Решение № 525 от 28.4.2026 г. на Районен съд - Пазарджик по дело № 2218/2025 г.

Производството е образувано по повод искова молба от „Д. Транс“ ЕООД, с ЕИК 201221669, със седалище и адрес на управление с. З., общ. В., обл. В., ул. „•••••, представлявано от управителя М. К. Н. чрез пълномощник – адв. Ю. Д. от АК В. против „Б. Транс“ ООД, с ЕИК 202486193, със седалище и адрес на управление с. Г., общ. Пазарджик, ул. „•••••, представлявано от управителите Б. Д. Д. и Д. Б. Д., с която се иска от съда да постанови решение, по силата на което да приеме за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от общо 22 531,20 лева, от които сумата от 4224,60 лева по фактура № 0000000157/10.03.2020 г., сумата от 4459,30 лева по фактура № 0100000034/25.03.2020 г., сумата от 4224,60 лева по фактура № 0100000035/02.04.2020 г., сумата от 4459,30 лева по фактура № 0100000037/06.05.2020 г. и сумата от 5163,40 лева по фактура № 0100000038/12.05.2020 г. поради погасяването им по давност. Евентуално поради липсата на възникнали облигационни правоотношения между страните. В исковата молба, уточнена с допълнителна молба с вх. № 17294/18.06.2025 г., се твърди, че между страните са съществували трайни търговски отношения. Твърди се, че ищецът като спедитор възложил на ответника като превозвач по силата на сключени между тях договори за международен автомобилен превоз на стоки да извърши транспортни услуги, след изпълнението на които ответникът издал следните фактури: фактура № 0000000157 от 10.03.2020 г. за сумата от 4224,60 лева, фактура № 0100000034 от 25.03.2020 г. за сумата от 4459,30 лева, фактура № 0100000035 от 02.04.2020 г. за сумата от 4224,60 лева, фактура № 0100000037 от 06.05.2020 г. за сумата от 4459,30 лева и фактура № 0100000038 от 12.05.2020 г. за сумата от 5163,40 лева, общо за сумата от 22 531,20 лева. Твърди, че вземанията по фактурите са погасени с изтичането на едногишния давностен срок съгл. чл. 32 от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, респ. с изтичане на едногодишния давностен срок по чл. 366 от ТЗ. Излага подробни съображения, че в отношенията между страните са приложими посочените давностни срокове. Счита, че общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД също е изтекла. В този смисъл счита, че вземанията на ответника спрямо ищеца са погасени по давност и не дължи сумите по фактурите. Евентуално, ако съдът счете, че вземанията не са погасени по давност, твърди, че между страните не са възникнали облигационни правоотношения, тъй като между страните няма подписани договори, приемо-предавателни протоколи, няма доказателства, че стоките са били приети от ищеца и няма потвърждение или съгласие от ищеца по издадените фактури. Посочва, че през 2020 г. по искане на ответника било допуснато обезпечение на бъдещи искове срещу ищеца във връзка с неплатените задължения по процесните фактури и бил наложен запор върху банковите сметки на ищеца. Впоследствие обезпечението било отменено и обезпечителната заповед обезсилена поради непредявяване на исковете в указания срок. Посочва също, че ответната страна е подала сигнал, по който е образувано ДП № 291/2024 г. по описа на ОДМВР В. срещу управителя на ищовото дружество за престъпление по чл. 227б от НК, като сигналът касаел процесните фактури. Според ищеца правният интерес от признаване за установено недължимост на сумите по фактурите произтича от това, че макар ответникът да не ги претендира в исковото съдебно производство, чрез горепосочените действия се цели ищецът да бъде принуден да плати сумите па фактурите, засяга се доброто име на ищеца и се блокира дейността му. Посочва, че неяснотата за съществуването на задълженията създава опасност от нови запори и увреждане доброто име на ищеца. Поради това счита, че ищецът има правен интерес да установи по съдебен ред недължимостта на сумите по фактурите. В последното съдебно заседание за ищцовото дружество не се явява законен или процесуален представител. Постъпила е молба, с която се иска от съда да уважи исковата претенция в цялост. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна. Претендира разноски. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника чрез пълномощник – адв. Ч. Ч. от АК Пазарджик, в който изразява становище за недопустимост на исковата претенция. Счита за безспорно между страните съществуването на облигационно правоотношение, породено от извършените автомобилни превози от страна на ответника, възложени от ищеца, по повод на което са издадени процесните фактури. Счита за безспорно, че ответникът има материално право на вземане за процесните фактури, но възможността да бъде защитено пред съд е ограничена предвид евентуалното въвеждане от ищеца на възражение за изтекла погасителна давност, което с оглед изтичане на законово определените давностни срокове би било основателно. Заявява, че петитумът на исковата молба за установяване на недължимост на процесните задължения не съответства на въведеното възражение за погасено право на иск и право на принудително изпълнение. Посочва, че позоваването на изтекла давност е и преждевременно, тъй като дружеството не е потърсило защита на материалните си права чрез иск, за да може в този смисъл да му се противопоставят чрез възражение последиците на давността - погасено право на иск и на принудително изпълнение. Сочи, че между страните липсва правен спор, от който ищеца да изведе правен интерес от водене на установителни искове за недължимост на процесните суми. Едва при предприета защита от страна на ответника по отношение на вземанията, за ищеца като длъжник би се породи интерес да се позове на факта на изтеклия давностен срок. Обосноваването на интерес от съдебно установяване на погасяването по давност на вземанията, предмет на предявените искове, с твърдения за бъдеща небрежност, свързана с пропускане от страна на ответника на съответни срокове и прекратени досъдебни производство е лишено от правни съображения. Претендира разноски. В проведеното последно съдебно заседание за ответното дружество се явява процесуалният му представител – адв. Ч. Ч. от АК Пазарджик, който моли съдът да отхвърли исковете. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК и чл. 12 от ГПК, намира за установено следното от фактическа страна: Видно от приложената по делото фактура № 000000157/10.03.2020 год., че същата е съставена от ответното дружество като доставчик с получател ищцовото дружество по повод извършването на транспортни услуги CMR РВ ••••• СК/РА ••••• ЕМ, на обща стойност 4224,60 лева с ДДС. Видно от приложената по делото фактура № 0100000034/25.03.2020 год., че същата е съставена от ответното дружество като доставчик с получател ищцовото дружество по повод извършването на транспортни услуги „СВ ••••• КС, BG Shumen – DK Odense“, на обща стойност 4459,30 лева с ДДС. За падеж за плащане на сумата по фактурата е посочена дата 25.03.2020 г. Видно от приложената по делото фактура № 0100000035/02.04.2020 год., че същата е съставена от ответното дружество като доставчик с получател ищцовото дружество по повод извършването на транспортни услуги „РВ ••••• СК, Germania-BG Sofia“, на обща стойност 4224,60 лева с ДДС. За падеж за плащане на сумата по фактурата е посочена дата 02.04.2020 г. Видно от приложената по делото фактура № 0100000037/06.05.2020 год., че същата е съставена от ответното дружество като доставчик с получател ищцовото дружество по повод извършването на транспортни услуги „РВ ••••• СК, BG Shumen – DK Odense“, на обща стойност 4459,30 лева с ДДС. За падеж за плащане на сумата по фактурата е посочена дата 06.05.2020 г. Видно от приложената по делото фактура № 0100000038/12.05.2020 год., че същата е съставена от ответното дружество като доставчик с получател ищцовото дружество по повод извършването на транспортни услуги „РВ ••••• СК, DK Denmark – EL Greece“, на обща стойност 5163,40 лева с ДДС. За падеж за плащане на сумата по фактурата е посочена дата 12.05.2020 г. Към фактурите са представени копия на международни товарителници. Не е спорно по делото обстоятелството– изрично в о.с.з. на 11.12.2025 г. процесуалният представител на ищеца признава обстоятелството, че процесните фактури са осчетоводени в счетоводството на ищеца. По отношение на фактура № 0000000157/10.03.2020 год. в хода на производството ищцовата страна призна, че вземането по нея е платено. Отправи молба за оттегляне на исковата претенция в тази част, но съдът остави същата без уважение с оглед етапа на производството и поради липсата на съгласие от ответната страна. От приетото като доказателство по делото ч. гр. д. № 2983/2020 г. по описа на РС Пазарджик се установява, че с Определение № 2151/29.