Решение № 1192 от 26.3.2026 г. на Районен съд - Варна по дело № 11044/2025 г.

Предявен е иск от Н. Н. И. срещу „И.А.М.“ АД за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 5061556 от дата 12.03.2024 г. на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД, поради противоречие със закона. В условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 5061556 от дата 12.03.2024 г на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като накърняващ добрите нрави. Предявени са алтернативно искове от Н. Н. И. срещу „Ф.Б.“ ЕООД за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на парична гаранция № 5061556, както следва: на основание чл.26 вр. чл.138, ал.2 от ЗЗД; на основание чл.26, ал.1, предл. 2, поради заобикаляне на закона; на основание чл.26, ал.1, предл. 3, поради накърняване добрите нрави и на основание чл.26, ал.2, предл. 4 ЗЗД, липса на основание. Предявен е иск от Н. Н. И. срещу „И.А.М.“ АД след допуснато от съда увеличаване на иска за осъждане ответникът да заплати на ищцата сумата от 639,11 евро /1 250 лв./, като платена без правно основание, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата, на основание чл. 55, ал. 1 предл. 1 ЗЗД. Ищцата твърди, че е сключила с „И.А.М.“ АД Договор за паричен заем № 5061556 от дата 12.03.2024 г., съгласно който получава заемната сума от 2 500 лева, и общо дължима сума с лихва 2 767,05 лева, при срок на кредита 11 вноски, при ГПР: 53,96% и ГЛП: 45 %. Съгласно чл. 4 от Договора за заем ищцата е следвало в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на договора да предостави едно от посочените обезпечения. Твърди се, че едновременно със сключването на договора за заем ищцата е сключила и Договор за предоставяне на парична гаранция № 5061556 с посочено от Заемодателя дружество - „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК ••••, за което дължи сумата от 1 038,95 лв., като възнаграждение. Счита Договор за паричен заем № 5061556 от дата 12.03.2024 г. сключен с ответниковото дружество „И.А.М.“ АД, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл.11, ал.1, т.10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. с чл.22 от ЗПК. Ищцата твърди, че в Договор за паричен заем № 5061556 от дата 12.03.2024 г. не е посочено кои точно разходи формират ГПР. Счита, че в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В договора е посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не може да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Счита, че за да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателя ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния заем, невключена в ГПР противоречи на изискването за яснота, въведено в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Счита, че доколкото в чл. 19, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, то със сключването на договора за поръчителство, кредиторът е предвидил възнаграждение за поръчителство, което по своята същност представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит и невключването на това възнаграждение в общите разходи по кредита представлява заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Поради което и договорът на това основание следва да се счита нищожен. Излага, че предвид свързаността на „И.А.М.“ АД, ЕИК: ••••, и „Ф.Б.“ ЕООД, възнаграждението на поръчителя представлява скрита комисионна за кредитодателя, която е следвало да бъде включена в погасителния план и ГПР, което не е извършено, поради което нарушен е чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Ищецът счита, че в настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 45.00 % годишно надхвърля повече от 2 пъти законната, което е в нарушение на добрите нрави, тъй като надвишава двукратния размер на законната лихва. По отношение на иска с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД предявен срещу „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК: ••••: Договорът за предоставяне на гаранция № 5061556 е недействителен, като излага съображения: Договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято воля не е правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му възникване, /арг. от чл.138 от ЗЗД/. Договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство е кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Законодателят урежда договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Ищецът сочи, че длъжника няма такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице поръчител е лишена от правно основание. Посочва, че е необходимо да е налице значителна липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване. По договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получава никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост е още по-драстично. Ищцата