Решение № 7465 от 22.4.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 30697/2025 г.

Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че на 12.03.2025 г. е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против ответника Я. Я. М. за следните суми: сумата от 2748,77 евро, главница за цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „••“, бл. •••, вх. Д, ап. 88, аб. № ••, за период от 01.05.2021 г. до 30.04.2024 г., ведно със законна лихва от 12.03.2025 г. до изплащане на вземането, сумата от 428,50 евро, мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия за период от 15.09.2022 г. до 04.03.2025 г., сумата от 21,97 евро, главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.08.2022 г. до 30.04.2024 г., ведно със законна лихва от 12.03.2025 г. до изплащане на вземането, сумата от 4,43 евро, мораторна лихва върху главници за дялово разпределение за период от 16.10.2022 г. до 04.03.2025 г., както и разноски в размер на 175,32 лева. В тази връзка било образувано ч.гр.д. № 14352/2023 г. по описа на СРС, 161-ви с-в, като по същото била издадена исканата заповед за изпълнение. Препис от заповедта бил връчен на окветника, който в срок възразил, поради което на ищеца било указано да предяви искове относно вземанията си, което указание се изпълнявало с депозирането на настоящата искова молба. Ищецът сочи, че ответникът като собственик бил клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на по смисъла на § 1, т. 42 ДР ЗЕ. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни Общи условия на ищеца. Тези Общи условия влизали в сила в едномесечен срок от публикуването им в един централен и един местен ежедневник и имали силата на договор. Според клаузите на тези общи условия купувачите на топлинна енергия били длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Ответниците използвали доставената топлинна енергия през исковия период, но и до момента не погасили задълженията си. Ищецът сочи, че в изпълнение на чл. 138б ЗЕ етажните собственици на сградата, в която се намирал и процесният имот, били сключили договор за извършване на услугата дялово разпределение с „Термокомплект“ ООД. Сумите за топлинна енергия били начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период били изготвяни изравнителни сметки от фирмата за дялово разпределение на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. Ето защо ищецът моли съда да постанови решение, с която да бъде признато за установено, че ответникът му дължи процесните суми – главници и лихви, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 12.03.2025 г. до окончателното им изплащане. Претендира разноски. Ответникът Я. Я. М. не е подал отговор на исковата молба. В съдебно заседание е оспорил исковете по подробно изложени съображения. Прави възражение за погасяване на задълженията по давност. Третото лице помагач на страната на ищеца „Термокомплект“ ООД не изразява становище по основателността на исковете. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с наведените от страните доводи съгласно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: По исковете с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главница за топлинна енергия Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярят на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Същевременно съгласно т. 1 от Тълкувателно решение от 17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват имота със съгласието на собственика или носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и са сключили договор за ползване на имота. По арг. чл. 57, ал. 1 ЗС облигационното отношение е с вещния ползвател, ако иман учредено вещно право на ползване, а не с голия собственик. Диспозитивното начало в процеса (чл. 6 ГПК) предполага разглеждането на иска само на предявените от ищеца основания. Доколкото ищецът твърди, че притежава вземания по договорно правоотношение по чл. 150, ал. 1 ЗЕ, възникнало поради въвеждането на топлоснабдяване в сграда етажна собственост, в която ответникът е собственик на процесния имот, при приложимите общи условия на ищеца, то съдът е длъжен да обсъдил дали това облигационно правоотношение е възникнало от твърдените от ищеца факти – право на собственост (което в случая е преюдициално правоотношение) – не и поради титулярство на вещно право на ползване, наследяване или поради друг юридически факт. Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия, видно от нот.акт за дарение на недвижим имот № 90/03.07.2015 г., нот. Даниела Д.