Решение № 1187 от 29.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 685/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). С Решение № 7925 от 12.07.2022 г., постановено по гр. д. № 48511 по описа за 2021 година на Софийски районен съд, 125 състав, е признато за установено, че М. А. А., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, ж.к. ••••, да заплати на кредитора „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, представляван от А. С.А., с адрес: гр. София, ул. ••••, сумата от 1130, 45 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 1.5.2017 г. до 30.4.2019 г. ведно със законна лихва от 26.2.2021 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 136, 58 лв. за периода от 15.9.2018 г. до 11.2.2021 г., сумата от 35, 57 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 1.2.2018 г. до 30.4.2019 г. ведно със законна лихва от 26.2.2021 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 8, 11лв. за периода от 3.3.2018 г. до 11.2.2021 г., за която по гр. д. № 12102/2021 г. от СРС, 125- ти състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. С решението са отхвърлени предявените от „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046, с адрес: гр. София, ул. •••• против М. А. А., ЕГН••••••••••, с адрес с адрес: гр. София, ж.к. ••••, искове за признаване на вземане по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 12102/2021 г. от СРС, 125- ти състав за сумата 570, 91 лева – главница по обща фактура № 96598874/31.7.2018 г., сумата 136, 36 лева начислено обезщетение за забава върху нея за период 15.9.2018 г. до 11.2.2021 г., сумата 2, 32 лева – главница по фактура от 31.1.2018 г. за дялово разпределение и сумата 0, 65 лева начислена лихва за забава върху нея за период 3.3.2018 г. до 11.2.2021 г. С решението е осъдена М. А. А., ЕГН••••••••••, с адрес с адрес: гр. София, ж.к. •••• чрез особен представител адвокат А. К., САК, да заплати на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046 с адрес: гр. София, ул. •••• сторените по делото разноски: сумата 58, 64 лева по заповедното производство и сумата от 660 лева за исковото производство. С решението е отхвърлена претенцията на адвокат К. за увеличаване на определеното ѝ възнаграждение за особен представител. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис” ЕООД. С Определение № 265697 от 30.11.2022 г., постановено по гр. д. № 48511 по описа за 2021 година на Софийски районен съд, 125 състав е отказано изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане на по-висок размер на определеното на адв. К. възнаграждение. Срещу първоинстанционното съдебно решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от М. А. А. чрез назначения особен представител – адв. А. К., в частта, с която са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, срещу ответника М. А. А., установителни искове, за сумата от 1 130, 45 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 1.5.2017 г. до 30.4.2019 г. ведно със законна лихва от 26.2.2021 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 136, 58 лв. за периода от 15.9.2018 г. до 11.2.2021 г., сумата от 35, 57 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 1.2.2018 г. до 30.4.2019 г. ведно със законна лихва от 26.2.2021 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 8, 11 лв. за периода от 3.3.2018 г. до 11.2.2021 г., за която по гр. д. № 12102/2021 г. от СРС, 125 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на постановеното решение, като се твърди, че същото е постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон. Въззивникът излага, че по делото няма данни с бракоразводното решение да е предоставено на ответницата ползването на процесния топлоснабден имот след развода, както и че няма данни ответницата да е подала молба-декларация за откриване на партида при ищеца след прекратяване на брака, поради което счита, че съобразно ТР № 2/2018 г. по т. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС двамата бивши съпрузи като съсобственици дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съобразно дяловете си в съсобствеността. Излага, че подадената през 2003 г. по време на брака молба-декларация от ответницата, в изпълнение на задължението за промяна на партидата след закупуването на имота, не води до извод за възникване, след прекратяването на брака, на ново облигационно правоотношение между ищеца и ответницата като единствен ползвател на имота. Излага, че видно от представените от ищеца нотариални актове към момента на подаване на заявлението на 01.10.2003 г. от ответницата, имотът вече е бил собственост в по-голямата си част, не само на двамата съпрузи, но и на бащата на ответницата. Предвид изложеното счита за неправилен извода, че единствено ответницата е материално правно легитимирана да отговаря по предявените искове. Поддържа, че в представените от ищеца с молба от 20.05.2022 г. справки за направено изравняване между месечните вноски и фактурираните суми за периода м. 08.2017 г. - м.07.2018 г., както и за периода м. 08.2018 г. - м. 07.2019 г., се съдържа извънсъдебно признание за авансово