счита, че задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Предвид обстоятелството, че се касае за отпускане на т. нар. „бързи кредити“, при които потребителите се нуждаят спешно от финансови средства изискването за осигуряване на обезпечение превръща сключването на договора за предоставяне на поръчителство в задължително условие за получаването на кредита – аргумент от факта, че двата договора са сключени на една и съща дата по едно и също време. Подобно изискване противоречи на чл. 16 от ЗПК и на Директива 2008/48 относно потребителските кредити, която забранява безотговорното кредитиране, повишаващо опасността от неплатежоспособност и свръхзадлъжнялост на потребителите При съпоставяне на размера на отпуснатия кредит от 2 500.00 лв. и размера на възнаграждението на поръчителя 1 038.95 лв. няма житейска логика едно лице да се съгласи да заплати възнаграждение на толкова висока цена, ако имаше избор дали да се съгласи с обезпечението или да откаже. Счита, че вместо да се облекчава длъжника в кредитирането, т.е. в получаването на кредита, неговото положение се утежнява, защото чрез поръчителя той заплаща значително по-висока стойност на кредита. Положението на поръчителя, от друга страна, е изключително благоприятно, особено когато е свързано лице с Кредитополучателя, както е в случая. Поръчителят веднъж получава възнаграждение, което е почти равно на главницата по договора за кредит, и второ, ако той заплати дълга, ще му се дължи и заплатената част + неговото възнаграждение, което означава, че поръчителят на практика се обогатява, поръчителствайки. Отделно от горното, в случай като настоящия, когато на длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, се получава ефект на създаване на опасност от свръхзадлъжнялост на длъжника, т.к. размерът на задълженията се увеличава. Заключава, че доколкото договорът за поръчителство е акцесорен, то недействителността на главния договор за потребителски кредит води до недействителност и на договора за поръчителство, поради липса на правно основание за неговото сключване. Ищцата твърди, че доколкото процесният договор е нищожен на горепосочените основания, сумата която ищцата е заплатила над главницата се явява платена при липса на правно основание, поради което подлежи на връщане. Същото следва и от чл. 23 ЗПК, съгласно която разпоредба при прогласяване нищожност на договора за потребителски кредит, кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на главницата, като не дължи заплащането на суми над нея, а ако е заплатил такива, същите се явяват недължимо платени и подлежат на връщане. В случая пасивно процесуално легитимиран по иска за неоснователно обогатяване се явява „И.А.М.“ АД, доколкото именно посоченото дружество е получило плащанията по процесния договор и сумата от 268 лв. подлежи на връщане. Претендира съдебно-деловодни разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „И.А.М.“ АД. Оспорва договорът за паричен заем да противоречи на законовите изисквания на ЗПК като твърди, че ГПР правилно отразява разходите по кредита за потребителя. Твърди, че единственият разход по договора е дължимата лихва и същата е включена в ГПР. Оспорва, че следва договора да съдържа начина на формиране на ГПР. Твърди, че задължението му се изчерпва с посочване на математическата стойност на ГПР, под формата на процент. Оспорва, че в договора за паричен заем следва да се включи и възнаграждението, определено по договора за поръчителство. Оспорва същото да е част от общия разход, тъй като договорът за гаранция е отделно облигационно правоотношение. Сключването на договор с трето лице, не е необходимо условие за сключване на договора паричен заем. Изчисляването на ГПР е към момента на сключване на договора за паричен заем, а договора за гаранция е сключен в последствие, поради което не следва да се включва в ГПР. При промяна на условията на договора, не се изчислява ново ГПР. Твърди, че ищецът е бил запознат при сключване на договора относно обезпечението и срока му за представяне. Имал е време още преди сключване на договора да избере вида обезпечение, необходимо с оглед диверсифициране на риска. Оспорва и че невключването на възнаграждението на гаранта да представлява заблуждаваща практика. Моли за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на сторените разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна. В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „Ф.Б.