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2983/2020 г. по описа на РС Пазарджик е допуснато обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл. 372, ал. 1 от ТЗ за сумата от 22 611,14 лв., представляваща цена на извършени транспортни услуги, за които са издадени общо 6 фактури от периода 25.03.2020 г. – 26.05.2020 г., който ще бъде предявен от „Б. транс“ ЕООД, ЕИК 202486193 – с. Г., общ. Пазарджик, ул. •••••, срещу „Д. транс 69“ ЕООД – с. Б., общ. В., ЕИК 201221669, чрез налагане на обезпечителна мярка запор до размера от 22 611,14 лв. върху банковите сметки на „Д. транс 69“ ЕООД. В молбата за допускане на обезпечение молителят „Б. транс“ ЕООД се е позовал на неплатени задължения по фактури с № 0100000034/25.03.2020 год. на стойност 4459,30 лева с ДДС, № 0100000035/02.04.2020 год. на стойност 4224,60 лева с ДДС, № 0100000037/06.05.2020 год. на стойност 4459,30 лева с ДДС, № 0100000038/12.05.2020 год. на стойност 5163,40 лева с ДДС, № 0100000039/25.05.2020 год. на стойност 432 лева с ДДС и № 0100000040/26.05.2020 год. на стойност 3872,54 лева с ДДС, издадени от страна на молителя за извършени транспортни услуги в изпълнение на задълженията по договори за международен автомобилен превоз с „Д. транс 69“ ЕООД като обстоятелства, на които основава бъдещата искова претенция. С Определение № 2452/29.12.2020 г. по ч. гр. д. № 2983/2020 г. по описа на РС Пазарджик е отменено допуснатото обезпечение поради непредявяване на иска в указания едномесечен срок. От разпита на свидетеля Н. Д. Н. се установява, че свидетелката в периода 2020 г.- 2024 г. е работила като счетоводител при ищцовото дружество. Дружеството е транспортна фирма и се занимава със спедиторска дейност, наемали са автомобили за превоз на територията на ЕС, извършвали транспорт на товари. През 2020 г. получили от банката съобщение за запор на сметките на дружеството по допуснато обезпечение на бъдещ иск и сметките им били запорирани. През м. юли – м. август 2025 г. свидетелката и управителят на ищцовото дружество били разпитвани по досъдебно производство във връзка с подадена от управителя на ответното дружество жалба за обявяване на ищцовото дружество в несъстоятелност по повод неплащане на фактури към тях. Комуникацията между двете дружества била само по телефона и са осъществявали такава помежду си само през 2020 г. При ищеца нямало постъпили официални документи или покани, с които да са отправени искания от ответното дружество за плащания. Посочва, че не са получавали подписани от представител на ищеца товарителници и не е имало документи, с които да са потвърдили цените. Съдът кредитира показанията на свидетелката Н. Н. като последователни, логични и непротиворечиви. От приетите като доказателства по делото материали по пр. преписка № 3956/2021 г. по описа на РП В. се установява, че същата е образувана по повод сигнал от управителя на ответното дружество относно неплащане на текущи задължения от страна на „Д. транс 69“ ЕООД, ЕИК 201221669 гр. Аксаково по следните фактури: фактури с № 0100000034/25.03.2020 год. на стойност 4459,30 лева с ДДС, № 0100000035/02.04.2020 год. на стойност 4224,60 лева с ДДС, № 0100000037/06.05.2020 год. на стойност 4459,30 лева с ДДС, № 0100000038/12.05.2020 год. на стойност 5163,40 лева с ДДС, № 0100000039/25.05.2020 год. на стойност 432 лева с ДДС и № 0100000040/26.05.2020 год. на стойност 3872,54 лева с ДДС, издадени във връзка с извършени транспортни услуги през 2020 г. Във връзка със сигнала била възложена проверка в отдел „ИП“ - ОД МВР В. с оглед данни за извършено престъпление по чл. 227б от НК. С постановление от 21.07.2021 г. на прокурор при РП В. е постановен отказ да се образува досъдебно производство по пр. пр. № 3956/2021 г. по описа на РС В.. Към материалите по преписката има приложено обяснение от Н. Д. Н. от 26.04.2021 г., в което същата е заявила, че са издадени фактури за извършените услуги от „Б. транс“ ЕООД, които са вписани в дневника за покупки и справка декларация до НАП, като две от тях са платени, а по другите също ще постъпи плащане, но ще бъдат забавени. Приложено е също нотариално заверено пълномощно