Решение № 724 от 30.5.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 3315/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по въззивни жалби на двете страни срещу Решение №262761/22.08.2022 г. по гр.д.№6567/2020 г. на СГС - ГО I - 9-ти състав, постановено по предявени от С. Б. Я. срещу Прокуратурата на Република България обективно съединени искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. и за имуществени вреди в размер на 9500 лева, претърпени от ищеца в резултат от водено срещу него наказателно производство по НОХД №18292/2018 г. на СРС, НО, 11-ти състав, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху всяко от претендираните обезщетения, за периода от влизане в сила на оправдателната присъда, до окончателното плащане. С постановеното решение съдът е осъдил Държавата, чрез Прокуратурата на Република България, да заплати на ищеца обезщетение в размер на 5000 лв. за неимуществените вреди, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от датата на влизане в сила на присъдата 03.03.2020 г., до окончателното плащане, и е присъдил в полза на ищеца разноски за производството в размер на 231, 50 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение, и 0, 83 лв. разноски за държавна такса, съобразно уважената част от иска, като е отхвърлил иска за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над размера от 5000 лв. до претендирания размер от 50 000 лв., и е отхвърлил изцяло иска за обезщетение за имуществени вреди в размер на 9500 лв. Недоволни от решението са останали и двете страни. С Въззивна жалба вх.№301231/30.08.2022 г. ответникът Прокуратура на Република България обжалва решението в осъдителната му част изцяло, с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се непълнота в мотивите на съда, като не са обсъдени всички обстоятелства, обуславящи неимуществените вреди от конкретното наказателно производство, както и значението им за размера на обезщетението, не е обсъдена причинната връзка на вредите с воденото срещу ищеца наказателно производство. Не е съобразено обстоятелството, че наказателното производство е приключило в досъдебната му фаза в разумен срок. Недоказани са твърденията на ищеца за наличието на претърпени вреди в причинно-следствена връзка с повдигнатото му обвинение - не са представени доказателства за твърдените емоционални, социални и здравословни увреждания, за които ищецът да е търсил или ползвал медицинска помощ или лекарска намеса. Липсата на доказателства в тази насока обуС.я извод за липса на негативно отражение на факта на предявеното му обвинение. Действията на органите на прокуратурата са били законосъобразни и правилни, а извършването им е било необходимо, изискуемо от закона и задължително в конкретната фактическа обстановка, а неизвършването им би било укоримо и незаконосъобразно, поради което органите не ПРБ не следва да бъдат санкционирани чрез присъждане на каквото и да е обезщетение в полза на ищеца. Няма данни ПРБ да е изнасяла каквато и да е информация за воденото срещу ищеца наказателно производство. Присъденото обезщетение е завишено, като не е съобразено с изискването за справедливост по чл.52 от ЗЗД и критериите на ППВС №4/1968 г., с практиката на ВКС и икономическият стандарт в страната. Настоява се за отмяна на решението в обжалваната осъдителна част, и вместо него постановяване на ново решение по същество, с което предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен. При условията на евентуалност се иска намаляване на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. В отхвърлителната част решението е законосъобразно, поради което се иска да бъде потвърдено. Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес в обжалваната част, чрез надлежен процесуален представител, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, въззивникът не дължи внасянето на държавни такси на осн. чл.83, ал.1, т.3 от ГПК, поради което жалбата е допустима и подлежи на разглеждане. Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, и в срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Писмен отговор на въззивна жалба вх.№308469/26.10.2022 г., подаден от С. Б. Я., чрез адв. С. Д.. Поддържа се становище за неоснователност на въззивната жалба на ПРБ. Съдът е обсъдил всички релевантни обстоятелства. От събраните доказателства може да се направи извод за претърпени от ищеца неимуществени вреди във връзка с наказателното производство срещу него. Определения размер на обезщетението е съобразен с практиката на ВКС, като са взети предвид всички релевантни фактори, и той е съответен на претърпените вреди. Оплакванията за прекомерност на присъдените разноски в производството пред първата инстанция се намират за неоснователни. Настоява се за потвърждаване на решението на първостепенния съд в частта му по иска за обезщетение за неимуществени вреди. С Въззивна жалба вх.