Решение № 6246 от 14.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 5064/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение от 27.01.2022г. по гр.д. № 25332/2020 г. на СРС, 64-ти състав „Л.“ АД е осъдено да заплати на П. М. Ц., регистрирана като ЕТ „П.И. - П. Ц.“, сумата от 7 399. 43 лева, платена при начална липса на основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба /02.01.2020г./ до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 22 752. 30 лв. Срещу решението в неговата отхвърлителна част е подадена въззивна жалба от ищцата П. М. Ц., действаща като ЕТ „П.И. - П. Ц.“, с оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния закон и като постановено в противоречие с установената съдебна практика. Твърди се, че договорът за заем е сключен за покриване на нейни задължения към бюджета, т.е. за цели извън осъществяваната като ЕТ търговска дейност, поради което е неправилен изводът на първоинстанционния съд, че договорът е търговски и не може да се ползва от специалната защита на потребителското право. Ищцата поддържа, че никога не е осъществявала търговска дейност и се е регистрала като търговец 6 работни дни преди подписването на договора единствено с оглед сключването му. Сочи, че никъде в договора не е била посочена търговска цел на кредита и поради това договорът попада в обхвата на ЗКНИП. Поддържа се, че в него се прикриват под различни наименования няколко вида неустойки, уговорени за едни и същи вреди и водещи до неоснователно обогатяване на кредитора. Твърди се, че в договора не е налице надлежно посочен и описан ГПР съобразно изискването на чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП, обосноваващо нищожност на целия договор, в който случай се дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не и лихва и други разходи. Излагат се съображения за нищожност на неустойкта за предсрочно погасяване, като противоречаща и заобикаляща закона, тъй като надвишава размера на обезщетението за предсрочно погасяване по чл. 41, ал. 3 от ЗКНИП в размер на 1% от предсрочно погасената сума. Навеждат се доводи, че с оглед предсрочното погасяване на задълженията по договора, не следва да се дължат лихви за остатъка от срока на кредита. Излага, че предвидената такса от 8, 5 % е начислена както върху главницата, така и върху предвидената възнаградителна лихва. Ищцата поддържа, че размерът на обезщетението за предсрочно погасяване се явява необосновано висок в сравнение с размера на възнаграждението на кредитодателя и не съответства на правото на потребителя по всяко време да погаси задължението си и да се освободи от лихвите и другите разходи по кредита. Навежда доводи, че предвидената такса за предсрочно погасяване възлиза на 35 % от размера на кредита и е повече от половината от общия размер на предвидената възнаградителна лихва. Излага съображения, че в случая приложение следва да намери правилото на чл. 32, ал. 8 от ЗПК, че кредиторът няма право да иска обезщетение за предсрочно прекратяване на договора, когато кредитът е погасен след изплащане на 12 месечни погасителни вноски от усвояването му. Намира за правилен извода на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата за неустойка по договора. Моли съда да отмени в решението в отхвърлителната част и да уважи изцяло предявените искове, с присъждането на разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът „Л.“ АД в депозиран отговор оспорва въззивната жалба на ищцата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Поддържа, че процесният договор за кредит представлява търговска сделка, сключена между търговци и приложение следва да намери ТЗ. Оспорва потребителското качество на ищцата. Излага съображения, че таксата за предсрочно погасяване на кредита е добросъвестно уговорена и валидна. Навежда доводи, че с предсрочното погасяване на кредита няма да може да реализира печалба от възнаградителна лихва за периода до изтичане на срока на договора от 10 години, като размерът на таксата съответства на пропуснатите ползи и не противоречи на добрите нрави. Твърди, че клаузата има характер на неустойка и е уговорена на самостоятелно основание. Навежда доводи, че сумите по договора за кредит са заплатени от лице, различно от ищцата, поради което не се установява при нея да е настъпило обедняване. Моли съда да потвърди решението в отхвърлителната част, с присъждане на разноски. Срещу решението в частта за уважаване на иска е подадена въззивна жалба от ответника „Л.