Решение № 12778 от 27.6.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 17494/2024 г.

дело № 20241110117494 по описа за 2024 година Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че С. Г. К. дължи на „П.И.Б.“ АД сумите, както следва: сумата от 7907.03 евро (равностойност в евро на исковата сума от 15 464.81 лева), представляваща непогасена главница по договор за банков кредит № 000LD-R- 047416/11.10.2018г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.07.2022г. до окончателно изплащане на задължението, сумата от 480.97 евро (равностойност в евро на исковата сума от 940.69 лева), представляваща възнаградителна лихва за периода от 17.10.2021г. до 06.07.2022г., сумата от 46.06 евро (равностойност в евро на исковата сума от 90.09 лева), представляваща неустойка за забава за периода от 17.10.2021г. до 06.07.2022г., сумата от 46.12 евро (равностойност в евро на исковата сума от 90.21 лева), представляваща обезщетение за забава за периода от 07.07.2022г. до 27.07.2022г., сумата от 30.68 евро (равностойност в евро на исковата сума от 60.00 лева), представляваща разноски за връчване на уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията на заявителя по договора за кредит, за които парични притезания по ч. гр. дело № 40960/2022г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК, като разпореджането за незабавно изпълнение е отменено по реда на чл. 419, ал. 1 ГПК единствено в частта, с която такова е допуснато по отношение на присъдената със заповедта неустойка за забава в размер на 90.09 лева. Ищецът твърди, че с ответника сключили договор за банков кредит № 000LD-R- 047416/11.10.2018г., по силата на който предоставил на последния паричен заем в размер на 20 000.00 лева, която сума следвало да бъде върната от кредитополучателя на месечни вноски в срок до 17.09.2028г. В чл. 4 от договора страните уговорили дължимостта на възнаграждение за ползването на паричния ресурс за срока на договора, както следва: в размер на 8 % годишно- за периода от усвояването на кредита, което било осъществено на 10.01.2020г., до 17.09.2019г., а след този период- в размер на действащия към датата на начисляване на лихвата лихвен процент, базиран на спестяванията (СЛП), прилаган от банката за лева, увеличен с надбавка от 7.6994 пункта. В чл. 13 от писменото съглашение страните се съгласили, че плащания, дължими, но неизвършени в срок, се отнасят в просрочие и се олихвяват с договорения в чл. 4 от договора лихвен процент плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва. Ищецът поддържа, че поради допуснато от кредитополучателя неизпълнение на задълженията му да заплаща уговорените погасителни вноски, считано от 17.10.2021г., и съобразно предвиденото в т. 10.1.2 „а“ във вр. с т. 10 от общите условия на „П.И.Б.“ АД за кредити на физически лица вземанията на ищеца по процесния договор били обявени изцяло за предсрочно изискуеми, за което на ответника на 20.05.2022г. било връчено изрично писмено уведомление в този смисъл, с което, освен това, му бил предоставен срок за доброволно изпълнение, каквото не последвало. С оглед на това банката обявила кредита за предсрочно изискуем, считано от 07.07.2022г. При тези твърдения ищецът претендира установяване дължимостта на процесните суми, както и разноски. В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, с който ответникът оспорва предявените срещу него искове, поддържайки, че в нарушение на нормите на чл. 8 ЗПК не получил стандартен европейски формуляр, както и каквато и да е друга преддоговорна информация относно условията на договора и стойността на всички разходи по кредита, като, освен това, оспорва да е получил, да се е запознал с и да е подписал общите условия към договора, както и другите документи, свързани с него. Счита, че в случая не били спазени разпоредбите на чл. 11, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, като в тази връзка поддържа, че информацията в договора, в частност в погасителния план, относно броя и размера на погасителните вноски, относно годишния лихвен процент и относно ГПР била най- обща и не отговаряла на изискването да е разбираема и недвусмислена, като, освен това, не ставало ясно какво точно се включва в месечната вноска, в договора не бил посочен лихвен процент, приложим при просрочие, както и предупреждение за последиците при допуснато такова, липсвала информация относно възможностите за промяна на лихвения процент и начина на определянето му, а правото на потребителя да се откаже от договора било предвидено едва в чл. 12 от същия. Наред с това, поддържа, че отделни клаузи в договора- съдържащите се в чл. 4, 5, 7, 8 и 9, са недействителни поради противоречието им с добрите нрави и закона и с това като неравноправни. Поддържа, че уговорената в чл. 9 от договора такса за разглеждане на искането за кредит не се дължала, тъй като била уговорена за дейност, която е присъща на банката и е част от задълженията й по договора, поради което и представлявала прикрито допълнително възнаграждение за ползването на паричния ресурс. Уговорената в чл. 4 от договора възнаградителна лихва, от своя страна, била в размер, по- висок от този на законната лихва, поради което и доколкото отделно бил уговорен и ГПР, както и други такси, се достигало до нееквивалентност на насрещните престации