Решение № 3833 от 27.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 11034/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение от 29.06.2023 год., постановено по гр.дело №26683/2022 год. по описа на СРС, ГО, 29 с-в, И. В. Д. е осъден да заплати на „Р.Ш.Б.“ ЕАД по искове с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 5 681.26 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди на лек автомобил „Фолксваген УП“ с рег.№•••••••, предоставен на ответника по силата на договор за наемане на превозни средства и предоставяне на услуги от 09.10.2019 год., вследствие на пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 02.04.2020 год. в гр.София, сумата от 600 лв., представляваща неустойка по т. 9 от списък на неустойки, представляващ Приложение № 1 към горепосочения договор и сумата от 60 лв., представляваща разходи за ангажиране на административния капацитет на наемодателя по т. 4.16 от горепосочения договор, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.05.2022 год. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 066.75 лв. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника И. В. Д.. Жалбоподателят поддържа, че в отговора на исковата молба бил направил възражения, които можело да бъдат резюмирани в три групи: 1/ недобросъвестност и неполагане на необходимата грижа от страна на търговеца; 2/ неизпълнение на задължението на търговеца първо да се обърне за обезщетение към застрахователя на увреденото превозно средство и 3/ неправилност при изчислението на обезщетението, но първоинстанционният съд не се бил произнесъл по тях. Липсвал отговор дали ищецът бил длъжен да се обърне на първо място към застрахователното дружество, с което имал сключен договор за застраховка по отношение на процесния автомобил. Наемодателят не бил доказал, че се бил обърнал към застрахователя, съответно дали същият се бил съгласил да покрие настъпилите щети или не. Липсвал отговор дали ищецът бил действал добросъвестно и бил положил необходимата грижа относно собствения си автомобил. Не било спорно между страните, че наемодателят едностранно и чак следобед на следващия ден бил извършил оглед на автомобила, както и че не бил потърсил ответника за извършването на този оглед, нито бил съставен двустранен протокол за щетите върху автомобила. Ответникът се явявал потребител по смисъла на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, а ищецът бил търговец по смисъла на същия закон, като процесният договор бил потребителски. Това създавало допълнителни задълженията за търговеца и нуждата от по-голяма от обичайната за наемно правоотношение защита за правата на потребителя. Не било ясно дали след като ответникът бил оставил автомобила, следвайки процедурата за това, предвидена в договора с ищцовото дружество, не били настъпили допълнителни вреди върху превозното средство до момента на огледа от трети лица. Относно размера на настъпилите щети първоинстанционният съд изцяло се бил доверил на заключението по приетата съдебна автотехническа експертиза, въпреки неточностите и вътрешните противоречия в становището на вещото лице, установени в откритото съдебно заседание. Неясно било как единствено въз основа на снимков материал с недобро качество и при това обхващащ само външността на автомобила можело да бъде преценена стойността на щетите. СРС не бил отговор и на въпроса дали претендираната неустойка не се препокривала с обезщетението за настъпилите вреди. Правилно било отбелязано, че формите на неизпълнение не следвало да се поглъщат, за да може да се претендират и неустойка, и обезщетение за вреди, но не били изложени съображения защо в случая не било налице такова препокрИ.е. Лаконично било прието, че клаузата за неустойка не била нищожна, като неравноправна или поради противерочение с добрите нрави. Процесната клауза била твърде неясна и доколкото била част от договор, сключен с потребител, следвало да се тълкува изцяло в негова полза. Неяснота на изискуемото поведение създавала реален дисбаланс между правата и задълженията на страните в ущърб на потребителя, тъй като създавала фактическа невъзможност или най-малкото сериозно затруднение за потребителя да изпълни задължението си. А освен това размерът на неустойката бил твърде завишен, което също било основание за това клаузата да бъде обявена за нищожна като неравноправна. Първоинстанционният съд не се бил произнесъл по евентуалното искане за намаляване на неустойката като прекомерна. Дори и да се приемело, че ответникът не бил изпълнил изцяло задължението си да уведоми както наемодателя, така и „съответния държавен орган“ за настъпилото ПТП, то не било спорно, че той бил изпълнил поне частично това свое задължение, като незабавно бил уведомил търговеца за настъпилото произшествие. На основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД съдът можел да намали неустойката, ако същата била прекомерна или ако задължението било изпълнено неправилно или отчасти. В случая били едновременно налице и двете алтернативни условия, тъй като както неустойката била прекомерна, а задължението било изпълнено частично. По отношение на претендираната неустойка в размер на 60 лв. първоинстанционният съд не бил изложил съображения за