а, и от препис извлечение от акт за смърт на дарителите, е било първоначално, към началото на исковия период, с дарителката Екатерина М.а, която си е запазила вещното право на ползване пожизнено. Тя е починала в рамките на исковия период на 16.01.2023 г. За периода 01.05.2021 г.-16.01.2023 г. ответникът не е собственик на процесния имот и съответно не носи отговорност за така предявени – при такива правопораждащи факти – процесни задължения. Дори да се приеме, за което впрочем доказателства по делото няма, че ответникът е наследник на починалата и е е приел наследството й, то по силата на чл. 48 ЗН той би се сметнал за собственици на наследствените имоти с обратно действие – от датата на откриване на наследството – т.е. от 16.01.2023 г. занапред. Докато е била жива наследодателката им, той не е бил в нито един момент собственик на имота. Ищецът не се е позовал на наследственото правоприемство (като правопораждащо преюдициално правоотношение) в заявлението по чл. 410 ГПК или в исковата молба и не е претендирал вземания от ответника в качеството му наследник на Екатерина М.а за периода до 16.01.2023 г. Колкото за периода 16.01.2023 г.-30.04.2024 г., в този период съдът приема, че ответникът е бил собственик на имота и отговаря за задълженията за топлинна енергия. Не се спори, че сградата в този период е топлоснабдена, а това е установено и от събраните писмени доказателства и заключението на вещото лице по СТЕ. Установено е от събраните писмени доказателства и че в сградата е въведено и дялово разпределение, за което е взето решение от етажните собственици. Ето защо съдът приема, че в сградата валидно се отчита топлоподаването и се извършва дяловото разпределение. Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и в жилището е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно нормата на чл. 162 ГПК, според която иск, доказан по основание, не може да бъде отхвърлен, а за размера му съдът следва да ползва заключението на вещи лица или своята преценка. В случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от общия топломер, който според заключението на приетата СТЕ отговаря на метрологичните изисквания (в този смисъл и писмените доказателства, приложени по делото). Съобразно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на отчетената от общия топломер топлинната енергия между отделните етажни собственици е извършено по системата на дяловото разпределение по начина, регламентиран в действащата през периода нормативна уредба. На основание чл. 153, ал. 6 ЗЕ потребителят дължи цена за топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация. Решение № 5 от 22.04.2010 г. по конст.д. № 15/2009 г. на Конституционния съд определя сградната инсталация за отопление и горещо водоснабдяване за обща етажна собственост (чл. 140, ал. 3 ЗЕ). Сградната инсталация за отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост и по смисъла на Закона за енергетиката, Закона за собствеността и Закона за управление на етажната собственост. Съгласно тълкуването на Конституционния съд при съсобствените вещи в сгради етажна собственост, след като всички обитатели участват в ползите им, изразяващи се в отопляване на цялата сграда, те трябва да участват и в тежестите, изразяващи се в заплащане на стойността на полученото количество топлинна енергия за общите части и сградната инсталация. Ето защо всички собственици и носители на вещни права следва да се считат за потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата вещ, включително и сградната инсталация. Съгласно Тълкувателно решение от 25.05.2017 г. по тълк.д. № 2/2016 г., ОСГК ВКС за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда етажна собственост се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 ЗЗП вр. § 1 ДР ЗЗП. Доколкото последните правила са въведени в законодателството ни за транспониране на Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, то съдът приема, че не е налице противоречие с европейското законодателство за защита на интересите на потребителите досежно дължимостта на суми за сградна инсталация и досежно начина на отчитане на потребената енергия – с прогнозни суми и изравнителни сметки. Предвид чл. 155 ЗЕ от начислените суми по прогнозно потребление следва да се приспаднат сумите по изравнителните сметки за възстановяване на клиента и да се прибавят сумите по изравнителните сметки за доплащане. При това само тези изравнителни сметки, които са за отчетните