Решение № 129 от 6.9.2026 г. на Районен съд - Златоград по дело № 237/2026 г.

Предявен е положителен установителен В. С. Х., ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: с. Д.-4985, ул. •••, общ. З., обл. С. със съдебен адрес: гр. З.-••••, ул. „България“ № *, ет. *, офис *, общ. З., обл. С., чрез адв. Н.Г.Д., срещу О. З., БУЛСТАТ ••••, с адрес: област С., общ. З., гр. З., п.к. ••••, ул. „С.С.“ № *, представлявана от кмета М.М.Я., за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик по наследство и давностно владение на реална част, с площ от 908 кв.м. (първоначално искът е предявен за площта от 846 кв.м., като е допуснато изменение на иска по реда на чл.214 от ГПК) от поземлен имот с идентификатор 21871.2.528 по КККР на с. Д., общ. З., обл. С., одобрени със Заповед № РД-18-113/15.01.2018 г. на Изпълнителния директор на АГКК, целият с площ 18868 (осемнадесет хиляди осемстотин шестдесет и осем) кв.м., номер по предходен план 460017, трайно предназначение на територията – земеделска; начин на трайно ползване – нива; категория на земя при неполивни условия – 9; при съседи - 21871.501.1; 21871.2.529; 21871.2.539; 21871.2.536, който имот неправилно е записан като собственост на ответника О. З., въз основа на Акт за частна общинска собственост № 69, том II, peг. 342, дело 234 от 30.03.2023 г., вписан в СВ-З.. Ищецът, чрез пълномощника си сочи, че реалната част от посочения поземлен имот, се владее и ползва първоначално от родителите му, които владеят и ползват като свой имота от преди 1964 г. Ищецът получил владението на имот от родителите си през 1989 г., когато сключил и граждански брак. Владението му върху процесния имот е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително и необезпокоявано от никой и към посочената реална част от имота не е имало претенции и възражения от трети лица. Твърди, че е собственик на процесния имот, въз основа на придобивно оригинерно основание, а именно - изтекла в негова полза придобивна давност, вследствие на необезпокоявана и непрекъсната фактическа власт върху същия с намерение за своене в продължение на повече от 37 години, с начало 1989 г. до настоящия момент, лично от ищеца, а преди 1989 г. в продължение на над 25 години от родителите му, което владение на основание чл. 82 ЗС се присъединява към това на ищеца. Имотът никога не е бил безстопанствен или изоставен. Ежегодно се е ползвал като нива за отглеждане на различни земеделски култури - тютюн, картофи, боб, царевица и други сезонни зеленчуци. В момента имотът продължава да се ползва за нива и градина за отглеждане на сезонни зеленчуци. Владяната от ищеца реално обособена част от поземлен имот с идентификатор 21871.2.528 има ясни граници - синори. По границата частта от имота, владяна от ищеца, са засадени овощни дръвчета - ябълка - 1 брой, круша - 2 броя, праскова - 4 броя, слива - 5 броя, дрян - 1 брой. Освен тези плодни дръвчета, има оформени лехи с ягоди и засадени малини. Ищецът не разполага с документ за собственост за процесния имот. След като се снабдява със скица за същия, необходима за иницииране на процедура по реда на чл. 587 ГПК, установява, че О. З. е записана като собственик на поземлен имот с идентификатор 21871.2.528, въз основа Акт за частна общинска собственост № 69, том 2, per. 342, дело 234 от 30.03.2023 г., вписан в CB-З., част от който имот и реално обособената част, която той владее. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника О. З., с който сочи, че исковата молба е неоснователна и недоказана. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. В осз ищецът не се, представлява се от адв. Д., който поддържа иска. Ответникът – редовно призован, не се явява, постъпила е молба от пълномощника юрк. Ц., която признава иска. Между страните не се спори относно наличие елементите от фактическия състав на владението – изтичане на определен срок, намерение за своене /animus/, упражняване на фактическа власт над вещта /corpus/ в претендираната площ. Съдът, като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Ответникът, е направил признание на иска, за което настоящият съдебен състав счита, че е недопустимо и следва да се цени по реда на чл.175 от ГПК, а не по чл.237 от ГПК. Относно допустимостта на признание на иска и разглеждане на производството по реда на чл.237 ГПК: В Решение № 20 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о., ГК, е застъпен следният извод: „Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен. То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на иска, за разлика от признанието на факти – юридически или доказателствени, което е доказателствено средство /чл. 175 ГПК/, и е съвместимо със защита срещу иска: ответникът може да отрече въведения от ищеца правопораждащ факт /факти/, а ако го признае – да противопостави съответни възражения. Съгласно ГПК /в сила от 1.03.2008 г./ признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Според чл. 237 ГПК то може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Това означава съдът да преустанови извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искът следва да бъде уважен така, както е предявен. Решение при признание на иска не може да се постанови, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави и когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда – чл. 237, ал. 3 ГПК; по брачни искове – чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние – чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение – чл. 339 ГПК. Исковете за собственост поначало не са сред посочените изключения. Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Защитата на собствеността се състои на първо място в съдебното установяване /признаване/, че ищецът е собственик. Това изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен способ с допустимите за този способ доказателствени средства. Така например, когато спорът има за предмет недвижим имот, придобит чрез сделка, правото на собственост следва да се установи с нотариален акт – чл. 18 ЗЗД; когато придобиването касае имоти – частна държавна или общинска собственост, следва да се представи договор в писмена форма, вписан по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота – чл. 18 ЗС; когато ищецът твърди, че е придобил имот по силата на изтекла придобивна давност, той следва да установи в самото исково производство – чрез свидетелски показания, извлечения от данъчни книги или по друг подходящ начин, че е упражнявал владение за себе си през давностния период; ако се позовава на придобиване чрез административен акт, следва да представи този акт в исковото производство, и т.н. Ако ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, т.е., че имотът принадлежи на ищеца. Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, а това, по изложените вече съображения и такива за правна сигурност, не може да стане с признание на иска. Затова и направено от ответника признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК, ако например касае елементи от основанието на иска за собственост – например владеенето на имота и времето, през което то е упражнявано, или в някои хипотези на придобиване на движима вещ и др. С оглед изложеното, макар исковете за собственост да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска“. Настоящият съдебен състав споделя в пълна степен изводите на касационната инстанция в цитираното по-горе решение. ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА: Първият елемент от състава на придобивната давност е упражняване на владение, което да съдържа признаците, установени в чл. 68 ЗС. Съгласно текста на цитираната разпоредба, владението представлява "упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя". Външен, обективен признак на владението е упражняването на фактическа власт. По делото е разпитан свидетелят С.М. Х. /показанията му се ценят по реда на чл.172 от ГПК, първи братовчед с ищеца/. От показанията на свидетеля се установява, че имотът представлява градина за отглеждане на сезонни зеленчуци. Сочи, че имотът се е ползвал първоначално от родителите на ищеца, като в него са засаждани селскостопански култури и зеленчуци. Свидетеля подробно описва имота, неговите граници и начин на ползване. Не се установява същият да е бил държавна или общинска собственост, а винаги е бил част от семейната собственост на ищеца-предаван по наследство през последните 50г. по данни на свидетеля. Настоящият съдебен състав намира, че показанията на свидетеля са подробни, хронологически и логически последователни и вътрешно непротиворечиви. В тях се възпроизвеждат обстоятелства, които непосредствено са възприети като очевидец – още от юношеските години на св. Х.. От тези обстоятелства се налага категоричен извод, че свидетелят има ясна представа за имота, кой го ползва, от колко време и дали го ползва като собственик. Съдът дава пълна вяра на показанията на свидетеля. Те не са оборени от нито едно доказателство по делото. Същевременно свидетеля не се опитва манипулативно да представи фактическата обстановка като преувеличава потребностите на ищеца. В заключение показанията на свидетеля се ценят като подробни и добросъвестно дадени, поради което се ползват с доверие от съда. По делото е допусната и назначена СТЕ, заключението по която е неоспорено от страните и прието от съда като обективно, компетентно, в съответствие с поставените задачи. Видно от същото, имотът не е бил отчуждаван с приключила отчуждителна процедура, не е бил коопериран. Предвид това съдът намира, за установено, че ищецът е упражнявал фактическа власт върху поцесния имот за период значително надхвърлящ 10 години. Субективният признак на владението е намерението на владелеца – той държи вещта като своя, т.е. той се смята или иска да стане собственик. В случая от показанията на разпитаните свидетели се установява, че ищецът счита имота за своя собственост, придобита и предадена му от неговия баща. При така събраните доказателства, съдът намира, че се установява по делото и субективният елемент на владението, поради което са налице кумулативно предвидените предпоставки, необходими за приложението на института на придобивната давност – упражнявано владение върху процесната площ за срок от повече от 10 години. В настоящото производство ответникът, в срока по чл.131 от ГПК, а и след това, не ангажира доказателства. Направеното от него признание, ценено по чл.175 от ГПК, се подкрепя от събраните доказателства. По доказателствата: Горната фактическа обстановка Съдът възприе въз основа представените и приети по делото писмени доказателства, заключение от СТЕ и събраните гласни свидетелски показания. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от ПРАВНА СТРАНА следното: Разпоредбата на чл. 86 ЗС в редакцията до изменението, обн. ДВ.бр. 33 от 1996 г.,в сила от 01.06.1996 г., установява забрана за придобиване по давност на вещ, частна държавна или общинска собственост. Впоследствие с разпоредбата на § 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, ДВ бр. 105 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г., е установен мораториум върху давността, като е предвидено, че тази давност спира да тече. Установеният в §1 ЗДЗС мораториум многократно е продължаван, като с Решение № 3/24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Р.Б. (обн. ДВ, бр. 18/4.03.2022 г., в сила от 07.03.2022 г. ) са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.). При това положение, проследявайки във времето законодателната уредба, се налага извод, че за да бъде придобит имот частна общинска собственост по давност е необходимо владението да е установено в периода от изменението на чл. 86 ЗС обн. ДВ.бр. 33 от 1996 г. – т.е. от 01.06.1996 г. и да продължило един ден след отмяната на мораториума, осъществена с влизане в сила на решението на Конституционния съд на Р.Б., т.е. един ден след 07.03.2022 г., като в този период давността да не прекъсвана. Именно ответникът носи тежест по оборване презумпциите по чл. 69 ЗС и чл. 83 ЗС, както и да докаже твърдения/възражения, че имотът не може да бъде придобит на соченото основание от ищеца. Негова е тежестта да докаже, че този имот попада в приложното поле на съществуващата забрана/ограничение по силата на закона. Обстоятелството, че имотът е включен в т.нар. ,,остатъчен фонд“ по чл.19 от ЗСПЗЗ не създава титул за собственост на насрещната страна. По делото липсват данни имотът да е бил одържавен, коопериран, включен в ТКСЗ или АПК. Настоящият съдебен състав намира, че всички предпоставки за придобиване на спорния терен по давност са налице. Ищецът е упражнявал фактическата власт върху вещта в рамките на изискуемия десетгодишен срок за придобиването й по давност. Тези изводи не се променят от обстоятелството, че за имота е съставен АЧОС. АОС, съставен по надлежен ред и форма, има характер на официален документ, който само констатира собствеността, без да я създава. Същите обаче не могат да легитимира О. З. като собственик на имота. Константа е практиката на ВКС, че актовете за държавна, респ. за общинска собственост, са официални документи, съставени от длъжностни лица по определен ред и форма, с които се удостоверява възникването, изменението и погасяването на държавната, респ. общинска собственост. Освен описание на имота и неговото местонахождение, в акта се посочва и основанието - както правното, така и фактическото, по силата на което имотът е станал държавна (общинска) собственост. Това е така, тъй като актовете за държавна (общинска) собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират придобитото по някой от предвидените в чл. 77 от ЗС способи право на собственост. Соченото правно основание към АЧОС няма вещноправно действие. Отразяването на даден имот като общинси, без да са налице данни за придобиването му, не рефлектира върху действително притежаваните вещни права и това не води до промени в имуществената сфера на заинтересованите лица, в който смисъл е Решение № 33/29.07.2013 г. на ВКС по гр. дело № 401/2012г. на I г.о. ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Оборен е факта, че имотът е общинска собственост, поради което не е била приложима забраната на чл. 86 ЗС, т.е. че имотът е бил собственост на държавата, на кооперация или на обществена организация, в който смисъл е Решение № 269/03.08.2012 г. на ВКС по гр. дело № 643/2011 г. на I г.о. ГК, докладчик съдията Д.Ц., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Както вече се посочи, от приетото по делото заключение по СТЕ се установява, че не са налице данни имотът да е бил одържавен, респ. да е загубил статуса си на частен имот. Настоящият съдебен състав намира, че всички предпоставки за придобиване на спорния терен по давност са налице. Ищецът е упражнявал фактическата власт върху вещта в рамките на изискуемия десетгодишен срок за придобиването й по давност. Владението е продължило от 1989г. до 03.07.2026 г., когато е предявен искът. Обстоятелството, че в определени периоди от време законът не е допускал придобиването на имоти държавна или общинска собственост по давност, не променя изводът, че ищецът е упражнявал фактическа власт с намерение своене -Решение № 3/24.02.2022 г. по к.д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Р.Б. (обн. ДВ, бр. 18/4.03.2022 г., в сила от 07.03.2022 г. Според чл. 69 ЗС предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В хода на производството, при условията на главно и пълно доказване ищецът успешно доказва владение за себе си. По разноските: При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски възниква единствено за ищецът, който изрично заявява, че не претендира такива /така в осз на 04.09.2026г./. Воден от горното, Съдът