на страните по договора, респ. до неравноправност на уговорката. Като основание за недействителност на клаузата на чл. 13 от договора, предвиждаща дължимост на неустойка за забава при допусната такава, сочи, че със същата бил уговорен анатоцизъм, а, освен това, начисляването на неустойка за забава било в противоречие с императивните норми на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. В заключение, поддържа, че неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1 и ал. 2 ЗПК относно съдържанието на писменото съглашение, както и неравноправността на посочените договорни клаузи обосновават на основание нормата на чл. 22 ЗПК недействителност на договора за потребителски кредит в неговата цялост. Претендира разноски. С определение, постановено в проведеното на 18.02.2026г. открито съдебно заседание, на основание нормата на чл. 226, ал. 2 ГПК и съобразно искането на ищеца като трето лиценегов помагач е конституирано „АПС Б.Б.“ ЕООД, за което по делото са представени доказателства, че е придобило спорното вземане в хода на производството по силата на сключен с ищеца договор за цесия. Съдът, като съобрази доводите на страните, приобщените по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, както и приложимите в случая нормативни актове, при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна: По така предявените искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД процесуално задължение на ищеца е да установи пълно и главно съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните обстоятелства с правно значение: 1/ наличие на валидно съглашение по договор за банков кредит между ищеца и соченото за кредитополучател лице, по силата на което на последното да е предоставена уговорената сума при посочените в исковата молба условия, параметри и срокове за връщане, вкл. наличието на действителни уговорки за дължимост на възнаградителна лихва и на неустойка за забава в заявените размери; 2/ настъпила изискуемост на претендираните парични притезания; 3/ допусната от задълженото по договора лице забава при изпълнение на паричните му задължения; 4/ че оспорените от ответника като неравноправни клаузи са индивидуално договорени. Установява се от надлежно приобщените като писмени доказателства и неоспорени от страните договор за банков кредит № 000LD-R-047416/11.10.2018г., погасителен план и общи условия към него, представени в хода на настоящото исково и в предхождащото го заповедно производство, че страните по делото са встъпили в договорно правоотношение по договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, по силата на който ищецът е следвало да предостави на ответника паричен заем в размер на 20 000.00 лева, която сума, както и уговореното в чл. 4 от писменото съглашение възнаграждение за ползването й, следвало да бъдат върнати от заемополучателя на равни месечни вноски в срок до 17.08.2028г. Противно на поддържаното от името на ответника, в случая към договора за потребителски кредит е изготвен и погасителен план, носещ подписи и на двете страни, в който съобразно изискването в нормата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК се съдържат данни за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Установява се от заключението на съдебно- счетоводната експертиза, което, преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът намира за компетентно и добросъвестно изготвено, даващо пълни, точни и обосновани отговори на възложените задачи, че с уговорената сума, предмет на процесния договор за банков кредит, на 11.10.2018г. е заверена откритата на името на ответника С. К. банкова сметка в „П.И.Б.“ АД, с което същата е усвоена, респ. изпълнено е задължението на заемодателя да предостави сумата, предмет на договора за потребителски кредит, в полза на потребителя по него. В допълнение към това, следва да се изясни, че в случая това обстоятелство не е и спорно между страните. Съгласно доказателствените (фактическите) изводи в заключението общо заплатената от кредитополучателя сума за погасяване на задълженията му по процесния договор възлиза на сумата от 8837.21 лева, която сума ищецът е отнесъл за погасяване на следните задължения: главница в общ размер на 4535.19 лева, възнаградителна лихва в размер на 4197.69 лева, както и т. нар. наказателна лихва в размер на 104.33 лева. Между страните не е спорно, а и се установява от заключението, че ответникът е преустановил плащанията по договора, преди изтичане на срока на същия, с което в правната сфера на банката е възникнало потестативното право едностранно да измени правоотношението по отношение на срока му, като обяви вземанията си по договора за изцяло предсрочно изискуеми, което в случая е сторено надлежно, вкл. съобразно задължителните за съдилищата разяснения, съдържащи се в т. т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, с връчване на 20.05.2022г. на длъжника на покана за доброволно изпълнение, респ. на уведомление, че вземанията на кредитора по договора ще се считат за изцяло предсрочно изискуеми при липса на изпълнение в предоставения седемдневен срок. Установява се от представените със заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК общи условия на „П.И.Б.