№302304/12.09.2022г., подадена от С. Б. Я., чрез адв. С. Д., се обжалва решението в частта му, с която е отхвърлен изцяло предявеният иск за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в платено адвокатско възнаграждение в размер на 9500 лв. Релевирани са оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в тази част. За да отхвърли иска, съдът е приел, че тъй като по наказателното производство не са представени доказателства за тези разноски, то не било доказано да са направени такива, както и да са направени в претендираните размери. Този извод на съда е необоснован - по настоящото дело са представени писмени доказателства за направените разноски за адвокатско възнаграждение. В наказателното производство разноски не се присъждат, а редът за присъждането им е именно ЗОДОВ. Именно поради липса на възможност да се претендира адвокатско възнаграждение, договорите не са представени по наказателното дело, но от това не може да се обоснове извод, че адвокатски хонорар не е платен. В настоящия случай през цялото производство ищецът е бил защитаван от адвокат, а съгласно представените ДПЗС е заплатил адвокатско възнаграждение в общ размер на 9500 лв., като представените договори са с реквизити на разписки за получените суми. Настоява се за отмяна на решението в обжалваната отхвърлителна част, и постановяване на ново по същество, с което искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди да бъде уважен в пълния му претендиран размер. Заявява се претенция за присъждане на направените разноски за въззивното производство. Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес в обжалваната част, чрез надлежно упълномощен за всички инстанции процесуален представител, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което жалбата е допустима и подлежи на разглеждане. Препис от въззивната жалба на ищеца е връчен на ответника, който в срока по чл.263, ал.1 от ГПК не се е възползвал от възможността да депозира отговор. С въззивните жалби и отговора страните не са представили нови доказателства и не са направили доказателствени искания, поради което пред въззивната инстанция нови доказателства не са събрани. При извършената служебна проверка, на осн. чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваното решение е постановено от компетентен съд в надлежен състав, в изискуемата форма, и е подписано, поради което е валидно. Същото е постановено по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, от родово компетентния съд, поради което е допустимо. По правилността на обжалвания съдебен акт съдът е ограничен от оплакванията във въззивната жалба, с изключение на случаите, в които съдът следва да приложи императивна правна норма. На осн. чл.235 от ГПК, въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира следното: Наказателното производство срещу ищеца е било образувано с Постановление за образуване на досъдебно производство на СРП от 07.04.2015 г., по жалба на В. Н. Л. /руски гражданин/, за извършено престъпление от С. Б. Я. на 19.06.2014 г. в качеството му на длъжностно лице – ••• на „Леофокс“ООД – присвояване на чужда вещ /на дружеството „Леофокс“ООД“/ - празно дворно място с площ от 350 кв.м. По така образуваното наказателно производство ДП №2253-МИП-15179/2015 г. по описа на I РУП - СДВР, пр.пр. №5142/2015 г. по описа на СРП, ищецът е бил разпитван 5 пъти в качеството на свидетел на 05.05.2015 г., на 28.10.2015 г на 30.10.2015 г. /когато са били взети и образци от подписа му/, на 17.06.2016 г. и на 20.06.2016 г. На 02.09.2016 г. е изискана справка за съдимостта на ищеца /на л.334, т.4 от ДП/, от която е видно, че същият към този момент е бил неосъждан. С Постановление за привличане от 01.09.2016 г., предявено на ищеца на 14.09.2016 г. /на л.341, т.4 от ДП/ ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем, за извършено длъжностно престъпление по чл.220, ал.1 от НК за това, че в качеството си на ••• на дружеството „Леофокс“ООД съзнателно сключил от името на дружеството неизгодна сделка – договор за покупко-продажба на недвижим имот на дружеството, за сумата от 22 120 лв., при пазарна цена на имота към момента на продажбата му от 44 590 лв., с което причинил имотна вреда на дружеството в размер на 22 470 лв. За престъплението, за което му е повдигнато