Решение № 946 от 24.3.2025 г. на Административен съд - Русе по дело № 74/2025 г.

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК. Постъпила е касационна жалба от „Кадис строй“ ЕООД, със седалище в гр. Русе, чрез процесуален представител адв. П. Г., против решение № 571/06.12.2024 г., постановено по а.н.д. № 1044/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе). С решението е потвърдено наказателно постановление (НП) № 18-2400062 от 17.05.2024 г. на директора на дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, с което на касатора, за нарушение на чл.61 вр. чл.2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи и на основание чл.416, ал.5 вр.чл.413, ал.2 от Кодекса на труда (КТ) вр.чл.55 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд (ЗЗБУТ), е наложена имуществена санкция в размер на 1500 лева и е осъдено дружеството да заплати на изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ сума в размер на 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. Касаторът развива оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с оценката на събраните доказателства. Иска се отмяната на обжалваното решение и отмяната на наказателното постановление. Претендира се присъждане на разноски за касационната инстанция. Ответникът по касационната жалба – директорът на ДИТ – Русе не е подал отговор по нея, не се представлява в проведеното по делото открито съдебно заседание като не взема становище по жалбата. Представителят на Окръжна прокуратура - Русе изразява становище, че жалбата е неоснователна. Счита, че решението е правилно и законосъобразно и като такова следва да се остави в сила. Съдът, като обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след касационна проверка по чл.218 от АПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в законния срок, от надлежна страна, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови обжалваното пред настоящата инстанция съдебно решение, районният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 08.07.2022 г. „Приста билдинг“ ООД е сключило договор с „Кадис строй“ ЕООД, по силата на който първото дружество, в качеството на възложител, възложило на второто - изпълнител, да извърши строително-монтажни дейности на обект: „Многофамилна жилищна сграда с гаражи и обществено обслужващи обекти в партера в [УПИ], кв. 289, гр. Русе“ (л.л.46-49 от въззивното дело). По данни на възложителя, на 06.06.2023 г. обектът бил завършен на груб строеж, във връзка с което бил издаден акт по образец 14 (л.61 от въззивното дело). На 07.02.2024 г. служители на ДИТ - Русе извършили проверка на горепосочения обект за спазване на трудовото законодателство във връзка с получен сигнал. В хода на проверката било установено, че на строителната площадка се намират работници на „Кадис строй“ ЕООД, както и че стълбището между всички етажи на строежа не е било обезопасено срещу падане от височина чрез приспособления (съоръжения, ограждения), които да са достатъчно високи и изградени най-малко от защитна бордова лента за крака, главно перило за ръце и средно перило за ръце или чрез еквивалентно алтернативно решение. За така констатираното бил изготвен и снимков материал. На 08.02.2024 г. дружеството-жалбоподател подало писмени обяснения във връзка с констатациите в протокол за извършена проверка № ПР2347836/19.12.2023 г. В т.5 от тези обяснения било посочено, че стълбището между етажите на строежа е било обезопасено срещу падане от височина, но фирмата-изпълнител на мазилки и настилки при изпълнение на СМР е премахнала защитните приспособления и след приключване на работа не ги е възстановила. На 22.02.2024 г. и 23.04.2024 г. служителите на ДИТ - Русе извършили последващи проверки, при които били установени отново работници на дружеството-жалбоподател, които извършвали СМР на строителната площадка, както и че въпреки това стълбището продължавало да е необезопасено. Гореизложеното било обективирано в протокол за извършена проверка № 2405434 от 26.04.2024 г. На 16.02.2024 г. дружеството-жалбоподател представило писмени обяснения, в които било посочено, че не извършва СМР в обекта. Съобразявайки гореизложеното, било прието, че с поведението си дружеството-жалбоподател е осъществило нарушение на чл.61 вр.чл.2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи като в тази връзка бил съставен АУАН № 18-2300062/26.04.2024 г., който бил подписан от представител на последното, без да се сочат възражения като такива не били направени и в срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН. Въз основа на така съставения АУАН, директорът на ДИТ - Русе, в качеството му на АНО, издал оспореното пред РС - Русе наказателно постановление като в същото били възприети фактическо описание и правна квалификация на нарушение, идентично със съдържащото се в АУАН като за осъщественото нарушение по чл.61 вр.чл.2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. на основание чл.413, ал.2 от КТ вр.чл.55 от ЗЗБУТ на касатора била наложена имуществена санкция в минималния предвиден от санкционната норма размер от 1500 лева. При така установените релевантни за правния спор факти и обстоятелства, въззивната инстанция е счела от правна страна, че оспореното пред нея НП съдържа всички необходими реквизити. Съдът е приел, че административното нарушение, за което е санкционирано дружеството-жалбоподател, е безспорно установено и се потвърждава от събраните по делото доказателства, при което правилно е била ангажирана административнонаказателната му отговорност за извършено нарушение по чл.61 вр.