евентуалната й недействителност. Според договора неустойката се дължала „при всяко нарушение на разпоредбите на договора за наем или общите условия“. Така тя, по същество, се препокрива с другата претендирана неустойка. Процесната клауза била нищожна поради това, че била неравноправна и/или противоречала на добрите нрави. В обжалваното решение било прието, че неустойката се дължала заради това, че наемодателят бил ангажирал административния си капацитет, но не било ясно кое конкретно договорно нарушение било породило това. Ако ставало дума за изясняване на фактическата ситуация с оглед евентуалното претендиране на обезщетение за настъпилите по автомобила вреди, то това задължение произтичало от естеството на нещата и било свързано с желанието на търговеца да защити интересите си, а не било предизвикано от съответното ПТП. В твърде общата си формулировка, договорната клауза повече напомняла на скрита „такса“, отколкото не неустойка, поради което и претенцията се явявала неоснователна. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответникът по жалбата „Р.Ш.Б.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че по делото било безспорно, че страните били обвързани от валидно сключен договор за наем, че ищецът бил предоставил на ответника ползването на процесния лек автомобил, както и че по време на управлението му ответникът бил предизвикал пътен инцидент, в резултат на който наетата вещ е увредена. Спорни били въпросите за зависимостта на настоящата искова претенция от възможна застрахователна претенция, по въпроса за размера на вредите и за валидността на предвидените неустоечни клаузи. Претенцията по чл. 233, ал. 1 ЗЗД била напълно самостоятелна и независима от застрахователната претенция. Пострадалият /в качеството на наемодател и при наличие на застраховка/ можел да избира срещу кого да предяви претенцията си – срещу наемателя /реалния причинител вредите/ или срещу застрахователя /който отговарял съгласно сключен договор за застраховка/. Обезщетяването на тези вреди чрез предявяване на застрахователна претенция било предпочитан и обикновено много по-практичен и бърз способ. В процесния случай обаче били налице обстоятелства, при които съгласно застрахователния договор не били налице възможности за удовлетворяване на евентуална застрахователна претенция. При липсата на документи, удостоверяващи застрахователното събитие /двустранен протокол, протокол за ПТП, съставен от служител на КАТ, акт за установяване на административно нарушение и др./, застрахователят имал право да откаже изплащане на застрахователно обезщетение и в практиката си ищецът бил получил редица такива откази. Това била причината договорът за наем изрично да урежда задължение на наемателя за информиране на контролните органи в случай на произшествие. Неизпълнението на това задължение на практика гарантирало отказа на застрахователя за изплащане на обезщетение. Неотговарящи на обективната действителност /а и в отклонение от предмета на спора/ били твърденията на жалбоподателя за недобросъвестност на ищеца и неполагане на необходимата грижа по отношение на автомобила. Инцидентът бил станал през нощта, а мобилната група на ищеца била пристигнала на местопроизшествието в напълно разумен срок – в следобедните часове на същия ден /а не на следващия, както твърдял жалбоподателят/. Това било видно от момента, в който служителят от мобилния екип на Спарк, бил подал информация за инцидента в приложението, съвпадаща с датата на произшествието от GPS справката. Ответникът се опитвал да прехвърли отговорността на трето, неизвестно лице, което можело да нанесе допълнителни повреди по превозното средство до пристигането на представител на Спарк. От кореспонденцията между страните по повод произшествието било видно, от една страна, че наемателят бил притеснен за инцидента и молел да се свържат с него, а от друга, че от страна на наемодателя бил направен опит за установяване на контакт с него, но последният не бил реагирал навреме. Следователно не било вярно, че ответникът не бил потърсен за извършване на съвместен оглед на автомобила /каквото задължение впрочем не било заложено в договора за наем/. Ищецът нямал претенции относно мястото, на което ответникът бил паркирал автомобила – в позволена зона. Правилно, наемателят смятал, че няма задължение за надзор върху превозното средство до пристигане на представител на Спарк. Единственото му задължение в подобна ситуация било да информира освен наемодателя и органите на МВР и да остане на мястото на произшествието, до пристигането им, за да окаже съдействие на последните за констатиране на произшествието и евентуални нарушения на ЗДвП. По делото било установено, че ответникът бил реализирал ПТП, за което бил информирал ищеца чрез мобилното приложение. Материалните щети по превозното средство, съгласно фактура №0012118865 от 21.05.2020 год., възлизали на 5 681.26 лв. и видно от представеното платежно нареждане от 22.07.2021 год. същите били заплатени от ищеца. Размерът на щетите и причинно-следствената им връзка с процесното ПТП били потвърдено от заключението на вещото лице по приетата съдебна автотехническа експертиза. Относно описанието на щетите, подадено в информационната система