обвинение, се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 1 до 6 години. Със същото постановление по отношение на ищеца била взета мярка за неотклонение „Подписка“, и бил разпитан в качеството на обвиняем /на л.342, т.3 от 4 от ДП/. В тези процесуални действия ищецът участвал с адвокат С. Д.. Същия ден била направена и полицейска регистрация на ищеца, като били снети отпечатъците и бил сниман за полицейското досие. На 20.09.2016 г. са му предявени материалите по досъдебното производство /на л.348, т.4 от ДП/. На 04.10.2016 г. срещу ищеца е внесен в съда обвинителен акт, по който е било образувано НОХД №4388/2016 г. по описа на СГС, НО, 27 с. С разпореждане на съдията-докладчик от 04.11.2016 г. съдебното производство е било прекратено, поради констатирани недостатъци на обвинителния акт, и делото е върнато на СРП за отстраняване на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. След връщане на делото с Постановление от 09.12.2016 г. производството е прието по подсъдност от СГП /на л.353, т.4 от ДП/. На 01.02.2017 г. ищецът отново е бил разпитан в качеството на обвиняем, в присъствието на адв. С. Д.. С Постановление за привличане на обвиняем от 11.05.2017 г. по ДП №2253МИП15179/2015 г. на I РУП-СДВР, по пр.пр. №16048/2016 г. на СГП, предявено на ищеца в присъствието на адв. С. Д. на 23.05.2017 г. ищецът отново е бил привлечен като обвиняем във връзка със същото деяние, по коригирано обвинение, за по-тежко наказуемо престъпление, а именно – по чл.202, ал.2, т.2, във вр. ал.1, т.1, във вр. чл.201 от НК, за това, че на 19.06.2014 г. в качеството си на длъжностно лице – ••• на дружеството „Леофокс“ООД, присвоил чужда вещ /на дружеството/ - празно дворно място с площ от 350 кв.м., поверена му в това му качество да я управлява, като за улесняване на присвояването извършил друго престъпление /по чл.220 НК/, а именно – продажбата на недвижим имот празно дворно място с площ от 350 кв.м. с пазарна стойност 60 848 лв. за сумата 22120 лв. на купувача Д. В. Д., като присвоеното имущество е в големи размери. Повдигнатото обвинение е за извършено престъпление при условията на опасен рецидив /като към този момент ищецът не е бил осъждан/, и престъплението е наказуемо с наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 до 15 години. Запазена е взетата по-рано по отношение на ищеца мярка за неотклонение „Подписка“. Същия ден ищецът е бил разпитан в качеството на обвиняем в присъствието на адвокат Д.. На 01.06.2017 г. са му били предявени материалите по досъдебното производство /на л.389, т.4 от ДП/. На 12.06.2017 г. срещу ищеца в съда е внесен от СГП Обвинителен акт за извършено престъпление по чл.202, ал.2, т.2, във вр. ал.1, т.1, във вр. чл.201 от НК, по който е било образувано НОХД №10341/2017 г. на СРС, НО, 11 с. С Разпореждане №1521198/20.06.2017 г. производството по делото е било прекратено и върнато на СГП за отстраняване на допуснати процесуални нарушения – съдържащи се в обвинителния акт неясноти и противоречия, и несъответствие между обстоятелствената част на обвинението, с която се сочи квалифициращ признак „големи размери“, и посочения текст от НК, приложим при на извършване на деянието в условията на „опасен рецидив“. С Постановление за привличане на обвиняем от 05.09.2017 г., предявено на ищеца в присъствието на адв. С. Д. на 11.09.2017 г. ищецът е привлечен като обвиняем за същото деяние, което вече е квалифицирано като престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр. ал.1, т.1, вр. чл.220, ал.1 от НК. Запазена е мярката за неотклонение „Подписка“. На същата дата ищецът е разпитан в качеството на обвиняем, в присъствието на адвокат Д. и са му предявени материалите по досъдебното производство. На 20.10.2017 г. срещу ищеца е внесен отново обвинителен акт в съда, изготвен по пр.пр. №НСН170/2016 г. на СРП, по който е образувано НОХД №17998/2017 г. на СРС – 11 н.с. Делото е внесено за разглеждане в разпоредително заседание на 17.11.2017 г., на което ищецът се е явил лично и с адв. С. Д., като е представено пълномощно на л.11 от делото. С протоколно определение съдебното производство отново е прекратено, като съдът е приел, че делото не е подсъдно на СРС като първа инстанция, и делото е върнато на СГП. На 16.01.2018 г. СРП внася в съда нов обвинителен акт срещу ищеца, изготвен по пр.пр.№СНС170/2016 г. на СРП, с обвинение за извършено престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр. ал.1, т.1, вр. чл.201, вр. чл.220, ал.1 от НК, по който е образувано НОХД №3195/2018 г. на СРС – 11 с. Производството по делото отново е прекратено с разпореждане на съдията – докладчик от 26.02.2018 г. и делото е изпратено на СГП. На 12.03.2018 г. отново е внесен в съда обвинителен акт, изготвен вече по пр.