Решение № 6972 от 17.11.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 5162/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от Академия на МВР срещу решение № 8117/03.05.2024г., постановено по гр. д. № 60933/2023г. на СРС, 35 с-в. С обжалваното решение СРС е признал за установено по иска с правно основание чл. 439 ГПК, че Г. В. С., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, ж.к. „Овча купел“, ул. “••••••••, не дължи на Академия на МВР, с адрес гр. София, ж.к. Младост, бул. “Александър Малинов” № 1, сумата: 12 292, 01 лв., представляваща главница за сторени разноски за разходи по обучението на ищцата за периода 10.2000 г. до 10.2004 г., ведно със законната лихва от 12.11.2007 г. до пълното заплащане на вземането, като за сумата е издаден изпълнителен лист от 21.04.2011 г. по гр. д. № 4436/2007 г. по описа на СГС и е образувано изпълнително дело № 20121110420288 по описа на ЧСИ Милен Бъзински, поради погасяване на сумата по давност. В жалбата са развити доводи за неправилност на решението в обжалваната част. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага доводи, че решението на СРС е постановено при липса на мотиви и без да се обсъдят доводите на страните. Поддържа се, че липсва правен интерес от воденото дело, тъй като няма висящо изпълнително производство. Моли решението да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като й бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми. Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни. Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 439, ал. 1 от ГПК за установяване недължимост на вземане, за което е издаден изпълнителен лист, поради новонастъпили факти. За да бъде уважен предявеният иск трябва да е установен следният фактически състав: 1. да съществува изпълнително основание и да е издаден изпълнителен титул срещу ищеца; 2. да е образувано изпълнително дело от кредитора срещу длъжника; 3.да са настъпили факти след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, които обосновават несъществуване на правото на принудително изпълнение на вземането – в конкретния случай да е изтекла претендираната от страната погасителна давност. В тежест на ответника е да установи спиране, съответно прекъсване на погасителната давност относно вземането. Ищецът, сега въззиваем, е предявил отрицателен установителен иск, с който отрича вземането на въззивника, като погасено по давност с изтичане на предвидения в закона срок. Настоящият въззивен състав намира, че за въззиваемия, е налице правен интерес от водене на настоящето дело. В решение № 60282/19.01.2022 г. по гр.д. № 903/2021г. на ВКС, III г.о е посочено, че длъжникът - ищец има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание /влязло в сила съдебно решение/, въз основа на което е издаден изпълнителен лист и при прекратено изпълнително производство /на осн. чл.433, ал.1, т.8 ГПК/. Наличието на изпълнителен титул в полза на кредитора, въз основа на който той може да инициира по всяко време изпълнително производство, обуславя интереса на ищеца да иска установяване, че вземането е погасено по давност. Това е така, защото само давността може да изключи принудителното изпълнение, но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете. Перемпцията по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК не изключва принудителното изпълнение, защото когато тя настъпи и кредиторът направи искане за нов способ за изпълнение, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни поискания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращия се у него изпълнителен лист. Единствената последица от настъпилата перемпция е, че съдебният изпълнител ще образува новото искане в ново /като номер/ изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по силата на закона. В определение № 513/24.11.2016г. по ч.гр.д. № 1660/2020 г. на ВКС, I т.о. е прието, че при заведен отрицателен установителен иск, независимо от липсата на висящо изпълнително производство за събиране на вземането, към момента на предявяването му, правната сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което, въз основа на факти, настъпили след приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание, ищецът има интерес да установи, с оглед упражняване на други свои имуществени или неимуществени права, вкл. спрямо трети лица, които ищецът би могъл да конкретизира. Прието е и, че дори такива да не биха били заявени, достатъчен е безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за иницииране на ново изпълнително производство, независимо