внесени суми като за периода 01.05.2017 г. - 30.04.2018 г. авансово внесена била сумата от 550 лв., което се потвърждавало и от СТЕ, а за периода 01.05.2018 г. - 30.04.2019 г. внесената сума била в общ размер на 1 265 лв., които авансови вноски не били отразени във фактурите. Счита, че за процесния период се получава сума за възстановяване в размер 136, 43 лв., поради което претендираните от ищеца суми са били платени и дори надплатени. Счита за неоснователна претенцията за обезщетение за забава предвид липсата на отправена от ищеца покана. Поддържа, че част от вземанията са погасени по давност, тъй като в случая се претендират задължения, възникнали в рамките на определен период, а не задължения по фактури. По отношение на претенцията за дялово разпределение излага, че представеният с исковата молба договор между ищеца и третото лице е от дата 03.06.2020 г. и е неотносим, предвид че процесният период е 2017 г. – 2019 г. Излага, че в ОУ не е предвиден срок за заплащане на цената на услугата дялово разпределение, поради което длъжникът изпада в забава след покана съгл. чл. 84, ал. 2 ЗЗД, каквато не е отправяна. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове. Въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД оспорва подадената въззивна жалба. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част и присъждане на сторените по делото разноски. Не е постъпил отговор на въззивната жалба от третото лице – помагач на страна на ищеца – „Техем Сървисис” ЕООД. По делото е постъпила и частна жалба от адв. А. К. срещу постановено по реда на чл. 248 ГПК Определение № 265697 от 30.11.2022 г., с което е отказано изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане на по-висок размер на определеното на адв. К. възнаграждение. В жалбата са изложени мотиви, че съдът е следвало да определи възнаграждение по всеки от предявените искове, при които дължимото възнаграждение е следвало да бъде в по-висок размер. В законоустановения срок не са постъпили отговори на частната жалба. Софийският градски съд, Гражданско отделение, IV-А въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи. Първоинстанционното решение в частта, с която исковете са отхвърлени, е влязло в сила като необжалвано. Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба на „Топлофикация София“ ЕАД, с която са предявени по реда на чл. 422 ГПК, кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 153 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 2 ЗЗД за установяване на вземанията по издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, против М. А. А., при твърдения, че като собственик на топлоснабден имот, с адрес: град София, ж.к. ••••, е ползвала доставена от дружеството топлинна енергия през периода от м. 5.2017 г. до м. 4.2019 г., поради което и дължи заплащането на сумата от 1701, 36 лева, мораторна лихва в размер на 272, 94 лв. за периода от 15.9.2018 г. до 11.2.2021 г., сумата от 37, 89 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 1.1.2018 г. до 30.4.2019 г. и мораторна лихва в размер на 8, 76 лв. за периода от 3.3.2018 г. до 11.2.2021 г. В исковата молба се твърди, че ищецът издава текущи фактури за клиентския номер по прогнозни сметки, както и че след изтичане на отоплителния сезон, ФДР е изготвяла дялово разпределение, въз основа на което са издадени общи фактури, незаплатени от ответника, поради което и считано от изтичане на 45-дневен срок от датата на публикуване на общите фактури в интернет страницата на ищеца, ответницата е в забава в плащането на вземането за целия отоплителен сезон. Ответницата М. А. А., в срока за отговор, чрез назначения си по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК особен представител, оспорва иска. Прави възражение за погасени по давност вземания за периода извън тригодишния, считано от датата на подаване на заявлението назад. Ответната страна счита исковете за недоказани, тъй като липсват доказателства единствено тя да е пасивно легитимирана да отговаря по исковете. Сочи, че документите, на които ищецът основава претенциите си, са издадени от него и са неотносими, доколкото не носят информация за издател, адресат, абонат. По делото са представени нотариални актове, видно от които с н. а. от 1.8.2003 г. С.Д.С. и В.Д.С. продават на М. А. И. с ЕГН ••••••••••, процесния апартамент № 41, а с н. а. от 5.9.2003 г., М. А. И. и И.Р.И. продават на А.А.М. 2/3 идеални части от имота. По делото е представена молба – заявление, подадена лично от М. А. И. на 1.10.2003 г., с която ответницата заявява, че желае откриване на партида за имота. От удостоверение за идентичност на лице с различни имена се установява, че М. А. И. и М. А. А. са едно и също лице. От справка за родствени връзки на А.А.М. се установява, че е починал на 6.11.2009 г., като е оставил свой единствен наследник по закон – ответницата М. Аргилова А.. По делото е представена искова молба на М. А. (посочена с фамилия М.), със същия ЕГН като посочения по-горе, против И.