“ АД за кредити на физически лица, че същите са подписани от името и на ищеца, и на ответника, като в хода на настоящото производството не е оспорена формалната доказателствена сила на този документ, поради което и противно на поддържаното от името на ответника, в случая е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК. В чл. 4 от договора е предвидена дължимостта от заемолучателя на възнаграждение за ползването на предоставената му в заем парична сума, като е уговорено, че в периода от датата на отпускане на кредита до 17.09.2019г. годишната лихва е в размер на 8 %, а след тази дата- в размер на лихвения процент, базиран на спестяванията, прилаган от банката, увеличен с надбавка от 7.6994 пункта. А съгласно заключението на съдебно- счетоводната експертиза през целия период на действие на процесния договор за кредит банката е прилагала лихвен процент съобразно цитираните уговорки, като размерът на същия никога не е надвишавал 8 %. Напротив, считано от 01.10.2019г. начисляваният лихвен процент е бил всякога под 8 пункта. С оглед на това и не би могло да се приеме за обосновано оплакването на ответника в отговора на исковата молба, че така уговореният лихвен процент по договора е довел до нееквивалентност на насрещните престации, след като, противно на поддържаното от името на потребителя, се касае за размер на годишната лихва под размера на законната лихва за релевантния период. В чл. 8 от сключения между страните договор е предвидено, че годишният процент на разходите по договора възлиза на 8.42 %, че общата сума, дължима от кредитополучателя, е в размер на 29 109.50 лева, като кредитополучателят дължи такси и комисиони за откриване и обслужване на банковата сметка, по която се обслужва кредитът, съгласно тарифата на банката. В чл. 9 от съглашението страните са уговорили, че кредитополучателят заплаща на банката еднократна такса в размер на 25.00 лева за разглеждане на искане за кредит, подадено в офис на банката. А в чл. 12 е предвидено правото на потребителя да се откаже от договора, условията, при които същото може да бъде упражнено, както и дължимият по договора лихвен процент на ден, с което е спазено и изискването на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Въз основа на така възпроизведеното съдържание на клаузите на чл. 8 и чл. 9 от договора, обаче, не би могъл да бъде формиран извод относно начина, по който е формиран предвиденият в чл. 8 годишен процент на разходите, доколкото както в цитираните уговорки, така и в погасителния план към договора за кредит ГПР е посочен единствено като обща процентна стойност, без да е изяснено какви компоненти са включени в него, вкл. дали предвидените в тези клаузи такси са част от въпросния ГПР. Следователно, липсва яснота относно елементите на ГПР, както и относно взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, каквото е изискването на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Това е така и при съобразяване на съдържанието на приложимите към договорното правоотношение общи условия, в който най- общо и без всякаква конкретика се посочват принципно видовете разходи, които се включват в ГПР. Нещо повече, прави впечатление и че общата сума, дължима по кредита, посочена в чл. 8 от договора и в погасителния план към него на сумата от 29 109.50 лева, е формирана от сбора от вноските за главница и за възнаградителна лихва, т. е. чрез посочването на тази сума, противно на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е посочена действително дължимата по договора сума, след като освен възнаградителна лихва от 8 % към датата на сключване, се дължат и още 0.42 % (при посочен ГПР от 8.42 %), за които, както бе изяснено, е напълно ясно как и от какви лихвени и нелихвени разходи са формирани. Във връзка с така констатираното съдържание на процесния договор за потребителски кредит, в частност относно предвидения в него ГПР, от правна страна следва да бъде изяснено следното: Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, „общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. А съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (последният приет в изпълнение на задължението на Република България да транспонира в националното законодателство разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.- арг. изричната норма на § 2 ДР на ЗПК), „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Следователно, ГПР представлява насрещната престация, която потребителят по договора за потребителски кредит дължи по тази възмездна по дефиниция правна сделка, респ. същият представлява основен, съществен елемент от договорното съдържание, поради което, за да е налице яснота за кредитополучателя като икономически по- слаба страна по тази сделка, не е достатъчно ГПР да бъде посочен единствено като обща стойност, а следва да е изяснена структурата му, вкл. чрез посочване на неговите компоненти- лихвени и нелихвени разходи. В този смисъл е определение № 1369 от 27.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 333/2024 г., II т. о., ТК, в което е изяснено, че „годишният процент на разходите е част от основния предмет на договора, поради което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. Както последователно е разяснявано в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС (при приложението на чл. 4, § 2, във вр. с чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори), в този случай договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора. Поради тези правни съображения при неяснота относно начина на формиране на стойността на ГПР договорът за потребителски кредит е нищожен – с аргумент и от правната норма на чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, т. 10 ЗПК и чл. 147, ал. 1 ЗЗП, предписващ, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин.“ А в определение № 1991/16.07.2024 г. по т. д. № 510/2024 г. на I Т. О. на ВКС е прието, че „не е достатъчно ГПР да бъде посочен като общ процент без яснота за отделните компоненти“. Нещо повече, съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения, съдържащи се в т. 66 и т. 67 от Решение на Съда (осми състав) от 20 септември 2018 година по дело C-448/17, на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни, както и че в подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. Ето защо, в случая, макар в договора за потребителски кредит да е посочен ГПР, доколкото същият е предвиден единствено като обща стойност, без да е налице яснота относно начина на формирането й, респ. относно включените в тази стойност компоненти, извън и над уговорения лихвен процент, следва да се приеме, че е налице неяснота за икономическите характеристики на договора, за действителната стойност и начин на формиране на насрещната престация на потребителя, поради което и доколкото се касае за нарушение на императивна разпоредба- тази на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а и на нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, съгласно която клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, процесният договор за кредит се явява недействителен в неговата цялост съобразно изричната разпоредба на чл. 22 ЗПК. Последното, от своя страна, обосновава задължение за потребителя да върне единствено т. нар. „чиста стойност на кредита“, т. е. заетата сума, но не и уговорените лихви и други разходи по кредита- арг. нормата на чл. 23 ЗПК. А това е достатъчно основание за недължимост на уговорените възнаградителна лихва, обезщетение за забава и възнаграждения за допълнителни услуги, респ. разходи за извънсъдебно събиране на вземанията. В случая, както бе изяснено, размерът на т. нар. чиста стойност на кредита е 20 000.00 лева, а между страните не съществува спор, а и се установява от заключението на съдебносчетоводната експертиза, че в изпълнение на паричните си задължения по сключения на 11.10.2018г. писмен договор ответникът е извършил плащания в общ размер на 8837.21 лева, с която сума съобразно задължителните за националните юрисдикции разяснения, съдържащи се в т. 2 и т. 3 от Решение на СЕС от 30.06.2022г. по дело C-170/21 във вр. с чл. 19, ал. 6 ЗПК, следва да се приеме, че е частично погасено задължението му за връщане на заетата сума, единствено дължима в случая с оглед цялостната недействителност на договора за потребителски кредит и по арг. от нормата на чл. 23 ЗПК. В резултат, доколкото не се твърди междувременно, вкл. в хода на производството, в полза на ищеца да са извършени други плащания за погасяване на вземането му за чистата стойност на кредита, непогасена е останала главница в размер на 11 162.79 лева, до която сума искът с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер следва да бъде отхвърлен. А исковете с правно основание 430, ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД подлежат на цялостно отхвърляне по изложените вече правни съображения, касаещи приложимостта в случая на нормите на чл. 22, респ. чл. 23 ЗПК, респ. формираната по приложението им практика на ВКС и СЕС. В съответствие със задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се произнесе по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция разноски се следват и на двете страни. На основание нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сумата от 131.29 евро- част от сторените в заповедното производство разноски, както и сумата от 385.52 евро- част от сторените в исковото производство разноски, включващи заплатени държавни такси, депозит за възнаграждение на вещото лице, както и определените от съда на основание нормата на чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1 и чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ юрисконсултски възнаграждения в общи размери съответно от 25.56 евро за заповедното производство и от 150.00 евро- за исковото производство, при съобразяване на материалния интерес по делото, на обема на събраните доказателства, на броя проведени открити съдебни заседания и на фактическата и правна сложност на спора, които части са съответни на уважената част от претенциите. Съобразно отхвърлената част от исковете в полза на адв. Н. Т., респ. на адв. Т. К. следва да бъдат присъдени сумите съответно от 16.48 евро и от 168.42 евро, представляващи части от следващото се на всеки от тях адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство на длъжника, респ. ответника в процеса, чиито общи размери съответно от 51.13 евро, респ. от 511.29 евро съдът определи като справедливи, обосновани и съответни на достойнството на адвокатската професия съобразно нормата на чл. 36, ал. 2 ЗА при съобразяване на вече изложените критерии за определяне на следващите се на ищеца юрисконсултски възнаграждения. Така мотивиран, съдът