пр. №16048/2016 г. на СГП, от прокурор от СГП, с обвинение за извършено престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр. ал.1, т.1, вр. чл.201 от НК. По този обвинителен акт е образувано НОХД №4402/2018 г. по описа на СРС – 11 с. като делото е внесена за разглеждане в разпоредително заседание от 26.04.2018 г., на което ищецът се е явил лично и с адв. С. Д., като е депозирано пълномощно на л.26. С протоколно определение от същото съдебно заседание съдебното производство отново е прекратено, и делото е върнато на СГП. На 17.05.2018 г. СГП внася в съда нов обвинителен акт по пр.пр. №16048/2016 г. на СГП, с обвинение за извършено престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр. ал.1, т.1, вр. чл.201 от НК, по който е образувано НОХД №2342/2018 г. на СГС. С Разпореждане №1632/21.05.2018 г. делото е прекратено и е повдигнат спор за подсъдност между СГС и СРС. С Определение №77/11.06.2018 г. по ЧНД №529/2018 г. на ВКС – 1 н.о. делото е изпратено по подсъдност на СРС. На 29.06.2018 г. е образувано НОХД №10894/2018 г. на СРС – 11 с. Делото е насрочено за разглеждане в разпоредително заседание на 14.09.2018 г., на което ищецът се е явил лично и с адв. С. Д., с пълномощно на л.19 от делото. С протоколно определение от разпоредителното заседание делото отново е прекратено от съдията-докладчик, и е върнато на СГП, с указания за отстраняване на съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване на правото на защита на обвиняемия. На 26.10.2018 г. СРП внася в съда нов обвинителен акт, с обвинение за извършено престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр. ал.1, т.1, вр. чл.201, вр. чл.220, ал.1 от НК, по който е образувано НОХД №18292/2018 г. на СРС -11 с. След отвод на съдията – докладчик делото е преразпределено за разглеждане от 111 с. на СРС. По това производство са били проведени 6 открити съдебни заседания – на 13.12.2018 г., на 29.05.2019 г., на 05.07.2019 г., на 30.10.2019 г., на 13.02.2020 г., и на 14.02.2020 г. На всички заседания ищецът се е явил лично и с адвокат С. Д., с представено пълномощно, като не е ставал причина за отлагане на делото. В проведеното съдебно заседание на 14.02.2020 г. представителят на СРП не поддържа повдигнатото обвинение, като счита, че не е осъществен състав на присвояване. По отношение на престъплението по чл.220, ал.1 от НК счита, че СРП и СРС не са компетентни да вземат становище, с оглед на което предлага да бъде постановена оправдателна присъда. На 14.02.2020 г. е била постановена Присъда по НОХД №18292/2018 г. на СРС, НО, 111 с. /на л.17 от делото на СГС/, с която ищецът е бил признат за НЕВИНОВЕН за извършване на престъплението, за което е обвинен. В мотивите на присъдата съдът приема, че улесняващото престъпление по чл.220 от НК е от компетентността на Софийски градски съд, като СРС не е родово компетентен да разглежда и да се произнася по обвинението за улесняващото престъпление по чл.220 от НК. Присъдата не е била обжалвана, и е влязла в сила на 03.03.2020 г. При така събраните по делото доказателства съдът намира за установено от фактическа страна, че воденото срещу ищеца наказателно производство за извършено престъпно деяние на 19.06.2014 г., което няколко пъти е било преквалифицирано като различно длъжностно престъпление /по чл.202 от НК и по чл.220 от НК/, е започнало на 07.04.2015 г., и е приключило с влязла в сила оправдателна присъда на 03.03.2020 г., като наказателното производство е продължило общо около 4 години и 11 месеца. Ищецът е бил привлечен за пръв път в качеството на обвиняем на 01.09.2016 г., и по отношение на него е била взета мярка за неотклонение „Подписка“, която е останала наложена до постановяване на оправдателната присъда на 14.02.2020 г. Така ищецът е бил в процесуалното качество на обвиняем и подсъдим по наказателното производство в продължение на 3 години, 6 месеца и 2 дни, през които е търпял мярка за неотклонение „Подписка“ за период от 3 години, 5 месеца и 14 дни. През този период той е бил привлечен като обвиняем за извършено тежко престъпление по смисъла на чл.93, т.7 от НК, като първоначалното обвинение е било за престъпление по чл.220, ал.1 от НК, наказуемо с наказания „лишаване от свобода“ за срок от 1 до 6 години, като е предвидена възможност за кумулативно налагане на наказание „лишаване от права“ по чл.37, ал.1, т.6 от НК /да се заема определена държавна или обществена