от 10.10.2012 г., с което управителят на „Д. транс 69“ ЕООД М. К. Н. упълномощава Н. Д. Н. да представлява от нейно име дружеството с голям обем пълномощия, което пълномощно е безсрочно. Представено е също споразумение от 19.01.2021 г. между двете дружество във връзка с уреждане отношенията помежду им по повод издадени и неплатени фактури, вкл. процесните такива, но няма доказателства същото да е подписано от представляващите дружествата. От приетите като доказателства по делото материали по пр. преписка № 6404/2024 г. по описа на РП В., ДП № 291/2024 г. по описа на ОДМВР Варана, се установява, че ДП е образувано с оглед постъпили материали с данни за престъпление по чл. 227б от НК по повод постъпила жалба от управителя на „Б. транс“ ЕООД, в която се излагали твърдения за неплатени задължения от „Д. транс 69“ ЕООД по фактури, сред които и процесните фактури. С Постановление от 26.09.2025 г. на прокурор при РП В. наказателното производство по ДП № 291/2024 г. по описа на ОДМВР В. е прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1, пр. 2 от НПК поради това, че не е осъществен от обективна страна съставът на престъпление по чл. 227б от НК. При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното: РС Пазарджик е сезиран с отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумите по фактура № 0000000157/10.03.2020 г., фактура № 0100000034/25.03.2020 г., фактура № 0100000035/02.04.2020 г., фактура № 0100000037/06.05.2020 г. и по фактура № 0100000038/12.05.2020 г. Допустимостта на предявените от ищеца отрицателни установителни искове се обосновава от доказаните по делото твърдения на ищеца за наличие на правен интерес у него от предявяването им и за надлежна процесуална легитимация на страните по тях. Правният интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, като абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК е налице тогава, когато ответникът по иска претендира отричаното от ищеца право. От значение за допустимостта на иска са действията на ответника по предявяване на претенции срещу ищеца, осъществени извън съдебното производство. По делото са представени доказателства, че въз основа на издадена в полза на ответника обезпечителна заповед, вкл. за сумите по фактура № 0100000034/25.03.2020 г., фактура № 0100000035/02.04.2020 г., фактура № 0100000037/06.05.2020 г. и по фактура № 0100000038/12.05.2020 г. са били наложени запори по банковите сметки на ищеца, както и че във връзка с неизпълнение на задълженията по тези и други фактури от ищцовото дружество по сигнал на управителя на ответника, един път през 2021 г. е образувана проверка по описа на ОДМВР В. за престъпление по чл. 227б от НК, по която е отказано да се образува ДП, и втори път през 2024 г. е образувано ДП за престъпление по чл. 227б от НК, което е прекратено. Доказването на тези обстоятелства на заявяване задълженията по процесните фактури като дължими извънсъдебно, е достатъчно основание да се приеме, че за ищеца съществува правен интерес да иска установяване недължимост на сумите. Освен това съдът приема, че достатъчно е в счетоводството на ответника да съществуват записани вземания спрямо ищеца. Това неминуемо води до възникване на правен интерес тези вземания да бъдат отписани и заличени. Липсата на действия по тяхното принудително събиране не е основание да се приеме, че ищецът няма правен интерес, тъй като единствено от волята на ответника зависи дали и кога ще предприеме такива действия. Наличието на данни в счетоводство на ответника дава основание на ищеца да иска заличаването на тези задължения, тъй като намира същите за недължими по наведените в исковата молба основания. По отношение на фактура № 0000000157/10.03.2020 г. за сумата от 4224,60 лева в първото съдебно заседание ищцовата страна призна, че сумата по тази фактура е платена и е включена в исковата претенция по грешка. Видно от материалите по делото вземането по същата не е било предмет и на обезпечението, нито тази фактура е била цитирана в подаваните сигнали от управителя на ответното дружество. Както бе посочено, при предявен отрицателен установителен иск правният интерес се извежда от наличието на заявена или поддържана претенция на ответника за съществуване на спорното право, която поставя ищеца