Решение № 4831 от 23.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 10962/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. С Решение № 12983 от 01.07.2024 г., постановено по гр. д. № 2514/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 85-и състав, е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, че Р. Ц. П. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „•••••••• ап. 6, с абон. № ••••••••, а именно: 2 276.03 лв. – стойност на доставена топлинна енергия през периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г., ведно със законната лихва от 05.08.2022 г. до окончателното плащане; 319.64 лв. – мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г. до 22.07.2022 г.; 42.80 лв. – главница за цената на услугата дялово разпределение за периода от м. 07.2019 г. до м. 04.2021 г., ведно със законната лихва от 05.08.2022 г. до окончателното плащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 42752/2022 г. по описа на СРС, 85 състав, е отхвърлен изцяло искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 8.79 лв. – мораторна лихва за периода от 31.08.2019 г. до 22.07.2022 г. върху цената на услугата дялово разпределение. Със същото решение Р. Ц. П. е осъдена да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата от 452.95 лв. – разноски за исковото производство и сумата от 102.95 лв. – разноски за заповедното производство. Срещу така постановеното решение, в частта, с която са уважени предявените от ищеца искове, е депозирана въззивна жалба от ответницата с оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения, нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Въззивницата твърди, че първоинстанционният съд неправилно е посочил в проектодоклада, че облигационното отношение между страните е безспорно и ненуждаещо се от доказване. Сочи, че доколкото продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, ищцовото дружество е следвало да установи при условията на пълно и главно доказване факта на влизане в сила на общите условия. Счита, че приемайки, че облигационното правоотношение между страните не се нуждае от доказване, е фаворизирана едната страна, което противоречи на принципите на ГПК. Твърди, че съгласно чл. 115 ЗДДС кредитно известие се издава при намаляване на данъчната основа, поради което ищцовото дружество е следвало да възстанови суми на ответницата. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е присъдил лихва за забава, доколкото вземанията по които се дължи са по чл. 32, ал. 2 от Общите условия. Посочва, че липсват доказателства фактурите да са получени от ответницата, поради което следва да се приложи разпоредбата на чл. 95, ал. 1 ЗЗД и ответницата да бъде освободена от задължението си за лихви. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от „Топлофикация София“ ЕАД със становище за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли подадената въззивна жалба. Третото лице помагач на страна на ищеца не е подало в законоустановения срок отговор на въззивната жалба и не взема становище по същата. Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от ответника, чрез адвокат Д. П., осъществяващ процесуално представителство по реда на чл. 21, т. 2 ЗПрП, като на основание чл. 83, ал. 1, т. 6 ГПК държавна така не се дължи, поради което въззивната жалба е допустима. Решението, в частта, с която е отхвърлен изцяло искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 8.79 лв. – мораторна лихва за периода от 31.08.2019 г. до 22.07.2022 г. върху цената на услугата дялово разпределение, не е обжалвано и е влязло в законна сила. Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По доводите за неправилност настоящият съдебен състав намира следното: Пред първоинстанционния съд са предявени по реда на чл. 422 ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а съгласно дадената в пар. 1, т. 2а от ДР на ЗЕ „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Следователно, купувач и страна по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено вещно право на ползване, поради което и то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Облигационното правоотношение за битови нужди със собственика или вещния ползвател на недвижимия имот възниква по силата на закона, а не въз основа на индивидуален договор с клиентите на топлинна енергия. Общите условия на ищеца се одобряват и публикуват по реда на чл. 150 ЗЕ и следователно договорът за продажба на топлинна енергия на клиенти на топлинна енергия се счита сключен с конклудентни действия. Поради тази причина за възникването на облигационното правоотношение не е необходимо сключването на индивидуален договор. Касателно оплакването на въззивницата за допуснати процесуални нарушения при изготвяне на доклада по делото, настоящият състав намира следното: Неподаването на писмен отговор по чл. 131 ГПК, какъвто е и конкретният случай, не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените доказателства. Не се преклудира и правото му да изложи правни доводи във връзка с оспорване на активната легитимация на ищеца като носител на спорното материално право, чиято защита се претендира с предявения иск. В настоящия случай дори и да е пропуснала срока за подаване на отговор на исковата молба, ответницата не е загубила правото си да оспори твърденията на ищеца, че е носител на вещното право на собственост и като такава е страна по облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия, както и да проведе насрещно доказване по този въпрос (така и в Определение № 198 от 20.01.2025 г. по гр. д. № 1310 / 2024 г. на Върховен касационен съд, 1- во гр. отделение). Напротив – в подаденото след срока за отговор на исковата молба становище, ответницата е признала, че живее сама в процесното жилище и обитава само едната стая, като оспорванията й са изцяло свързани с количеството и реалното потребление на топлинна енергия. Ето защо, по делото не е било спорно, че ответницата е собственик на процесния недвижим имот и следователно е потребител на топлинна енергия. Макар и да не е спорно, следва да се посочи и че за установяването на качеството потребител на топлинна енергия по делото е представен и приет като писмено доказателство Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 14, том II, рег. № 2497, дело № 165 от 2002 г., се установява, че Р. Ц. П. е придобила по силата на договор за покупко- продажба следния недвижим имот: апартамент 3 6, находящ се в гр. София, Столична община, район Овча купел, ж.к. „Овча купел - I“, в жилищна сграда – ••••••••“, етаж II, състоящ се от две стаи, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 60, 54 кв.