длъжност/. Впоследствие променената квалификация за престъпление по чл.202, ал.2, т.2, вр. ал.1, т.1, вр. чл.201 от НК, и за престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр. чл.201, вр. чл.220, ал.1 от НК, е за по-тежко наказуемо престъпление – за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 до 15 години. По време на наказателното производство ищецът е бил с най-леката мярка за неотклонение – „Подписка“, и няма твърдения и доказателства мярката за неотклонение да е ограничила, променила, или възпрепятствала обичайния начин на живот на ищеца. За установяване на обема на търпените от ищеца морални вреди от воденото срещу него наказателно производство по делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Л. Я. /дъщеря на ищеца/ и Д. Д. /фактически съпруг на дъщерята на ищеца/. От същите се установява, че ищецът тежко понесъл наказателното производство срещу него – променил се, затворил се, дистанцирал се, не искал да разговаря с близките си. До тогава ищецът не бил осъждан, и не бил имал досег с полицията, бил благ и спокоен човек. След като му било повдигнато обвинението, той станал неспокоен и изнервен, много раздразнителен, тревожен. Всеки път преживявал драматично предстоящите съдебни заседания – очите му се насълзявали, прегръщал и целувал внуците си, които много обича - сбогувал се с тях, защото се страхувал, че няма да се върне у дома. Изпитвал срам и неудобство от съседите, и се притеснявал да общува с тях, защото обвинителният акт му бил връчен чрез един от съседите в отворен плик. Съдът преценява показанията на свидетелите при условията на чл.172 от ГПК, като отчита близките им отношения с ищеца, обуславящи интерес от решаване на делото в полза на ищеца. Въпреки това, показанията на свидетелите са логични, конкретни, непротиворечиви, основани на личните впечатления на свидетелите от поведението на ищеца преди и по време на наказателното производство, и на добро познаване на неговата личност. По делото не са събрани доказателства, които да внасят съмнение в изложените от свидетелите обстоятелства, поради което съдът кредитира показанията им. При така събраните по делото доказателства съдът намира за установено от фактическа страна, че наказателното производство срещу ищеца е продължило 4 години, 1 месеца и 26 дни, от които ищецът е имал качество на обвиняем и подсъдим по наказателното производство в продължение на 3 години, 5 месеца и 18 дни, и е търпял мярка за неотклонение „Подписка“ за период от 3 години и 5 месеца. Повдигнатото му обвинение е било за тежко умишлено длъжностно престъпление. Три пъти е бил привличан в качеството на обвиняем – на 14.09.2016 г., на 23.05.2017 г. и на 11.09.2017 г. Първоначално е бил привлечен като обвиняем за престъпление, наказуемо с наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 до 6 години, и възможност за кумулативно налагане на наказание лишаване от права, а впоследствие квалификацията е променена в по-тежка, предвиждаща наказание „лишаване от свобода“ от 3 до 15 години. По време на наказателното производство срещу него, ищецът е бил ангажиран лично с процесуални действия по досъдебното производство още преди да е бил привлечен в качеството на обвиняем, като е разпитван 5 пъти в качеството на свидетел и са взети сравнителни образци от подписа му, като му е било известно, че досъдебното производство е образувано по жалба срещу него, в качеството му на ••• на дружеството, с твърдения за извършено от него присвояване на имущество на дружеството. След привличането му в качеството на обвиняем е участвал в процесуално- следствени действия общо 6 дни – на 14.09.2016 г., на 20.09.2016 г., на 01.02.2017 г., на 23.05.2017 г., на 01.06.2017 г. и на 11.09.2017 г. Явявал се е е лично, като подсъдим, в общо 9 открити съдебни заседания в съдебната фаза на производството /на 17.11.2017 г., на 26.04.2018 г., на 14.09.2018 г., на 13.12.2018 г., на 29.05.2019 г., на 05.07.2019 г., на 30.10.2019 г., на 13.02.2020 г. на 14.02.2020 г./, като с поведението си не е ставал причина за неоснователно отлагане на делото и забавяне на производството. Съдът намира, че наказателното производство срещу ищеца не е приключило в разумен срок – общо 7 пъти е бил внасян срещу ищеца обвинителен акт в съда, и са били образувани съдебни производства: На 04.10.2016 г. е внесен обвинителен акт с обвинение за престъпление по чл.220, ал.1 от НК, по който е образувано НОХД №4388/2016 г. на СГС – НО – 27 с., което е прекратено от съдията-докладчик с разпореждане от 04.11.2016 г. делото е върнато на СГП; На 12.06.2017 г. е внесен