Решение № 250 от 19.1.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 2019/2025 г.

Производството е образувано по искова молба на М. И. Й., ЕГН ••••••••••, чрез адв. Р. Д., против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 22 ЗПК, вр. чл. 10, чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит № •••••• от 06.11.2024 г., сключен между страните, е нищожен, поради противоречие със закона. В исковата молба се твърди, че на 06.11.2024 г. страните по делото са сключили Договор за потребителски кредит № ••••••, като на ищцата била предоставена преддоговорна информация, погасителен план и удостоверение за наличие на задължение от 15.12.2024 г. По силата на договора на ищцата била предоставена в заем сумата в размер на 5000,00 лева, при общо дължима сума в размер на 6750,00 лева, платима на 18 вноски и лихва в размер на 1750 лева, при лихвен процент от 23,33 %. Според чл. 4 от Договора общият разход по кредита бил 1750 лева, като годишният процент на разходите бил 49,66 %. На 15.12.2024 г. ищцата узнала, че сумата, която дължи не била посочената в договора такава от 6750,00 лева, а 11 380,56 лева съгласно удостоверението. По договора ищцата заплатила само една вноска в размер на 669,44 лева съгласно електронна бележка. Ищцата твърди, че Договор за потребителски кредит № •••••• от 06.11.2024 г. е недействителен, поради нарушение на добрите нрави и наличие на неравноправни клауза във вреда на потребителя, както и нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страна правов ред. Различната лихва, посочена в Договора и в преддоговорната информация била самостоятелно основание за нищожност на Договора. Страните по Договора имали качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, а Договорът представлявал Договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, по отношение на формата и съдържанието на който били въведени императивни изисквания в чл. 10 и чл. 11 от закона. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвиждала, че когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК договорът за потребителски кредит бил недействителен. Нищожни били клаузите за уговорения ГПР и ГЛП. В процесния случай не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, тъй като кредиторът бил посочил единствено като абсолютни стойности лихвения процент по заема и ГПР. Липсвало ясно разписана методика на формирането на ГПР по кредита и как се формирал в размер от 49,66 %, като не било ясно и посочената годишна фиксирана лихва от 23,33 % какво точно съдържала и как била изчислена по отношение на общия ГПР. Потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него кредит. Клаузата на чл. 5 от договора, предвиждаща обезпечение, също била нищожна. Съгласно същата кредитополучателят потвърждавал, че сам и недвусмислено бил посочил избран поръчител, а освен това декларирал, че бил запознат с всеки одобрен от кредитора поръчител, а това не било вярно, поради което клаузата била неравноправна. Нищожна била и клаузата за банкова гаранция за сумата от 4848,18 лв., претендирана от кредитора, но несъществуваща в Договора. Клаузите на преддоговорната информация били неясни, неразбираеми и противоречащи на договора за кредит, като например клаузата на т. 4.3. относно банковата гаранция в размер на 5 300 лв., доколкото уговорки за такава сума липсвали в Договора. Такава сума нямало в нито един документ, включително и в удостоверение, в което се споменавало за банкова гаранция от 4 848,48 лв., като ищцата нямала яснота как с формират тези суми. Позовава се на практика на СЕС, че националният съд бил длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО и по този начин да компенсира неравноправността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни освен ако били уговорени индивидуално. Нормата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД определяла за нищожни договорите, които противоречали на закона, а противоречието се изразявало в неспазването на императивна правна норма или основен правен принцип. Позовава се на чл. 22 ЗПК, която била приложима за процесното правоотношение. Договорът за кредит се явявал недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. При обявяване на недействителност на договора, потребителят връщал само чистата стойност по кредита съгласно чл. 23 ЗПК, без да дължи лихва или други разходи по него. По изложените съображения ищцата моли съда да постанови решение, с което да уважи исковата претенция. Ангажира доказателства. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Фератум България” ЕООД, с който намира предявения иск за неоснователен. Твърдението, че поръчителството от Мултитуюд Банк (Малта) било задължително условие за сключването на кредитния договор било неоснователно. Кредитополучателят можел да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора, а според сайта на ответното дружество потребителят сам избирал обезпечението, поради което сключването на договор за гаранция не било задължително. Смята, че исковете за нищожност или унищожаване на договора за гаранция били недопустими, тъй като не били насочени срещу правилната страна - Мултитуюд Банк, а не „Фератум България“ ЕООД. Първото дружество било самостоятелно юридическо лице, банкова институция, лицензирана в Малта, която предоставяла услуги на територията на Република България и била вписана под № 178 в нарочния регистър на БНБ. Договорът за гаранция бил отделно облигационно правоотношение, по което ответното дружество не било страна. Прогласяването на договора за гаранция за нищожен в рамките на настоящото съдебно производство нямало да произведе сила на пресъдено нещо по отношение на Мултитуюд Банк и така нямало да настъпи промяна в патримониума на ищеца. Ищецът сам избрал поръчител в електронния формуляр и след като бил информиран за дължимите такси, подал заявление за кредит. Бил получил преддоговорната информация по e-mail, като в нея било посочено, че за сключване на договора за кредит „Фератум България“ изисква поръчителство. Той получил и документи