в неопределеност и налага установителна защита. Когато паричното задължение е вече изпълнено установителното решение не може да заличи последиците от имущественото разместване, тъй като само по себе си не поражда реституционен ефект и не води до връщане на платеното. В този случай интересът на длъжника, ако твърди недължимост на платеното, се реализира чрез осъдителна претенция за връщане на сумата. За платената сума искът се явява недопустим поради липсата на правен интерес за ищеца да установява недължимостта й, след като същата вече е погасена чрез плащане, не се твърди, че е недължимо платена и не се претендира връщане на сумата с осъдителна претенция. Поради това производството следва да се прекрати в частта, в която се иска установяване недължимостта на сумата по фактура № 0000000157/10.03.2020 г. в размер на 4224,60 лева. Исковете за установяване недължимостта на вземанията по фактура № 0100000034/25.03.2020 г. за сумата от 4459,30 лева, по фактура № 0100000035/02.04.2020 г. за сумата от 4224,60 лева, по фактура № 0100000037/06.05.2020 г.за сумата от 4459,30 лева и по фактура № 0100000038/12.05.2020 г. за сумата от 5163,40 лева съдът по-гореизложените съображения намира за допустими, поради което същите следва да бъдат разгледани по същество: В производство по предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК ищецът следва да докаже фактите, от които произтича правния му интерес, а в тежест на ответника е установяването при условията на пълно и главно доказване на фактическите обстоятелства, от които произтича отричаното право. Всяка страна носи тежестта да докаже фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици съгласно разпоредбата на чл. 154 от ГПК. При предявен отрицателен установителен иск за недължимост на определена сума, какъвто е настоящият случай, кредиторът-ответник по иска трябва да докаже фактите, от които произтича вземането, а длъжникът-ищец – релевираните възражения за недължимост на същото, поради което именно ответникът по отрицателния установителен иск следва да докаже, че вземането е възникнало и съществува. В този смисъл Решение № 240 от 15.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2011 г., III г. о.; Решение № 173 от 12.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 901/2009 г., I т. о., ТК; Решение № 22 от 27.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5260/2013 г., II г. о., ГК. В настоящата хипотеза предвид въведените от ищеца твърдения за недължимост на процесните вземания, а именно – изтекла погасителна давност и липса на възникнали валидни договорни правоотношения между страните, уважаването на предявените искове се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки: 1. изтичане на законоустановения срок за погасяване по давност на процесните задължения; 2. липса на валидно възникнали парични вземания в полза на ответника срещу ищеца. Тук за пълнота следва да се посочи следното: В разглеждания случай са предявени отрицателни установителни искове за несъществуване на задължения за заплащане на парични суми. Установителните искове могат да имат за предмет съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право. Предявените по делото искове за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника процесните суми, по своето естество са отрицателни установителни искове за признаване за установено, че не съществуват вземания за тези суми. Без значение е, че ищецът е посочил като „основание“ на исковете и, че задълженията са погасени по давност. Тези твърдения на ищеца не представляват „основание на иска“, защото при отрицателните установителни искове за разлика от всички останали искове, основанието на иска не е индивидуализиращ белег. Силата на пресъдено нещо при отрицателните установителни искове също има по-широки обективни предели от силата на пресъдено нещо, формирана при произнасяне по положителни установителни искове и при другите искови претенции. Когато е уважен отрицателен установителен иск, правото, което е било негов предмет, се отрича, без оглед на някакво конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни до приключване на устните състезания негови основания. Тази особеност на силата на пресъдено нещо при тези искове се дължи на ирелевантността на