м. Ответницата не твърди, нито се установява да се е разпоредила с правото на собственост върху процесния недвижим имот, поради което се установява за целите на процеса, че ответницата е носител на вещното право на собственост върху процесния недвижим имот и като такава има качеството на потребител на топлинна енергия. Неоснователни са релевираните доводи относно приложимите за исковия период Общи условия за продажба на топлинна енергия от "Топлофикация София" ЕАД на потребители на топлинна енергия за битови нужди и конкретно относно влизането в сила на същите. Настоящият съдебен състав споделя разрешението на въпроса, дадено в решение № 189 от 11.04.2011 г., постановено по т. д. № 39/2010 г. по описа на ВКС, Второ ТО, в което е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 98, ал. 4 от ЗЕ /приложима за продажба на електрическа енергия при публично известни обши условия/ предпоставка за влизане в сила на Общите условия е публикуването им най- малко в един централен и един местен всекидневник и изтичане на 30 дни след първото им публикуване. Аналогична е и разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от ЗЕ, съгласно която топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване. Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Влизането в сила на Общите условия /ОУ/ не е обусловено от писменото им приемане от страна на потребителите. Действително, съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса ищецът следва да докаже влизането в сила на представените Общи условия за продажба на топлинна енергия, но в горното решение на ВКС се приема, че не съществува пречка, ако на съда е служебно известно в кои всекидневници са публикувани Общите условия, те да бъдат посочени в съдебното решение, както е направил първоинстанционният съд. Въззивницата не твърди и не установява наличието на други публикувани общи условия с различно съдържание от обсъдените в първоинстанционното решение. По отношение на количеството топлинна енергия пред първоинстанционния съд е изслушано и прието заключение на съдебнотехническа експертиза (СТЕ), което съдебният състав кредитира като обективно и компетентно дадено. Според заключението на вещото лице остойностяването на потребената топлинна енергия е извършвано на база прогнозни стойности с годишно изравняване от фирмата за дялово разпределение „Нелбо“ АД. Съгласно констатациите на експерта за процесния период абонатът не е осигурил достъп до имота за отчет, а според главните отчети и изравнителните сметки в имота има 3 бр. радиатори и щранг-лира без индивидуален разпределител на разходите за отопление, за които е начислявана служебна топлинна енергия по максимален специфичен разход на сградата, като изчисленията са правилно извършени. Изяснява, че поради липсата на достъп топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване е начислявана служебно на брой лица с разходна норма 140 л./денонощие за 1 бр. потребител, като е видно, че е начислявана и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, като тя е била изчислена по нормативно установена формула и е разпределена между всички абонати пропорционално на пълните отопляеми обеми на имотите им по проект, а изчисленията са правилно извършени. Вещото лице Томов счита, че дяловото разпределение е извършвано в съответствие с нормативните разпоредби. Вещото лице посочва, че общо начислеата сума по фактури е 1636, 20 лeва, като сумата за доплащане от изравнителните сметки е 639, 83 лева или общо дължимата сума е 2276, 03 лева, както и че сумите за топлинна енергия на имота са начислени съгласно изискванията на действащата нормативна уредба в областта на енергетиката. По отношение на възраженията на въззивницата, че има подлежащи на възстановяване суми от ищцовото дружеството предвид издадените кредитни известия по чл. 115, ал. 3 ЗДДС, следва да се посочи, че същите са неоснователни, доколкото е издадена обща фактура, с която е определен окончателният размер на доставената топлинна енергия през съответния отчетен период въз основа на изравнителните сметки, видно от които има сума за доплащане. По отношение оплакването във възивната жалба, касаещо липсата на покана до ответника в съответствие с разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД и "неизпадането" му в забава, следва да се отбележи, че съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. За периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г. са приложими общите условия на "Топлофикация София" ЕАД от 2016 г., публикувани през м. 07.2016 г. и влезли в сила през м. 08.2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от тях клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В ал. 4 обаче е посочено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срок. По аргумент за противното съдът приема, че клиентите на топлинна енергия не дължат обезщетение за забава върху прогнозно начисляваната месечно топлинна енергия по чл. 32, ал. 1. Съгласно чл. 32, ал. 2 от общите условия от 2016 г. след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Върху тези окончателно определени по размер суми въз основа на реалния отчет на доставеното количество топлинна енергия клиентите дължат обезщетение за забава ако не са заплатили сумите в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят (чл. 33, ал. 2). За да може обаче потребителите на топлинна енергия да изпълнят задължението си да заплатят на "Топлофикация София" ЕАД тези суми, е необходимо дружеството да окаже необходимото съдействие по смисъла на чл. 95 ЗЗД, като предостави информация относно дължимата сумата, издавайки фактурата, предвидена в чл. 32, ал. 3 от общите условия. С оглед на това следва да се приеме, че 45-дневният срок тече от издаването на фактурата за съответния отчетен период. В случая фактурите, обективиращи задълженията за отчетен период са издадени - 31.07.2020 г., поради което ответникът е изпаднал в забава по тях от 15.09.2020 г., а за заплащането на задължението си по фактура от 30.06.2021 г. - на 15.08.2021 г. С оглед изложеното се налага извод, че ответницата дължи на ищеца обезщетение за забава в съответствие с възприетото в мотивите на първоинстанционния съд. Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно размерите на уважените обективно съединени главни и акцесорни установителни искове, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и същото следва да бъде потвърдено в обжалваната част, а въззивната жалба – оставена без уважение. По разноските: При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК въззивницата следва да бъде осъдена да заплати в полза на въззиваемото дружество сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение в производството пред Софийски градски съд. С оглед цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. Така мотивиран, съдът