обвинителен акт с обвинение за престъпление по чл.202, ал.2, т.2, вр. ал.1, т.1, във вр. чл.201 НК, по който е образувано НОХД №10341/2017 г. на СРС, НО – 11 с., което е прекратено с разпореждане от 20.06.2017 г. и върнато на СГП за отстраняване на допуснати процесуални нарушения, неясноти и противоречия в обвинителния акт; На 20.10.2017 г. е внесен обвинителен акт с обвинение за престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр. ал.1, т.1, вр. чл.201, вр. чл. 220, ал.1 от НК, по който е образувано НОХД №17998/2017 г. на СРС – 11 с., което с протоколно определение от разпоредително заседание на 17.11.2017 г. е прекратено и изпратено на СГП; На 16.01.2018 г. е внесен обвинителен акт със същото обвинение, по който е образувано НОХД №3195/2018 г. на СРС – 11 състав, което е прекратено в закрито заседание с разпореждане от 26.01.2018 г., и делото е изпратено на СГП; На 12.03.2018 г. е внесен обвинителен акт със същото обвинение, по който е образувано НОХД №4402/2018 г. на СРС – 11 с., което е прекратено с разпореждане от разпоредително заседание на 26.04.2018 г.; На 18.05.2018 г. е внесен обвинителен акт с обвинение за извършено престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр. ал.1, т.1, вр. чл.201 от НК, по който е образувано НОХД №2342/2018 г. на СГС, което е прекратено с Разпореждане №1632/21.05.2018 г., и след разрешаване на спора за подсъдност, по същия обвинителен акт е образувано НОХД №10894/2018 г. на СРС – 11 състав. Същото е насрочено за разпоредително заседание на 14.09.2018 г., в което е прекратено и върнато на СГП; На 26.10.2018 г. е внесен обвинителен акт за престъпление по чл.202, ал.2, т.1, вр.ал.1, т.1, вр. чл.201, вр. чл.220, ал.1 от НК, по който е образувано НОХД 18292/2018 г. на СРС – 11 състав. След отвод на съдията – докладчик, делото е преразпределено на 111 състав. По това дело са проведени 6 открити съдебни заседания, и на 14.02.2020 г. е постановена оправдателна присъда, влязла в сила на 03.03.2020 г. Така развилото се наказателно производство, с многократно връщане на производството в предходна фаза, поради допуснати процесуални нарушения, които не са били отстранявани, и повторно са давани същите указания, е довело до ненужно удължаване на наказателното производство. Многократното внасяне на обвинителни актове с различна квалификация на обвинението, е затруднило защитата на подсъдимия, създало е допълнително чувство за несигурност. Към момента на привличането му в качеството на обвиняем, ищецът е бил в напреднала възраст – на 67 години, и не е бил осъждан. Повдигнатото му обвинение е станало известно на съседите му, с което той е бил дискредитиран сред своето социално обкръжение, като е изпитвал срам и неудобство от съседите си, ограничил е контактите си с тях, чувствал се е унизен. Напредналата възраст на ищеца /към момента на съдебното производство срещу него през 2018-2019 г. той е бил на 70 години/ е способствала за по-силно негативно преживяване на чувство на обреченост и страх за бъдещето, тъй като каквато и да е ефективна присъда „лишаване от свобода“ е била еквивалентна за него на наказание „доживотен затвор“. При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна, че определеното от първостепенния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв. не е прекомерно, а е справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД, като съответства на продължителността на наказателното производство срещу ищеца и времето, през което той е имал качеството на обвиняем и подсъдим, на многократното внасяне на обвинителни актове срещу него, ненужното значително удължаване на наказателното производство, поради допуснати процесуални нарушения във фазата на изготвяне на обвинителния акт, напредналата възраст на ищеца към момента на воденото срещу него наказателно производство, тежестта на повдигнатите обвинения и характера на обвиненията – за извършено тежко длъжностно престъпление, предвиденото наказание „лишаване от свобода“ за продължителен срок и със специален минимум, и кумулативната възможност за лишаване от права, тежкото емоционално преживяване, разгласата на наказателното производство в социалния му кръг. Същевременно, съдът взема предвид, че по отношение на ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение – „подписка“, която не е наложила промяна на обичайния начин на живот на ищеца и няма данни да е довела до допълнителни вреди и няма данни за ищеца да са настъпили трайни увреди на здравния му статус в причинна връзка с наказателното производство. Така определения размер на обезщетението съответства на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, както и на съдебната практика по сходни случаи. Като е стигнал до същите фактически и правни изводи, първостепенният съд е постановил правилен и законосъобразен акт по иска за обезщетение за неимуществени вреди, който следва в тази част да се потвърди. По предявения иск за обезщетение за имуществени вреди, съдът намира следното: За установяване на претърпените от ищеца имуществени вреди, с исковата молба са представени 4 договора за правна защита и съдействие: ДПЗС от 10.09.2018 г. за процесуално представителство пред СГС, сключен с Адвокатско дружество „Д. и З.