“ ЕООД е депозирало писмен отговор, в който навежда доводи за неоснователност на предявения иск. В отговора излага, че договорът за предоставяне на поръчителство е сключен само и единствено поради възлагането от ищцовата страна. В него оспорва договора за гаранция да е нищожен като посочва, че същият е действителен и отговаря на изискванията на закона като може да предоставя гаранционни сделки по занятие, в рамките на дейността, за която е регистрирано. За предоставената услуга се дължи възнаграждение. Оспорва договорът за предоставяне на гаранция да противоречи на добрите нрави като излага подробни аргументи, че договорът е сключен в съответствие с принципа на добросъвестността и справедливостта. Оспорва договорът да е сключен при липса на основание. Оспорва клаузата относно дължимата възнаградителна лихва по договора за паричен заем да е нищожна, както и че в ГПР следва да се включи възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, тъй като последният е подписан след сключване на договора за паричен заем и получаване на заемната сума. Оспорва и договорът за предоставяне на гаранция да заобикаля разпоредбите на ЗПК. Свързаността между кредитора по договора за паричен заем и кредитора по договора за предоставяне на гаранция не е основание да се включва възнаграждението по договора за гаранция в ГПР. Към момента на сключване на договора за паричен заем липсва основание за включване на възнаграждението по договора за гаранция в ГПР, тъй като същият се сключва след договора за паричен заем и влиза в сила, три дни след сключването му, ако не се представи друг вид обезпечение. Оспорва да се цели оскъпяване на кредита, чрез сключване на договора за предоставяне на гаранция, както и да се заобикаля нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК. Твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен само и единствено по възлагане на ищцовата страна. Моли за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на сторените в производството разноски. Прави възражение относно претендираното от ищцата адв. възнаграждение. Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира следното от фактическа и правна страна и прави следните правни изводи: По делото са обявени за безспорно установени и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, наличието на облигационно отношение между Н. И. и „И.А.М.“ АД по Договор за паричен заем № 5061556 от дата 12.03.2024 г., облигационно отношение между Н. И. и „Ф.Б.“ ЕООД по Договор за предоставяне на парична гаранция № 5061556 по силата на който е уговорено заплащане на възнаграждение на поръчителя в общ размер от 1 038,95 лв., на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК и че дължимото възнаграждение по договора за гаранция не е включено в ГПР на договора за паричен заем. Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК. Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем, по своята същност с договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит /ЗПК/. В чл. 143 от ЗЗП е дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в договор с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В настоящия случай съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвиждащо, че договорът трябва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. По делото не е спорно, а и от представения договор за потребителски кредит е видно, че в същия се съдържа клауза – чл. 4, в която е предвидено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от сключване на настоящия договор да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на определени изисквания; 2. банкова гаранция с бенефециер - заемодателя или 3. одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки. Именно в изпълнение на изискванията на договора за кредит, съдът приема, че ищцата е била принудена да сключи и съответен договор с одобрения от ответника гарант „Ф.Б.“ ЕООД /видно и от приложения с исковата молба договор за предоставяне на гаранция от 12.03.2024 г./. В чл. 1, ал. 2 от този договор изрично е предвидено, че гаранцията се издава от гаранта и влиза в сила в срок от 3 дни от подписване на настоящия договор и в случай че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 и чл. 4, т. 2 от Договора за паричен заем в указания срок за предоставяне на обезпечение – поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, срокът на валидност на гаранцията е до прекратяване на Договора за паричен заем или 6 месеца след обявяването на предсрочна изискуемост от страна на бенефециера, което обстоятелство настъпи първо. Всичко това показва обвързаността на двата договора – на договора за кредит с договора за предоставяне на гаранция, което се потвърждава още веднъж и от уговореното разсрочено погасяване на вноски, доколкото падежите на дължимите суми по двата договора съвпадат изцяло. Разпоредбата на чл. 16 ЗПК предвижда императивно задължение на кредиторът да оцени кредитоспособността на потребителя преди да предостави кредит на последния. Следователно клаузата, предвиждаща задължение на кредотополучателя да представи съответно обезпечение, на практика прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на кредитополучателя (вменени с нормата на чл. 16 ЗПК) върху последния и води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора /видно и от сключения договор за предоставяне на гаранция с втория ответник и уговореното в него възнаграждение, по размер равняващо се на половината от чистата стойност на кредита/. Тоест, клаузата за предоставяне на обезпечение противоречи на цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия с кредитни продукти. Съдът намира, че при сключването на акцесорния договор, като част от договора за потребителски кредит, длъжникът не е имал право на избор на гарант /поръчител/ и възможност за индивидуално договаряне /изрично в договора за кредит е посочено, че гарантът следва да е от одобрено от кредитодателя дружество/. Особено като се има предвид, че едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД е именно „И.А.М.“ АД /справка в Търговския регистър/. Това води до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца, не отговаря на изискването за добросъвестност и в частност лишава длъжника от право на избор и възможност за индивидуално договаряне. Освен това, възмездността на договора за поръчителство прехвърля върху кредитополучателя тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи такси съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Уговарянето на такова възнаграждение, дължимо ежемесечно за срока на действие на основния договор, води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията на кредитополучателя. Предвид тясната връзка между сключения договор за кредит и договора за поръчителство, съдът приема, че може да се направи обоснован извод, че с втория договор, макар и сключен с трето лице /в случая втория ответник/, на практика се цели да се заобиколи закона и в определянето на ГПР по основния договор да се изключи възнаграждението за гаранта, което обаче е неразривно свързано с предоставения кредитен лимит. Съдът намира тази практика на кредитодателя за незаконосъобразна и опорочаваща добросъвестността при сключването на договори за кредит с потребителите. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Ал. 4 на същия текст предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С оглед направените по-горе изводи съдът приема, че уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция, макар и уговорено в полза на лице, различно от кредитодателя /в полза на „Ф.Б.“ ЕООД/, представлява „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и следва да бъде взето предвид при посочването на ГПР по договорите за кредит /възнаграждението за поръчителство като разход е свързано именно с договора за кредит/. Всяко друго разрешение поставя в неравностойно положение потребителя и не отговаря на целта и смисъла на Закона за потребителския кредит и на Закона за защита на потребителите. Предвид тези разрешения, съдът приема, че посоченият в договора за кредит размер на ГПР /53,96 %/ не отговаря на действителното фактическо положение. Съобразно заключението на в.л. по приетата по делото ССЕ, размерът на годишния процент на разходите (ГПР) по Договор за паричен заем №5061556, при условие, че в него се включи възнаграждението за Дружеството гарант заедно с всички други разходи по кредита, вкл. възнаградителната лихва е 549.30%. Съответно размерът на действителния ГПР е в пъти над допустимия по закона, поради което и само на това основание съдът приема, че сключения между страните – ищцата и ответника „И.А.М.“ АД договор за кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК /налице е допуснато нарушение на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК/. Предвид извода за основателност на главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявените евентуално съединен иск по чл.26,ал.1, предл.3 от ЗЗД. По искът за нищожност на договора за предоставяне на гаранция: Предмет на сключения с "Ф.Б." ЕООД Договор за предоставяне на гаранция № 5061556 от дата 12.03.2024 г., е гарантиране изпълнението на задълженията на заемателя по Договор за паричен заем № 5061556 от дата 12.03.2024 г., сключен между ищеца и „И.А.М." АД. "Ф.Б." ЕООД престира своята кредитоспособност да гарантира плащане на задължение за главница в размер на 2500 лева ведно с лихвите и разноските, срещу което получава възнаграждение от потребителя в размер на 1038,95 лева. В случай, че гарантът извърши плащане по гаранцията, той има право да иска от потребителя възстановяване на всички платени суми ведно със законната лихва от момента на забавата, както и сторените разноски. По правната си същност договорът се доближава най-много до договор за поръчителство. Съобразно чл. 138 от ЗЗД поръчителят се задължава пред кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Поръчителството е безвъзмездна сделка, т.