че и в хода на същото би могъл да предяви иска си, доколкото в тази последна хипотеза и за препятстване на изпълнителните действия следва да предприеме и обезпечаване на иска си, съответно да поеме риска на евентуален отказ за обезпечаване, все действия обективно засягащи правната му сфера. Съгласно чл. 439, ал. 1 ГПК длъжникът може да оспорва изпълнението чрез иск, който съобразно ал. 2 може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Предмет на отрицателния установителен иск е недължимостта на изпълняемото материално право, основана на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, т. е. недължимост на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело. При уважаване на отрицателния установителен иск за съдебния изпълнител възниква задължение да прекрати изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК, като в тази хипотеза взискателят няма право да инициира ново изпълнително производство. Ето защо, преценката на правния интерес от предявяване на иска по чл. 439 ГПК следва да се извърши не само с оглед факта дали предходно изпълнително дело е било прекратено, но и конкретните правни последици на това прекратяване. Правен интерес от предявяване на иска по чл.439 ГПК е налице, когато съществува изпълнителен титул в полза на кредитора-ответник, въз основа на който последният може да поиска образуване на изпълнително производство. Прекратяването на изпълнителното производство по искане на взискателя на осн. чл.433, ал.1, т.2 ГПК или поради перемпция на изпълнителното производство не е свързано с отказ от права и няма за правна последица погасяване на правото да се иска въз основа на изпълнителния лист отново да бъде образувано изпълнително производство. Ето защо, ищецът, въззиваем в настоящето производство, без значение, че липсва висящо изпълнително производство, има правен интерес от установяване несъществуването на вземане в полза на кредитора, по влязло в сила решение и издаден изпълнителен лист, поради изтекла погасителна давност. СРС е изложил мотиви, че по делото липсва спор вземането да е погасено по давност, поради което и тези оплаквания, релевирани във възивната жалба са неоснователни. Видно от представените пред СРС доказателства на 21.04.2011г. е издаден изпълнителен лист за вземането, предмет на настоящия отрицателен установителен иск. На 14.11.2012г. е подадена молба за образуване на изпълнително дело до ДСИ, като са посочени и конкретните способи на изпълнение. Без правно значение е дали това изпълнително дело е било прекратено. От своя страна жалбоподателят не е ангажирал доказателства, че е извършил действия, с които е прекъснал/спрял давността. Същият и не оспорва вземането да е погасено по давност, поради което правилно искът е уважен от СРС. Неоснователни са и оплакванията, че ищецът не е уточнил номера на изпълнителното дело, по което твърди, че не дължи поради изтекла погасителна давност. Посочването на същото не е условие за редовност на исковата молба. Предмет на иска е установяване недължимостта на вземане по изпълнителен лист, издаден на 21.04.2011 г. по гр. д. № 4436/2007 г. на СГС за сумата от 12 292, 01 лв., представляваща главница по иск с правно основание чл. 198, ал. 3 ЗМВР вр. чл. 146 ЗМВР /отм./, представляваща сторени разходи по обучението на въззиваемата за периода 10.2000 г.-10.2004 г., ведно със законната лихва от 12.11.2007 г. до пълното заплащане на вземането. По този начин е формулирал искането си и ищецът в депозираната пред СРС искова молба. Действително погасителната давност не води до погасяване на самото вземане, а само на възможността да бъде принудително изпълнено. Вземането продължава да съществува като вземане и длъжникът продължава да го дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му изпълнение – чл. 118 от ЗЗД. В този смисъл следва да се разбира и търсената с отрицателния установителен иск съдебна защита – установяване недължимост на вземания поради изтекла давност като правен резултат означава установяване, че е погасена възможността за принудителното им изпълнение. При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора, постановеното от СРС решение следва да бъде потвърдено. По разноските за въззивната инстанция: На въззиваемия на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 400 лв. за адвокатско възнаграждение, до който размер съдът намира, че следва да бъде намален заплатеният адвокатски хонорар, предвид направеното възражение за прекомерност и като взе предвид фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия. Воден от изложеното, съдът