“, за оказване на правна защита и съдействие по нохд № 10894/2018 г. на СРС – 11 с., с уговорено възнаграждение от 2000 лв., с реквизити на разписка за получаване на сумата в брой от адв. С. Д.; ДПЗС от 26.04.2018 г., сключен с Адвокатско дружество „Д. и З.“, за процесуално представителство по нохд №4401/2018 г. на СРС -11 с., с уговорено възнаграждение от 2000 лв., с реквизити на разписка за получаване на сумата от 2000 лв. от адв. С. Д.; ДПЗС от 13.11.2017 г., сключен с Адвокатско дружество „Д. и З.“, за процесуално представителство по нохд №17998/2017 г. на СРС -11 с., с уговорено възнаграждение от 2000 лв., с реквизити на разписка за получаване на сумата от 2000 лв. от адв. С. Д.; ДПЗС от 30.11.2018 г., сключен с Адвокатско дружество „Д. и З.“, за процесуално представителство по нохд №18292/2018 г. на СРС, с уговорено възнаграждение от 3500 лв., с реквизити на разписка за получаване на сумата от 3500 лв. от адв. С. Д.; Съдът констатира, че посочените договори не са представени в наказателното производство. Процесуално представителство от адвокат С. Д. обаче е било осъществявано, като същият се е явявал заедно с ищеца в насрочените открити съдебни заседания. В наказателното производство от общ характер не се предвижда да се присъждат разноски в полза на подсъдимия, в случай на прекратяване на производството или при постановяване на оправдателна присъда. Съгласно разпоредбата на чл.189, ал.4 от НПК и чл.190, ал.1 от НПК, в тези случаи е предвидено само освобождаване на подсъдимия отчасти или изцяло от заплащането на разноски за производството, но липсва уредба на въпроса кой е задължен да заплати разноските на подсъдимия и по какъв ред следва да стори това. Представянето на доказателства за направени разноски от подсъдимия за процесуално представителство е несъотносимо към подлежащите на разглеждане от съда в наказателното производство от общ характер въпроси, поради което непредставянето им не може да бъде тълкувано в ущърб на лицето, което е участвало в наказателното производство от общ характер в качеството на подсъдим. По аргумент за противното от чл.8, ал.3 от ЗОДОВ, при липса на специален ред, предвиден в НПК за възстановяване на направените от подсъдимия разноски в производство от общ характер в случай на прекратяване на наказателното производство и в случай на постановяване на оправдателна присъда, тези вреди следва да бъдат обезщетени в производство по реда на ЗОДОВ. Същевременно, съгласно разпоредбата на чл.3 от Наредба №1/09.07.2004 г., при прекратяване на производството, внесеното адвокатско възнаграждение не се връща, а съгласно чл.2, ал.4 от същата наредба, адвокатско възнаграждение се дължи за всяка инстанция, включително и при връщане на делото за ново разглеждане. Ответникът е релевирал възражение за прекомерност на заплатените разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като предвиденото минимално адвокатско възнаграждение към момента на изготвянето на посочените ДПЗС е било в размер на 1500 лв. при обвинение за престъпление, наказуемо с наказание „лишаване от свобода“ до 15 години. Съдът намира, че при преценката за прекомерност на размера на адвокатското възнаграждение, следва да вземе предвид общия размер на дължимите минимални адвокатски възнаграждения за цялото наказателно производство, в това число в досъдебното производство, тъй като в конкретния случай има данни, че ищецът е бил защитаван от адвокат и в досъдебното производство. Свободата на договаряне в отношенията между страните по ДПЗС позволява да бъде съобразявана и вече свършената от адвоката в полза на клиента му работа, за която не е било договорено възнаграждение. В конкретния случай ищецът е бил защитаван от адвокат и в досъдебното производство, за което съгласно съгласно чл.12 от Наредба №11/09.07.2004 г.., в редакцията на разпоредбата към датата на сключването на договорите и провеждането на наказателното производство, е предвиждала за