основанието като индивидуализиращ белег при отрицателните установителни искове. Вследствие на това, докато отхвърлените осъдителни, конститутивни и положителни установителни искове могат да бъдат предявени със същия петитум, но въз основа на ново основание, без да има значение кога то е възникнало, то ответникът по уважен отрицателен установителен иск може да предяви нов иск за правото, което е било съдебно отречено, само ако го основе на факт, възникнал след приключване на устните състезания по делото, по което е било постановено влязлото в сила съдебно решение. В случая е безспорно по делото, че се касае за търговски сделки, сключени между ищцовото дружество и ответното търговско дружество, тъй като страните са търговци по смисъла на ТЗ и спрямо тях съгласно разпоредбата на чл. 286 от ТЗ следва да се прилагат правилата за търговските сделки. Въз основа на гореизложената фактическа обстановка съдът приема за доказано по делото наличието на облигационни обвързаности между страните по повод договори за международен автомобилен превоз на стоки, по силата на които ответното дружество в качеството на изпълнител е изпълнило задълженията си по същите да извърши превоза съобразно уговореното, включително и в уговорените срокове, а за ищеца са възникнали задължения за заплащане на уговорените възнаграждения, за които са издадени процесните фактури. За да достигне до тези изводи съдът съобразява изричното признание на ищеца, че процесните фактури са осчетоводени в счетоводството му без възражения, както и формираната съдебна практика, свързана с фактурата като документ, доказателствената й стойност и дали тя е основание за плащане на цената на стоката, обективирана в постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения - Решение № 42/19.04.2010 г. по т. дело № 593/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение № 46/27.03.2009 г. по т. дело № 454/2008 г. наВКС, ІІ т. о., Решение № 103 от 11.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2334/2013 г., Решение № 30/08.04.2011 г. по т. дело № 416/2010 г. на ВКС, ТК, І т. о., Решение № 121/21.07.2016 г. по т. д. № 3210/2015 г. на ВКС, I т.о., Решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2009 г. на ВКС, І т.о. и други. В същите се приема, че само по себе си отразяването на фактурите в счетоводството на дружеството, включването им в дневника за покупко-продажбите и ползването на данъчен кредит по тях представляват недвусмислено признание на задълженията и доказват тяхното съществуване. Макар да не са подписани фактурите от представител на ищцовото дружество, отразяването им в счетоводните регистри на двете страни, вписването им в дневниците за покупко-продажби и в справките-декларации по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит по сделката от задължената страна, съставляват признание за възникването и за размера на задълженията, за които са съставени съответните фактури. В този смисъл Решение № 47 от 8.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 137/2012 г., II ТО. В настоящия случай страните не спорят, ч е ищцовото дружество е включило процесните фактури в месечните си дневници за покупко-продажби и в справкидекларации по ЗДДС. Няма данни за направени от ищцовото дружество възражения при издаването и получаването на процесните фактури. С процесните договори, материализирани в издадените фактури, е уговорено възнаграждение, което ищецът е длъжен да заплати на ответника. В този смисъл като е осчетоводил процесните фактури ищецът е признал, че е сключил договори, по които в изпълнение е получил и приел без възражение услугите, предмет на възникналите правоотношения. Няма спор между страните по делото и с оглед предмета на възникналите между тях договорни отношения - договори за международен автомобилен превоз на стоки, че Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ е приложимо право към процесните облигационни отношения. В този смисъл горните обстоятелства относно обвързаността на страните по между им по договори за международен автомобилен превоз и изправността на ответната страна като страна по същите, се потвърждават и от представените по делото в оригинал товарителници от ответната страна, които не бяха оспорени от ищеца. Съгласно чл. 4 от Конвенцията договорът