периоди. Прихващането на суми по изравнителни сметки за възстановяване на клиента със стари задължения отпреди исковия и отчетните периоди е счетоводна операция на ищеца, която няма опора нито в закона, нито в общите условия на ищеца. То би представлявало предварителен отказ от неизтекла давност и е недопустимо. Съдът кредитира заключението на СТЕ, като компетентно изготвено и изчерпателно. Видно от заключението, както и от представените документи за отчет от третото лице помагач, в имота в исковия период е начислена топлинна енергия и за отопление, и за битово горещо водоснабдяване и за сградна инсталация. Видно и от заключението на ССчЕ, което съдът също кредитира – таблица 4 – в подпериода м.05.2022 г.–м.04.2023 г. има начислени прогнозни задължения от 1406,98 лв., изравнителни вноски за доплащане от 1253,59 лв., като е издадено и кредитно известие за възстановяване на 237,13 лв. Общо задълженията за този подпериод за главница са 2423,44 лв. Същевременно за частта от подпериода, за която ответникът отговаря – 16.01.2023 г.- 30.04.2023 г. по реда на чл. 162 ГПК съдът намира, че ответникът дължи сумата от 899,67 лв. Задълженията за третия подпериод 05.2023 г.-м.04.2024 г. от същата таблица 4 са 2442,82 лв. прогнозни задължения и 161,65 лв. изравнителни вноски за възстановяване, или общо 2281,17 лв. Ответникът дължи главница от 3180,84 лв. Исковете за мораторна лихва следва да се уважат също в размерите по чл. 162 ГПК. Доколкото задълженията за прогнозни суми са срочни, то с неплащането им на уговорените падежи (30 дни след края на месеца, за който се отнасят) ответницата е изпаднала в забава и дължи на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение в размер на законната лихва. Допустимо е, обаче, страните да уговорят друг падеж на задълженията за заплащане на топлинната енергия. Такава уговорка е в сила за периода на действие на общите условия на ищеца от 2014 г. и 2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди в сила от 12.03.2014 г. купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база на изравнителна сметка, в тридесетдневен срок от датата на публикуването й на интернет страницата на продавача (което в случая не се оспорва). В този случай продавачът начислява лихва за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 ОУ, а именно върху тези, начислени с фактура за реално потребено количество топлинна енергия, определено на база на изравнителните сметки (чл. 33, ал. 4 ОУ). Аналогични за правилата в общите условия от 2016 г. Съдът намира, че част от посочените клаузи са нищожни, тъй като не са индивидуално уговорени, а освен това са неравноправни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Уговорка в общи условия на търговец монополист, която позволява търговецът да измества падежа на задължения, които имат характера на периодично плащане, в следваща година, създава значително неравновесие в отношенията с потребителя и противоречи на принципа на добросъвестността. В случая, падежът на прогнозните вземания за даден период едностранно е изместен от търговеца за след датата на общата фактура за периода, т.е. за следващата година. Така давността за част от тези вземания по чл. 111, б. „в“ ЗЗД е продължена едностранно от търговеца с почти година. Срещу това облагодетелстване потребителят получава „компенсация“, състояща се в това, че не се начислява мораторна лихва върху вземанията за прогнозни суми на топлинната енергия, но този „баланс“ е очевидно наклонен в полза на търговеца, като се има предвид обстоятелството, че вземанията за главница са по-големи от тези за мораторна лихва. Ето защо съдът намира, че всяко едно вземане за прогнозни дялове се погасява с давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а така също със същата давност, но като вземане с относително самостоятелен характер, се погасява и вземането за изравнителна вноска. Съдът приема и, че падежът на задължението за прогнозни суми, от който тече погасителната давност, е 30 дни след месеца, за която се отнася задължението. В случая възражение за давност в процесуално-прекрузивния срок по чл. 131 ГПК няма и горните съображения не се отразяват на изводите досежно главниците. По отношение на мораторната лихва, както се посочи, съдът приема, че клаузите в общите условия за отлагане падежа на задълженията до издаване на обща фактура, са неравноправни и нищожни. Ала, ако се начислява мораторна лихва от 30-ия ден след края на текущия месец, биха се начислили лихви