“ АД, с оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния закон. Въззивникът поддържа, че неустойката има функция да стимулира страните да изпълняват задълженията си, поради което е нормално да надвишава реално претърпените вреди. Твърди, че е изпълнил задължението си по договора да предостави кредитните средства, като за ищцата е възникнало задължение да върне предоставената сума съгласно погасителния план към договора, за което е уговорена и процесната неустойка. Навежда доводи, че съответствието на неустойката с правилата на морала и добрите нрави следва да се извършва към момента на подписване на договора, като към този момент в случая, нейният размер не е бил прекомерен и отговаря на функциите й. Сочи, че натрупаният размер на неустойката, въз основа на който районният съд е направил извод за нейната нищожност, се дължи на поведението на кредитополучателя – продължителното неизпълнение на задълженията му по договора. Излага съображения, че длъжникът е можел да препятства по-нататъшното нарастване на неустойката, като изпълни задължението си. Подържаа, че договорът за кредит представлява търговска сделка, сключена между търговци, които действат на свой риск, като критерият за справедливост при тях е по-различен от този в гражданските отношения. Навежда доводи, че сумите по договора за кредит са заплатени от лице, различно от ищцата, поради което не се установява при нея да е настъпило обедняване от заплащането им. Моли съда да отмени решението в уважителната част, като отхвърли изцяло предявения иск, с присъждане на разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК в депозиран от отговор ищцата оспорва въззивната жалба на ответника като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Твърди, че кредитните средства не са получени във връзка с качеството й на търговец. Посочва, че регистрацията й като едноличен търговец в ТРЮЛНЦ е направена шест дни преди подписването на договора и изцяло с оглед сключването му. Излага съображения, че договорът е сключен за цели извън нейната търговската или професионална дейност, което било видно и от обстоятелството, че задълженията по него са погасени със средства по друг договор за кредит, сключен от нея като физическо лице. Навежда доводи, че тя има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и приложение следва да намерят правилата на ЗКНИП. В тази връзка посочва, че в нарушение на изискването на чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИ, в договора не е налице надлежно посочен и описан ГПР, което обуславя неговата нищожност по силата на чл. 38 от ЗКНИП. Намира за правилен извода на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата за неустойка по договора, поради излизането от нейните обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Навежда доводи за неравноправност на клаузата. Моли съда да потвърди решението в частта за уважаване на иска, с присъждане на разноски. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивните жалби са процесуално допустими, като подадени от надлежни страни и в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част, както и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Производството е образувано по предявен от П. М. Ц., действаща като ЕТ „П.И. - П. Ц.“ срещу „Л.“ АД иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати суми в общ размер от 22 752. 30 лева, платени при начална липса на основание при изпълнението на договор за бизнес кредит с кл. № 6196/03.12.2018г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба. В исковата молба са изложени доводи, че ищцата има качеството на потребител, въпреки че договорът е сключен от нея в качеството й на ЕТ. Сочи се, че търговската регистрация е направена изцяло във връзка със сключването на договора. Поддържа се, че договорът симулативно е сключен като търговска сделка, за да се заобиколи приложението на ЗКНИП. Наведени са доводи, че уговорената в договора неустойка е прекомерна и противоречаща на добрите нрави. Изложени са твърдения за нищожност на договора като цяло, като противоречащ на добрите нрави поради нееквивалентност на престациите, поради което на връщане подлежат всички заплатени суми извън първоначално предоставената сума от 25 947. 