за превоз се установява с товарителница, а съгласно чл. 9, т. 1 от Конвенцията товарителницата удостоверява до доказване на противното условията на договора и получаването на стоката от превозвача. Конвенцията CMR урежда давностните срокове, с изтичането на които се погасяват исковете, свързани с международен автомобилен превоз на стоки. Съгласно чл. 32, т. 1 от Конвенцията CMR исковете, свързани с превози, подчинени на тази конвенция, се погасяват с изтичането на едногодишен давностен срок. Съгласно чл. 32, т. 1, б. „в“ давностният срок тече от изтичането на тримесечен срок от датата на сключване на превозния договор, като посоченият ден за начало на давностния срок не се включва в него. Няма спор в съдебната практика, че разпоредбата на чл. 32 от Конвенцията CMR се прилага и по отношение на претенциите на превозвача за заплащане на договореното превозно възнаграждение. В Решение № 81 от 27.05.2010 г. по т. д. № 851/2009 г., I т. о., ВКС и Решение № 62 от 25.01.2002 г. по гр. д. № 891/2001 г., ВКС е прието, че срокът на погасителната давност за превозно възнаграждение по договор за международен превоз на стоки по шосе е този по чл. 32, т. 1, б. „в“ от Конвенцията относно договора за международен автомобилен превоз на стоки и началото му се поставя от датата на сключване на превозния договор. В настоящия случай най – късните дати, на които може да се приеме, че са сключени процесните договори за международен превоз на товари са датите на издаването на фактурите –фактура № 0100000034 от дата 25.03.2020 г. за сумата от 4459,30 лева, фактура № 0100000035 от дата 02.04.2020 г. за сумата от 4224,60 лева, фактура № 0100000037 от дата 06.05.2020 г. за сумата от 4459,30 лева и фактура № 0100000038 от 12.05.2020 г. сумата от 5163,40 лева. Съответно тримесечният срок за вземането по фактура № 0100000034 от дата 25.03.2020 г. е започнал да тече на 26.06.2020 г. и е изтекъл на 26.06.2021 г., по фактура № 0100000035 от дата 02.04.2020 г. е започнал да тече на 03.07.2020 г. и е изтекъл на 03.07.2021 г., по фактура № 0100000037 от дата 06.05.2020 г. е започнал да тече на 07.08.2020 г. и е изтекъл на 07.08.2021 г., по фактура № 0100000038 от 12.05.2020 г. е започнал да тече на 13.08.2020 г. и е изтекъл на 13.08.2021 г. Исковата молба е подадена в съда на 29.05.2025 г., респ. към датата на депозиране на исковата молба в съда вземанията на ответника към ищеца за дължимото възнаграждение по процесните договор за превоз са погасени по давност. Въпреки разпределената доказателствена тежест ответникът не установи настъпването на обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на погасителната давност преди подаване на исковата молба в съда. Дори да се приеме доводът на процесуалния представител на ответника в хода на устните състезания, че с дадените обяснения от пълномощника на управителя на ищцовото дружество по пр. преписка № 3956/2021 г. по описа на РП В. на 26.04.2021 г. се признават вземанията от длъжника, респ. прекъсва се давността и започва да тече нов давностен срок, то от тази дата – 24.06.2021 г. до датата на депозиране на исковата молба в съда приложимият едногодишен давностен срок отново е изтекъл. Предвид горното основателни се явяват претенции т е на ищеца за сумата от 4459,30 лева по фактура № 0100000034/25.03.2020 г., за сумата от 4224,60 лева по фактура № 0100000035/02.04.2020 г., за сумата от 4459,30 лева по фактура № 0100000037/06.05.2020 г. и за сумата от 5163,40 лева по фактура № 0100000038/12.05.2020 г., поради което исковите претенции следва да бъдат уважени. По разноските: На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят разноски, съразмерно на уважената част от исковата претенция, а именно в размер на 830,85 евро за платено адвокатско възнаграждение и 374,40 евро за държавна такса. С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК право на разноски има и ответникът при прекратяване на делото в размер на 143,80 евро. Съдът като съобрази фактическата и правна сложност на делото, вида и обема на извършената работа от процесуалния представител на ответника, както и че същият се е явявал лично в проведените открити съдебни заседания, намира за неоснователно възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Водим от горното съдът