в по-голям размер от претендираните от ищеца и за по-голям период, поради което и съдът с оглед диспозитивното начало в процеса следва да присъди на ищеца само лихви в претендираните периоди и съобразно падежите по общите фактури (без никакво значение дали са изпълнени условията в общите условия за публикуване на тези общи фактури – защото това публикуване има значение с оглед преместването на падежа на месечните задължения за след общата фактура, което разместване така или иначе съдът намира за нищожно). По реда на чл. 162 ГПК мораторната лихва върху главните задължения за процесния период съдът намира да е в размер на 495 лв. Исковете за главница за топлинна енергия следва да се уважат за сумата от 1626,34 евро, главница за топлинна енергия за периода 16.01.2023 г.-30.04.2024 г., ведно със законната лихва от 12.03.2025 г. до окончателното изплащане, като се отхвърли за разликата над 1626,34 евро до пълните предявени размери от 2748,77 евро и за периода 01.05.2021 г.- 16.01.2023 г. Исковете за мораторна лихва върху главница за топлинна енергия следва да се уважат за сумата от 253,09 евро, за периода 01.02.2023 г.-04.03.2025 г., като се отхвърли за разликата над 253,09 евро до пълните предявени размери от 428,50 евро. По исковете с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД Съгласно чл. 186, ал. 2 ЗЗД разноските по предаването на вещта и по тегленето и меренето й са в тежест на продавача. Предвидените в чл. 36 от общите условия на ищеца от 2014 г. и чл. 22 от общите условия от 2008 г. разноски за изготвяне на изравнителна сметка и отчет на уреди за топлинно разпределение са именно разноски, попадащи в предметния обхват на чл. 186, ал. 2 ЗЗД (с арг. чл. 110, ал. 2 ЗС). Нормата е диспозитивна, като не съществува пречка за дерогирането й както с нарочно писмено съглашение между ищеца и ответниците, така и с клауза в общи условия, одобрени от надлежния държавен орган. Именно това се е опитал да стори ищецът, приемайки общите условия от 2016 г. и 2014 г. Същевременно нищо в текста не сочи, че за купувачите на топлинна енергия се предвижда задължение да предплащат разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД на ищеца. Такава уговорка не е включена в общите условия, поради което за основателността на главния иск за дялово разпределение, ищецът следваше да установи, че е заплатил на третото лице-помагач визираната сума, което той не е сторил. Дори да се приеме, че подобно задължение за предплащане на разноски е изводимо от уреденото право на ищеца да определя по съглашение с третото лице-помагач реда и начина на заплащане на услугата, то отново според съда в тежест на ответниците не би възникнало задължение за заплащането на главницата. Това е така, защото клауза, предвидена в общите условия на търговец продавач, според която той има право едностранно да определя ред и начин на плащане на задължения за разноски в тежест на потребителя, е неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП. Чл. 186, ал. 2 ЗЗД е дерогируем по обща воля на страните по договора за продажба, но когато едната страна е потребител, съглашението следва ясно да урежда правата и задълженията на страните и предпоставките за дерогацията. В случая общите условия не отговарят на това изискване, те дават възможност на търговеца едностранно да определя падеж на задължението и начин на неговото възникване, поради което съдът приема, че клаузата е нищожна и вземане за стойност на услуга „дялово разпределение“, представляваща разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД, не е валидно възникнало в полза на ищеца. Главната претенция за сумата за дялово разпределение е несъществуваща, а с него и акцесорната претенция за мораторна лихва. Тя е неоснователна и защото в общите условия не е предвиден падеж на задълженията за главница, поради което те са изискуеми след нарочна покана до длъжника, за каквато данни по делото няма. По разноските: С оглед изхода на спора право на разноски имат всички главни страни, но само ищецът е сторил разноски. Ищецът е сторил в исковото дело разноски от 64,07 евро за държавна такса, 400 евро за депозити за вещи лица, а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, ред., ДВ, бр. 8/2017 г., съдът определя юрисконсултско възнаграждение от 100 евро. В заповедното дело разноските на ищеца са в размер на 89,64 евро. Съразмерно на уважената част от исковете ответникът дължи разноски 330,95 евро в исковото дело и 52,59 евро в заповедното дело.