70 лв. С отговора на исковата молба е оспорено потребителското качество на ищцата, както и твърденията за противоречието на договора с добрите нрави, вкл. и на уговорената в него неустойка, както и че същият се явява привиден, прикриващ потребителски договор. По делото е представен договор за бизнес кредит, кл. № 6196/03.12.2018г., по силата на който „Л.“ АД (предходно наименование на ответното дружество) се е задължило да предостави на ищцата, действаща като ЕТ „П.И. - П. Ц.“, лихвоносен обезпечен заем с максимален размер на главницата до 15 000 евро, като заемателят се задължава да върне заема, заедно с натрупаната по него лихва. Като солидарен и ипотекарен длъжник отново е посочена ищцата, но в лично качеството. В чл. 2.1 са описани етапите за отпускане и усвояване на кредитните средства. Първи етап включва удържането от заемателя от размера на кредита на суми от 1 917. 63 лв. за юридически и административни разходи във връзка със сключването на договора за кредит и учредяване на обезпечението към него, както и сумата от 138 лв. – възнаграждение за оценителски услуги. Вторият етап се изразява в погасяване на задължения на П. М. Ц. към НАП за здравноосигурителни вноски. След направените удръжки и плащания към НАП, остатъкът от сумата се превежда на ищцата „за оборотни средства“. За обезпечаването на кредита е предвидено учредяването на договорна ипотека върху описан в чл. 4.1, б. „а“, т. i недвижим имот. В чл. 2.3 б. „с“ от договора е предвидена неустойка за забава в размер на 0, 27 % от сбора от цялата непогасена част от заема и натрупалата се до момента договорна лихва, за всеки ден, считано от датата на падежа на дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми за: главница, лихви и неустойки и други такси и разноски по договора, като е посочено, че с цел избягването съмнение, неустойката по тази точка се изчислява върху цялата непогасена сума на Заема по чл. 2.1(а), независимо дали заемът е усвоен изцяло и се дължи независимо от издаването на счетоводни или други документи за начисляването й. Съгласно чл. 2.4, б. „е“ от договора, заемополучателят има право да погаси предсрочно Заема при условие, че заплати всички дължими до момента суми по договора (главница, лихви, неустойки) в съответствие с погасителния план, както и такса за предсрочно погасяване в размер на 8, 5 % от всички вноски, които заемополучателят би дължал според погасителния план, ако заемът не бе изцяло или частично погасен предсрочно. Съгласно чл. 4.4 б. „h“, при пълното изплащане или погасяване по друг начин на задълженията по договора за кредит, заемодателят издава нотариално заверено съгласие за заличаване на учредените обезпечения, за което заемателят следва да заплати такса в размер на 1 % от размера на заема, но не по-малко от 680 евро. Съгласно представената по делото справка от ТРРЮЛНЦ, ЕТ „П.И. - П. Ц.“ е първоначално вписан в регистъра на 22.11.2018г. По партидата на търговеца не са правени промени. Извън заявлението за първоначалното вписване на търговеца, по фирменото дело не са подавани други заявления. По партидата не са обявявани годишни финансови отчети или каквито и да е други актове. По делото са представени сключени от ответника договори за кредит с трети лица еднолични търговци – ЕТ „И.•• – И.И.“ и ЕТ „Д.-Д.Н.“, както и справка за последните от ТРРЮЛНЦ, вкл. и относно заявлението за първоначалната им регистрация. От приетото пред първата инстанция заключение на съдебно-счетоводна експертиза се установява, че на 11.12.2018г. по сметка на П. М. Ц. е преведа сумата от 25 947. 70 лева, с основание на превода „ДОГОВОР ЗА ЗАЕМ КЛ.Н. 6196 ОТ 03.12.2018 Т. 2.2, Б. (В) (I)“. В заключението е посочено, че на 03.12.2018г., за такса „Юридическо и административно обслужване, по партида „ЕТ П.И. - П. Ц. е начисЛ. вземане по Договора за заем, в размер на сумата 980. 47 евро. На същата дата и по същата партида е начисЛ. от ответното дружество задължение за „оценка“, в размер на 70. 56 евро. На 05.12.2018 г. „Л.“ АД е осчетоводило вземане по процесния Договор за заем в размер на 682. 