от поръчителя, а след като бил информиран, ищецът потвърдил желанието за сключване на договора чрез SMS. Заради изложеното не можело да се говори за заблуждаваща търговска практика по чл. 68е ЗЗП. Ищецът бил информиран на всеки етап за последствията от своя избор, включително и за дължимите суми. Твърденията за нарушение на чл. 143 ЗЗП били неоснователни. Чл. 5 от договора не предвиждал задължение за сключване на поръчителство. Договорът за гаранция бил възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включвал в ГПР, тъй като тази услуга била незадължителна. Ответникът представил необходимата информация за ГПР и условията, като ищецът имал време да избере обезпечение и правото да се откаже от договора в 14-дневен срок. Ответникът моли предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира разноски. В срока за отговор на исковата молба е предявен насрещен иск от „Фератум България“ ЕООД против М. И. Й. с правно основание по чл. 79 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за осъждане на ответника по насрещния иск да заплати на ищеца по насрещната искова молба сумата от 3830,56 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № •••••• от 06.11.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда – 25.03.2025 г. до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски. В насрещната искова молба се твърди, че на М. Й. получила потребителски кредит в размер на 5000 лв. по Договор за потребителски кредит № ••••••, сключен на 06.11.2024 г. между страните. Кредитът следвало да бъде погасен в срок до 18 месеца, но към момента потребителят бил заплатил само 1169,44 лв. Поради сериозното неизпълнение на договора от страна на кредитополучателя и на основание чл. 6 от договора и чл. 13, ал. 1 от ОУ на „Фератум България“ ЕООД, ищецът по насрещната искова молба заявява, че обявява всички вземания по кредита за предсрочно изискуеми. С оглед изложеното се моли да бъде постановено решение, с което да бъде уважен предявения насрещен осъдителен иск. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на нарещната искова молба от ответника по насрещния иск М. Й. със становище за недопустимост на предявения насрещен иск. Липсвал правен интерес от предявяването му, защото последиците от евентуалното уважаване на първоначалния иск щели да бъде идентични с тези на уважаването на насрещния такъв съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, според която при обявяване на недействителност на договора за потребителски кредит, потребителят връщал само чистата стойност на кредита. Искането за осъждане за заплащането единствено на непогасена главница било безпредметно, доколкото уважаване на първоначалния иск щяло да има същата последица, както и неуважаването на иска. Претендира разноски. В открито съдебно заседание ищцата се представлява от адв. Р. Д., с което поддържа исковата молба и моли предявения установителен иск да бъде уважен. Твърди, че М. Й. е направила само едно плащане в размер на 669,44 лв. по процесния Договор за кредит, с която е погасена главница по кредита и е дължима само разликата над тази сума до общо отпуснатата и усвоена главница от 5000,00 лв. Претендира разноски. В открито съдебно заседание ответникът „Фератум България“ ЕООД, редовно призован, не изпраща представител. Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предявени са установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 10 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК и насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК. По предявения установителен иск за прогласяване нищожността на процесния договор за кредит: Не е спорно между страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между М. И. Й. и „Фератум България“ ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит № •••••• от 06.11.2024 г., по силата на който на М. Й. била отпусната сумата от 5 000 лв. Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит № •••••• от 06.11.2024 г., ответникът е предоставил на ищцата сумата от 5000,00 лв., при фиксиран лихвен процент от 23,33 % и годишен процент на разходите от 49,66 %. Договорено е погасяването на кредита да се извърши на 18 месечни вноски, съгласно погасителния план, неразделна част от Договора. Общата сума за плащане по кредита е посочена в размер на 6750,00 лв., като е записано, че същата представлява сбор от сумата на отпуснатия кредит от 5000,00 лв. и договорна лихва от 1750,00 лв. В чл. 4 от Договора изрично е регламентирано, че общият разход по кредита е 1750,00 лв. и включва само възнаградителната лихва, както и че ГПР включва само разходите, включени в общия разход по кредита, т.е. само договорената между страните възнаградителна лихва. Съгласно чл. 5 от Договора кредитът е обезпечен с предоставено от Multitude Bank поръчителство в полза на кредитодателя „Фератум България“ ЕООД, договорено като задължително условие за предоставянето на кредитната сума. Не е спорно по делото, че ответникът по първоначално предявения иск „Фератум България“ ЕООД е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК . Ищцата М. Й. е физическо лице, което при сключване на Договора за кредит е действало именно като такова. Страните не спорят, че ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, както и че същият е усвоил изцяло заетата сума. Сключеният между ищцата и ответника Договор за кредит по своята правна характеристика и съдържание е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – Закона за потребителския кредит (ЗПК). Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите. Императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В тази насока е и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, девети състав, съгласно което в ГПР следва да бъдат включени всички разходи, които ще понесе потребителят. Годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 разходи, договорът за кредит следва да се счита за нищожен. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,66 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер на ГПР обаче не отразява реалния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно – възнаграждението на поръчителя Multitude Bank. Това се установява от самото съдържание на Договора за кредит – чл. 4 от Договора, а и изрично се признава от ответника с отговора за исковата молба с твърдението, че разходът за възнаграждение по Договора за поръчителство не се включва в ГПР по Договора за кредит. Възнаграждението на поръчителя Multitude Bank съставлява допълнителен разход за потребителя, който съпътства задължаването му по Договора за кредит. Неоснователно е възражението на ответника, че сключването на договора за поръчителство с Multitude Bank не е задължително условие за получаване на кредита, тъй като потребителят имал възможност да избере опция поръчителство от свой поръчител или този, предложен от кредитора. По делото се установява, че предоставянето на поръчител е задължителен елемент от процедурата за кандидатстване за кредита – на потребителя се дава възможност да отбележи една от две опции – „свой поръчител“ или „поръчител, посочен от кредитора“. В тази насока са и твърденията на самия ответник в отговора на исковата молба Следователно, предоставянето на поръчител е условие за сключването на договора. Свързаните с това разходи е следвало да бъдат включени в ГПР, което в случая не е сторено. Нарушена е императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което и на основание чл. 22 от ЗПК процесният договор за потребителски кредит е недействителен. Ето защо, съдът счита, че предявеният иск за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № •••••• от 06.11.2024 г. е основателен и като такъв следва да бъде уважен. По насрещния осъдителен иск: В процесния случай умишленото невключване на задължението за заплащане на възнаграждението на поръчителя в ГПР по Договора за кредит обуславя санкцията по чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 о т ЗПК, а именно недействителност на целия Договор за кредит (в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022 г. на ВКС, III г.о.). Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по предявен иск по чл. 79 от ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 от ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит и задължението за периодичност за връщането на сумата. Следователно при установена в хода на исковото производство по чл. 79 от ЗЗД недействителност на договор за потребителски кредит, съгласно чл. 23 от ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата на основание чл. 23 от ЗПК чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 от ЗЗД (в този смисъл Решение № 50259/12.01.2023 г. по гр.д. № 3620/2021 г. на ВКС, III г.о. Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т.о.). В процесния случай ответницата по насрещния иск М. Й. твърди, че е направила само едно плащане в размер на 669,44 лв. по процесния Договор за кредит, за което ангажира писмени доказателства по делото – електронна бележка от 15.12.2024 г. (л. 15 от делото). Плащането на тази сума не се оспорва от кредитодателя „Фератум България“ ЕООД. Нещо повече, в насрещната исковата молба кредиторът „Фератум България“ ЕООД твърди, че кредитополучателят М. Й. му е заплатила по процесния кредит дори сума в по-висок размер, а именно 1169,44 лв. Предвид изводите за недължимост на задълженията за договорна възнаградителна лихва, неустойка и други такси по кредита по процесния Договор за кредит, съдът намира, че с извършеното от потребителя плащане в размер на 669,44 лв., за което обстоятелство страните не спорят, е погасена част от главницата. Така дължима остава главница (чиста стойност по кредита) в размер на 4330,56 лв. (5000,00 лв. – 669,44 лв. = 4330,56 лв.). Доколкото се претендира връщане на главница в размер на паричната сума от 3830,56 лв., то насрещният осъдителен иск следва да се уважи изцяло. Като законна последица от уважаване на иска за главница в размер на 3830,56 лв. (непогасената чиста стойност на кредита) следва да бъде присъдена и законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 25.03.2025 г. до окончателното изплащане на вземането, каквото искане изрично е направено в насрещната искова молба. По разноските: При този изход на правния спор по предявените искове, право на разноски имат ищцата по първоначалния иск М. Й. и ищецът по насрещния иск „Фератум България“ ЕООД. М. Й. своевременно е направила искане за присъждане на сторените по делото разноски, като за реалното им заплащане е представила писмени доказателства (л. 20 и л. 56 – л. 58 от делото). На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на същата следва да бъдат присъдени направените от нея разноски в общ размер на 1070,00 лв., от които: 270,00 лв. - за заплатена държавна такса по предявения от нея срещу „Фератум България“ ЕООД установителен иск за прогласяване нищожността на процесния Договор за кредит и 800,00 лв. – за адвокатско възнаграждение. Ищецът по насрещния иск „Фератум България“ ЕООД своевременно е претендирал разноски, като е ангажирал писмени доказателства за заплатена държавна такса в размер на 153,22 лв. „Фератум България“ ЕООД се представлява от юрисконсулт, поради което на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК има право на присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, определено от съда. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, съдът определя размера на юрисконсултското възнаграждение на процесуалния представител на посоченото дружество в размер на 100 лв. по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от НЗПП. Следователно, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца по насрещния иск следва да се присъди сумата в размер на 253,22 лв. – разноски по делото. Съдът намира, че следва да се посочат и равностойностите на дължимите суми в евро по фиксирания курс съгласно чл. 5 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, доколкото считано от 01.01.2026 г. еврото е официалната парична единица в Република България. Мотивиран от гореизложеното, съдът