досъдебното производство адвокатско възнаграждение в размерите, предвидени в чл.13 от наредбата, както и допълнително възнаграждение от 100 лв. за извършване на процесуални действия в различни дни. Следователно, минималното адвокатско възнаграждение за досъдебното производство е било в размер от 2000 лв. Съобразно броя на проведените съдебни заседания, в полза на адвоката е било дължимо минимално допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. Следователно, общото минимално адвокатско възнаграждение за проведеното срещу ищеца наказателно производство, съобразно действащата в този период редакция на Наредба №1/09.07.2004 г., е било в размер на 8500 лв. /2500 лв. за досъдебното производство, 6500 лв. за проведените 4 съдебни производства, в които делото е било внесено за разглеждане в открито заседание/. Съдът взема предвид също, че наказателното производство е било за тежко умишлено престъпление, при което ищецът е имал нужда от висококвалифициран защитник, който да защити съществени негови лични права, поради което намира, че договореното адвокатско възнаграждение в общ размер от 9500 лв., при минимален такъв от 8500 лв. не е прекомерно. По изложените съображения съдът намира, че предявеният иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди се явява основателен до пълния му предявен размер, и следва да се уважи. Като е достигнал до различни фактически и правни изводи, първостепенният съд е постановил неправилно решение по този иск, което следва да се отмени, и вместо него да се постанови ново решение по същество, с което искът да се уважи изцяло. При този изход от спора, на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, в полза на ищеца следва да се присъдят в пълен размер направените от него разноски за въззивното производство, както и допълнителни разноски за първоинстанционното производство. За първоинстанционното производство ищецът е претендирал разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5000 лв., и разноски за държавна такса в размер на 10 лв. Ответникът е релевирал възражение за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, което е било уважено от първостепенния съд, и тези разноски са редуцирани до размера от 2778 лв. с ДДС, от който съдът е приел, че следва да присъди 1/12 част – сумата от 231, 50 лв. с ДДС. Във връзка с така определения размер на разноските ищецът не е направил искане за изменение на решението по реда на чл.248 от ГПК, нито е релевирал оплакване във въззивната жалба. Съобразно използваната от първостепенния съд методика, с оглед резултата от въззивната инстанция, в полза на ищеца следва да се присъдят 14500 /59 500 части от сумата 2778 лв. – т.е. 677 лв. С първоинстанционното решение на ищеца са присъдени разноски в размер на 231, 50 лв. с ДДС, поради което следва да му се присъдят допълнителни разноски за адвокатско възнаграждение с ДДС в размер на още 445, 50 лв. Съобразно разпоредбата на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, ответникът следва да заплати на ищеца изцяло направените разноски за държавна такса. Разпоредбата е специална спрямо общата разпоредба на чл.78 от ГПК, поради което в полза на ищеца следва да се присъди пълния размер на заплатената от него държавна такса от 10 лв. за първоинстанционното производство. С решението на първостепенния съд му са му били присъдени разноски за държавна такса в размер на 0, 83 лв., поради което с въззивното решение следва да му се присъдят допълнителни разноски за държавна такса в размер на 9, 17 лв. За въззивното производство ищецът е претендирал със списък по чл.80 от ГПК присъждане на разноски в размер на 5 лв. за държавна такса и 1000 лв. за адвокатско възнаграждение, които са удостоверени надлежно с представени по делото платежно нареждане и ДПЗС с реквизити на разписка за получаване на сумата в брой. Ответникът е релевирал възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Съобразно действащата към момента на сключване на ДПЗС редакция на Наредба №1/09.07.2004 г., минималният размер на адвокатското възнаграждение за въззивната инстанция се изчислява по реда на чл.7, ал.2, т.3 в размер на 580 лв. по иска за обезщетение за неимуществени вреди, и по чл.7, ал.2, т.2 в размер на 805 лв. по иска за обезщетение за имуществени вреди. Договореният размер на адвокатското възнаграждение е по-малък от общия минималния размер, изчислен съобразно Наредба №1/09.07.2004 г., поради което възражението е неоснователно, и ответникът следва да заплати на ищеца пълния размер на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, съдът