чл.2 от Наредбата № 2 от 22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строително- монтажни работи, чрез издаване на НП за налагане на административно наказание, определено в предвидения по чл.413, ал.2 от КТ минимален размер. Съдът е изложил подробни и изчерпателни съображения за законосъобразността на оспореното пред него наказателно постановление като е обсъдил и всички наведени от дружеството-жалбоподател възражения за противното. Решението на РС – Русе е правилно. Касационната инстанция напълно споделя изложените от районния съд съображения по тълкуването и приложението на закона, към които тя препраща на основание чл.221, ал.2, изр. второ от АПК във вр. с чл.63в от ЗАНН. Събраните доказателства са обсъдени и проверени в тяхната съвкупност, както изискват чл.107, ал.3 и ал.5 от НПК, като въз основа на тях районният съд е достигнал до обосновани фактически изводи. Оспореното пред контролираната съдебна инстанция наказателно постановление е издадено против касатора „Кадис строй“ ЕООД, който е санкциониран на основание чл.413, ал.2 от КТ, за това, че на 07.02.2024 г. не е обезопасил стълбището между всички етажи на строежа на жилищната сграда в гр. Русе, [улица]срещу падане от височина чрез приспособления срещу падане от височина, деяние квалифицирано като нарушение на чл.61 вр.чл.2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи. Основното възражение на касатора, наведено и пред въззивната инстанция и подробно обсъдено и прието за неоснователно от нея, е, че дружеството не е осъществило състава на посоченото нарушение и не следва да носи имуществена санкция за неизпълнение на посочените изисквания за обезпечаване на безопасни и здравословни условия на труд по ЗЗБУТ. Доводите му се състоят в това, че „Кадис строй“ ЕООД имало сключен договор за построяването на процесната сграда в груб строеж, което задължение то било изпълнило още на 06.06.2023 г. като по делото не било установено на 07.02.2024 г. дружеството, респ. негови работници какви СМР са извършвали и къде са били извършвани тези строителни дейности. Касаторът твърди, че изобщо на тази дата не е работил на обекта, поради което и за него не било възникнало задължение за обезопасяване на стълбището в него, поради което липсвало и основание за санкционирането му. Съгласно нарушената материалноправна разпоредба на чл.61 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г., паданията от височина се предотвратяват чрез приспособления (съоръжения, ограждения), които са достатъчно високи и са изградени най-малко от защитна бордова лента за крака, главно перило за ръце и средно перило за ръце или чрез еквивалентно алтернативно решение. Според даденото в § 1, т.2 от ДР на Наредба № 2 от 22.03.2004 г. легално определение за понятието „строител“, това е лице, определено в ЗУТ, което самостоятелно наема работещи по трудово правоотношение. Съгласно разпоредбата на чл.163, ал.1 от ЗУТ „строител“ е физическо или юридическо лице, включаващо в състава си физически лица, притежаващи необходимата техническа правоспособност, което по писмен договор с възложителя изпълнява строежа в съответствие с издадените строителни книжа. Безспорно касаторът се явява строител по смисъла на § 1, т.2 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г., доколкото съгласно сключения на 08.07.2022 г. договор „Приста билдинг“ ООД е възложил на „Кадис строй“ ЕООД извършването на строително-монтажни дейности за обект: „Многофамилна жилищна сграда с гаражи и обществено обслужващи обекти в партера в [УПИ], кв. 289, гр. Русе“. Съгласно клаузата на т.5.8 от този договор, в тежест на изпълнителя изрично се вменява задължението, при извършване на договорените строителни работи да осигури безопасността на лицата на строителната площадка. Строителят носи отговорност за изпълнението на строежа в съответствие с издадените строителни книжа и с изискванията на чл.169, ал.1 от ЗУТ, както и на правилата за изпълнение на строителните и монтажните работи и на мерките за опазване на живота и здравето на хората на строителната площадка (арг. от чл.163, ал.1, т.2 от ЗУТ). Правилно и напълно обосновано контролираната съдебна инстанция е установила, че в представения по делото договор не е посочено, че задължението на дружеството-жалбоподател се е ограничило само до предаване на обект при получаване на акт по образец 14, като и самият касатор не оспорва, че на 07.02.2024 г. на строителната площадка е имало негови работници, които са извършвали строителни дейности и при двете посещения на контролните органи – както на 07.02.2024 г., така и на 22.02.2024 г., видно както от показанията на свидетеля Р. Р., така и от саморъчно попълнените на 07.02.2024 г. и на 22.02.2024 г. декларации от работниците на касатора при извършените от контролните органи проверки. Съгласно изискванията, регламентирани с разпоредбата на чл.14, ал.1 от ЗЗБУТ, задължението, вменено в тежест на юридическите и физическите лица, които самостоятелно наемат работещи, юридическите и физическите лица, които ползват работещи, предоставени им от предприятие, което осигурява временна работа, както и лицата, които за своя сметка работят сами или в съдружие с други, за осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд е насочено не само към работещите по смисъла на ЗЗБУТ, но и по отношение на „ всички останали лица, които по друг повод се намират във или в близост до работните помещения, площадки или места “, т.е. обстоятелството каква конкретна дейност са извършвали работниците на касатора е ирелевантно, щом те, така или иначе, са се намирали на строителния обект. При тези данни и относима нормативна уредба, правилни и напълно обосновани са изводите на първата съдебна инстанция, че за дружеството-жалбоподател е възникнало предвиденото в разпоредбата на чл.61 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. задължение за осигуряване на безопасност при работа на височина и предотвратяване паданията от височина на хора и предмети чрез осигуряване най-малкото на следните приспособления - бордова лента за крака, главно перило за ръце и средно перило за ръце или чрез еквивалентно алтернативно решение. Неизпълнявайки последното, дружеството-жалбоподател е осъществило от обективна страна нарушението, във връзка с което е ангажирана и административнонаказателната му отговорност. По изложените съображения следва да се приеме, че районният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН, съдът