И. по чл. 21 СК (отм.), предявена през 2006 г., от която се установява, че бракът между посочените лица е прекратен с решение от 2005 г. По делото се установява, че по заявление по чл. 410 от ГПК е образувано заповедно производство, по което е издадена заповед и с нея е уважено изцяло искането на заявителя „Топлофикация София“ АД и длъжникът е осъден да му заплати процесните суми на основанията, посочени в исковата молба, като заявителят в срока по чл. 415 от ГПК е предявил настоящия иск. Действащата към периода на облигационните отношения между страните нормативна уредба, която ги урежда се съдържа в Закона за енергетиката (ЗЕ), и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.). Съгласно разпоредбата на чл. 150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично оповестени общи условия, които влизат в сила 30 дни след публикуването им в един централен и един местен всекидневник и стават задължителни за потребителя, без да е нужно потребителят изрично и писмено да ги е приел. Съгласно разпоредбите на ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в чл. 139-148 от ЗЕ и в действалите към процесния период Наредба № 2 от 28.05.2004 г. за топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр. 68 от 03.08.2004 г., отм. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.) и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.). Съгласно чл. 142, ал. 2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите. Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ всички носители на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Според ал. 2 на същия текст когато всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат потребители на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение, като съгласно ал. 3 лицата по ал. 2 се смятат за потребители на топлинна енергия до датата на прекратяване на топлоснабдяването. По аргумент от чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и чл. 76 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. следва и че потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата, както и дължат заплащане на сумата за мощност (В този смисъл решение № 210 от 24.02.2006 г. по адм. дело № 11361/2005 г. на 5 чл. състав на ВАС). Нещо повече – разпоредбата на чл. 153, ал. 5 от ЗЕ, въвежда забрана за прекратяване на подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация, направено от потребител. Съдът приема, че по делото е установено че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна енергия, регистрирано по Търговския закон и вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните. Съдът приема, че по делото е установено, че ответникът в процесния период е бил клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153 от ЗЕ съответно потребител на топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 42 от ЗЕ (отм). Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ купувач по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди. Такъв е и „битовият клиент“, тоест този, който купува енергия за собствени битови нужди. Посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия, са собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху имота. В това си качество те са клиенти на топлинна енергия и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди, тоест дължат заплащане на цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, съответно - на носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред, включително и с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество по искане на това трето лице. Този договор не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. Когато топлоснабденият имот е жилище, притежавано в режим на съпружеска имуществена общност, при предоставянето му след развода със съдебно решение за ползване на единия от бившите съпрузи, по силата на чл. 57, ал. 1, изр. 1 Семейния кодекс (СК) между двамата възниква наемно правоотношение. Такова правоотношение между бившите съпрузи извежда по тълкувателен път и съдебната практика по приложението на чл. 107, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.); . Когато ползващият бивш съпруг сключи писмен договор при публично известни общи условия с топлопреносното предприятие, например с откриването на индивидуална партида при последното за целия имот, тогава той става клиент на топлинна енергия за битови нужди, освен за своята идеална част от имота, и за другата притежавана от другия бивш съпруг идеална част, поради което дължи на топлопреносното предприятие цената на доставената топлинна енергия за битови нужди за цялото жилище. Ако такъв договор с топлопреносното дружество не бъде сключен, двамата бивши съпрузи като съсобственици дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съобразно с дяловете си в съсобствеността, независимо че ползването на топлоснабденото жилище е предоставено със съдебното решение само на единия бивш съпруг. Възникналото наемно правоотношение по чл. 57, ал. 1, изр. 1 СК само по себе си не е достатъчно, за да може да се приеме, че само ползващият бивш съпруг дължи цената на доставената топлинна енергия за битови нужди, тъй като по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие клиенти на топлинна енергия продължават да бъдат и двамата бивши съпрузи по силата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ в качеството си на съсобственици. (В този смисъл Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. на ОСГК на ВКС). В случая от приетите по делото нотариални актове, удостоверение за родствени връзки и препис от искова молба, се установява, че ответницата е била собственик на 5/6 идеални части от процесния имот през процесния период, като с н. а. от 1.8.2003 г. е придобила имота в СИО с И.