от служител от мобилния екип на Спарк, следвало да се има предвид, че то обхващало само видимите щети, които можело да се установят при външен оглед на автомобила. Нямало как това описание да бъде така подробно, както при установяване на щетите в автосервиз. В тази връзка напълно несъстоятелно било възражението на ответника за подмяна на повече елементи от реално засегнатите. Възз основа на документите по делото вещото лице било установило, че фактурираните разходи за ремонт на автомобила кореспондират с установените щети. По отношение на неустойката по т.9 първоинстанционният съд съвсем подробно и пунктуално бил разгледал възможностите за нищожност и прекомерност. Вредите, чието обезщетяване се целяло с неустойката по т. 9 и с иска по чл. 233, ал. 1 ЗЗД не били идентични. Договорът за наем пределно ясно определял основанието на неустойката по т.9 /неинформиране на наемодателя и/или компетентните органи при инцидент/ и то очевидно нямало нищо общо с репарирането на материалните щети по автомобила. За намаляване на неустойката поради частично изпълнение на задължението за информиране при инцидент не можело да става въпрос, доколкото неизпълнението на задължението по т. 9 било налице когато наемателят не бил информирал наемодателят и/или компетентните органи. Използваният при формулировката на клаузата съюз „или“ бил напълно ясен и изпълнение на задължението било налице само когато били информирани и двамата. Макар обезщетителната функция на неустойката да била основната, тя не била единствената. Неустойката била предназначена и да обезпечава изпълнението, и да санкционира /наказва/ неизпълнението. Все пак главното законово правило, отнасящо се до неустойката било, че когато тя била дължима, не било нужно да се доказват вредите от неизпълнението, т.е. хипотетично било допустимо неустойката да бъде дължима и при липса на вреди. За да бъде присъдена неустойка, било необходимо кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни и длъжникът виновно да не е изпълнил договорното си задължение, или да го е изпълнил лошо или със забава. В случая липсвало неизпълнение от страна на ищеца, а виновното неизпълнение на договорните задължения на ответника било несъмнено доказано в хода на производството. Обезщетението по чл. 4.16 от договора в размер на 60 лв. било свързано с ангажиране на допълнителен ресурс на наемодателя, което се случвало на практика при всяко нарушение на договора. Такива извънредни ангажименти на служителите на ищеца специално при ПТП /какъвто бил процесният случай/ били изпращане на представител на мястото на произшествието, оглед на автомобила, участие в оперативно- следствени действия на МВР, кореспонденция с контролните органи и наемателя, репатриране на превозното средство, остойностяване на щетите, завеждане на застрахователни претенция и др. В този смисъл не можело да се говори за препокрИ.е с други обезщетения по договора. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявени за разглеждане искове с правно основание чл. чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно. По отношение на иска по чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД: Безспорно е по делото, а и въз основа на събраните писмени доказателства е установено, че 09.10.2019 год. между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за наем /чл. 228 – чл. 239 ЗЗД/, сключен от разстояние по смисъла на ЗПФУР, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответника за възмездно ползване за неопределен период от време моторни превозни средства, в т.ч. електрически лек автомобил „Фолксваген УП“ с рег.№••••••• /собственост на „Порше Лизинг БГ“ ЕООД/, срещу задължението на наемателя да заплаща наем цена, съобразно ценова листа. Страните постигнали съгласие, че наемателят следва незабавно да информира наемодателя и съответния държавен орган /напр. полицията, пожарната служба, застрахователното дружество и т.н./, в случай че превозното средство бъде изгубено, унищожено, повредено или негодно за управление или не е годно да се използва съгласно предназначението му, както и ако възникнат обстоятелства, които възпрепятстват притежаването или използването на превозното средство и/или осигуряването на нормални експлоатационни условия – чл. 3.3 /виж и чл. 7.2 от общите условия/. Съобразно т. 9 от списък на неустойките, обективиран в Приложение № 1 към договора /негова неразделна част/, в случай на ПТП, потребителят /наемателят/ трябвало незабавно да информира органите на МВР и други компетентни органи /ако е необходимо/, както и наемодателя, като пи неинформиране или несвоевременно информиране на наемодателя и/или компетентните органи дължал неустойка в размер на 600 лв. Съгласно чл. 4.16 от договора, освен посочените неустойки в списъка на неустойките, при всяко нарушение на разпоредбите на договора за наем или общите условия, наемателят дължал на наемодателя заплащането на неустойка в размер на 60 лв., представляваща осъществени/сторени разноски/разходи за ангажиране на административния капацитет на наемодателя. Ищецът е изпълнил задължението си по договора да предаде на ответника наетото електрическо превозно средство, като до 02.04.2020 год. последното е било ползвано по