12 евро, за платените на НАП здравни осигуровки на П. Ц.. Вещото лице посочва, че няма данни за открита на името на ЕТ „П.И. - П. Ц.“ банкова сметка. Общата сума на заведеното от „Л.“ АД вземане за главница, по Договор за заем Бизнес кредит Клиентски № 6196 от 03.12.2018г., е в размер на 15 000 евро. На 02.04.2019 г. по банкова сметка на ответника е постъпила сума от 48 700 лева, с наредител на превода - „Ново Финанс“ ООД и основание „ЗАЛ.ДИ.40773.АКТ 180. ТОМ 13 031218 П. Ц. 396ПВ01042019“. Сумата е осчетоводена от ответното дружество и с нея са погасени вземанията по процесния договор за заем от 03.12.2018г. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че макар да са налице индиции за това, по делото не се установява в условията на пълно и главно доказване, че договорът привидно е сключен във връзка с търговското качество на ищцата, а в действителност има потребителски характер. Достигнал е до извод, че неустоечната клауза на чл. 2.3., б. „с“ е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Намерил е за неоснователни доводите за нищожност на клаузата предвиждаща заплащането на възнаградителна лихва, както и уредената в чл. 2.4., б. „е“ от договора такса за предсрочно погасяване на кредита, поради това, че съдържанието им не влиза в противоречие с добрите нрави, нито с тях се създава нееквивалентност в отношенията между страните. В исковата молба са наведени доводи, поддържани и в настоящото въвзивно производство, че процесният кредит не е отпуснат на ищцата във връзка с извършвана от ищцата търговска или професионална дейност, независимо, че договорът е сключен от нея в качеството й на едноличен търговец и по тази причина тя се явява потребител по смисъла § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, като самият договор следва да попадне в обхвата на ЗКНИП. При извършване на преценка относно потребителското качество на ищцата, следва да бъде съобразена Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и решенията на Съда на Европейския съюз по прилагането й. Директивата дефинира договорите, към които се прилага, според качеството на страните по тях - в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност (решение на Съда от 30.05.2013 г., Dirk Frederik Asbeek Brusse и др. (С-488/11), ECLI: EU: C: 2013: 341, решение на Съда от 06.07.2017 г., Air Berlin & Co. Luftverkehrs RG (С-290/16), ECLI: EU: C: 2017: 523, решение на Съда от 17.05.2018 г., Karel de Grote - Hogeschool Katholieke Hogeschool Antwerpen (С- 147/16), ECLI: EU: C: 2018: 320, решение на Съда от 21.03.2019 г., Н.Р. и др. (С- 590/17), ECLI: EU: C: 2019: 232 и много други). Също съгласно практиката на СЕС, когато е сезиран със спор по договор, който би могъл да попадне в приложното поле на посочената директива, националният съд трябва с оглед на всички обстоятелства по делото и на всички доказателства да провери дали съответното лице, което е страна по договора, може да бъде опредеЛ. като потребител по смисъла на директивата (решение на Съда от 03.09.2015 г., Costea (С-110/14), ECLI: EU: C: 2015: 538, решение от 27.10.2022 г., "С. В." ООД (С-485/21), ECLI: EU: C: 2022: 839 и др.). От представената по делото справка от ТРРЮЛНЦ се установява, че ищцата е била регистрирана като ЕТ „П.И. - П. Ц.“ на 22.11.2018 г. – едва 10 дни преди сключването на договора за кредит от 03.12.2018г. По партидата на едноличния търговец не са извършвани други вписвания, нито са обявявани други актове, в това число и годишни финансови отчети. Това сочи, че не е осъществявана реална търговска дейност, като не са налице и други данни за упражняването на такава. Отделно от това, паричните средства са преведени по банкова сметка, открита на името на ищцата като физическо лице, като няма данни за открита такава в качеството й на ЕТ „П.И. - П. Ц.