Р.И., като с н. а. от 5.9.2003 г., двамата продали на А.А.М. 2/3 идеални части от имота, съпрузите се развели през 2005 г.(което не е спорно по делото) и съответно всеки от тях е останал собственик на 1/6 идеална част от целия имот, а след смъртта на А.А.М. на 6.11.2009 г., като негов единствен наследник по закон – ответницата се легитимира като собственик на 5/6 идеални части от имота, а бившият съпруг на 1/6 идеална част от процесния имот. Молбата – заявление до ищеца е подадена лично от ответницата на 1.10.2003 г. т.е. преди развода и към която дата собственици на 1/3 идеални части са били двамата съпрузи, а 2/3 идеални части са били собствени на А.А.М.. Установява се по делото че към 1.20.2003 г. ответницата е били в граждански брак, като е поискал да се открие партида на нейно име за имота и ищецът е открил такава. Не се установява по делото имотът да е бил предоставен на ответницата с решението за прекратяването на брака, съответно след прекратяване на брака тя да е сключила договор с ищеца за доставка на топлинна енергия в имота, а само такива обстоятелства биха освободили бившия съпруг на ответницата от отговорност за плащане на стойността на потребеното в имота. За този извод подробни съображения съдът изложи по-горе. При така установеното съдът приема, че отговорността на ответницата пред ищеца за заплащане на потребената в имота топлинна енергия може да се ангажира съобразно дела в съсобствеността т.е. за притежаваните от нея 5/6 идеални части от процесния имот. Доколкото по делото се установи, че ищецът е приел Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 2016 г., които са одобрени от КЕВР и публикувани в ежедневник, като се установи от прието заключение по техническа експертиза, че ищецът е доставял топлинна енергия в сградата, отчитана по прогнозни сметки, то съдът приема за установено по делото, че през процесния период страните са били обвързани от договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, чието съдържание е в Общите условия на ищеца от 2016 г., одобрени от ДКЕВР, както и от действащата към съответния момент нормативна уредба: ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Следователно, ответницата дължи заплащане на ползваната ТЕ за битови нужди съобразно дела ѝ в съсобствеността. Сметките се формират от дължими суми за отопление на имот, дължими суми за енергия, отдадена от сградна инсталация и ползвано битово горещо водоснабдяване. Видно от представените отчети, за топлоснабдения имот се начислява ТЕ за ползвана енергия, като уредите в имота са отчитани – в имота има 4 уреда с поставени ИРРО и един водомер, чиито показания са вписани в двата отчета. Установява се, че фактически третото лице е извършвало услугата дялово разпределение, видно от представените изравнителни сметки. Видно от СТЕ, енергията за сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване е изчислена въз формули, предвидени Наредба № 16- 334/2007г. След изтичане на отоплителния сезон, и въз основа извършените отчети на уредите, третото лице – помагач е изготвял дялово разпределение. Единственото условие (основание) за задължението на потребителите за плащане на сумите за тази услуга на топлофикационното дружество е услугата за дялово разпределение да е извършена. В настоящето производство се установява, че услугата е извършена. Вещото лице счита, че техническата част на посочената Наредба е спазена. Съдът намира за основателно, направеното с отговора на исковата молба възражение за погасени по давност вземания за периода м. 05.2017 г.- 12.2017 г., като по този въпрос са наведени доводи и във въззивната жалба. Съгласно разясненията, дадени с ТР №3/2011 г. по тълк. дело №3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б. „в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл.155 и чл.156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, а ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Срокът в настоящия случай е бил прекъснат с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 26.02.2021 г., от която дата установителният иск се счита предявен – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 116, б. „б“ ЗЗД. Ето защо вземанията на ищеца, станали изискуеми преди 26.02.2018 г., са погасени по давност. По отношение на предявените вземания са приложими ОУ от 2016 г., като съгласно чл. 33, ал. 1 от тях клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Последното погасено по давност задължение е това за м. 12.2017 г., което е станало изискуемо на 14.02.2018 г.., като тригодишната погасителната давност за него, започнала да тече от падежа на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД, изтича на 14.02.2021 г. т.е. преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 26.02.2021 г. Извън погасителната давност остават вземанията за периода 01.01.2018 г. – 30.04.2019 г., като първото задължение – за м. 01.2018 г., което не е погасено по давност е станало изискуемо на 14.03.2018 г., като тригодишната погасителната давност за него, започнала да тече от падежа на основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД, изтича на 14.03.2021 г., т.е. след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 26.02.2021 г. Издаването на общата фактура не променя предвидения в ОУ от 2016 г. начин за определяне на падежа на месечните задължения – 45 дни след изтичане на периода, за който се отнасят задълженията. Общата фактура обективира месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на уредите за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т. е. при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за доплащане от клиента, респ. изваждане на сумите за връщане на клиента. Въз основа на общата фактура, отчитаща резултата от изравнителната сметка, би могло да възникне ново вземане за ищеца само в случай, че изравнителният резултат е сума за доплащане. В представените и приети като писмени доказателства по делото, изготвени от ищеца – Справки за направено изравняване между месечните вноски и фактурираните суми за периода м. 08.2017 г. - м.07.2018 г., както и за периода м. 08.2018 г. - м. 07.2019 г., се съдържа извънсъдебно признание за авансово внесени суми по партидата на процесния имот по прогнозни фактури. Както се посочи, вземането на ищеца за периода м. 05.2017 г. - 12.2017 г. (вкл.) е погасено по давност. Задължението за първия отоплителен период, за което е издадена обща фактура от 31.07.2018 г., за периода извън погасения по давност, а имено 01.01.2018 г. – м. 30.04.2018 г., съгласно представените от ищеца документи (фактури и кредитни известия) и съобразно заключението по СТЕ, по прогнозни фактури възлиза на 549, 61 лева. За същия период е платена сума в размер 400 лева. Задължението за втория отоплителен период, за което е издадена обща фактура от 31.07.2019 г., за периода 01.05.2018 г. - 30.04.2019 г. възлиза на 1225, 79 лева. За същия период внесената сума е в размер 1 265 лева. Посочените плащания/авансови вноски не са отразени в общите фактури. От изравнителните сметки, изготвени от третото лице помагач, както и от заключението по СТЕ, се установява, че след реално отчитане, за първия отоплителен период е налице сума за доплащане в размер 83, 46 лева, а за втория – сума за възстановяване в размер 217, 85 лева. Следователно за процесния период 01.01.2018 г. – 30.04.2019 г. (извън погасения по давност) е дължима сума по прогнозни фактури в размер 1 775, 40 лева, към която следва да се прибави дължимата след изравнението сума в размер 83, 46 лева и да се извади сумата за възстановяване след изравнението в размер 217, 85 лева. Така общо дължимата сума за сочения период е в размер 1 641, 01 лева. Платената сума за посочения период е в размер 1 814, 61 лева. С оглед на изложеното претендираните суми за главници за топлина енергия и за дялово разпределение (в размер 35, 57 лева), които не са погасени по давност, са погасени чрез плащане, поради което са недължими. Предвид липсата на главно задължение, не съществува и задължение за претендираните мораторни лихви върху главници. При горните мотиви въззивният съд намира предявените искове за изцяло неоснователни, а първоинстанционното решение като неправилно, следва да се отмени в обжалваната част, включително и в частта за разноските. Относно разноските във въззивното производство: При този изход на делото, право на разноски и за двете съдебни инстанции има въззивникът-ответник на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Такива не са сторени от ответника, представляван по делото от особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК. Съобразно изхода на спора въззиваемия-ищец следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса за въззивното производство по сметка на СГС в размер 97, 60 лева. По частната жалба: Частната жалба е подадена в срока по чл. 248, ал. 3 от ГПК, от легитимирана страна и като такава е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. В мотивите на съдебното решение правилно СРС е приел, че делото не представлява фактическа и правна сложност, а възнаграждението на особения представител следва да бъде определено върху общата цена на исковете, а не за всеки иск. Съдът е определил възнаграждение от 340 лева при минималният размер е 371, 47 лева, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ (в приложимата редакция), като е приложил разпоредба на чл. 47, ал. 6 ГПК, която предвижда, че възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния, но не по- малко от една втора от него. Обжалваното определение следва да бъде потвърдено. В производството по частната жалба не се дължат разноски. По отношение обжалваемостта на въззивното решение: На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-А въззивен състав