е. поръчителят не получава възнаграждение и само при изрично договаряне на страните може да бъде включена клауза за заплащане на такова. Договорът за паричен заем № 5061556 от дата 12.03.2024 г . между Н. И. и „И.А.М.“ АД е изцяло недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, т. 10 вр. чл. 19, ал. 1 и 4 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД поръчителството може да съществува само за действително задължение. Недействителността на договора за кредит означава, че същият не е породил действителни задължения, в това число и досежно главницата, за поръчителя на основание посочената разпоредба. Вземането на кредитора по чл. 23 от ЗПК не е в изпълнение на договора, а на плоскостта на неоснователното обогатяване - за реституиране на даденото по недействително правоотношение. Поради което и с оглед разпоредба на чл. 138, ал. 2 от ЗЗД няма как това вземане да бъде обезпечено чрез договорно поръчителство по недействителната облигация – договора за кредит. По изложените съображения съдът счита, че иска срещу "Ф.Б." ЕООД с правно основание чл.26, вр. чл.138, ал.2 от ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен, без да се разглеждат останалите алтернативно заявени пороци на сделката. Основателна се явява и претенцията с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД срещу "И.А.М." АД. От заключението по ССЕ се установи, че ищцата е заплатила на "И.А.М." АД сумата в общ размер на 3 799.29 лева, като обобщение на платените суми е както следва: Платена главница – 2 500.00 лева;Платена договорна лихва – 260.34 лева и Платена гаранция – 1 038.95 лева. Предвид съображенията, изложени по-горе, то плащанията на горепосочените суми е осъществено по договори, които се явяват недействителни по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 26 от ЗЗД. Ето защо всичко заплатено над размера на усвоената главница: 260,34 лева – лихва и 1038,95 лева - възнаграждението за гаранта, следва да бъде възстановено от лицето, по сметка на което потребителят е заплатил сумите. В тази връзка, дали "И.А.М." АД впоследствие е превело сумата за гаранция в полза на "Ф.Б." ЕООД и какви са вътрешните отношения между двете дружества, са въпроси, които нямат отношение към настоящия спор и са непротивопоставими на ищеца-потребител. Или и този иск се явява основателен и следва да бъде уважен в рамките на предявения размер от 639,11 евро (равняващи се на 1250 лева). По разноските: Предвид изхода на спора, право на разноски в производството има ищцата: Ищцата представя списък на разноските по чл. 80 ГПК и доказателства за извършени такива в общ размер от 254 лева – заплатена държавна такса и 204,50 евро ССЕ, която сума следва да й бъде присъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Предвид броя и вида на предявените искове срещу всеки един от ответниците, първият ответник следва да бъде осъден да заплати разноски в полза на ищцата в размер на 104,30 евро за дж.такса и 102,25 евро за СТЕ-общо 206,55 евро, а вторият – сумата 25,56 евро за дж.такса и 102,25 евро за ССЕ-общо 127,81 евро. В производството ищцата е представлявана от адв. Д.Г., който моли в негова полза да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА за оказаната безплатна правна защита и съдействие в полза на близко лице, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Представен е и съответен договор за правна защита и съдействие от 22.11.2023 г., в който изрично е посочено, че същият е безвъзмезден и е сключен на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. От страна на ответниците е направено възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съобразно посоченото с Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 и предвид обвързващия му националните съдилища характер, предвиденото с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения минимуми, не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнагражденията от съда при своевременно релевирано възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото /така Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908 по описа за 2022 г. на ВКС, I ТО/. Ето защо, като съобрази вида и характера на предявените искове, обстоятелството, че по идентични казуси има формирана еднопосочна съдебна практика по множество дела, ангажирания в производството доказателствен материал и проведеното само едно открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на ищцата не се е явил лично, а е депозирал нарочна молба по хода му, приема, че справедливото възнаграждение за осъществената в полза на ищцата правна защита се съизмерява със сумата от по 200 евро, която следва да бъде присъдена да се заплати от всеки ответник в полза на адв. А. Д., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Водим от гореизложеното, съдът