“. Съгласно представеното банково извлечение, паричните средства са били изтеглени изцяло в брой в деня на предоставянето им – 12.12.2024 г., което не съответства на заявената в договора цел на кредита – оборотни средства, което предполага използване на средствата за посрещане на текущи и периодични разходи във връзка с осъществявана търговска дейност. Единствените средства, които се установява, че са разходвани за конкретен разход, са тези, с които са погасени задължения на П. Ц. за здравноосигурителни вноски, което обаче отново не е свързано с извършвана от ищцата търговска дейност. Наред с това, задълженията по кредита са били погасени със средства, отпуснати по друг договор за кредит, извод за което може да се направи от качеството на лицето извършило превода – „Ново Финанс“ ООД, както и от посоченото основание. Този кредит е отпуснат на П. Ц. като физическо лице, видно от посочването й в основанието на банковото нареждане за плащането с двете й имена, а не с фирмата на едноличния търговец. Наред с изложеното, по делото са представени и договори за кредит, сключени между ответника и други физически лица – еднолични търговци - ЕТ „И.•• – И.И.“ и ЕТ „Д.-Д.Н.“. По партидите и на двата търговеца е налице едно единствено вписване относно първоначална им регистрацията, като не са обявявани годишни финансови отчети, което сочи към липса на осъществявана от тях търговска дейност. ЕТ „И.•• – И.И.“ е регистриран на 09.09.2019 г., по-малко от десет дни преди датата на подписания от това лице с ответника договор за кредит от 18.09.2019 г. В случая на ЕТ „Д.-Д.Н.“ е налице по-дълъг период от 9 месеца между вписването и подписването на договора, но това не изключва подготвителния характер на регистрацията като едноличен търговец. Същевременно, съгласно представените справки от ТРРЮЛНЦ, заявленията за първоначална регистрация както на ищцата, така и на посочените еднолични търговци, са подадени от един и същи адвокат - А.Е.К.. В тази връзка следва да бъде отчетено, че и при тримата търговци е регистриран един и същи предмет на дейност, което води към извод, че същият не е заявен във връзка с конкретно осъществявана или планувана търговска дейност. Доколкото единствената връзка между посочените лица е отношенията им с ответника, може да се направи извод, че правната помощ при подаване на заявленията им до ТРРЮЛНЦ е предоставена във връзка с договорите за кредит и представлява част от юридически услуги, за които е предвидена таксата по чл. 2.1, б. „б“, т. i, подточка първа от договорите. Гореизложените обстоятелства, разгледани в тяхната съвкупност и взаимовръзка, обуславят извод, че въпреки посочването на П. М. Ц. в качеството й на ЕТ „П.И. - П. Ц.“, процесният договор за кредит не е бил сключен с оглед осъществявана от нея търговска дейност. В посочения смисъл са и мотивите на Решение № 57/17.05.2024 г. по т. д. № 2418/2022 г., ТК, І Т. О. на ВКС; Решение № 26/22.02.2024г. по т. д. № 1253/2023 г., Т. К., І ТО на ВКС и Определение № 1443/03.06.2024 г. по т. д. № 374/2024 г., Т. К., І Т. О. на ВКС. С оглед изложеното са основателни доводите на ищцата, че същата е имала качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което, и с оглед предвиденото задължение за предоставяне на обезпечение на кредита под формата на ипотека, процесният договор за кредит попада в обхвата на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители (Обн. ДВ. бр.59 от 29 юли 2016г., изм. ДВ. бр.70 от 20 август 2024г.), по силата на чл. 1, ал. 2 от закона. ЗКНИП императивно изисква сключваните по реда на този закон договори за кредит да съдържат, наред с останалите реквизити, годишен процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя (чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП). В случая при договора за кредит от 03.12.2018г. това изискване не е било спазено и като сключен в нарушение на закона, договорът е изцяло нищожен - чл. 38 от ЗКНИП, като кредитополучателят-потребител дължи единствено сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита - чл. 39 от ЗКНИП. От заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по договора, от ищцата е получена сумата от 25 947. 70 лева, като към тази сумата следва да бъде добавена и сумата от 1 334. 12 лв. – заплатени задължения на ищцата за здравноосигурителни вноски, които формират общия размер на кредита по § 1, т. 16 от ДР на ЗКНИП. Върнатата общо сума е 48 700 лева. Разликата от 21 418. 18 лв. е заплатена без основание и за ищцата е възникнало право за нейното връщане като платена при начална липса на основание, формирана както следва: сумата 2 904. 10 лв. (1 484. 84 евро) - заплатена по договора неоснователно възнаградителна лихва; 7 399. 43 лв. (3 783. 