредбата на чл. 63д, ал. 2 ЗАНН. Като съобрази даденото в Решение по дело С-438/22 на СЕС тълкуване на чл. 101, параграф 1 ДЕС, настоящият съдебен състав намира, че адвокатското възнаграждение, което се претендира в конкретния случай, не съответства на вида, количеството и сложността на извършената работа от адвоката и в този смисъл се явява прекомерно. По делото е проведено съдебно заседание без явяване на процесуалния представител и без да са представени от страните допълнителни доказателства, а предметът на делото не представлява фактическа и правна сложност в сравнение с други подобни. С оглед на това, настоящият съдебен състав като прецени вида на спора /дело от административнонаказателен характер/, интереса /с обжалваното НП е наложена глоба в размер на 200,00 лева/, вида и количеството на извършената работа /депозиране на жалба и една писмена молба по делото/ и най-вече фактическата и правна сложност на делото /без фактическа и правна сложност, приключило по същество в едно съдебно заседание/, като съобрази за ориентир и разпоредбата на чл. 7, ал. 2 и чл. 18, ал. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, намира, че в конкретния случай, на посочените характеристики съответства справедливо възнаграждение в размер на 200 (двеста) евро. Следователно до този размер следва да се намали претендираното адвокатско възнаграждение. Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 2, т. 1 ЗАНН, съдът