предназначение, поради което с оглед липсата на спор между страните и на основание чл. 233, ал. 1, изр. 4 ЗЗД следва да се приеме, че превозното средство е било предадено на наемателя в добро състояние. Безспорно е също така, че по време на действието на договора за наем е настъпило ПТП на 02.04.2020 год., в 04.36 ч., при управлението от ответника на процесното превозно средство, в резултат на което последното е било увредено /извън хипотезата на обичайно износване – виж и чл. 6.1 от приложимите общи условия на ищеца/. Ответникът незабавно уведомил ищеца за настъпилото произшествие и преместил и оставил превозното средство в позволена зона /виж т. 1.7 от раздел „Определения“ от процесния договор за наем/, където на същото бил извършен оглед от служителя на 02.04.2020 год., в 15.32 ч. Установено е въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства /фактура от 21.05.2020 год./ и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза, че твърдените вреди са настъпили в резултат на управлението на лекия автомобил със скорост, несъобразена с пътните условия /същият е самокатастрафирал/ и че пазарната стойност на ремонтните дейности по неговото възстановяване възлиза на 5 681.26 лв. /с ДДС/. Посочената сума е била заплатена от ищеца на „Порше Интер Ауто БГ“ ЕООД – сервизът, който е осъществил ремонта на процесния автомобил. Съгласно разпоредбата на чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД наемателят дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползването на вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. Следователно вината на наемателя се предполага /арг. от чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД/, като от страна на ответника по делото не е било проведено обратно доказване. Ето защо и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест въззивният съд приема, че повредите по превозното средство /настъпването на които е безспорно по делото/ са били причинени от ответника по време на действието на наемното правоотношение. В контекста на изложеното СГС намира, че релевираната претенция е установена в своето основание, като по делото не са налице факти и обстоятелства, обуславящи отпадане на отговорността на ответника, както и доказателства за различен от твърдения от ищеца обем на необходимите ремонтни работи, като в тази връзка следва бъдат съобразени естеството на уврежданията, които обосновават извършването на претендираните ремонтни дейности, както и обстоятелството, че наетата вещ следва да бъде върната в добро състояние, респ. в състоянието, в което е била предадена /при отчитане на онези похабявания, които следват от нормалното ползване/ – виж и чл. 51, ал. 1 ЗЗД. По отношение на размера на дължимото обезщетение следва да се отбележи, че законът се интересува от стойността на вредите по средната им пазарна стойност към момента на настъпването им. Обемът на отговорността при неизпълнение на договорно задължение се определя от закона – той е в размер на действително причинените вреди /чл. 82 ЗЗД/, а обезщетението трябва да съответства на това, което увреденият следва да разходва, за да възстанови предхождащото увреждането състояние. Следователно меродавни са средните пазарни цени, по които това възстановяване може да се извърши. В частност ищецът се явява кредитор на претендираното вземане по чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД в размер на 5 681.26 лв., поради което и релевираната претенция законосъобразно е била уважена от първоинстанционния съд. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че наемателят не разполага с възражение за поредност при наличие на сключен договор за имуществено застраховане с предмет наетата вещ /процесното превозно средство/. Ищецът има право на избор срещу кое от задължените за обезвреда лица да отправи претенцията си, т.е. наличието на договор за застраховка „Каско“ не изключва възможността ищецът да предяви срещу наемателя претенцията си по чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – виж и чл. 4.3 от процесния договор за наем. По отношение на исковете по чл. 92, ал. 1 ЗЗД: Основните спорни между страните въпроси са свързани с валидността на неустоечните клаузи на чл. 9 от Приложение № 1 към договора, наименовано „Списък на неустойките“ /негова неразделна част/ и чл. 4.16 от договора. Наемателят И. В. Д. е физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставено ползването на електрическо превозно средство, което не е предназначено за извършването на търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно наемодателят „Райд Шеър България“ ЕАД е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. В случая горепосочените клаузи са приложими директно спрямо потребителя /ответника/ чрез изразяване на съгласие по електронен път чрез мобилно приложение, което изцяло изключва възможността същите да са били уговорени индивидуално – те са част от стандартни, изготвени предварително и типови условия на наемодателя. Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват и данни, че включването на спорните клаузи в договора е в резултат на изричното й предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на тяхното съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е била на ищеца с оглед правилото на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В този смисъл ответникът /наемателят/ може да се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 год. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обявява, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно. Противно на приетото от СРС настоящият съдебен състав намира, че неустоечните клаузи са неравноправни, поради което и нищожни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП и релевираните претенции по чл. 92, ал. 1 ЗЗД следва да бъдат отхвърлени, поради следните съображения: През време на наемния период наетата вещ се намира в непосредствена власт на наемателя и е отнета от прекия поглед на наемодателя. Наемателят е длъжен да я пази, т.е. да си служи с нея като добър стопанин – чл. 63, ал. 2 ЗЗД и чл. 233, ал. 1 ЗЗД, от което следва и задължението му да съобщава незабавно на наемодателя за повредите и посегателствата върху наетата вещ – чл. 233, ал. 2 ЗЗД. Задълженията на водач на пътно превозно средство, който е участник в ПТП, в резултат на което са причинени само имуществени вреди, са регламентирани в чл. 123, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ЗДвП, а именно: 1/ да окаже съдействие за установяване на вредите от произшествието; 2/ ако между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те преместват превозните средства, така че да не възпрепятстват движението и попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП; 3/ ако между участниците в произшествието няма съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те, без да напускат местопроизшествието, уведомяват съответната служба за контрол на Министерството на вътрешните работи на територията, на която е настъпило произшествието, и изпълняват дадените им указания и 4/ при поискване от други участници в движението да дава данни за самоличността си и за задължителната си застраховка „гражданска отговорност“, а в зависимост от последиците от произшествието и да уведоми собствениците на имуществото, което е повредил в резултат на произшествието. В разглеждания случай с клаузата на чл. 9 от Приложение № 1 към процесния договор, наименовано „Списък на неустойките“, изцяло се прехвърлят в отговорност на наемателя /потребителя/ последиците от осуетена възможност за възмездяване на вреди по имуществена застраховка, въпреки, че той носи отговорност за същите вреди на основание чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД /кредиторът не би могъл да получи едновременно застрахователно обезщетение и обезщетение по чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за едни и същи вреди на наетата вещ/, а неизпълнено от него, като водач на МПС, задължение за известяване на органите на МВР в посочените в ЗДвП случаи /какъвто впрочем не е разглежданият – очевидно е, произшествието е с един участник и процесният автомобил е можел да се движи на собствен ход/, не изключва полагането от собственика, респ. ползвателя на превозното средство, узнал своевременно за настъпилото произшествие, на обичайната дължима грижа за собствените работи като сам уведоми органите на МВР, за да бъде съставен протокол за ПТП и съответно да обоснове застрахователната си претенция. Същевременно липсата на протокол за ПТП не може да бъде пречка за реализиране на отговорността по чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, предвид установената в посочената норма оборима презумпция за вина на наемателя. На следващо място въззивният съд счита, че с каузата на чл. 4.16 от процесния договор изцяло във вреда на потребителя /наемателя/ се прехвърлят всички извънсъдебни разходи на търговеца във връзка с първите му две претендирани вземания за обезвреда. Целта е да се постигне автоматично уважаване на претенцията по тази допълнителна клауза, ако останалите искове бъдат счетени за основателни, което обаче води до несъразмерна финансова тежест за икономически по-слабата страна /виж чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП/. Аргумент в подкрепа на този извод е и обстоятелството, че разпоредбите на чл. 303а, ал. 1 – 4 ТЗ не се прилагат за обезщетенията за вреди – ал. 5 /каквито са тези по чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД/ – такива вземания не възникват като срочни – виж чл. 69, ал. 1 ЗЗД, поради което и не може да бъде поставян въпрос за спазване на законов или уговорен между страните срок за плащане и за обезщетяване на кредитора за разноските по събиране, понесени следствие на забава за плащане по смисъла на чл. 309а ТЗ. Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която са уважени исковете по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, които претенции подлежат на отхвърляне, ведно с законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за разликата над 955.72 лв. В останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно. По отношение на разноските: С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/ направените разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 112.41 лв., както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 13.20 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 502.07 лв. Предвид изложените съображения, съдът