27 евро) – заплатена неустойка за забава по чл. 2.3., б. „с“ от договора; сумата 9 021. 36 лв. (4 612. 55 евро) - платени такси във връзка с предсрочното прекратяване на кредита по чл. 2.4. б. „е“, т. ii и чл. 4.4., б. „h“ от договора и 2055. 64 лв. (1 051. 03 евро) – такси за юридическо обслужване и оценка и 37. 66 лв. заплатена в повече при погасяването на кредита сума. Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите на ответника, че доколкото кредитът е погасен с плащане от трето лице, за ищцата не е настъпило обедняване. Процесното плащане е направено по банкова сметка за погасяване на кредита от името и за сметка на ищцата, независимо, че тя не е извършила плащането лично. Основанието за извършеното от третото лице плащане касае вътрешните отношения между него и ищцата, като не може да се презюмира, че плащането е направено безвъзмездно. Отделно от това, по делото са налице данни, че задълженията по кредита са погасени със средства по друг договор за кредит. По делото не се твърди и не се установява възстановяване от ответника на надплатените средства, предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД се явява изцяло основателен. Основателна се явява и акцесорната претенция за заплащане на законна лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. Поради частичното несъвпадение на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за разликата над 7 399. 43 лв. до размера на сумата от 21 418. 18 лева, ведно със законната лихва от датата на исковата молба /02.01.2020г. / до окончателното плащане на вземането, като ответникът бъде осъден да заплати на ищцата сумата от още 14 018. 75 лв., ведно със законната лихва от 02.01.2020г. до окончателното плащане на вземането. Решението, в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 21 418. 18 лева до пълния предявен размер от 22 752. 30 лв., следва да бъде потвърдено като правилно. Въззивната жалба на ответника срещу решението в частта за уважаване на иска следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението в тази част потвърдено като правилно и законосъобразно. С оглед изхода на спора, решението следва да бъде отменено и в частта, с която ищцата е осъдена да заплати на ответника разликата над сумата от 20. 52 лв. до размера на сумата от 236. 17 лв. - разноски в първоинстанционното производство. При този изход на спора, на ищцата се дължат разноски за първоинстанционното производство в общ размер на 2 880. 67 лв. от общо 3 060, 10 лв., при съобразяване на определения от районния съд размер на разноските за заплатено адвокатско възнаграждение от 2 000 лв., като следва да й бъдат присъдени допълнително разноски от 1 856. 24 лв. за СРС. Право на разноски във въззивното производство имат и двете страни. Въззивницата – ищца претендира заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на сумата 2 000 лв., а ответникът претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 3000 лв. за осъществена защита по въззивната жалба на ищцата и 2000 лв. за подадената от него въззивна жалба. И от двете страни са направени възражения за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК срещу тези размери. С оглед фактическата и правна сложност на делото, обстоятелството, че поддържаните от страните доводи и твърдения са идентични с тези, наведени пред първата инстанция, че делото е било изяснено от фактическа страна, броят и естеството на извършените процесуални действия, както и че е проведено едно съдебно заседание, съдът намира, че сумата от 2000 лв. се явява достатъчно и справедлив размер на възнаграждение за правната помощ, предоставена на всяка от страните в настоящото производство. С оглед изложеното, на въззивницата - ищца - следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на сумата 2 193. 48 лв. от общо 2 307. 06 лв. за настоящата инстанция /държавна такса и адвокатско възнаграждение/, а на въззивника - ответник - разноски в размер на 173. 80 лв. от общо 2 000 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение във въззивното производство. Разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение по подадената от ответното дружество въззивна жалба не следва да бъдат присъдени, с оглед изхода на спора. Така мотивиран, Софийски градски съд